Сандра Браун
Чейс (5)

Чейс изстреля цял куп ругатни, когато някой почука на вратата му късно вечерта. След като бе пометен, измит, избърсан и дезинфекциран, апартаментът му най-накрая бе чист, празен и тих. Останал сам с режещата болка в ребрата си, той тъкмо си дояждаше вечерята, благодарен за блажената тишина и спокойствие, които царяха в къщата му.

В началото реши да не отваря. Който и да бе посетителят му, сигурно щеше да реши, че е заспал и накрая да си тръгне. Но при мисълта, че това може би е Лъки, който му носи нещо за пиене — по-силно от чая и кафето, — Чейс се надигна от мястото си и зашляпа към вратата.

На прага стоеше Марси, стиснала в ръце букет цветя. Доколкото можеше да си спомни, Чейс никога не я бе виждал с дънки. В тях краката й изглеждаха дълги и изящни — стори му се, че бедрата й стигат едва ли не до шията.

Облечена бе с късо подплатено дънково яке, а под него се виждаше спортен, ватиран пуловер без яка. Пуловерът бе елегантен, красиво щампован, но все пак си бе просто пуловер и нямаше нищо общо с официалните делови костюми, които Марси носеше, когато бе на работа.

Косата й бе свободно разпусната. Строгият кок от сутринта бе изчезнал и огнените къдрици се сипеха по раменете й. Малките дъждовни капчици, покрили косата й, блестяха като диаманти под ярката светлина на лампата. Чейс не харесваше особено червенокосите жени, но не можеше да не отбележи, че тази вечер Марси изглежда много красива и привлекателна.

Единственото нещо, което му се стори познато, бяха очилата й. Патето Джоунс бе носила очила през всички те години в училище. Хрумна му, че напоследък тя сигурно използва контактни лещи. Вероятно бе с лещи и в онзи ден, преди две години, когато се бяха видели в офиса му, преди двете с Таня да тръгнат да разглеждат къщата.

— Навън е доста студено — кимна тя.

— О, извинявай — той се отмести от пътя й и тя се плъзна покрай него и влезе вътре.

— Сам ли си?

— За щастие.

Чейс затвори вратата и се обърна срещу нея. Едва не се разсмя, като забеляза притеснения й поглед. За да угоди на майка си, той се бе изкъпал и избръснал. Но не бе пожелал да се облече и все още носеше само халата за баня.

Една стара мома като Марси вероятно не бе свикнала да разговаря с боси мъже с разтворени на гърдите халати, макар че пък от друга страна бе демонстрирала завидно самообладание, когато той бе скочил от болничното си легло съвсем гол, прикрит единствено от бинтовете на гърдите си.

Болничната стая обаче бе напълно безопасно и неутрално място, съвсем различно от апартамента на един такъв мъж. Чейс долови смущението и неловкостта й. Със задоволство си помисли, че сама си го е изпросила, щом си пъха носа там, където не й е работа.

— Това е за теб. — Тя му подаде красив букет.

— Цветя?

— Проява на слабост ли е, ако някой мъж приеме поднесените му цветя? — заядливо попита тя.

— Не, не е това. Но цветята винаги ми напомнят за погребения. — Той остави букета върху масичката за чай, която Девън бе излъскала до блясък. — Благодаря ти, че си се сетила за цветята, но бих предпочел бутилка уиски. Нямам никакви претенции по отношение на марката.

Тя поклати отрицателно глава.

— Не, и докато вземаш болкоуспокояващи лекарства.

— Тези хапчета не премахват болката.

— Ако ребрата наистина те болят толкова много, може би трябва да отидеш до болницата, за да те прегледат още веднъж.

— Нямах предвид тази болка — смотолеви той, обърна се и се приближи до плота, където беше оставил вечерята си. — Искаш ли малко?

— Чили? — тя изгледа с отвращение чинията с потъналото в мазнина червено ястие. — Какво стана с пилешката супа, която ти приготви майка ти?

— Хапнах от нея по обяд, но просто не бих могъл да я ям два пъти поред.

— Купих консервираното чили като си мислех, че ще го отвориш след няколко дни. Тези силни подправки едва ли са най-подходящата храна за теб в този момент.

— Недей да ми мърмориш поне за храната!

Той се отпусна на стола и сложи още няколко хапки в устата си. После вдигна глава и й даде знак да се настани на един от свободните столове. Тя свали якето си и седна до него.

След като омете храната, той бутна чинията настрана. Марси се изправи и я занесе до мивката. Старателно я изплакна и я постави в машината за миене на съдове редом с тигана, който той бе използвал, за да приготви храната. После се приближи до масичката за чай, взе цветята, натопи ги в една голяма чаша за чай с лед и ги остави на плота пред него.

