Вирджиния Хенли
Арабският принц (6)

Четвърта глава

Когато първите светлини на зората обагриха небето, французите видяха, че червената копринена палатка е изчезнала, и разбраха, че чуждестранният рицар и придружителите му са заминали тихомълком през нощта. Когато приближиха брега, Хоуксблъд съобщи на оръженосците си, че е решил да замине за Англия. Али още преди това се бе досетил за намеренията на господаря си, но си каза, че това навярно е предопределено от волята на Аллаха, и затова благоразумно си замълча.

По-практичният Пади не бе толкова философски настроен, защото знаеше, че ги очакват тежки изпитания — не беше шега да се преплува Ламанша с шест охранени коня и цяла планина багаж.

— Не предполагах, че ще правим разходка по море — сухо каза той. — Как ще преплуваме до френския бряг с целия този товар?

— Във Франция научих, че с пари всичко може да се уреди — отвърна Хоуксблъд.

Пади се ухили и кимна към Али.

— Е, това е по твоята част, приятелю.

— Ти пък не си научил нищо ново — подразни го Али.

Ирландецът, който винаги искаше да има последната дума, цитира поговорката на бедуините:

— Силата на мъжа е в неговото красноречие.

Дори Хоуксблъд го изгледа изненадан, впечатлен от мъдрите думи на оръженосеца си.

Влязоха в двора на една странноприемница, разседлаха конете и Али отиде на пристанището. Намери малък кораб, който превозваше хора и коне между Шербург и Кале, плати на собственика доста щедра сума и лесно го убеди да преплува още двадесет мили до Дувър. Кристиан и оръженосците му прекараха остатъка от деня в странноприемницата и потеглиха на свечеряване, за да използват прилива.

Али остана в трюма — възложиха му да надзирава скъпите чистокръвни арабски жребци. Бойните коне се отличаваха с буен нрав, но напевният му глас лесно успя да ги успокои. В това време Пади се разхождаше по палубата, опитвайки се да овладее възбудата си — връщаше се в Англия след петнадесетгодишно отсъствие. Припомни си корабокрушението, когато се намираше край бреговете на Гърция. Беше прекарал приятни месеци на един остров, но турците нахлуха и го завзеха. Там той усвои бойното изкуство в непрекъснати сражения срещу връхлитащите освирепели мюсюлмански бойци, ала накрая бе пленен и попадна в турския затвор. През това време османските орди завладяха Византия.

Кристиан — или Дракар^[1], както го наричаха арабите — беше в елитния еничарски корпус на султана. Той освободи Пади от затвора и ирландецът стана негова собственост. Животът на ирландеца принадлежеше на младия воин с безстрашно лице, ястребов поглед и тяло, стройно като на нормански викинг. Пади предполагаше, че младият воин го бе освободил и му бе подарил живота, защото шегите на ирландеца винаги го разсмиваха.

Кристиан намръщено гледаше някакво дребно животинче, затворено в тясна клетка. Никога не бе виждал същество с толкова особени очи.

— Какво, по дяволите, е това животно? — запита той Пади.

— Прилича ми на невестулка. Искаш ли да го пусна?

— Ако не ти, аз ще го направя — отвърна Кристиан.

— Господи! Спрете! — извика капитанът.

Но Пади се подчиняваше единствено на господаря си. В мига, в който отвори вратичката на клетката, животинчето изскочи като мълния, стрелна се по палубата, подскочи между краката на капитана и го захапа в слабините. Пади и Кристиан избухнаха в смях.

Но на французина хич не му беше до смях. Изкрещя с цяло гърло, сграбчи животинчето за врата и го захвърли през борда. Кристиан спря да се смее, изтича до парапета и се взря в тъмната вода. Животинчето бясно се замята във водата, но след минута изчезна сред вълните. След малко отново се показа, ала разстоянието между него и кораба бързо се увеличаваше.

Кристиан веднага свали ботушите и ризницата и се хвърли в морето. Изплашеното зверче се покатери на рамото му и заби нокти в дългата му коса. Това спаси живота му.

Пади помогна на господаря да се изкачи на палубата. Онзи невъзмутимо отръска водата от дрехите си.

Капитанът и моряците го гледаха с ужасени очи.

— Човече, трябва да си полудял, за да рискуваш живота си, заради тази гадина!

Младият мъж презрително ги изгледа.

— Ти трябва да си луд, капитане, щом се страхуваш от това дребно животинче.

