Сандра Браун
Чейс (2)

— Дами и господа, тази вечер пред вас ще излязат няколко изключително зли и жестоки бика, но хората, които ще ги яздят, са решени да ви покажат на какво са способни!

Носовият глас на коментатора кънтеше под арената на родео-стадиона „Уил Роджър“ във форт Уърт, Тексас.

— Осем секунди. Всеки каубой трябва да се задържи осем секунди на гърба на бика. Не изглежда много, но това са най-дългите осем секунди, които можете да си представите. Няма каубой наоколо, който да не се съгласи с мен. В света на родеото язденето на бикове е най-трудното, най-опасното, най-вълнуващото изпълнение. Затова го оставихме за края на нашето шоу.

Марси погледна към гостите си и със задоволство отбеляза, че те истински се забавляват. Идеята й да ги доведе на родеото се бе оказала много удачна. Какъв по-добър начин да им покаже истинския, първичния Тексас? Това преживяване щеше да бъде нещо като бойно кръщение за тях.

Коментаторът продължи с представянето.

— Първият ни състезател тази вечер е от Парк Сити, Юга. Когато не обяздва бикове, Лари Шафър обича да кара ски. Представям ви един истински търсач на силни усещания, дами и господа, който ще излезе от бокс № 3 на гърба на Циклона Чарли. Дай му да се разбере, Лари!

Семейството от Масачузетс, което гостуваше на Марси, напрегнато затаи дъх, когато на арената изхвърча огромният брамански бик, заедно с ездача, който едва-едва се крепеше на гърба му. Само след няколко секунди каубоят-скиор от Юта се търкаляше в праха като всячески се мъчеше да избегне копитата на разярения бик. Веднага щом успя да се изправи на краката си, той се затича към оградата, изкатери се по нея и докато двамата помощници на арената, облечени като клоуни, отвличаха вниманието на бика, той изхвърча през отворената порта.

— Никога не съм виждала нещо подобно — ужасена възкликна жената.

— Тези мъже тренират ли преди да излязат на арената? — поиска да разбере съпругът й.

Марси съвсем отскоро проявяваше интерес към обяздването на бикове и познанията й все още бяха непълни и повърхностни.

— Разбира се. Макар че само уменията не са достатъчни. Много зависи от шанса на ездача.

— Например?

— Ами например много важно е какво точно животно ще се падне.

— Искате да кажете, че някои от биковете са по-кротки от другите?

Марси се усмихна:

— Всички животни са отгледани за участие в родео, но всяко едно от тях е с различен нрав и характерни особености.

Вниманието им бе привлечено от един бокс, в който бикът вече бе изгубил търпение и така яростно риеше с крака и подскачаше, че ездачът не успяваше да се метне на гърба му. Жената от Масачузетс нервно закри очи с ръцете си. Съпругът й остана неподвижен на мястото си, очарован от гледката.

— Дами и господа, по всичко личи, че следващият ни състезател ще се поизпоти тази вечер — съобщи говорителят. — Някой от присъстващите да иска да заеме мястото му? — Последва пълно мълчание и той се разсмя: — Е, добре, не се блъскайте! Един по един! Не е необходимо всички наведнъж да се пишете доброволци. — Но този каубой не се плаши от разярени бикове! Всъщност, колкото по свирепо е животното, толкова по-доволен е ездачът. Той е състезател от много години. Бе се оттеглил за известно време, но преди година и половина се завърна отново без ни най-малко да се смущава от мисълта, че е с цяло десетилетие по-стар от повечето каубои, които имат смелостта да обяздват бикове. Той е от Източен Тексас. Има ли измежду зрителите някои от Милтън Пойнт? Ако има, нека стискат палци на този млад мъж, Чейс Тайлър, който излиза от бокс № 7 на гърба на Ел Дорадо!

— О, Боже — без да осъзнава какво точно прави, Марси скочи на крака.

Говорителят извиси глас, вратата на бокса се отвори с трясък и отвътре изхвърча пъстрият, сивкав бик, който непрекъснато подхвърляше задницата си нагоре и яростно клатеше глава насам-натам.

Марси видя как каубойската шапка хвръкна от главата на Чейс и се приземи в праха под копитата на разбеснялото се животно. Чейс държеше свободната си лява ръка изправена, както се изискваше от правилника. Тя неконтролируемо се олюляваше при всеки подскок на бика. Цялото му тяло изведнъж подскочи нагоре, а после тежко се приземи върху гърба на животното. Чейс държеше коленете си високо повдигнати под ъгъл спрямо тялото на бика и постоянно се клатушкаше върху гърба му.

