Сандра Браун
Чейс (11)

— Благодаря ти, че дойде, Пат.

Лори въведе шериф Пат Буш в кухнята. Той беше близък приятел на семейството, неофициален гост, който обикновено влизаше през задната врата. Лори би се обидила и засегнала, ако той застанеше пред входната врата и позвънеше на звънеца. През целия й семеен живот Пат винаги е бил много добър приятел — неин и на Бъд. Преди няколко години Бъд бе умрял от рак, но Пат си бе останал верен приятел на семейството. Лори знаеше, че може изцяло да разчита на него в трудни моменти. Като сегашния.

— Какво става? Стори ми се разстроена, когато ми позвъни. — Той остави голямата си кафява шапка марка Стетсън на кухненската маса, съблече униформеното си сако и го закачи на облегалката на един стол, преди да се настани край масата. Лори постави пред него чаша кафе. — Благодаря. Какво става, Лори?

— Чейс ще се жени.

Пат вече бе поднесъл чашата с кафето до устата си. Той почти подскочи от невероятното, шокиращо съобщение и изгори езика си с горещото кафе.

— Ще се жени? — гласът му преливаше от искрено недоумение.

— Точно така, Пат. Толкова съм объркана, че не зная какво да правя.

— За кого ще се жени? За някоя използвачка, която твърди, че й е направил бебе.

— Не, не. Няма такова нещо — Лори бързо поклати глава.

Косата й бе започнала да побелява. Някога руса, сега бе почти сива, изпъстрена с напълно побелели кичури. Беше къса и оформена според последната мода. Лори спокойно можеше да мине за жена с десет години по-млада от действителната си възраст. Всичките й връстнички й завиждаха за стройната и елегантна фигура. Сините й очи обикновено бяха изпълнени с жизненост и веселие. Сега обаче в тях се четеше само тревога и загриженост за най-голямото й дете.

— Ще се жени за Марси Джоунс.

Изумителните съобщения следваха толкова бързо едно след друго, че пиенето на горещо кафе в този момент можеше да се окаже много рисковано. Пат остави чашата си на масата.

— Марси Джоунс — прошепна той. — Дявол да го вземе! И това ако не е ирония на съдбата.

— Нали?

— И как се стигна до това?

Лори му разказа всичко, което знаеше, като започна с това, че Марси бе докарала Чейс от форт Уърт след нараняването му и свърши с разговора, който бе провела с Чейс в ранния следобед.

— Каза, че са решили да се оженят вдругиден при съдията Уолкър. Предложи Сейдж да остане в града, ако иска да присъства на церемонията и ако може да си позволи да отсъства от занятия. Спомена, че Марси искала родителите й да дойдат от Хюстън и че се притеснявали, че пътищата не са съвсем подходящи за пътуване.

— Пътищата? Той решава да се ожени след като прекара последните две години в безпаметно пиянство заради смъртта на жена си, а седнал да се тревожи за пътищата!

— И аз си помислих същото — гласът й трепереше от напрежение и стаена мъка. — Мисля, че той не съзнава какво точно върши.

Пат покри лице с огромната си, загрубяла ръка. Лицето му беше едро и малко червендалесто, но шерифът минаваше за приятен и симпатичен мъж. Косата му все още бе гъста, макар че вече бе по-скоро сива, отколкото кестенява.

Твърде много жени в Милтън Пойнт бяха въздишали по него през всичките тези години. Беше се срещал с някои от тях, но естеството работата му и многобройните му служебни задължения му бяха попречили да създаде собствен дом. Бе си останал ерген, но гледаше на децата на Тайлър като на свои собствени. И точно заради това споделяше загрижеността и притесненията на Лори за Чейс. А и не можеше да забрави безумната мъка и страданията на Чейс след смъртта на жена му.

— Искаш ли да поговоря с него, Лори?

— Няма да има никаква полза — тъжно отвърна тя. — Лъки се опитал да го вразуми тази сутрин. Колкото повече и по-убедителни доводи излагал срещу този брак, толкова по-упорит ставал Чейс. Убеден бил, че това е най-разумното нещо, което би могъл да направи в този момент. Сейдж, естествено, изказа няколко категорични мнения по въпроса, когато й казах. Трябваше сериозно да я сплаша, за да я принудя да не се обажда на Чейс. Само един Господ знае какви ще му ги наговори. Никой не е особено очарован от случилото се, но аз не искам това да предизвика недоразумения в семейството и то точно когато Чейс най-сетне се върна. Ако сега не го подкрепим, той би могъл да се откъсне от нас завинаги. — В очите й заблестяха сълзи.