— Няма смисъл да ги оставям да увехнат само защото не ти харесват — обясни тя и се върна на мястото си.

Той изсумтя и неприятно се изсмя.

— Защо така прахосваш живота си, Марси? От теб би излязла една чудесна, послушна съпруга. Ти си толкова…. — Млъкна и напрегнато се вгледа в нея. — Какво става с очите ти?

— Какво искаш да кажеш?

— Зачервени са. Да не си плакала?

— Да съм плакала? Не, разбира се. Контактните ми лещи леко ги раздразниха. Трябваше да ги сваля.

— Контактни лещи. Едва тая вечер, като те видях с очила, осъзнах, че напоследък използваш лещи. Изглеждаш много по-добре, отколкото в училище.

— Е, комплиментът ти е малко двусмислен, но все пак ти благодаря.

Той сведе поглед към гърдите й.

— Вече не си плоска като дъска.

— Е, гърдите ми не са нещо изключително. Не са като на последната ти възлюбена.

Лицето му се стегна в напрегната гримаса.

— Възлюбена?

— Жената, която видях в болницата.

Той се отпусна.

— О! Тя има големи цици, така ли?

Марси направи красноречив жест с ръцете си.

— Ей такива! Не си ли спомняш?

— Не. Изобщо не мога да си я представя.

— Не си спомняш сребристата коса и пурпурните нокти?

— Не. — Той се взря в очите й и додаде. — Тя бе просто поредната лесна свалка. Само за чукане.

Марси спокойно подпря ръце на плота. Без да сваля поглед от него, тя леко се наведе напред.

— Виж, Чейс, защо не си спестиш усилията, които полагаш да ме обидиш и нараниш. Много са ме обиждали и вече съм свикнала. Наричали са ме как ли не. Очилатата, Птичия крак, Морковената глава, Патето. Така че щом ти харесва да се държиш като мръсник, то аз нямам нищо против, но искам да ти кажа, че не ми пука.

— Що се отнася до безвкусните забележки и коментари, можеш да си сигурен, че на всяка твоя соленичка шега веднага мога да отговоря с някоя още по-солена и цинична. Откакто завърших колежа, работя постоянно с мъже и около мъже и ти просто не би могъл да ме шокираш с нещо, което вече да не съм чувала.

— Съзнавам, че половите ти апетити не са умрели заедно със съпругата ти, макар че може би точно това ти се иска. Имаш си физически нужди и потребности и си в правото си да ги задоволяваш с когото и както намериш за добре.. Аз нито коментирам, нито пък се опитвам да критикувам връзките ти. Сексуалните желания са съвсем човешки и напълно обясними. И всеки един от нас ги задоволява по свой собствен начин. Не, твоето поведение нито ме изненадва, нито ме шокира, но просто не мога да проумея мотивите на жените, които ти позволяват да ги използваш по този начин.

— Близките ти са искрено загрижени за теб, но ти непрекъснато ги обиждаш и отхвърляш помощта им. Е, добре, аз обаче не възнамерявам повече да понасям отношението ти. Разполагам с безброй други, значително по-приятни начини да прекарам времето си. — Тя се изправи, взе якето си и го облече. — Прекалено си глупав, за да разбереш, че този шибан бик на име Ел Дорадо ти оказа неоценима услуга. Жалко само, че не те ритна по-яко по главата. Един такъв ритник може би щеше да налее малко повечко ум в нея.

Тя се запъти към вратата, но не стигна далеч. Той протегна ръка, сграбчи я за якето и я дръпна назад.

— Съжалявам. — И без да разбира защо, се чу да добавя: — Моля те, остани още малко.

Тя рязко се извърна и го погледна с блеснали от ярост очи.

— Защо? За да продължиш с наглите си забележки за семейното ми положение? Или с вулгарните си и неприлични закачки?

— Не. За да не съм така дяволски самотен.

Чейс не разбираше защо е толкова откровен с нея. Може би защото и тя съвсем искрено му разказа за себе си. В очите на всички останали Марси беше привлекателна, преуспяваща жена. Но когато се погледнеше в огледалото, тя сякаш виждаше високото кокалесто момиче с неизменните очила и скоби на зъбите.

— Моля те, Марси…

Тя се дръпна сякаш по-скоро да докаже на себе си, отколкото на него, но като не успя да се откопчи от ръката му, се примири и се върна на мястото си. Вирнала високо брадичка, тя го изгледа надменно, но когато срещна погледа му, долната й устна започна да трепери.

— Ти обвиняваш мен за смъртта на Таня, нали?

Той взе и двете й ръце и ги стисна между своите.

— Не. — Гласът му беше тих, но настойчив. — Не. Никога не съм си го помислял. Съжалявам, че си останала с такова впечатление.