Тълпата неистово ревеше и го окуражаваше. Той успя да се задържи върху бика пет секунди, които на Марси се сториха като пет години. Малко преди да изсвири сирената, оповестяваща края на обяздването, животното наведе главата си толкова ниско, че почти докосна земята, а след това бързо я вирна нагоре. Движението бе невероятно силно и рязко и Чейс изхвърча на земята.

Опита се да избяга от тежките копита, като се претърколи на една страна. Един от клоуните, облечен в торбести панталони, прихванати с тиранти, се приближи и удари бика по муцуната с гумена бухалка за бейзбол. Животното изпръхтя, подскочи на мястото си и клоунът избяга настрана, като продължаваше да го дразни, поставил палеца на едната си ръка на носа си.

Всичко сякаш бе на шега и зрителите се разсмяха. Бикът обаче не се втурна подир клоуна и всички в този момент осъзнаха колко важна всъщност е задачата му.

С разширени от ярост ноздри и с разпенена уста, бикът бързо се обърна обратно. Чейс, с гръб към животното, тъкмо бе вдигнал шапката си от земята и се опитваше да я изтупа от праха. Някой предупредително изкрещя, но вече бе твърде късно. Навел глава, бикът налетя върху него с цялата си маса от около един тон.

Чейс бързо отстъпи встрани, за да се предпази от страховитите рога, но бикът го закачи с част от главата си и го събори на земята. Всички зрители ахнаха уплашено, когато предните копита на животното попаднаха точно върху гърдите на Чейс.

Марси изпищя, а след това затисна устата си с двете си ръце. С ужас се вгледа в Чейс, който лежеше проснат по гръб сред червеникавокафявия прахоляк и очевидно бе в безсъзнание.

Клоуните отново се приближиха. На арената излязоха и двама ездачи на коне. Те в галоп се отправиха към бика. И двамата се бяха изправили на стремената и наведени напред, размахваха ласа в ръцете си. Единият успя да прекара примката около рогата на бика и силно опъна въжето. Добре тренираният му кон препусна към портата и повлече след себе си тежкия бик, а един смел клоун започна да го налага по задницата с някаква метла. Другият клоун бе коленичил в праха край ранения каубой.

Марси се запрепъва в краката на зрителите, които седяха около нея, и бързо се отправи към най-близката пътека. Грубо избутваше всеки застанал на пътя й, докато тичаше надолу по стълбите. Когато най-сетне слезе, тя сграбчи за ръката първия изпречил й се пред погледа човек.

— Ей, какво по…

— Откъде да мина за… за мястото, откъдето излизат състезателите?

— Ей, маце, пияна ли си или какво! Пусни ми ръката.

— Искам да отида в обора. Там, откъдето излизат състезателите. Където прибират биковете след родеото.

— Оттук — посочи той с ръка и измърмори: — Смахната!

Марси се запровира през гъстата тълпа от зрители, които си купуваха сувенири. Чу говорителят да съобщава по микрофона, че ще ги уведомят за състоянието на Чейс Тайлър веднага щом разберат нещо.

Марси връхлетя през една широка метална врата, без да обръща внимание на надписа Вход само за членове на персонала. Лъхна я силна миризма на сено и оборски тор. Дишаше тежко през отворената си уста и едва не се задави от прахоляка, който се вдигаше под краката й. В този момент забеляза в другия край на обора просветващата червена светлина на линейката и се затича още по-бързо през лабиринта от боксове и коридори за животните.

Достигна централната пътека и като разбутваше с лакти любопитните зяпачи, най-сетне се добра до Чейс, който лежеше в безсъзнание в една носилка. Двама санитари се суетяха около него. Единият тъкмо включваше система към ръката му. Лицето на Чейс бе пребледняло и напълно неподвижно.

— Не! — Марси се отпусна на колене край носилката и хвана безжизнената му ръка. — Чейс! Чейс!

— Дръпнете се назад, госпожо — нареди й единият санитар.

— Но…

— За него ще е по-добре, ако ни оставите по-бързо да си вършим работата.

Някой зад гърба й я хвана за ръцете и я изправи на крака. Тя се обърна и едва не се блъсна в гротескното, гримирано лице на един от клоуните — онзи, когото бе видяла да коленичи край Чейс на арената.

— Коя сте вие? — попита я той.