Пат се пресегна през масата и хвана ръката й.

— Не знаех, че Чейс познава госпожица Джоунс толкова добре.

Лори попи очите си с една книжна кърпичка.

— Бяха съученици. Не са се срещали често след като завършиха училище, тъй като родителите й се преместиха в Хюстън. Видяха се отново едва когато Таня започна да търси подходяща къща, непосредствено преди да загине. Не ме разбирай погрешно, Пат. Нямам нищо против Марси. Мисля, че тя наистина е очарователна. Много красива и невероятно интелигентна. — Хубавото й лице се смръщи. — Това, което не мога да разбера, защо й е да се обвързва по този начин.

— И на мен не ми е съвсем ясно.

— Според Лъки, който се обади веднага след като бях разговаряла с Чейс, Марси го е помолила да се оженят, а не той нея.

— Не може да бъде!

Лори му разказа всичко, което Лъки й бе съобщил.

— Той се жени за нея заради парите й — отбеляза Пат, след като тя млъкна. — Прави го, за да спаси „Тайлър Дрилинг“.

— Така изглежда. И точно затова съм толкова обезпокоена. Съзнателно или не, но двамата с Бъд насадихме у Чейс това смазващо чувство за отговорност. Той приема всичко присърце, товари се с проблемите и тревогите на всички ни.

— Това е типично за най-големите деца в семейството, Лори.

— Зная, но Чейс стига до крайности. След смъртта на Таня той започна да се обвинява задето не бил тръгнал с нея. Вярваше, че ако е бил там, тя едва ли е щяла да умре.

— Но това е лудост!

— Да, но той си е такъв. Счита се виновен за всяко нещастие и несполука. Вероятно се чувства виновен, че през последните осемнадесет месеца бе зарязал бизнеса и задълженията си към семейството. А този брак вероятно е начинът му да поправи стореното. Надявах се, че с връщането му у дома нещата в компанията ще се оправят. Но изобщо не бях допускала, че може да се случи нещо подобно. Той се обрича на нещастие, съгласява се на един брак без любов, за да спаси компанията. Но по този начин съсипва живота и на Марси. Не мога да си обясня мотивите й. Но съм повече от сигурна, че Чейс все още обича Таня. Точно както аз не престанах да обичам Бъд след смъртта му.

Пат дискретно отдръпна ръката си от нейната. Остана смълчан на мястото си и я остави да си поплаче няколко минути. Накрая попита:

— Какво искаш да направя, Лори?

Тя повдигна глава и леко се усмихна.

— Това, което правиш в този момент. Да ме изслушаш. Имах нужда да поговоря с някого. Девън не се чувства много добре напоследък, а това също много ме тревожи. Лъки много бързо се ядосва, започва да крачи наоколо, да размахва юмруци и да ругае под носа си. Сейдж говори каквото й дойде наум и изрича неща, които ме разстройват още повече. Имах нужда от някой солиден човек като теб, който да ме изслуша, без да ме прекъсва.

Пат се усмихна тъжно, поклати разбиращо глава и прокара пръсти през косата си.

— Да, аз съм точно такъв. Солиден. Но се радвам, че можах да ти помогна. Знаеш, че обещах на Бъд преди смъртта му да се грижа за децата. В момента ми се ще да хвана Чейс за яката и здраво да го поразтърся, за да налея малко ум в главата му, а след това добре да го понатупам. Ако не за друго, то поне заради тревогите, които ти причини през тези месеци.

— И той вероятно ще отвърне на удара с удар. — Тя въздъхна на пресекулки. — Те не са вече деца, Пат. Всичките пораснаха. Сами взимат решенията си и аз не мога да направя почти нищо, дори и когато съм убедена, че допускат ужасна грешка.

Несигурната усмивка бавно изчезна от лицето й и тя напрегнато се вгледа в очите на стария си приятел.