Пади му помогна да облече ризницата и дебелия жакет, а треперещото зверче веднага се мушна под него. Капитанът отвори уста да каже нещо, но суровият поглед на Кристиан го накара да замълчи.

— Май се уплаши да не го нападне животното — промърмори Пади.

Хоуксблъд сви устни и се насочи към задната част на кораба. Водата в морето беше невероятно студена и мокрите дрехи бяха полепнали по тялото му. Ала той се опита да не обръща внимание на това — знаеше, че морският бриз скоро ще ги изсуши.

Небето притъмня и звезди обсипаха небесния свод. Още от детинство астрономията беше любимата му наука. Знаеше имената на почти всички звезди. Ястребовият му поглед различаваше дори звезди и съзвездията — Кентавър, Алтаир, Лъв. Те бяха за него като стари приятели. Имаше още час, докато изгрее луната.

Стоеше неподвижен, опитвайки да се концентрира. За секунди успя да различи силуета на някакъв кораб. Приличаше на френски, но разумът му подсказваше, че пиратските кораби нападат най-често през деня. Това вероятно беше някакъв пътнически кораб, отправил се към бреговете на Англия.

Приближи се към носа на кораба и отново се взря в далечината. Най-накрая успя да различи неясните очертания на крепостта, кацнала върху скалистия бряг на Дувър. Хоуксблъд извика капитана да донесе фенер. Сетне отиде при кормчията, посочи му скалите, които едва се виждаха на хоризонта, и му заповяда да насочи кораба покрай брега. Кормчията не познаваше английското крайбрежие и стриктно спазваше указанията на Кристиан.

Корабът акостира в тих залив, достатъчно широк, за да разтоварят багажа, след което корабът отплава в мрака.

— Тъй като Дувър е вратата към Англия, сигурно пристанището е добре охранявано. — Кристиан говореше тихо, защото знаеше, че вятърът отнася надалеч всеки по-силен звук.

— По целия бряг има стражи, които си предават съобщения със сигнални огньове — обясни му Пади.

— Ти стой на пост, а аз ще запаля огън — мрачно се усмихна Хоуксблъд.

Без да протестира, Али се зае с конете и багажа. Той бе толкова отдавна с Дракар, че двамата се разбираха без думи.

Хоуксблъд се загърна с широко наметало и бавно тръгна по морския бряг. Погледът му не се отделяше от черната точка в морето, която се приближаваше все повече и повече. Търпеливо изчака цял час, докато френският кораб приближи до брега. От него започнаха да слизат тежковъоръжени войници. Войнският му инстинкт го караше да се нахвърли върху тях, ала той потисна порива си и търпеливо изчака, докато последният боец изчезна сред пясъците.

Кристиан тихо се промъкна до кораба, улови едно въже и незабелязано се прехвърли през борда. Спря и се ослуша. Подуши миризма на катран и се насочи към буретата. Корабният фенер щеше да свърши останалото. Когато корабът избухна, Кристиан вече беше на безопасно разстояние.

Огнените езици озариха небето и привлякоха вниманието на стражата в Дувър. Хоуксблъд и Пади избиха неколцина френски войници, а останалите взеха в плен. Нито един не успя да избяга. Пленените войници затвориха в замъка в Дувър, а адмирал Робърт Морли, командващ войските от петте пристанища, изрази гореща благодарност на Кристиан Хоуксблъд и му предложи гостоприемството си.

— Жалко, че Негово Величество не можа да види вашия подвиг. Беше тук до вчера, за да събира кораби за войната с Франция. Дадох му двадесет от най-добрите. Той се върна в Уиндзор, за да присъства на годишния турнир.

Кристиан бе смаян. Двадесет кораба бяха твърде малко, за да се справят със силния френски флот.

— Не трябваше ли кралят да се откаже от турнира поради надвисналата заплаха от война?

Адмирал Морли избухна в смях.

— Не познавате нрава на Едуард Плантагенет. Може да го заплашват с война едновременно и Шотландия, и Франция, може дългът на кралската хазна към банкерите да достигне деветстотин хиляди флорина, но той никога няма да се откаже от кралския турнир.

Кристиан Хоуксблъд се запита дали бе взел правилно решение. Обречената на бедност страна начело с крал, потънал в дългове, не предлагаше никакви обещаващи перспективи. Младият рицар стисна зъби. Вече бе късно да променя решението си и щеше да го спазва докрай. На следващата сутрин с мрачна решителност, Хоуксблъд препусна със свитата си към Уиндзор.

