Сандра Браун
Чейс (20)

Лъки влезе в офиса като изтръскваше калта от ботушите си. После огледа подметките им, реши, че са сравнително чисти и вдигна поглед. С изненада видя брат си, който се бе излегнал в стола зад бюрото и вирнал крака върху него, гледаше някъде в пространството.

— Мислех, че вече си си тръгнал.

Чейс се поизправи и свали краката си на пода.

— Не, още не съм.

— Навън все още вали като из ведро.

— Хмм.

Лъки си помисли, че Чейс отново се бе затворил в себе си. За известно време бе започнал да се държи като нормално човешко същество. Но през последните няколко седмици отново бе станал мрачен, неразговорлив и сърдит.

— Оня човек от Хюстън се обади пак, докато ти беше на обяд — каза му Лъки. — Харлан Бойд. Получи ли съобщението?

— Да?

— Обади ли му се?

— Не.

Лъки бе готов да го попита защо, по дяволите, не го е направил, но бе сигурен, че по този начин непременно ще предизвика една никому ненужна кавга. А може би пък нямаше да се окаже напълно ненужна. Може би щеше да поразведри обстановката. Знаеше, обаче, че проблемът на брат му не бе свързан с него. Нито дори с „Тайлър Дрилинг“.

— Доколкото разбирам, оня тип все още не се е обадил на Марси. — Чейс веднага обърна глава и го погледна. Изражението му бе мрачно и подозрително. Лъки безпомощно сви рамене. — Пат е разказал всичко на мама.

— Браво на него! — Чейс скочи от стола си. — По дяволите! Сега сигурно всички си мислите, че тя е напълно откачена.

— Напротив. Изпитахме истинско облекчение, като разбрахме за какво всъщност става дума. Бяхме започнали да подозираме, че е болна, или нещо подобно. Чудехме се какво толкова ужасно може да се е случило, че не смеете дори да ни го кажете.

Лъки получи поредния гневен и изпълнен с недоумение поглед и отново захвана обясненията.

— Ти да не си мислиш, че сме слепи, Чейс? Тя отслабна. Бледа е като мъртвец. Цялата е изтъкана от нерви и подскача от страх, подобно на пуйка в Деня на благодарността. По нищо вече не прилича на онази Марси, която познаваме и обичаме. Тя обикновено е спокойна и уравновесена, винаги е успявала да се владее до съвършенство. Наистина ли смяташе, че няма да забележим една толкова очебийна промяна?

— И защо трябваше да ходите при Пат? Защо не попитахте мен?

— Мама изобщо не е ходила при Пат. Просто са разговаряли и тя споделила загрижеността си за Марси. За да я успокои, че Марси не е болна от рак или нещо подобно, Пат й разказал за оня долен мръсник, който я тормози по телефона.

— И докато е издавал тази поверителна информация, дали случайно не е споменал, че смята, че обажданията са просто плод на въображението й?

Лъки гузно погледна встрани.

— Да, разбирам, че и това ви е казал.

— Е, добре, аз смятам, че този мръсник съществува. А моята убеденост просто не може да се сравни с тази на Девън. Тя изпадна в безумен гняв само като чу предположенията на Пат. Разкрещя се като обезумяла и го нарече в лицето долен консерватор и предубеден шовинист. Ще ти кажа нещо, Чейс — Лъки мрачно поклати глава, — ако нашите две съпруги се съюзят срещу нас, ние сме загубени.

Ядно стиснатите устни на Чейс се разтегнаха в усмивка, но Лъки разбираше, че тя е неискрена и фалшива.

— А как вървят останалите неща?

Чейс мрачно го изгледа.

— Кои неща?

— Е, нали разбираш?

— Имаш предвид нашия сексуален живот? За тези неща ли питаш? Искаш да знаеш колко пъти седмично чукам жена си, така ли?

Лъки обаче не искаше да се поддаде на провокативния му тон. Нямаше да го ядоса. Кабинетът беше твърде малък и не можеше да побере двама разярени мъже със зачервени лица и здраво стиснати юмруци.

— Ами да, защо не? Колко пъти?

— Ти да не би да водиш някаква статистика?

— Да. Нещо подобно.

— Изобщо не ти влиза в работата колко пъти спя с жена си.

— Хайде, Чейс, бъди приятел — Лъки се опита да го придума. — През последните няколко седмици с Девън минахме на пълно въздържание. Смили се над изтерзаната ми душа.

— Сигурен ли си, че не си ти този, който се обажда на Марси.

Лъки се разсмя. Изобщо не се почувства обиден или засегнат. Но само след няколко секунди отново стана сериозен.