— О, Пат, какво ли очаква Чейс от подобен брак?

 

 

Докато чакаше пред кабинета на съдията Уолкър, Чейс се питаше какво всъщност очаква от този брак.

Последните два дни бяха толкова изнурителни и напрегнати, че не му бе останало никакво време да помисли върху това, което вършеше. А може би съвсем умишлено се бе ангажирал до крайност, опитвайки се да изгони от съзнанието си всички размишления и съмнения, свързани с предстоящата женитба.

Марси бе посрещнала решението му много по-спокойно, отколкото бе очаквал. Веднага след острия спор с Лъки бе отишъл в офиса й. Есме, облечена с вълнена зелена рокля и лилав чорапогащник, бе съобщила за пристигането му. Марси бе в кабинета си и разлистваше книгата с документацията от изминалите две седмици. Веднага щом Есме излезе от кабинета, той каза:

— Мисля, че снощното ти предложение наистина е добро, Марси. Хайде да се оженим.

Не си бе и помислял дори, че тя ще се хвърли на врата му, ще покрие лицето му с жарки целувки и през сълзи ще изрече искрените си благодарности. Не очакваше, че ще се простре в краката му и иде му се закълне във вечна вярност.

Но предполагаше, че съобщението му ще предизвика реакция, далеч по-емоционална от сдържаното кимване, с което го удостои.

— Но преди да сключим сделката — погледна я напрегнато, — искам да поставя едно условие. — Тя сякаш престана да диша за миг, но може и така да му се бе сторило, защото лицето й си остана спокойно и безизразно. — По-късно ще ти върна всеки цент, който си вложила в „Тайлър Дрилинг“.

— Не е необходимо.

— Но за мен е важно. Важно е и за самата ни женитба. Ако не се съгласиш с това условие, няма да има сватба. Може да ми отнеме години, но държа да знаеш, че някой ден ще си получиш парите обратно.

— Тези пари ще бъдат наши, Чейс, но ако за теб това е толкова важно, аз нямам нищо против.

Скрепиха споразумението си с едно крайно неромантично, делово ръкостискане.

От този момент нататък събитията започнаха да се развиват с главоломна бързина. Побързаха да уведомят семействата си и да уточнят датата със съдията. Макар че можеше да го отложи за по-подходящ момент, Чейс освободи апартамента, в който бе живял с Таня в деня, в който решиха да се оженят с Марси. Няколко седмици след смъртта на Таня родителите й бяха взели от апартамента всичките й вещи, които той не желаеше да задържи, така че този път му бе спестена мъката отново да се рови из нещата й.

Набързо опакова вещите си и без да се бави повече, се премести в къщата на Марси. Това пренасяне всъщност направи сделката им окончателна. Нямаше връщане назад. Може би точно затова бе бързал толкова.

Преместването мина почти гладко, като се изключи един-единствен напрегнат и неловък и за двамата епизод.

— Това е моята спалня — каза му тя и отвори вратата на една голяма и уютна стая.

Стената зад леглото бе покрита с текстилни тапети, които чудесно се съчетаваха с пердетата и покривката на леглото. В ъгъла имаше удобно кресло, тапицирано със същата материя. Спалнята й не бе толкова модерна и изискана, колкото останалата част от къщата. Беше типично женска, без да е претрупана и претенциозна, цялата обстановка излъчваше топлота и уют.

Погледът му се спря на леглото и той мигновено се почувства неудобно.

— А къде е моята?

— Там.

Тя посочи една затворена врата от другата страна на коридора. Чейс внесе вещите си в нея. Марси не му предложи да се нанесе в нейната стая и той изпита истинско облекчение. Беше му спестила неудобството да й откаже.

Откакто Лъки пръв бе споменал за това, Чейс бе мислил доста по въпроса за бъдещите си сексуални контакти с Марси. Тя не го бе казала направо, но очевидно смяташе, че това се подразбира от само себе си и че тя очаква той да бъде неин партньор и в леглото. В началото просто не можеше да си представи, че може да легне гол редом с Патето Джоунс, но постепенно привикна с тази мисъл и реши, че в края на краищата едва ли ще е чак толкова лошо.