— Просто приятелка. Как е той? Казаха ли вече какви са нараняванията му?

Той я изгледа подозрително. Изглеждаше много разстроена.

— Вероятно има няколко счупени ребра. Това е всичко. Бикът просто му изкара въздуха.

— Ще се оправи ли?

Той изплю топка тютюн върху осеяния със сено бетонен под.

— Сигурно, но няма да се чувства добре няколко дни.

Марси не бе кой знае колко успокоена от прогнозата на клоуна. В края на краищата, той въобще не бе специалист. Откъде би могъл да знае дали Чейс не е получил и някои вътрешни наранявания?

— Изобщо не трябваше да излиза тази вечер — подзе клоунът, докато санитарите наместваха носилката в линейката. — Казах му, че не бива да язди в такова състояние. Макар че това едва ли има някакво значение. Този бик, Ел Дорадо, е дяволски проклето животно. Миналата седмица…

— Какво състояние? — Ядосана от недоумението, което се изписа върху наплесканото му с бяла боя лице, тя поясни въпроса си. — Вие казахте нещо за състоянието му. В какво състояние беше Чейс?

— Беше малко фиркан.

— Искате да кажете, че е бил пиян?

— Да, госпожо. Снощи си спретнахме страхотен купон. Чейс не се бе съвзел напълно.

Марси нямаше нужда от повече информация. Бързо се качи в линейката, тъкмо когато единият от санитарите се канеше да затвори вратата.

Той изненадано я изгледа и властно каза:

— Извинете, госпожо. Не можете…

— Мога. Какво сега, ще стоим тук и ще спорим по въпроса, или ще откарате този човек в болницата?

— Ей, какво става? — извика другият санитар. Той вече бе заел шофьорското място и бе запалил двигателя.

Колегата му изгледа Марси, видя решителното й изражение и очевидно реши, че няма смисъл да губят повече време в безсмислени спорове.

— Нищо — викна той в отговор. — Тръгваме. — Затръшва вратата и линейката бързо напусна обора.

 

 

— Ами радвам се, че сте успели благополучно да се приберете в хотела.

Притиснала телефонната слушалка до ухото си, Марси масажираше слепоочията си и искрено се извиняваше на господина от Масачузетс. Може би бе изгубила един клиент, но в момента, в който бе видяла Чейс да лежи в безсъзнание на земята, напълно бе забравила за семейната двойка, която й гостуваше. Всъщност, бе се сетила за тях едва преди няколко минути, докато кръстосваше напред-назад из коридора на болницата.

— Господин Тайлър е мой стар приятел — обясняваше тя. — Разбрах, че и той ще участва в родеото, едва когато съобщиха името му. И тъй като семейството му не е тук, реших, че би било добре, ако го придружа до болницата. Надявам се, че ще ме разберете и извините.

Пет пари не даваше дали ще я извинят или не. Щеше да постъпи абсолютно по същия начин, дори и ако нейни гости тази вечер бяха президентът и съпругата му.

След като затвори телефона, тя се върна на сестринския пулт и за пореден път попита дали имат някаква нова информация за състоянието на Чейс.

Сестрата се намръщи и я изгледа с раздразнение.

— Веднага щом лекарят… о, ето го, той идва. — Погледна над рамото на Марси и докладва: — Тази жена се интересува от състоянието на господин Гайлър.

— Тайлър — поправи я Марси и се обърна към младия лекар. — Аз съм Марси Джоунс.

— Фил Монтойа. — Подадоха си ръце. — Роднина ли сте му?

— Не. Просто добра приятелка. Господин Тайлър няма никакви близки и роднини във форт Уърт. Цялото му семейство живее в Милтън Пойнт.

— Ммм. Той най-сетне дойде в съзнание. Главата му е ударена доста зле, но, слава Богу, няма никакви сериозни наранявания.

— Видях как бикът стъпва на гърдите му.

— Да, има няколко счупени ребра.

— Но това може да е опасно, нали?

— Единствено ако счупените ребра разкъсат някой вътрешен орган.

Марси пребледня толкова силно, че луничките, които така умело прикриваше с грим, силно изпъкнаха на лицето й. Докторът побърза да разсее страховете й.

— За щастие, нищо подобно не се е случило. Няма разкъсвания или кървящи органи. Превързах го много внимателно. След няколко дни ще е добре, но няма да може да лудува както преди. Във всеки случай, съвсем определено настоявам известно време да не се занимава с обяздването на бикове.