— Когато дойде в болницата на другия ден след катастрофата, аз те попитах дали ме виниш за смъртта й. Помниш ли?

— Не. Тогава бях смазан от мъка. Не си спомням почти нищо от онези първи седмици след злополуката. Лъки ми каза по-късно, че съм се държал като невменяем и съм бил абсолютно неадекватен. Но добре си спомням, че никога не съм те обвинявал, Марси. Обвинявам младежа, който не е спрял на стопа. Обвинявам Бог. Но не и теб. Ти също си жертва. Разбрах го днес, докато те наблюдавах как шофираше.

Погледна към преплетените им ръце, по сякаш изобщо не ги видя. Пито пък усети, че леко гали с палец кокалчетата на свитите й пръсти.

— Обичах Таня страшно много, Марси…

— Зная.

— Но не можеш да разбереш… никой не може да разбере колко много я обичах. Тя беше сърдечна и грижовна. Никога не вдигаше скандали, не можеше да понася около себе си тъжни и разстроени хора. Знаеше как да се шегува и забавлява, но никога не обиждаше и нараняваше приятелите си. Никога. Правехме страхотен секс. С нея всеки лош ден се преживяваше по-лесно, а добрите дни превръщаше в истински празници.

Тон дълбоко пое въздух и после бавно го изпусна.

— А след това вече я нямаше. Край. Окончателно и безвъзвратно. Остана ми само това празно жилище, което да ми напомня за нея.

Усети голяма буца, която заседна в гърлото му и мъчително преглътна.

— Поне се сбогувах с нея. Прегърнах я и я целунах. Помахах й с ръка, когато си тръгна заедно с теб. А следващия път, когато я видях, тя лежеше на носилка в моргата. Беше леденостудена. Устните й бяха посинели.

— Чейс!

— А бебето! Моето бебе! То умря вътре в нея. — Очите му се напълниха с парещи сълзи. Отдръпна ръцете си от тези на Марси и притисна юмруци към очите си. — Исусе! Това не се преживява…

— Е, няма нищо лошо в това да си поплачеш.

Почувства ръката й върху рамото си.

— Ако бях тръгнал с вас, както искаше тя, злополуката може би нямаше да се случи.

— Не можеш да си сигурен.

— Защо не дойдох с вас! Толкова ли не можах да се отскубна от шибаните си задължения? Ако бях дошъл, може би щях да седна на мястото й. Може би аз щях да умра, а тя щеше да оцелее, за да роди бебето ни. Иска ми се аз да бях умрял вместо нея.

— Не, не е вярно. — Резкият глас на Марси го накара да вдигне глава и да я погледне. Бързо свали ръце от лицето си. — Ако само още веднъж кажеш нещо подобно, отново ще те зашлевя през лицето.

— Но това е самата истина, Марси!

— Не, не е — заяви тя и яростно тръсна глава. — Ако наистина си искал да умреш, защо вече не си погребан до Таня? Защо досега не си натиснал спусъка, защо не си се хвърлил с колата си от някой мост, защо не си си прерязал вените, защо не си се нагълтал с хапчета?

Тя се изправи на крака, като се тресеше от гняв.

— Съществуват безброй начини, за да свършиш със себе си, Чейс. Пиенето и леките жени, както и обяздването на бикове са измежду тях. Но е повече от сигурно, че това не са най-бързите средства за самоунищожаване. Така че ти или се заблуждаваш относно желанието си да сложиш край на живота си, или си дяволски некадърен и неспособен да го направиш. Единственото, което си постигнал до този момент, е да вгорчиш живота на всички около себе си.

Той също се изправи. В гърдите му вече бушуваше не болка, а необуздана ярост.

— Кой, по дяволите, ти дава право да ми говориш по този начин! Когато изгубиш човека, когото обичаш, когато загубиш детето си, тогава ела да ми четеш морал. А дотогава изчезни от живота ми и ме остави на мира.

— Добре. Но не и преди да ти кажа още нещо, върху което да помислиш. Поведението ти и начинът ти на живот не правят чест на Таня, не са достоен начин за почитане на паметта й. Познавах я много малко, но бях поразена от жизнеността й, от жизнелюбието й. Тя те боготвореше, Чейс! Смяташе те за безпогрешен. Но дълбоко се съмнявам, че сега би те уважавала, ако можеше отнякъде да види какво си направил с живота си след смъртта й. Дали щеше да остане доволна, ако знаеше, че си паднал духом и напълно си се предал? Искрено се съмнявам в това.

Той скръцна със зъби толкова силно, че челюстта му изтръпна.

— Казах да се махаш оттук…

— Тръгвам си. — Тя започна да рови в дамската си чанта и измъкна оттам един сгънат лист розова хартия. Разгъна го върху плота. — Това е болничната сметка, която платих вместо теб. Утре ще дойда за парите.