Тя беше привлекателна жена. Той притежаваше силен и здрав сексуален апетит. Погледна на нещата от този ъгъл и проумя, че нямаше да му е никак трудно от време на време да прави секс с нея.

Общата спалня, обаче, бе нещо твърде интимно. Можеше да споделя спалнята си само със съпругата си. И макар че смяташе официално да се ожени за Марси, дълбоко в сърцето му Таня щеше да си остане единствената му съпруга. От време на време сигурно щеше да ляга с Марси, но през останалото време щеше да спи в отделна стая.

Освен че трябваше да се изнесе от апартамента си, Чейс трябваше да се погрижи и за куп други неща. Трябваше да си направи кръвна проба, да купи бланки за брачно свидетелство, непрекъснато му се налагаше да спори с брат си и да успокоява майка си, да внимава да не пребие сестра си, която ръсеше духовити забележки относно здравия му разум, или по-скоро липсата на такъв. На всичкото отгоре трябваше да си купи и нов тъмен костюм.

Извадиха късмет с времето, което бързо се оправи и родителите на Марси пристигнаха вечерта преди сватбата. Веднага поканиха Марси, него и цялото му семейство в Кънтри клуба на Милтън Пойнт. Бяха направо замаяни от щастие, че единствената им дъщеря най-после ще се омъжи. Изглеждаха така искрено облекчени, че тя няма да си остане стара мома, че Чейс се почувства неловко заради Марси. Родителите й бяха единствените щастливи хора около масата тази вечер.

Трябваше да се отдаде заслуженото и на Лори, която направи всичко възможно, за да поразведри малко напрегнатата обстановка. Бе взела със себе си Пат Буш за морална подкрепа. Девън също се опита да поддържа разговора през цялата вечер, макар че и тя беше твърде нервна и се опитваше да прикрие смущението си като непрекъснато се тъпчеше с храна. Огромният й апетит стана предмет на няколко весели шеги и закачки.

Заплашена със смъртно наказание, Сейдж успя да запази мнението си за този брак за себе си. В края на вечерта прегърна бъдещата си снаха с такова изражение на лицето, че човек би си помислил, че Марси е по-скоро жена, осъдена на смърт, отколкото булка, отправила се към олтара с любимия съпруг.

Лъки се държа учтиво, езикът му бе сдържан и изискан, но намусеното му изражение бе достатъчно красноречиво. За всички бе ясно — той е убеден, че брат му допуска ужасна грешка.

В този момент Чейс се взираше в жената, която стоеше редом с него пред кабинета на съдията, и се питаше дали брат му има право. Изобщо не му бе неприятно да стои до Марси. Всъщност, тя изглеждаше чудесно. Беше облечена в бял вълнен костюм, който въпреки изчистената си линия й придаваше тържествен и празничен вид. Косата й бе вдигната нагоре, на главата си носеше малка шапка с воал, който достигаше до носа й. Сините й очи, които се виждаха през воала, щастливо сияеха.

— Нервен ли си? — попита го тя.

— Не, но се чувствам малко неудобно — отвърна той. — Нямах време да преправя сакото на костюма. Малко ми е тясно.

Тя се пресегна и прекара ръка по широките му рамене.

— Е, това е наказанието на широкоплещестите мъже.

Той леко подскочи, но не бе съвсем сигурен дали реакцията му бе предизвикана от неочаквания, толкова интимен жест на Марси, или от появата на секретарката, която точно в този момент излезе, за да им съобщи, че съдията е готов и ги очаква.

Влязоха един след друг в смълчания, облицован с тежка ламперия кабинет. Най-напред вървяха булката и младоженецът, след тях пристъпваха родителите на Марси, всички Тайлърови и Пат Буш, който завършваше процесията. Лицата на всички изглеждаха строги и неприветливи.

Мислите на Чейс се върнаха към сватбата му с Таня в красивата, осветена от свещи църква. Първите няколко реда бяха запълнени от членовете на голямото й семейство. Цареше празнично настроение, макар че и двете майки си поплакаха малко, притиснали към очите си изящните дантелени кърпички, които Таня бе избродирала за тях.