 

 

Крал Едуард влезе в разкошната спалня на съпругата си, наведе се и нежно целуна кралица Филипа по устните.

— Скъпа моя, как се чувстваш? — Той сложи златно ковчеже в ръката й и приближи към люлката, за да види новородената си дъщеря.

— Едуард, ти си прекалено добър с мен. Не е нужно да ми подаряваш скъпоценности — протестира Филипа.

— Ти ме даряваш с прекрасни синове и дъщери, а това е най-малкото, с което мога да ти се отблагодаря.

— Едуард, моля те, вразуми се! Харчиш прекалено много за подаръци. Всичко, което искам, е твоята любов.

— Винаги си я имала, скъпа моя. Не ме лишавай от удоволствието да те зарадвам с някое и друго украшение.

Придворните дами на кралицата почувстваха завист при този израз на преданост. Макар че вече беше на тридесет и пет години, Едуард III си оставаше най-красивият крал в християнския свят. Сърцето на всяка от дамите заби по-учестено. Той винаги намираше време да се усмихне и намигне на всяко по-хубаво личице, ала беше изцяло предан на кралица Филипа. Сякаш за него нямаше никакво значение, че фигурата й наедря и се обезформи от постоянните раждания, нито пък забелязваше повехналото й лице и посивялата коса.

— Искам да си починеш от грижите около гостите за турнира. Реших да построя голяма кръгла кула. Ела до прозореца, любов моя. Искам да ти покажа къде ще бъде новата кула. — Той галантно я хвана под ръка и я поведе към прозореца. — В горното крило кулите са квадратни, но моята нова кула ще бъде кръгла като тази на крал Артур^[2]. Реших да основа нов орден на галантността, доблестта и рицарската чест. Само най-личните рицари от кралството ще бъдат посветени в него. Ако започнем строежа сега, новата кула ще бъде готова за турнира през следващата година. Ще изберем най-хубавия камък от Бедфордшир. Какво ще кажеш?

— Ще поговоря с лейди Бедфорд. Избра ли й вече годеник?

— Има поне дузина претенденти за ръката й, но Уорик каза, че ще говори с нея, така че можем да смятаме въпроса за уреден. Ала като заговорихме за годежи, мисля, че предложението ти да сгодим Уелския принц с Маргарита Брабантска е много добро. Трябва да запазим съюзниците си, преди французите да са ни изместили.

— Говори ли за това с Едуард? — попита Филипа.

— Не още, но той винаги е знаел, че Кралският съвет ще предложи на първо място Маргарита. Ще изпратя вестоносец да го извика в Уиндзор.

— Няма нужда, Едуард. Той вече е тук. Знам, че турнирите го привличат като магнит.

— Ще слезеш ли да вечеряш в залата или да остана да вечерям с теб тук, ако си много уморена?

— Глупости, Едуард. Ти обичаш да има много хора около теб на трапезата, а синовете ти и Изабел ще се радват да вечерят с теб.

Кралицата разбираше, че той се задушава в нейната спалня и с нетърпение очаква да слезе при гостите. Беше твърде жизнен, за да се задоволи само с нейното присъствие. Той беше снизходителен баща и най-внимателният и любящ съпруг, за какъвто всяка жена би могла да мечтае.

Кралят я заведе до леглото и поднесе ръката й към устните си.

— Благодаря ти, Филипа. Имам толкова много неща, за които да мисля, но ти и децата сте винаги на първо място в живота ми. Никога не го забравяй!

Едуард III излезе от покоите на кралицата, прекоси горното крило и се насочи към апартаментите в долното крило на двореца, където бяха настанени рицарите от личната му гвардия и където живееше Катерин де Монтегю, докато съпругът й граф Солсбъри се биеше във Франция.

Когато видя, че кралят влиза в нейните апартаменти, без да се крие, сърцето й се сви от лошо предчувствие и тя притисна ръка до гърдите си.

— Ваше Величество, сигурно ми носите известие от Уилям.

Тя видя болка в сините му очи и разбра, че предчувствието не я е излъгало — новините не бяха добри. Катерин отпрати прислужницата си и се вгледа в лицето на краля с все по-нарастващо безпокойство. Воалът, който покриваше главата й, се свлече на земята.

Красотата й беше зашеметяваща. Тя беше изящно създание с фини кости, а косата й се разстилаше във великолепни златисти вълни.

— Уилям е в плен — тихо каза краля.

