Вирджиния Хенли
Арабският принц (40)

Тридесет и осма глава

Принц Едуард не можеше да се появи в спалнята на любимата си, пълна с бавачки, кърмачки, прислужници, та дори и придворни дами от свитата на кралицата, затова изпрати набързо написана бележка по Рендъл Грей. Когато я прочете, лицето на Джоан в първия миг засия от радост, но веднага се сгърчи от страх. Нима Холънд е разкрил опозоряващата й тайна пред Едуард?

Потръпна само при мисълта за всички кошмарни последици от подлостите, на които бе способен съпругът й. От човек като него с черна злоба в душата всичко можеше да се очаква.

Но внезапно й хрумна една спасителна мисъл — Холънд никога нямаше да се осмели да я компрометира, защото това би означавало край на възхода му в двора. Това веднага я успокои и тя, под претекст, че желае да си почине, набързо отпрати всички жени, освен Глинис, понеже нямаше търпение да се срещне със своя принц.

Вярната й прислужница излезе, за да доведе принца. Едуард още от вратата отрупа Глинис с въпроси за състоянието на господарката й. Баща му го беше осведомил за трагичната гибел на Едмънд, а майка му загрижено бе добавила, че лейди Джоан е сломена от скръб и дори някои от придворните дами се опасявали дали тя ще понесе тази трагична вест. Най-близко до истината беше Глинис — тя отдавна жадуваше да каже на принца, че Джоан не е на себе си още от женитбата за сър Джон Холънд, обаче не се осмеляваше. Проницателната прислужница веднага бе надушила нечистите помисли на Холънд — тръпки я побиваха при всеки сблъсък с дебеловратия и алчен дворцов служител. Дори си намери отнякъде странен талисман — гвоздей от ковчег на някакъв уелски светец — за да се предпазва от зловредното му влияние. Но благородната Джоан нито веднъж не си позволи да се оплаче от съпруга си в нейно присъствие и Глинис не заподозря колко се страхува господарката й от сър Холънд.

— Моята господарка още се възстановява от жестоката новина за смъртта на брат й, лорд Едмънд. Все пак имаме радостна новина за вас, Ваше Височество. — Тя много бързо си възвърна предишната фигура и пак е изящна като порцеланова статуетка. Но защо не мога да разбера какво я мъчи? Нещо я яде отвътре… Сега не е тъй безгрижна, пък и ужасно се страхува да остане сама дори за миг. — Принцът и прислужницата стигнаха до спалнята на Джоан и тя му отвори вратата. — Надявам се, че ще я успокоите, Ваше Височество.

— Скъпа, ще ми простиш ли, че не бях с теб тъкмо когато най-много си имала нужда от мен?

— О, Едуард, да благодарим на Бога, че се завърна невредим!

Ръцете му нежно се сключиха около нея. Мислеше си, че разбира какво я измъчва — бе изгубила брат си и се страхуваше, че той ще бъде следващата жертва.

Джоан се вкопчи в ръката му и го поведе към люлката, където се бе сгушила малката Джена. Едуард я вдигна, безкрайно учуден как е възможно той да е създал такова крехко и миниатюрно същество. Залюля я в силните си ръце, докато сините му очи, така характерни за всички Плантагенети, не можеха да си отлепят от прелестното личице на бебето. Слушаше в захлас подробния разказ на Джоан за раждането, но в един миг забеляза тъмните сенки под очите й и чак сега разбра, че тя не само е отслабнала, не, тя просто се е стопила поради някаква необяснима за него причина. Остави дъщеря си в люлката и се обърна към Джоан.

— Сърце моя, Жанет, кажи ми какво те измъчва?

— Едуард… — Очите й се насълзиха. Мили боже, за малко да му признае всичко! — Няма нищо… само ме прегърни — изхлипа тя.

Едуард се отпусна в широкото кресло и я взе в скута си. Джоан сложи глава на широките му гърди, а силната му ръка нежно погали косата й. Тя се притисна към него и заплака.

Вечеряха в стаята на Джоан, а когато се стъмни и никой не можеше да ги види, излязоха да се разходят в градината. Когато се върнаха и си легнаха, принцът не направи опит да се люби с нея. Разбираше, че тя се нуждае само от силата и утехата му. Джоан най-после заспа в прегръдките му, а Едуард дълго лежа буден, изпълнен със съжаление за това, което бе сторил на човека, когото най-много обичаше на този свят.