— Познах, нали? Вие… вие не спите заедно.

Чейс отново се отпусна на стола — истинско олицетворение на обхванат от безсилие мъж, мъж, който не може да се побере в кожата си, не знае какво да прави и къде да се дене.

— Разпознавам симптомите, големи братко — съчувствено изрече Лъки. — Спомняш ли си колко много желаех Девън, но не можех да я имам, защото беше омъжена? Едва не се побърках тогава. Ако някой знае нещо за безсилната ярост, обхванала един постоянно неудовлетворен мъж, това съм аз.

Той примъкна един стол и седна само на няколко крачки от Чейс.

— При мен въздържанието ми бе наложено от обстоятелствата. Това, което не мога да разбера — той се наклони напред, — е защо ти не се възползваш от красивата си, сексапилна жена, която толкова много те обича.

— Тя не ме обича — изръмжа Чейс.

— Глупак! Аз не съм единственият, който мисли така. Мама и Девън са съгласни с мен. Сейдж също.

— Е, добре, по дяволите! Щом и Сейдж смята така… — Той бързо се отказа от саркастичния тон. — Какво става тук? Ние май сме главна тема на разговорите ви.

— Всъщност, отделяме ви почти толкова внимание, колкото й на бебето.

Чейс избълва цял порой ругатни. Лъки, който обаче не се предаваше лесно, му напомни, че все още не е отговорил на въпроса му.

— Не, не съм — каза Чейс. — Защото това изобщо не те интересува.

— Но си се смутил от обажданията на някакъв откачен, нали? — В отговор получи поредния убийствен поглед от страна на брат си. — Не мислиш, че Марси изпитва удоволствие от гадостите, които й говори? Или че тя по някакъв начин е виновна за тази глупава ситуация?

— Абе ти за идиот ли ме мислиш!

— Добре де, какво друго бих могъл да си помисля? Да не би да си я обидил? Да не си направил нещо, с което да я ядосаш?

— Не.

— Да не те е изгонила от спалнята си?

— Не!

— Е, щом не е Марси, значи ти си този, който се въздържа. Защо, Чейс!

Чейс се опита да се изправи. Лъки го блъсна обратно на стола му. Двамата братя се втренчиха един в друг. Най-накрая Чейс с безразличие сви рамене.

— Е, добре, защо пък да не ти кажа. Вероятно рано или късно сам ще го разбереш. Случайно. Също както стана с мен.

— Какво да разбера?

Чейс му разказа за обаждането на бояджията.

— В началото всичко ми изглеждаше безсмислено, но изведнъж проумях, че той говори не за настоящата, а за бившата госпожа Тайлър. Той говореше за Таня. Къщата, в която живеем сега, е тази, която Таня беше харесала навремето, тази, която трябваше да отида да видя в деня, в който тя умря, тази, която впоследствие те накарах да купиш. Марси ти е казала, че е намерила купувач за нея. Всъщност, тя е била този купувач.

Чейс стана от стола си и този път Лъки не направи опит да го спре. Беше изцяло погълнат от тази поразителна новина. Той тихо изруга.

— Изобщо не знаех за това.

— Нито пък аз.

— Тя ми каза, че сама ще се справи с прехвърлянето и с всички останали формалности. Изобщо не би ми минало през ума, че…

— Шокиран си, нали? Можеш да си представиш как се почувствах аз, когато го разбрах.

— Не мога да повярвам, че те е обичала толкова много. През цялото това време…

Чейс сграбчи Лъки за рамената и го обърна към себе си.

— Какво каза? За какво говориш? Каква любов? Тя ме измами! Изигра ми най-гадния, най-подлия номер…

— Човече, ти да не си малоумен! — Лъки скочи на крака и силно се разкрещя. — Толкова си глупав, че не мога да повярвам, че си ми брат. Сигурно са те сменили с истинския ми брат още в родилния дом.

— Не можеш ли да говориш по-ясно? — изръмжа Чейс.

Лъки грубо го блъсна с палец в гърдите.

— Толкова си ядосан на Марси, че не виждаш причините, които са я подтикнали да постъпи така.

След това проницателно се вгледа в сивите очи на Чейс, които бяха по-мрачни и от облаците, които се носеха по обгърнатото в мрак небе.

— А може и да можеш. И вероятно точно това те тормози толкова. Притесненията ти не са свързани само с къщата. Ти просто не можеш да приемеш, че са те обичали толкова много. И то два пъти.

Постави ръцете си върху рамената на Чейс.

— Кое е най-лошото нещо, което може да ти се случи, Чейс? Най-лошото възможно нещо?