Никой от присъстващите тогава не се бе усъмнил в искрената любов, която изпитваха един към друг. Таня изглеждаше зашеметяващо красива в бялата си рокля. Бяха се заклели в любов и вярност докато смъртта ги…

— Ти, Чейс, ще вземеш ли Марси Илейн Джоунс за твоя законна съпруга? Ще я обичаш ли, ще я почиташ ли, ще я закриляш ли, докато смъртта ви раздели?

Въпросът изтръгна Чейс от сладките му спомени и го върна към жестоката действителност. Погледна съдията, който се взираше в него с озадачен поглед. След това сведе очи към Марси, която го гледаше с очакване.

— Да.

Съдията зададе на Марси същия въпрос. Тя отговори с тих, тържествен глас. Размениха си златните халки, които бяха купили заедно предишния ден. Съдията ги провъзгласи за мъж и жена и се обърна към Чейс.

— Можеш да целунеш булката.

Сърцето на Чейс замря в гърдите му.

След смъртта на Таня бе спал с твърде много жени, но не бе целунал нито една от тях. Кой знае защо сливането на устните му се струваше много по-интимна, дълбоко лична ласка, съвсем различна от оргазма, който постигаше, проснал се върху тялото на поредната безименна жена. Целувката означаваше близост, нежност, привързаност. Когато се целуваха, хората заставаха лице в лице, гледаха се в очите и заедно достигаха до тайнството на истинската любов.

Чейс се обърна към съпругата си и я хвана за раменете, леко наведе глава и спря. Стори му се, че всички присъстващи затаиха дъх от напрежение.

Не смееше да погледне Марси в очите. Не искаше да види вълнението или пък неодобрението, изписано в погледа й. Опита се да се концентрира върху устните й. Добре оформени устни с цвета на зрелите праскови в градината им. Сочни и меки, леко разтреперани в този момент.

Той наведе глава и ги докосна със своите. Бяха достатъчно податливи, за да възбудят любопитството му и твърде примамливи, за да го накарат да застане нащрек. Любопитството надделя и той я целуна малко по-настойчиво. Веднага след това рязко се отдръпна.

Тя се усмихна. Той също.

Но усмивката му бе вдървена и неестествена.

Слава Богу, в следващия миг вече бе в прегръдките на майката на Марси. Господин Джоунс развълнуван стисна ръката му, като го приветства с добре дошъл в малкото им семейство. Докато се опитваше да каже нещо подходящо за случая на тъща си, той замислено прокара език но устните си… и шокиран усети вкуса на Марси върху тях.

— Майка ти и баща ти кога ще се връщат в Хюстън?

— Утре сутринта.

Чейс помогна на Марси да съблече коженото си палто и го закачи на закачалката точно до входната врата… тяхната входна врата.

— Защо бързат толкова? Защо не поостанат няколко дни?

— Единственото, което правят откакто са се пенсионирали, е да играят голф. Не обичат да отменят ангажиментите си за голф. Освен това, сигурно си мислят, че присъствието им ще опропасти медения ни месец.

— О! — Чейс свали сакото на костюма си. Доволен, че най-сетне се е отървал от него, той изпъна рамене, нави ръкавите на ризата си и разхлаби възела на вратовръзката. — Да отворим ли шампанското?

— Защо не? — Веселието й изглеждаше попресилено. Свали шапката си, остави я на масата и отиде за чаши. — Беше много мило от страна на Девън и Лъки да ни подарят тази бутилка. Особено след като Лъки бе категорично против женитбата ни.

— Кое те кара да мислиш така? — Той извади тапата и паля шампанско в двете чаши, които тя му подаде.

— Шегуваш ли се? Трябваше да съм сляпа, за да не видя неодобрението му. Мръщеше се всеки път, когато ме погледнеше.

— Не се мръщеше на теб, а на мен. Опасенията му относно този брак нямат нищо общо с теб. Той просто се бои, че ще направя и двама ни много нещастни.

— Ще го направиш ли наистина?

Очите им се срещнаха. Макар че на устните й играеше лека усмивка, той бе сигурен, че напрегнато очаква отговора му.

— Ще направя всичко възможно нищо подобно да не се случи, Марси.

— Това ми стига. — Тя чукна чашата си в неговата. Без да свалят погледите си един от друг, те бавно отпиха от студеното, режещо шампанско. — Гладен ли си?

— Малко.