Бе превърнал веселата, палава девойка в едно уплашено и тъжно създание. Нима той не беше непобедимият Черен принц? Нима не беше най-силният рицар в християнския свят? Трябваше да убеди краля и кралицата да приемат брака му с неговата братовчедка. А вместо това той я омъжи за друг. Това бе срамна постъпка, постъпка на един страхливец.

Може би трябваше да разтрогне този брак. Щеше да отнеме години и навярно щеше да предизвика ужасен скандал, но в сърцето си бе уверен, че това е единственият почтен изход. Нямаше да казва нищо на Джоан, преди да разбере какво е необходимо за разтрогването на брака й. Не биваше да събужда в душата й напразни надежди, ако се окажеше, че анулирането на брака й със сър Джон Холънд е невъзможно. Сега, когато Едмънд бе мъртъв, сестра му имаше много по-високо положение. Тя бе графиня на Кент и лейди Уейк Дидъл и огромното й богатство можеше по някакъв начин да убеди папата да обяви брака й за невалиден.

 

 

Слуховете за разпространението на черната чума по всички пристанища в Средиземно море ставаха все по-упорити. Двама от войниците заболяха от мистериозната болест и умряха след двадесет и четири часа. През цялата вечер Хоуксблъд и Уорик разговаряха за болестта.

— Телата на умрелите трябва да бъдат изгаряни, за да се спре разпространението на болестта. Всички заболели трябва да бъдат изолирани.

Уорик кимна в знак на съгласие:

— Ще отделим една сграда за болница и всеки от войниците ми ще работи доброволно там.

— Не — възрази Хоуксблъд, — така заразата ще плъзне в цялата армия. Болницата трябва да бъде извън града, край някое малко село. Разбира се, че трябва да има доброволци, но те не бива да се редуват. Никой не трябва да влиза и излиза от този район.

Графът се намръщи и Кристиан отгатна мислите му. И бащата, и синът се тревожеха, че чумата се е разпространила из целия Изток и може да порази и принцеса Шарон, майката на Хоуксблъд.

— И аз непрекъснато се тревожа за нея — рече Кристиан и сложи ръка на рамото на баща си.

Аквамариновите очи се втренчиха в очите на сина му.

Това бе един от редките мигове, когато разговаряха като баща и син.

— Страхувам се, че никога повече няма да я видя, поне не на този свят — примирено отрони Уорик.

Хоуксблъд се усмихна и се опита да го успокои.

— Аз мога да се помоля и на Аллаха, и на християнския Бог да я запазят жива и здрава. Надявам се, че молитвите ми няма да останат без отговор. — Ала не беше сигурен в думите си. Имаше предчувствие, че нещо лошо ще се случи с родителите му, но се опита да отхвърли мрачните мисли.

Когато кралят и принц Едуард влязоха със сериозни лица, Уорик и Хоуксблъд разбраха, че тревогите не са свършили. Съгледвачите на краля му докладвали, че новият крал на Франция, Жан, е решил да изтрие позора на баща си от битката при Креси. Френският крал разбрал за учредяването на новия орден на честта, наречен от Едуард III Орден на жартиерата, и побързал да основе подобен във Франция. Благородниците от най-знатните френски фамилии с нетърпение очаквали да заслужат на бойното поле новото отличие. Докато англичаните се опитваха да сключат мир, френската армия застрашително нараствала.

Крал Едуард III с възмущение им показа съобщенията, които бе получил от херцог Ланкастър след посещението му при папата в Авиньон. Папският дворец бил пълен с французи — френски кардинали, служители, писари, строители и търговци.

Новият папа Инокентий не се е съгласил със сроковете за примирието, предложени от Едуард III, и отхвърлил претенциите му за френския трон. В замяна на това папата е обещал, че ще потвърди пълния суверенитет на английските владения в Южна Франция. За пръв път в живота си принц Едуард видя сянка на поражение върху лицето на баща си. Едуард III бе изморен от нескончаемите войни и искаше мир, а сега отново бе принуден да се бие за интересите на Англия.

Принцът погледна едно от съобщенията, които баща му бе хвърлил на масата, и го подаде на Уорик:

— Новините не са напълно отчайващи. Щом Ланкастър е разбрал за увеличаването на френската армия, той е побързал да събере своята войска и може би вече е пристигнал в Шербург.

— Мислите ли, че можем да се обърнем за помощ към нашия съюзник — владетеля на Навара? — попита Уорик.

— Най-близкият съсед на наварския владетел е Карл Испански, а той е съюзник на Франция. Според мен Навара ще изчака развоя на събитията — предупреди ги Хоуксблъд.