Последвалата тишина бе нарушена от острото иззвъняване на телефона. Чейс, благодарен на тая възможност да прекъснат разговора, грабна слушалката и изръмжа едно ало.

— Чейс, Лъки там ли е?

Лъки видя как изражението на брат му се промени, докато му подаваше слушалката.

— Девън е. Изглежда притеснена. — Лъки стисна слушалката.

— Девън? Да не би…

— Да. Водата ми току-що изтече. Обадих се на лекаря. Той каза веднага да тръгна за болницата. Болките ми вече са доста силни.

— Боже! — Той потърка лицето си с ръка. Намираше се на цели пет мили от къщи. — Добре, добре. Всичко ще бъде наред. Ще се видим в болницата. Побързай. Но кажи на мама да кара внимателно. Навън вали и пътищата…

— Тя не е тук…

— Какво!

— Тя излезе.

— Излезе? Къде? Кога?

— Преди малко. Мисля, че отиде да занесе храна на някакъв болен приятел. Тръгна с буркан домашна супа и орехов пай. Или може би беше ябълков. Не знам.

— Девън, кого го е грижа за тоя глупав пай! — изрева той. — Седни веднага. Не, легни. Точно така, легни си. Спокойно! Веднага идвам.

— Аз съм спокойна. И съм напълно в състояние да отида сама до болницата.

Всяко едно кръвоносно съдче сякаш експлодира в главата на Лъки.

— Не започвай пак с тия феминистки глупости, Девън!

— Престани да ми крещиш! Тръгвам веднага, щом си обръсна краката.

— Да си обръснеш краката! Ако само се опиташ да се качиш в колата, ще те убия. Говоря сериозно, Девън. Тръгвам веднага. След пет минути съм при теб. И легни, за Бога!..

Той затвори телефона, преди тя да успее да му отговори и се втурна към вратата. Чейс хукна след него. Веднага бе оценил ситуацията, макар че бе чул само едната половина от разговора.

— Можем да се обадим за линейка. Ще отидат да я вземат.

— Аз ще стигна по-бързо.

— Точно от това се страхувам.

Чейс скочи в Мустанга, докато Лъки се наместваше зад волана. Двамата бързо се понесоха в дъжда.

 

 

— Пусни ме, Пат, или с противен случай ще си помисля, че си дошъл да ме арестуваш.

Стиснал здраво лакътя на Лори Тайлър, шериф Пат Буш почти я влачеше по тротоара към паркираната до бордюра патрулна кола. Беше пуснал всички светлини и въртящата се лампа хвърляше многоцветни отблясъци в сгъстяващия се полумрак.

— Може би трябва да го направя.

От устата му стърчеше неизменната кибритена клечка, а устните му бяха мрачно стиснати. Той отвори вратата на колата и буквално натъпка Лори вътре, после бързо заобиколи и се плъзна зад волана. Превключи на скорост и се отлепи от бордюра с бясна скорост, а гумите му пронизително изсвириха.

— Не зная защо си ми толкова сърдит, Пат! Та аз не съм ясновидка. — Лори се опита да каже нещо в своя защита. — Откъде можех да зная, че Девън ще започне да ражда точно днес? Датата й е чак след четири седмици.

— Никой не знаеше къде си отишла. Трябва винаги да знаем как да те намерим, Лори. Заради собствената ти безопасност. Ако някой ненормален те беше отвлякъл, изобщо нямаше да знаем къде да те търсим. Та аз обиколих целия град, опитвайки се да те намеря.

Пат си беше в кабинета, когато Чейс му позвъни от къщата им.

— Лъки тъкмо пренася Девън към колата — бе му казал той. — Тръгваме за болницата, но не знаем къде е мама.

— Аз ще я намеря.

— Благодаря, Пат. Надявах се, че ще кажеш точно това. Бих я потърсил и сам, но Лъки направо е откачил. Едва стигнахме живи от офиса дотук. Не мога да му позволя да шофира отново.

— Предполагам, че не дава и дума да се издума за линейка?

— Позна.

— Добре. — Пат въздъхна. — Веднага щом открия Лори, ще я доведа в болницата.

Почти цял час бе обикалял улиците на града и се бе оглеждал за колата на Лори — огледа паркинга пред магазина, пред пункта за химическо чистене, мина край всяко местенце, което тя обикновено посещаваше. През цялото това време не бе спирал да звъни по телефона от колата си. Четвъртото му позвъняване най-сетне му донесе някаква информация.

— Май спомена, че смята да занесе малко храна на някакъв болен приятел — каза му една от приятелките й, с които Лори играеше бридж. — Сутринта разговарях с нея по телефона за сбирките ни през следващата седмица и тя подхвърли, че пече пай.