От гърдите й се изтръгна отчаян вик и графинята се олюля. Едуард бързо я обгърна със силните си ръце и я притисна до сърцето си. Искаше му се да отнеме болката от душата й. Тя тихо се разрида, отпуснала глава на мощното му рамо, а сълзите й капеха върху кадифената му туника.

— Успокой се, Катерин, ще направя всичко, което е във властта ми, за да постигна освобождаването му.

Тя вдигна прекрасните си очи, изпълнени със сълзи, и попита с треперещи устни:

— Наистина ли? — Чувстваше се толкова виновна, че й се искаше да умре. Ала в сините очи на Едуард нямаше и следа от вина и разкаяние.

— Катерин, той е мой приятел. Ще платя всякакъв откуп, какъвто Филип поиска.

Катерин въздъхна с облекчение — облекчение, че Уилям не беше мъртъв, и облекчение, че кралят както винаги бе внимателен с нея. Въпреки че и двамата дълбоко обичаха партньорите си, от първия миг, в който се срещнаха, между тях възникна непреодолимо привличане. Взаимното им желание бе толкова силно, че нищо не можеше да го спре. Никой от двамата не бе престъпвал брачната си клетва до онзи фатален ден преди една година, когато се срещнаха за пръв път.

Когато кралят усети, че тя се отпуска в ръцете му, той я обхвана през кръста, повдигна я на ръце и нежно я залюля в прегръдките си.

— Толкова съм зажаднял за теб, Катерин. Не мога и час да живея без теб.

О, господи, те нямаха съвест. Безумното влечение, което изпитваха един към друг, заглушаваше всички останали чувства. В гърдите на краля избухна унищожителен огън и той я понесе към леглото.

 

 

На вратата рязко се почука и когато Адел отвори, видя, че личният камериер на краля носи съобщение от Негово Величество до лейди Бедфорд.

С треперещи пръсти Бриана счупи кралския печат и прочете следните редове:

„Най-учтиво ви молим да ни очаквате в залата за аудиенции преди вечерната служба.“

Едуард Плантагенет

— Моля ви предайте на Негово Величество, че за мен е чест да изпълня молбата му.

Мисълта, която й хрумна веднага, беше, че първата придворна дама сигурно се е оплакала от поведението й. Сърцето на младото момиче се сви от страх.

— Адел, ще дойдеш ли с мен?

— Разбира се, че ще те придружа. Може би кралят най-после е избрал някой благородник за твой съпруг.

Сърцето на девойката се разтуптя.

— О, наистина ли мислиш, че това е причината за аудиенцията? — Разбира се, не бе изключена подобна възможност и тя внезапно почувства как краката й отмаляват. — О, господи, страх ме е, че още не съм готова за това.

— Разбира се, че си готова, агънцето ми. Повечето от дамите се сгодяват на петнадесетгодишна възраст.

— Какво да облека? Трябва да изглеждам хубава. — Мислите й бясно препускаха. Никога досега не бе изпитвала подобно вълнение. — Предполагам, че най-добре е да облека нещо в зелено.

— Зеленото е цвят на любовта — усмихна се Адел.

— О, моля те, не ме дразни, Адел. Зеленото отива на косата ми. Трябва да побързаме. Преди това искам да отида в параклиса. Имам специална молба към света Агнес.

Бриана се отпусна на колене пред лика на света Агнес. Като всяко друго момиче и тя бе отправила горещи молби към светицата в нощта на 20 януари, когато по традиция благородниците разкриваха чувствата си пред бъдещите си съпруги. Девойката горещо се надяваше, че света Агнес ще й помогне. Тя се поколеба. Младите жени бяха научени, че не бива да очакват прекалено много от съпрузите си. Трябваше да се покоряват на мъжете си и да им раждат наследници. Реши, че не бива да иска твърде много, защото Бог може да реши, че е много алчна.

— Моля те, Господи, нека бъдещият ми съпруг да бъде честен, смел и силен. — Прекръсти се и добави: — И ако не сметнеш, че искам прекалено много, нека да има благороден характер.

Покойният й баща беше граф и въпреки че не смееше да се надява да я сгодят за някой благородник с титла, девойката се страхуваше от подигравките на принцеса Изабел, които щяха да последват, ако кралят реши да я омъжи за някого без титла.

Бриана облече морскозелена рокля, а отгоре си сложи кадифена туника с цвят на нефрит, пристегната в кръста с тънък колан, украсен с изумруди. Девойката вярваше, че зелените скъпоценни камъни притежават вълшебна сила и я пазят от зли духове и вещици. Нейното моминско въображение бе изпълнено с духове, нимфи и всякакви слуги на дявола.