— Както обикновено трябва да разчитаме само на себе си — намръщи се принц Едуард.

— Нима това някога ни е спирало? — ухили се Хоуксблъд.

— Ще изпратя съгледвачи, за да узнаят точния брой на френските войски и тяхното разположение — реши Уорик.

— А през това време аз ще поведа моята войска на север, за да се присъединя към армията на Ланкастър — кимна принц Едуард.

Принц Едуард предпочиташе да се сражава с французите, отколкото да съобщи на Джоан, че отново трябва замине далеч от нея. Сега той бе единствената й опора и тази вест щеше да я срази напълно. Едуард знаеше, че трябва да я подготви за предстоящата раздяла, вместо да я изненада в последния миг.

— Скъпа моя, армията на Ланкастър е дебаркирала в Шербург и се е насочила на юг. Аз ще поведа моите бойци на север, за да съберем двете армии. Това ще удвои числеността ни, защото вероятно отново ще се бием с французите. — Те лежаха в леглото, а Джена, настанена между тях, риташе с крачета и сладко гукаше.

Джоан силно пребледня и потрепери.

— Но аз мислех, че скоро ще се сключи мир с Франция.

Той я хвана за ръцете и се опита да й вдъхне увереност.

— Изглежда, че французите нищо не са научили от удара в Креси и трябва да им дадем още един суров урок. Ако обединим двете армии, вече никога няма да го забравят.

Гърлото й се сви от страх. Искаше да го помоли да остане при нея, ала не знаеше как да го стори.

— Жанет, ти винаги си вярвала, че аз съм непобедим воин и добър пълководец. Само заради Джена ли се страхуваш? Не биваше да имаме дете.

— О, Едуард, никога не казвай това! — извика тя. — Джена не е бреме за мен. Докато имам Джена, ще имам и частица от теб. Когато съм без теб, тя ми дава сили и увереност.

— Тогава може би все още не можеш да преживееш смъртта на Едмънд. Знам колко близки бяхте, скъпа, но само времето ще облекчи болката ти.

Тя се вкопчи в него.

— Моля те, обещай ми, че Джон Холънд никога няма да получи титлата на брат ми!

Едуард учудено повдигна вежди.

— Титлата сега е твоя, не знаеш ли? Сега ти си графинята на Кент. — Внезапно усети, че тревогите й са свързани с Холънд. — Да не би сър Джон да те е обидил с нещо, любима?

— О, не, не — припряно го увери тя. — Просто мразя да го гледам как се перчи в двореца, че е мой съпруг и баща на Джена. — Джоан затаи дъх и прехапа устни, уплаши се да не е казала твърде много.

Едуард я прегърна.

— Ще се почувстваш ли по-щастлива, ако взема Холънд с мен?

— О, да! А и нали се нуждаеш от всички свои хора, за да се справиш с французите.

— Скъпа моя, за пръв път, откакто се върнах, виждам усмивка на лицето ти.

— Струва ми се, че не ти обърнах достатъчно внимание. Защо не кажеш на Глинис да вземе Джена, а ние да се сбогуваме така, както сме свикнали?

— Аз не тръгвам утре, а чак вдругиден, ала нищо не може да ни попречи да се сбогуваме два пъти!

Когато Глинис влезе в стаята да вземе бебето, Едуард вече сваляше жакета и ботушите си.

 

 

Рендъл Грей влезе в къщата. Търсеше Хоуксблъд.

— Здравей Рендъл! Къде е Нешър? — Бриана никога не ги бе виждала един без друг.

— Всяка нощ гони женски невестулки. Страхувам се, че някоя сутрин няма да се върне. Хоуксблъд казва, че за него е по-добре да живее на свобода, но на мен ще ми липсва. Може ли да говоря с Хоуксблъд, милейди?

— Съжалявам, но той не е тук. Вероятно ще го откриеш в къщата на граф Уорик, обсъждат военни планове.

— Тогава мога ли да говоря с Пади?

Бриана се поколеба, сетне решително отговори:

— Не. Пади и Адел се ожениха тази сутрин. Ако се опиташ да ги безпокоиш, той ще ти откъсне ушите.

Момчето изглеждаше толкова тъжно, че Бриана го съжали.

— Мога ли аз да ти помогна с нещо, Рендъл?

— О, да, лейди Бриана! Моля ви, помолете съпруга си да ме вземе във войската.