— Казахте ли му го?

— Разбира се. Но той ме прати по дяволите.

— Съжалявам.

Лекарят сви рамене и вежливо се усмихна.

— Свикнал съм с подобно отношение. Това е малка, местна болница. Тук постъпват психопати, болни и стари хора, изоставени от близките си, наркомани и пласьори на наркотици, станали жертва на не дотам почтени сделки. Така че сме се наслушали на всякакви ругатни.

— Мога ли да го видя?

— Само за няколко минута. Той не бива да говори.

— Няма да се бавя.

— Току-що му дадохме много силно обезболяващо лекарство и вероятно скоро ще се унесе в сън.

— В такъв случай, ако не възразявате — Марси хитро го погледна, — бих искала да остана при него през нощта.

— Ние ще се погрижим за него — сухо се обади сестрата зад гърба й.

Марси обаче продължи да настоява.

— Разрешавате ли, доктор Монтойа?

Той несигурно подръпна ухото си. Марси решително го погледна право в очите, за да му даде да разбере, че не възнамерява да се откаже от желанието си. Много купувачи, продавачи и посредници се бяха сблъсквали с този неотстъпчив поглед на сините й очи. В девет от десет случая те бяха отстъпвали пред настойчивостта й. Както, между впрочем, и санитарят в линейката, който веднага се бе отказал да спори с нея.

— Предполагам, че няма да му навреди — реши най-накрая лекарят.

— Благодаря.

— Моля ви да сведете разговорите до минимум.

— Обещавам. В коя стая е той?

Чейс бе настанен в стая за двама, но другото легло бе празно. Марси влезе в стаята и на пръсти се приближи до леглото му.

За пръв път от две години насам виждаше лицето на Чейс. Последния път, когато се бяха видели, местата им бяха разменени. Тя лежеше почти в безсъзнание в болничното си легло, а той седеше до нея и плачеше за съпругата си, която ненадейно бе изгубил при катастрофата.

Таня Тайлър бе вече погребана, когато раните на Марси заздравяха и тя се почувства достатъчно добре, за да я изпишат от болницата. Няколко месеца по-късно Чейс бе напуснал Милтън Пойнт. Из града се говореше, че отново се е заловил с родеото, въпреки страховете и протестите на близките му.

Преди известно време Марси случайно бе срещнала Девън, съпругата на Лъки, в супермаркета. След като Марси й се представи, Девън потвърди слуховете, които се носеха за Чейс. Лоялността на Девън към семейството не й позволяваше откровено да обсъжда толкова лични проблеми с един външен човек, но Марси бе схванала какво се крие зад думите й. Уловила бе намеците за нестабилното му емоционално състояние и за постепенното му пристрастяване към алкохола.

— Лори е извън себе си от притеснение — бе й казала Девън. — Сейдж, сестрата на Чейс…

— Познавам я.

— Тя замина в колеж и всъщност само ние двамата с Лъки сме край Лори. Тя е наясно, че Чейс се опитва да избяга от мъката си по Таня, вместо да се опита да се пребори с нея, и това много я тревожи.

Чейс бе зарязал западащия семеен бизнес и го бе оставил изцяло в ръцете на по-малкия си брат, който, ако се вярваше на слуховете, поддържаше платежоспособността на компанията с невероятни усилия. Петролният бизнес продължаваше да запада, а „Тайлър Дрилинг“, които изцяло зависеха от нефтодобива в национален мащаб, вече няколко години едва се крепяха на ръба на фалита.

Марси зададе на Девън въпроса, който не й излизаше от главата.

— Мен ли обвинява за злополуката?

Девън стисна ръката й, опитвайки се да я успокои.

— Не. Недей да се самоизмъчваш с подобни съмнения. Чейс е във война със съдбата, не с теб.

Но сега, докато се взираше в лицето му, което дори и по време на съня му изглеждаше изпито и измъчено, Марси отново се запита дали той все пак не я смяташе отговорна за смъртта на любимата му Таня.

— Чейс — тъжно промълви тя.

Той не помръдна. Дишаше дълбоко и равномерно. Очевидно, лекарството, което приемаше интравенозно, вече му бе подействало. Поддала се на импулса, който бе изпитала докато лежеше разкъсвана от болка в болничното си легло, Марси прокара пръсти през тъмната му коса, отмахна назад няколко кичура, които бяха залепнали върху изпотеното му чело.