Облеклото на Адел контрастираше с това на нейната любимка. Тя бе облечена в изискана сива туника върху светла жълта рокля. Елегантно було покриваше косите й. Само младите момичета можеха да си позволят да носят косите си разпуснати. Адел се гордееше с буйните златисти коси на Бриана. Когато ги разресваше, те струяха до глезените й като копринено наметало.

Телохранителят на краля ги посрещна в предната зала, чиито стени бяха украсени с различни видове оръжия още от времето на великия крал Хенри II Плантагенет.

Зад тази зала се намираше залата за аудиенции на краля, която беше с по-малки размери, но бе разкошно обзаведена — подът бе покрит с красиви килими, а стените украсени с изящно изработени гоблени. Виждаха се два големи трона със златна украса, а отстрани бяха наредени по-малки столове с мека тапицерия.

Когато двете жени влязоха, кралят не беше сам, но неколцината мъже, с които разговаряше, станаха и излязоха през двойната врата в дъното. Едуард III Плантагенет се надигна от трона, прекоси залата и се приближи до тях, за да ги поздрави. Той се усмихна и сякаш стаята се озари.

— Заповядайте, лейди Бедфорд.

Девойката понечи да се поклони, както изискваше етикетът, но кралят я хвана за ръцете.

— Не, не, моля ви, няма нужда от тези церемониалност.

Бриана пое дълбоко дъх, за да представи леля си.

— Ваше Величество, позволете ми…

— Не, не ми казвай… тази дама е Адел, сестрата на майка ти, предполагам. Никога не забравям хубавите лица.

Адел се изчерви до корените на косите си, тъй като никога не бе смятала, че е хубава.

— Седнете! — заповяда Едуард. — И двете.

Те се поколебаха за миг, но се подчиниха и седнаха.

— Аз предпочитам да остана прав. Не се смущавайте, дами. Моля ви, не се обиждайте.

Според протокола те бяха тези, които нарушаваха етикета, оставайки седнали, докато кралят стоеше прав.

— Намислил съм да построя кръгла кула в източното крило. Много ми харесва красивият камък, който имате в имението си, лейди Бедфорд.

Бриана не можеше да повярва на ушите си! Тази аудиенция при краля била само заради камъка! Тя пое дълбоко дъх. Не знаеше дали да чувства облекчение или разочарование. Може би по малко и от двете.

— Ваше Величество, аз съм дълбоко поласкана, че сте избрали за вашето строителство моя камък в Бедфордшир.

— Чудесно! Моят управител ще говори с управителя на вашия замък и ще уговорят справедлива цена.

— О, не, Ваше Величество, не бих могла да взема пари от вас.

— О, господи, какво невинно дете сте вие. Крайно време е да ви изберем подходящ съпруг, който да се грижи за вас. Уверявам ви, че ако имахте съпруг, той едва ли щеше да ви позволи да давате безплатно камъка си дори и на краля!

Бриана се изчерви.

„О, боже, тя е истинска красавица!“ — помисли си Едуард.

Очите му с възхищение огледаха великолепната й коса, високите гърди и стройната фигура. При вида на младостта й, лицето му омекна и в сините му очи проблесна весело пламъче.

— Граф Уорик чака отвън. Помоли ме за частен разговор с вас. Не се страхувайте. Той изглежда доста суров, но има добро сърце и е истински благородник. Каза ми, че иска да ви помоли за нещо много специално.

Кралят хвана Адел за ръката и я изведе от залата.

Бриана застина на мястото си. Мозъкът й отказваше да функционира. Гледаше втренчено високия воин с изсечено лице. Когато граф Уорик се приближи към нея, тя изпита желание да избяга, ала краката й не можеха да се помръднат. Очите й се разшириха, когато видя белезите по лицето му. В замъгления й мозък бавно се оформи мисълта, че е вдовец от пет години. Предположи, че още е млад мъж, за да остане такъв.

В този миг в съзнанието й изплуваха злобните думи на първата придворна дама: „Ще посъветвам кралицата да ти избере за съпруг някой по-стар мъж, който да те научи на покорство“. Бриана преглътна с усилие, устата й бе пресъхнала.

— Лейди Бедфорд. — Гласът му бе груб и рязък.

„Той е свикнал да заповядва“ — помисли си девойката.

— Л-лорд Уорик — прошепна задавено тя.