Макар Кристиан да не й бе казал точно кога заминават, тя разбра, че вече е предстоящо. Сигурно затова Пади и Адел побързаха да се венчаят.

— Кога заминава войската? — предпазливо попита Бриана.

— Утре. Имам кон, меч и доспехи. Ако го помолите заради мен, той няма да ви откаже.

Бриана разбираше, че момчето си е изградило невярна представа за войната, за него тя бе символ на рицарство, достойнство и чест.

— Рендъл, войната не е само слава и доблест, тя е кръв и смърт.

— Никога няма да стана мъж, ако не окървавя меча си. Моля ви, милейди, помолете го сега да ме вземе със себе си.

— Остани тази нощ да спиш тук, а аз ще говоря с него утре сутринта. Хоуксблъд винаги се връща късно от срещите си с Уорик.

— Оставил съм отвън меча и доспехите си. Може ли да ги донеса в къщата, за да не ги откраднат?

Бриана се усмихна, защото разбра, че по този начин момчето искаше да се подсигури.

— Не се ли задушаваш в тези доспехи? Как ще ги носиш в горещината?

— Хоуксблъд ме научи на самоконтрол. Телесните неудобства лесно се превъзмогват. Всичко зависи от състоянието на духа, милейди.

Един час по-късно Бриана седеше замислена в градината, заобиколена от благоуханни цветя. Все повече и повече се убеждаваше, че всичко зависи от състоянието на духа на човека — смелостта, страхът, щастието, скръбта, любовта, омразата. Ала тя бе затворила сърцето си за Кристиан и той почти нищо не споделяше с нея.

Нима е криел деня на заминаването, за да не я тревожи, или пък е мислел, че това не е женска работа? Те споделяха леглото, но не споделяха надеждите и мечтите, мислите и чувствата си. Кристиан не разговаряше с нея нито за миналото си, нито за бъдещето. Живееха заедно, но душите и сърцата им бяха разделени. Тя не знаеше какво да направи, за да промени това състояние.

Кристиан я откри в сенчестата градина.

— Закъснях. Не мислех, че още ще си будна. Да не би да ме чакаш? — Въпросът му бе израз на учтивост, но в него не се долавяше любовен копнеж.

— Аз… беше много горещо и не можах да заспя.

— Бриана, радвам се, че те виждам. Трябва да ти кажа нещо. — Той седна до нея, но не я докосна. — Наблюдавах тази сутрин Адел и Пади. Никога не съм виждал по-щастлива двойка. Струва ми се, че нашият брак ти донесе много малко щастие. Сега разбирам, че не е трябвало да те принуждавам да се оженим, ала тогава мислех само за желанията си, а това беше грешка. Когато обичаш някого, трябва да докажеш любовта си, като поставиш неговите желания над своите. Ако искаш, можем да разтрогнем брака си. Там, където съм роден, това е много лесно. Мъжът само казва: „Развеждам се с тази жена“, и с това всичко приключва. — Думите му звучаха студено и равнодушно.

Господи, никога не бе искала подобно нещо! Искаше той да я вземе в прегръдките си и да се закълне: „Ще те накарам да ме обичаш независимо дали искаш или не!“. Искаше тази война най-после да свърши. Искаше да живеят в Бедфорд, заобиколени от децата си, а повече от всичко на света искаше Кристиан де Бошан да бъде баща на тези деца!

Между тях се възцари неловка тишина.

Бриана разбираше, че щастието й зависи от това какво ще му отговори. Въздъхна дълбоко. Нали току-що бе стигнала до извода, че смелостта зависи от състоянието на духа? Събра цялата си смелост и прошепна:

— Искам дете от теб, Кристиан.

Той я грабна със силните си ръце и я понесе към спалнята. Нетърпеливите му пръсти започнаха трескаво да свалят дрехите й. Никога не я бе желал така страстно. Трябваше отново да призове на помощ необикновено силната си воля, за да се сдържи да не разкъса дрехите й. Успя да си наложи да свали туниката й бавно, докато треперещите му пръсти се плъзгаха по гладките й рамене, а очите му се любуваха на все по-разголващото се тяло пред него. Накрая устните му се присъединиха към ръцете му.

Нощта беше много гореща и Кристиан разбираше, че от буйната страст телата им ще се облеят в пот, затова постави на мраморния под две възглавници, за да ги подложи под кръста й и главата й. Мраморът бе приятно студен и в първия миг кожата й потръпна от хладината.