— Болен приятел? Знаеш ли кой точно?

— Този мъж, с когото се среща. Мисля, че се казва господин Соуър.

Пат извади сдъвканата клечка от устата си и я пусна на мокрия под на колата си.

— Как е господин Соуър?

— Много по-добре — сковано му отвърна Лори.

— Сигурен съм в това.

— Ще му предам, че си питал за него.

— Не си прави труда.

— Бедният човечец…

— Какво му е?

— Настинал е.

— Хмм.

Тя обърна глава и го изгледа. Едната й вежда бе повдигната нагоре по твърде изразителен и красноречив начин.

— И какво точно трябва да означава това?

— Кое?

— Този звук.

— Нищо не означава.

— Е, да, но на мен не ми харесва. Прозвуча ми твърде насмешливо и подигравателно.

— Този тип е мухльо — сърдито заяви Пат. — Не мога да разбера защо си решила да се пишеш болногледачка на този хилав, кльощав, недоразвит идиот.

— Миналата година, когато ти беше болен от грип, аз дойдох и ти донесох супа така, както направих и с него днес. Означава ли това, че ти също си идиот?

Пат се наведе над волана и здраво го стисна с двете си ръце.

— Онова беше различно.

— И как така?

— Ами, първо, Сейдж беше с теб, когато дойде да ме посетиш. — Той сърдито я изгледа. — За Бога, Лори, не си ли помисли какво ще започнат да си шушукат из града, когато разберат, че си ходила сама при Соуър? Посред бял ден! Докато той е на легло! Исусе! Само един Господ знае какво ще си помислят, че сте правили.

— А ти какво мислиш, че сме правили? — Тя наклони глава на една страна, леко присви очи и настойчиво го изгледа.

Той я погледна по същия начин.

— Да си кажа честно, просто не зная какво да мисля. Той е истински мухльо, но ти очевидно си много увлечена по него. Макар че изобщо не мога да си обясня защо, по дяволите!

— Увлечена е твърде старомодна дума.

Пат беше изцяло погълнат от собствените си мисли и изобщо не забеляза насмешката й.

— Вече редовно го каниш на неделните обеди. Миналата седмица дойдох да те посетя една вечер, но ти беше излязла с него. Предишния уикенд прекара цялата събота с него в Кантон на някакъв си битпазар. Във вторник вечер беше на вечеря със спагети в църквата.         — Поканих те да дойдеш с мен на тази вечеря.

— Бях на работа.

— Аз нямам вина за това. Нито пък Джес.

Пат закова колата пред входа на болницата, слезе и бързо се приближи към нея, за да й помогне да излезе. Хвана я за ръката и я поведе под дъжда към служебния вход.

Притеснявам се единствено за репутацията ти, Лори. Не искам доброто ти име да бъде окаляно, това е всичко.

— Съмнявам се, че Джес и аз сме обект на някакви клюки.

— О, така ли? Всички вече знаят, че се срещаш с него.

— Какво лошо има в това?

— Какво лошо има в това? — повтори Пат и внезапно се закова на мястото си в празния болничен коридор. Хвана лицето й и я обърна към себе си. — Какво лошо има в това? Добре, ще ти кажа. — Вдигна ръката си с изпънат напред палец и го насочи към лицето й. Отвори уста, но не произнесе нито звук.

Лори го погледна въпросително.

— Е? Чакам.

Той придърпа лицето й под широката периферия на шапката си, от която се стичаха дъждовни капки, и я целуна.

Когато най-накрая отдели устни от нейните, тя го прегърна през кръста и прошепна:

— Беше ти необходимо твърде дълго време, Пат!

Той простена тихо и измъчено и жадно я зацелува отново.

Чейс връхлетя забързан през една летяща врата в другия край на коридора и се закова на мястото си. Пат подскочи, сякаш някой току-що го бе прострелял и пусна Лори, която се бе изчервила до корените на косата си и изглеждаше невероятно млада и по-красива от всякога, а той я познаваше вече няколко десетилетия.

Чейс изглеждаше така, сякаш се бе блъснал в невидима стъклена преграда и все още не можеше да се съвземе от преживения шок.

— Ами… казаха ми… че са видели колата ти да спира отпред и че сигурно ще минете през служебния вход.

Пат стоеше объркан и смутен на мястото си, без да промълви нито дума. Лори, обаче, веднага се справи с неловката ситуация.

— Как е Девън?

— Справя се чудесно. Но мисля, че трябва да побързаш, ако не искаш да изпуснеш най-важния момент.