Баща й често й бе казвал да внимава с молитвите си към Бога, тъй като те може да бъдат чути. За какво бе помолила света Агнес? Съпругът й да бъде честен, смел и силен. Лорд Уорик наистина притежава всички тези качества — тъжно си помисли младото момиче. Защо не бе помолила светицата за някой по-млад мъж?

Тя бе останала сираче много рано и винаги бе страдала от самотата. В мечтите си винаги се виждаше заобиколена от смях и веселие и с много деца, които щеше да роди на прекрасния рицар, станал неин съпруг. Те щяха да се обичат, да обградят с нежни грижи децата си и да бъдат щастливи до края на живота си.

Ала сега мечтите й за младия смел рицар, който щеше да стане баща на децата й, се стопиха като пролетен сняг. Смени ги представата за суров стар воин, който ще се наслаждава на младото й тяло.

Лорд Уорик заговори. Бриана се опита да чуе думите му, но ушите й бучаха.

— Познавах добре баща ви. Той беше достоен рицар.

— Благодаря ви — отрони девойката.

— Мисля, че не би имал нищо против, ако семействата ни се сродят.

Господи, тя беше помолила за благородник. Никой не стоеше по-високо от лорд Уорик.

— Лорд Уорик, вие ми оказвате голяма чест, но… боя се, че аз не съм богата.

— Това ще преценя аз — остро каза той. Сетне, сякаш се разкая за грубия си тон, добави с по-мек глас: — Лейди Бедфорд, вие ще бъдете много красива младоженка. За мен наистина е чест. Както и да е, вие ще решите, макар да сте още твърде млада.

„Господи, той сигурно е на четиридесет години, а може би и на петдесет“ — съкрушено си помисли Бриана. Нямаха нищо общо помежду си. Едва ли той щеше да бъде съпругът, с който да прекара живота си в смях и любов. Ще остане самотна до края на живота си.

Девойката отчаяно се хвана за думите му „твърде млада“. Това можеше да бъде извинение. Тя вдигна очи и погледна грубото му лице. Не знаеше как да откаже, без да предизвика гнева му.

— Вие ми оказвате голяма чест — сковано започна и пак сведе поглед, ала преди това видя очите му — те бяха с цвета на аквамарин! Тези очи бяха същите като на рицаря в сънищата й и сърцето й сви от болка.

Граф Уорик се наведе над нея. Мъката й беше толкова силна, че си помисли, че сърцето й ще се пръсне и тя ще умре.

Никога не бе се чувствала по-нещастна.

— Аз… мисля, че ми трябва известно време — заекна Бриана, като се надяваше, че гласът й няма да издаде отчаянието, което я бе обзело. — Смятам, че е добре ухажването да продължи по-дълго време, за да може двамата души да се опознаят по-добре.

— Ще оставя ухажването и увещанията на Робер. Смятам, че ще се разберете с моя син — засмя се Уорик.

Внезапно мрачния облак, който беше надвиснал над нея, изчезна и слънцето отново изгря в душата й.

— Робер де Бошан… — промълви девойката и в гласа й прозвуча истинска радост. Пое дълбоко въздух и си припомни настойчивия поглед на аквамариновите му очи. Все пак можеше да бъде щастлива!

Младото момиче бързо отправи мислено благодарствена молитва към света Агнес. О, господи, тя се бе държала толкова зле с великия граф Уорик! За компенсация му отправи най-очарователната си усмивка и дълбоко се поклони.

— Вие ми оказвате голяма чест — промълви тя, този път от цялото си сърце.

Той й предложи ръката си, за да се изправи. „Тя наистина е прекрасна млада дама — помисли графът. — Толкова е женствена и изпълнена с покорство. Мечтаната жена за всеки мъж. Ако бях по-млад…“

Адел очакваше племенницата си в предната зала. Лицето й изразяваше силна тревога. От вълнение бе раздърпала края на туниката си.

— О, агънцето ми, да не би Уорик да има намерение да се ожени за теб?

Бриана лъчезарно й се усмихна.

— Да, права си. Кралят най-после ми е избрал годеник.

— О, света Дево, и ти съгласи ли се? — уплашено попита леля й.

— Разбира се, че се съгласих. Дори в най-смелите си мечти не съм си помисляла подобно нещо. Ще бъда графиня!

— Да, но…

— Разбира се, това е в бъдеще. Ще трябва да почакам, докато моят съпруг наследи титлата граф на Уорик.

— Робер де Бошан? О, агънцето ми, аз си помислих, че са те сгодили за баща му.

Бриана звънко се засмя.

— Адел, как можа да ти хрумне тази абсурдна мисъл?