Макар че изглеждаше значително по-възрастен, той все още бе най-красивият мъж, когото някога бе виждала. Смяташе го за най-красивият мъж в живота си още от онзи ден в детската градина, когато го бе видяла за пръв път. Съвсем ясно си спомняше госпожица Кинканън, която го бе подканила да се представи на останалите деца, а той се беше изправил гордо и им бе съобщил името си. Марси моментално се бе влюбила до уши в него. И през всичките изминали години чувствата й си бяха останали непроменени.

Пакостливият, тъмнокос малчуган със светлосивите очи, който веднага се бе наложил пад останалите деца с храбростта и очевидните си качества на лидер, се бе превърнал в един изключително красив и привлекателен мъж. Квадратната му брадичка изразяваше сила, упоритост и чувство за собствено достойнство, граничещи с борбеност и войнстваща непримиримост, които мъжете от семейство Тайлър изглежда засукваха с майчиното си мляко. Всички те се славеха с буйния си нрав и решимостта да отстояват докрай мненията и решенията си. Марси забеляза голямата, почти виолетова на цвят синина, която красеше долната челюст на Чейс, и потръпна, като си спомни, че едва се бе отървал този следобед.

Когато се изправеше, Чейс Тайлър стърчеше над повечето мъже с няколко сантиметра, дори и над тези, които се считаха за високи според нормалните стандарти. Раменете му бяха силни и широки. Марси с възхищение се загледа в тях. И те, както и гърдите му, бяха голи. Лекарите не бяха избръснали най-горната им част и тя бе изумена от гъстите и меки, леко къдрави косъмчета, които ги покриваха.

Превръзката, която придържаше счупените му ребра, свършваше точно под зърната на гърдите му. Марси се улови, че седи приковала поглед в тях, защото те бяха леко щръкнали и изглеждаха уголемени.

Помисли си, че сигурно му е студено, посегна към чаршафа и го придърпа до брадичката му.

— Исусе! Мъртъв ли е?

Този пронизителен вик така стресна Марси, че тя изпусна чаршафа и бързо се завъртя на пета. Една млада жена стоеше на прага на вратата. Бе притиснала ръката си, натежала от евтини пръстени и гривнички и необичайно дълги изкуствени нокти към гърдите си, които сякаш всеки момент щяха да изхвръкнат от прилепналия към тялото й пуловер с твърде дълбоко деколте. На раменете й бе наметнато евтино палто от изкуствена кожа. Палтото бе значително по-дълго от полата, която едва достигаше до средата на бедрата й.

Чейс простена в съня си и размърда крака под чаршафа.

— Тихо! — изшътка Марси. — Ще го събудиш. Коя си ти? Какво искаш?

— Не е ли мъртъв? — попита момичето. После примигна няколко пъти с големите си, кръгли очи по начин, който се стори на Марси невероятно глупав. Едва ли й бе лесно да движи толкова бързо миглите си, като се имаше предвид, че бяха натежали от грим — гъст и черен като асфалт.

— Не, не е мъртъв. Само е много лошо ударен. — Тя преценяващо огледа момичето от върха на изрусената й до бяло коса, до отрупаните с дрънкулки сребристи ботуши. — Приятелка на Чейс ли си?

— Нещо такова. — Свали палтото от раменете си. — Трябваше да се срещнем в бара, в който се събират всички състезатели след родеото. Бях започнала да се пищисвам, защото той не идваше, но тогава Пийт — нали го знаеш, клоунът — ми каза, че Чейс бил стъпкал от бика. Затова си помислих, че трябва да дойда и да видя дали е добре. Нали разбираш?

— Разбирам.

— Казаха ли вече какво му е?

— Има няколко счупени ребра, но ще се оправи.

— О, това е страхотно. — После вдигна поглед към Марси. — А ти коя си?

— Аз съм неговата… неговата… съпруга.

Марси не бе съвсем сигурна кое я бе подтикнало да излъже толкова нагло и безсрамно. Може би убеждението, че така най-бързо и лесно ще разкара тази жена. Беше сигурно, че ако не бяха мъката и алкохолът, Чейс никога не би се обвързал с подобна уличница, фактът, че е женен изобщо не сломи сърцето на момичето, но успя да я ядоса.

Тя подпря юмруци на кръста си.

— Кучият му син! Виж, той никога не ми е казвал, че е женен, разбра ли? Излизахме заедно просто ей така, за удоволствие. Нищо сериозно. Голям симпатяга е, макар че е постоянно мрачен и навъсен. Когато го видях за пръв път, реших, че е истински мухльо. Искам да кажа, че бе много досаден — изобщо не говореше, не се усмихваше. Но после си казах: И какво от това, по дяволите? Не е най-забавният човек на света, но поне е красив.