— Много добре знаеш, че нямам никакви пари.

— В такъв случай ти предлагам да намериш отнякъде. Лека нощ.

Дори не го изчака да стане и да я изпрати. Бързо прекоси всекидневната, отвори вратата и изхвърча навън, напълно забравила за дъжда.

— Кучка — процеди той и с едно замахване на ръката си избута сметката от плота. Тя падна в краката му. Той злобно я изрита и остра болка проряза ребрата му. Чейс примигна и закуцука към спалнята искаше да се добере по-скоро до флакона с обезболяващите лекарства, който стоеше на нощното шкафче.

Отвори шишенцето, извади една капсула, сложи я на езика си и я глътна, без да си прави труда да си налее чаша вода.

Понечи да върне флакончето обратно на мястото му, но изведнъж се спря. Разгледа шишенцето от двете му страни и се запита дали би могъл да изгълта всичките капсулки наведнъж.

Самата мисъл за това му се стори нелепа.

Приседна на ръба на леглото. Значи Марси беше права? Ако наистина сериозно иска да сложи край на живота си, защо все още не го е направил? Бе имал много възможности до този момент. Беше далеч от дома, самотен, разорен, пиян и дълбоко нещастен. И въпреки това никога не му бе минавало през ума да се самоубие.

Някъде дълбоко в себе си сигурно е съзнавал, че животът му все още има смисъл. Но защо?

Вдигна поглед към сватбената им снимка, която стоеше на нощното шкафче, поставена в рамка. Господи, Таня беше толкова красива! Усмивката й сякаш идваше направо от сърцето й. Винаги е знаел със сигурност, че тя го обича. Искаше му се да вярва, че е умряла със съзнанието, че и той я обича. Сигурно го е знаела. Та той й бе посветил живота си, твърдо решен никога да не й даде повод да се съмнява в любовта му.

Но Марси бе права и за още нещо — начинът му на живот напоследък наистина не бе достоен за паметта на Таня. Стори му се твърде странно, че един страничен човек, който дори не принадлежеше към семейството му, бе успял да го разбере толкова добре, намерил бе най-верния път към душата му, накарал го бе да се замисли върху живота си.

Таня се гордееше с амбициозността му. Но единствените му амбиции след смъртта й се свеждаха до стремежа да погълне достатъчно алкохол, за да притъпи сетивата си и да изпадне в безпаметно пиянство. В началото се бе старал за пред хората и бе минавал от време на време през офиса на „Тайлър Дрилинг“. Една сутрин, обаче, се бе появил пиян на срещата с потенциален клиент и Лъки гневно му бе заявил, че предпочита да не го вижда в офиса, щом ще проваля и малкото сделки, които все още успяваха да си осигурят.

И той тръгна по свой път. Върна се към родеото и участваше в обяздването на бикове всеки път, когато успяваше да си плати таксата за участие. Печелеше достатъчно пари, които му стигаха за бензин и уиски. Нищо друго не го интересуваше. Бензинът му позволяваше да пътува и да стои далеч от дома, а уискито му помагаше, поне от време на време, да забрави мъката, която разяжда душата му.

Животът му се бе превърнал в една безсъдържателна и празна въртележка от пиене, комар, побои, евтини уличници и бикове. Печелеше пари и начаса ги пропиляваше. Пътуваше от град на град, скиташе се безцелно, никога не се задържаше достатъчно дълго на едно място, за да си даде сметка какво всъщност става в живота му и от какво точно бяга.

По нищо вече не напомняше усмихнатия младоженец, който го гледаше от снимката, и който сякаш му се присмиваше в този момент. Колко наивно бе вярвал, че животът е един безкраен низ от щастливи мигове!

Загледа се в русокосата главица на Таня, докосна ъгълчето на усмихнатите й устни и изпита угризения за срамния начин, по който се бе отнесъл към паметта й.

Ако съдеше по думите на майка си, търпението на близките му вече бе на привършване. Беше се отчуждил и от приятелите си. Нямаше никакви пари. Спеше с жени, които забравяше още на другия ден. Точно като Блудния син в Новия Завет, вече бе стигнал дъното.

Време беше да се стегне. Оттук нататък животът му нямаше да бъде нито по-щастлив, нито по-забавен, но не можеше да стане и по-лош отсега.

Утре ще говори с Лъки, за да разбере в какво състояние е бизнесът им, ако все още имаха такъв, разбира се. Ще се види и с майка си и ще й благодари за пилешката супа. Ще се опита да събере достатъчно пари, за да се разплати с Марси. Това ще е само началото. Ще планира действията си ден за ден.

Но най-напред, помисли си той, докато вдигаше към устните си снимката на Таня, ще поплаче за нея още веднъж.