Той се излегна до нея и покри с целувки най-чувствителните места по тялото й. Стори й се, че се докосва до смес от огън и лед. Кристиан допираше ръце до студения мрамор, преди да ги поднесе към гладката й кожа и към заоблените й гърди. Редуването на горещина и студ я изпълни с желание да се притисне към него, да се стопи в обятията му, да се слее с него.

Кристиан забрави за разума, забрави за предпазливостта. Тази нощ копнееше да проникне в тялото й, да завладее сърцето й, да покори душата й. Шепнеше задъхано любовни думи, редуваше ги с накъсани възклицания, толкова напрегнато, че Бриана се отпусна в някаква омая, очарована от горещината на порива му, омаяна от допира на мъжественото му тяло… до нейното тяло, до нейното желание, до нейната любов. Не можеше да се скрие от този смел и покоряващ мъж, не искаше да се скрие от него… нито сега, нито в бъдеще.

Шепотът му беше изпълнен с тъй дръзка еротика, че сетивата й се замъглиха от сцените, които преминаха пред очите й.

— Искам те! — Гласът му трепереше от страст.

Бриана се изви, за да го обгърне докрай, отвори уста, за да позволи на горещия му влажен език да я завладее. Не искаше страхът да помрачи последните им часове преди заминаването му там, откъдето никой не бе сигурен дали ще се завърне. И той, и тя се стремяха като обезумели към пълното сливане, търсейки върховния екстаз на чувствата, които само заедно можеха да постигнат.

За него Бриана бе най-голямата му скъпоценност, смисълът на живота му. Копнееше тайно и той да е същото за нея. Усещаше, че тръпнещата жена в ръцете му жадува огнените му ласки по-силно от всеки друг път. Сега бе изцяло негова, но все пак долавяше, че някъде дълбоко в нея, в мислите й, остава някаква врата, заключена за него. Може би тя самата не подозира, забравила за ключа на тази загадъчна врата, на този скрит кът от душата й, но Кристиан, призовал свръхестествения си усет, го отгатна и не можеше да намери спокойствие.

Тя усети как слабините му се подуват и вдървяват, бедрата му обгърнаха нейните и в следващия миг тя изкрещя, вкусила докрай пълната сила на изключителната му мъжественост. Виковете й заглъхнаха сред страстните стенания, които се отрониха от потръпващите й устни, когато горещото му семе я изпълни цялата, дари я с неговата любов, с неговия живот. Остана на мраморния под, задъхана и изпотена, сломена от напора на този необуздан самец. Кога би се сетила, че любовният акт върху студения мраморен под може да е толкова възбуждащ и опустошителен? Обгърна силния му врат и се отпусна в блажен сън, а той остана да я съзерцава под звездното небе, облян от лунна светлина.

Кристиан не можа да заспи. В аквамариновите му очи още играеха пламъчета, макар че умората вече свеждаше черните му мигли. Спящата под него жена и този път едва не го бе довела до лудост. Скоро, много скоро, обеща си той, ще я притежавам цялата. Внезапно се надигна отвътре, от гърдите му някакъв загадъчен глас: „Но ако тя не ти разреши?“. Рязко се изправи и нервно закрачи към терасата. Не искаше в този миг да взима окончателното решение. Какво е тя за него — спасение или проклятие? Знаеше само, че ако не завладее цялата й душа, без остатък, няма да може да понесе мъчителните си съмнения.

 

 

Принц Едуард изпадна в екстаз. Джоан отново бе същата, каквато я помнеше и обичаше, отново го прегръщаше и целуваше в захлас. Двамата се смяха и любиха през цялата нощ — последната им нощ преди новия поход на армията — весело се шегуваха за малката си дъщеря, блажено заспала в люлката, после станаха и заплаваха сред езерото в лодката с форма на лебед. Дори и там, сред затихналото езеро, намериха сили за още един любовен акт.

Розовите завеси на зората вече се отдръпваха от небосклона, когато той я понесе на ръце обратно към спалнята й, целуна я за сбогуване, но не издържа и покри с десетки целувки прелестното й лице.

— По-тихо… — прошепна Джоан — тази стая след минути ще се напълни с безброй бавачки и прислужници.

Едуард хвърли последен поглед към люлката на дъщеричката си.

— Пази я, мила. Искам пак да й се полюбувам, когато се върна.

— Ще я пазя, скъпи. Ще бдя над нея, докато отново се върнеш при нас двете.

— Обичам те с цялото си сърце — закле се принцът.

— И аз теб, Едуард. И нека Бог да те пази!