— Кълна се в Бога, спали сме заедно само три пъти и то си беше чист секс. Никакви изпълнения и странни прищевки. Искам да кажа, че използвахме само мисионерската поза и нищо друго.

— А и между нас да си остане — добави тя снишавайки гласа си — не беше и кой знае какъв секс. Чейс беше пиян и трите пъти. Както сигурно знаеш, той е изключително мъжествен, но…

Марси усети, че устата й пресъхва. Извика на помощ, цялото си самообладание и погледна момичето със спокойствие, каквото изобщо не изпитваше.

— Мисля, че е по-добре да си вървиш. Чейс се нуждае от почивка.

— Разбира се — любезно се съгласи момичето и отново наметна палтото си.

— Моля те, предай на приятелите му, че ще се оправи, въпреки че сигурно няма повече да участва в родеото. Поне за известно време.

— Това ми напомня — момичето я погледна, — че Пийт ми поръча да му съобщя, че утре тръгва за Калгари. Той е от там, нали разбираш? Чух, че било някъде в Канада. Представяш ли си, досега винаги съм мислила, че Калгари има някаква връзка с Библията. — Тя сви рамене и гърдите й почти изхвръкнаха от дълбокото деколте на пуловера. — Както и да е, но Пийт иска да знае какво да прави с вещите на Чейс.

Марси поклати глава, опитвайки се да проумее безсмисления брътвеж на момичето.

— Предполагам, че бихте могли да ги изпратите у дома му.

— Добре. Кажи ми адреса. Ще го дам на Пийт.

— Аз не съм… — Марси млъкна, преди да се е оплела в още една лъжа. — Всъщност, мисля, че ще е по-добре Пийт да остави нещата му при организаторите на родеото. Аз ще ги прибера утре.

— Добре. Ще му кажа. Ами, довиждане. О, забравих! — Тя бръкна в чантата си. — Това са ключовете на Чейс. Пикапът му е все още паркиран пред стадиона за родео. — И тя подхвърли ключовете на Марси.

— Благодаря — Марси успя да ги хване, преди да паднат върху бинтованото тяло на Чейс.

— Наистина много съжалявам. Заради мъжа ти, нали разбираш? Той изобщо не ми каза, че е женен. Мъже! Всичките до един са еднакви! Копелета!

Марси не можеше да повярва, че разговорът с тази жена действително се е състоял и в продължение на няколко минути остана загледана във вратата, която момичето бе затворило след себе си. Дотам ли бе стигнал Чейс? Толкова ли самотен и отчаян се бе чувствал след смъртта на Таня, че се бе принизил до нивото на тази уличница? Да не би да се опитваше да се накаже за смъртта на жена си, като с всеки изминал ден потъва все по-ниско и по-ниско и общува само с измета на обществото?

Марси се приближи до тясното гардеробче и постави връзката ключове до кожените ръкавици, които бяха на ръцете му, когато бикът го хвърли от гърба си. Изпотъпканата му шапка също бе там. До вратата на гардероба забеляза чифт протрити каубойски ботуши.

Дрехите му висяха на няколкото закачалки в шкафа — състезателният му номер все още беше забоден върху мръсната светлосиня риза. Избелелите му дънки и цветната носна кърпа, която бе завързал около врата си, бяха потънали в прах. Тя докосна кожените ботуши и си спомни как се подмятаха краката му, докато той подскачаше насам-натам върху гърба на животното.

Потръпна само като си помисли за родеото. Бързо затвори вратата на гардероба, сякаш се опитваше да избяга от спомена за Чейс, проснат на земята.

Върна се до леглото и го видя неуверено да опипва с ръка превръзката около гръдния си кош. Уплашена, че може да се нарани, тя хвана ръката му, придърпа я надолу към бедрото му и здраво я стисна в своята.

Той отвори очи. Напълно объркан и дезориентиран, Чейс примигна няколко пъти, опитвайки се да разбере как се е озовал тук.

След това сякаш я позна. Тя леко притисна пръстите на ръката му. Той се опита да каже нещо, но успя да изгради една-единствена, почти неразбираема дума. Марси все пак успя да долови прякора, с който Чейс я наричаше. Точно преди отново да изпадне в безсъзнание, той бе прошепнал:

— Пате?