Хоуксблъд и оръженосците му бяха на крак много преди зазоряване. Докато Пади се сбогуваше с насълзената Адел, Бриана внезапно си припомни за молбата на младия Рендъл Грей.

— Кристиан, забравих да те помоля да вземеш още един оръженосец със себе си. Ето го там, младия Рендъл. Горкото момче си е въобразило, че няма да ми откажеш, ако те помоля да те придружава в новия поход.

Хоуксблъд тъжно се усмихна.

— Този хитрец е налучкал слабото ми място. Знае, че нищо не мога да ти отказвам, скъпа. — Обърна се и силно извика към младежа: — Рендъл!

— Тук съм, милорд! — веднага се отзова младият Грей и пристъпи към лейди Бриана.

Хоуксблъд се беше приготвил да му се скара, но щом видя оръженосеца в бойни доспехи, внезапно си припомни какво бе изпитвал на неговата възраст.

— Имаш ли кон? — намръщи се Хоуксблъд.

— Да, милорд — задъхан отвърна Рендъл.

— А имаш ли седло за коня?

Лицето на младежа помръкна, но той не посмя да излъже, изплашен от строгия поглед на господаря си.

— Не, милорд.

— Али ще се погрижи да ти намери седло — рече Хоуксблъд.

Лицето на Рендъл грейна от щастие. Той падна на колене пред господарката.

— Благодаря ви, милейди. Никога няма да мога да ви се отплатя, но, кълна се в честта си, ще ви бъда предан до гроб.

Хоуксблъд се почувства неудобно и се извърна към войниците. Момчето бе толкова въодушевено, че дори му дожаля за него.

— Когато Нешър се върне от скитанията си из задните дворове на замъка, ще го прибереш ли при себе си? Искам да съм спокоен за това мило зверче. Ти си единствената жена, към която моята невестулка успя да се привърже. Не беше още пристигнала в Бордо, за да видиш как злобно ухапа баронесата. Тя искаше да убием Нешър веднага, при това пред очите й.

— Баронесата? За Лизет Сен Ло ли говориш? — попита Бриана и в гърдите й отново се надигна ярост. — Къде е сега тази проклета французойка?

— Настанил съм я в къщата на граф Уорик — отвърна Кристиан, като се стараеше гласът му да прозвучи колкото може по-равнодушно. Огледа се тревожно, за да си подготви път за отстъпление, преди да избухне бурята.

— Ти наистина си решил да ме унижаваш докрай, Кристиан Хоуксблъд! А аз, глупачката, си въобразявах, че онази уличница е изхвърлена извън стените на Бордо, докато ти си я криел в съседната къща и се надсмивал над мен! — Очите на Бриана заблестяха от гняв. — Дори си въобразявах, че вече сте я прогонили чак на другия край на Франция, докато всъщност ни е разделяла само стената около градината. Много удобно ти беше, нали? И затова ли се бавеше до късно вечер в дома на Уорик?

Хоуксблъд дори не се опита да се оправдае. Бриана въобще не искаше да го изслуша. Отново между тях се разтвори старата рана — недоверието простря пипалата си в душата й. Но имаше само два изхода — тя или ще му вярва докрай, или не. Засега очевидно бе избрала второто.

Но като разбра, че той не се опитва да възрази на обвиненията и, тя веднага си помисли, че Кристиан е гузен и крие още нещо от нея.

— Проклет развратник! — гневно изфуча тя и ядосано тръсна разкошните си златисти коси. Искаше й се той да падне на колене и да отрече обвиненията й. Но вместо това видя само как аквамариновите му очи потъмняха от обидата. Ебонитовочерната му коса се тръсна и закри раменете му. По дяволите, никога друг път не бе виждала толкова привлекателен мъж! Нима в следващия миг ще чуе от твърдо стиснатите му устни жестоките думи за развода им? — Подъл арабски измамник! — кресна тя. — Махай се от очите ми! Ще се разведа с теб, ще се разведа!

Втурна се нагоре по стълбите и ядно затръшна вратата на спалнята си. Гърдите й се надигаха и спускаха като платна на кораб, люшкан от буря. Задъхано се отпусна на леглото. Как е могъл така да си играе с нея! Потръпна от страх, че може би няма да дойде в спалнята й. И той не дойде. Най-после Бриана преглътна наранената си гордост и се показа на най-горното стъпало. Пред вратите на къщата нямаше и следа от Хоуксблъд и тримата му оръженосци.