Тя му обърна гръб и отиде в кухнята. Докато се отдалечаваше от него, Чейс забеляза, че елегантната й пола чудесно очертава стегнатия й задник. Краката й също не бяха никак лоши. Разхлаби вратовръзката си още малко и се запита защо отоплението е толкова силно.

За да разсее нарастващото си неудобство, той продължи да говори за брат си.

— А и освен това Лъки има да ми връща. Доста го критикувах, когато той си избираше жена. Девън беше омъжена, когато те двамата се срещнаха.

— Спомням си. Голям скандал се вдигна навремето. Беше обвинен в умишлен палеж и алибито му можеше да бъде подкрепено само от една омъжена жена, с която бе прекарал нощта.

— Е, имаше и смекчаващи вината им обстоятелства.

— Да, зная. Като ги гледам сега заедно, не мога да не мисля, че просто са създадени един за друг. — Тя отвори хладилника и възкликна: — О, Боже! Виж, Чейс! — Вдигна нагоре една голяма, опакована с целофан кошница, пълна със сирена, пресни плодове, шоколадови бонбони и дори една малка кутия консервирано месо.

— Има и картичка.

Тя отвори белия илик и прочете на глас: С много любов и най-искрени пожелания за щастлив семеен живот.

— Подписана е от майка ти и Сейдж. Много мило от тяхна страна, нали?

Той се приближи към барплота, където тя развиваше целофана от кошницата.

— Разбира се.

Беше настроен изключително благосклонно към сестра си, защото благодарение на нея бе успял да поправи един непростим гаф, който беше допуснал.

Рано сутринта тя го беше попитала какъв букет е поръчал за Марси и той трябваше засрамено да си признае, че изобщо не бе помислил за това.

Паникьосана, Сейдж го бе уверила, че тя ще се погрижи за всичко. Два часа по-късно се бе прибрала вкъщи с красив булчински букет от бели рози и бял люляк, който Марси сега бе оставила на бара редом с другите подаръци.

Сейдж очевидно се бе погрижила не само за букета на булката. Докато гледаше оживеното лице на Марси, която разопаковаше вкусотиите, Чейс изпита искрена благодарност към майка си и сестра си, че бяха помислили за всичко.

— Сигурно са я донесли, докато родителите ми бяха тук. Бях отишла на фризьор. Искаш ли малко сирене?

Тя му поднесе парче швейцарско сирене и той го лапна направо от пръстите й. Стомахът му силно се сви, като усети лекия им допир върху устните си.

— Благодаря.

— Няма защо. Младоженците обикновено се хранят така със сватбената си торта.

— В такъв случай трябваше да си поръчаме и сватбена торта.

— Няма значение. Аз обичам нетрадиционните неща. — Усмихваше се, но той долови тъга в гласа й. Тя обаче бързо се развесели и дори леко се разсмя. — Ще си останеш гладен, ако те храня така хапка по хапка. Защо не запалиш огъня, докато приготвя за двама ни по една чиния? И аз съм гладна. Бях прекалено нервна на обяд и не можах да се нахраня добре.

Огънят се бе разгорял и весело пращеше, когато тя влезе във всекидневната. Носеше две чинии пълни с бисквити, сирене, резенчета ябълки и круши и нарязана на тънки парчета шунка.

Марси събу обувките си, съблече сакото на костюма си и се настани удобно в кожения фотьойл, в който бе седяла и преди седемдесет и два часа, когато му направи предложението си за брак.

За техен късмет изминалият ден бе топъл и приятен. Слънцето се показа за пръв път през последните няколко дни. Сега, обаче, вече се бе скрило зад хоризонта и зад голямата стъклена стена надничаше тъмновиолетовото небе. Луната бе голяма и кръгла, но светеше с бледа, студена светлина.

В стаята, озарена от пламъците на огъня, бе топло и уютно. Докато методично унищожаваше храната, която му бе поднесла, Чейс забеляза, че лицето на Марси грееше по-ярко и от огъня. Полата и блузата й бяха в почти същия кремав цвят, както и коженото кресло, в което се бе сгушила. Този блед пастелен фон подчертаваше още по-силно наситения червеникав цвят на косата й. Блузата й вероятно бе копринена и меко обгръщаше тялото й. Бе строга и изискана и в същото време подчертаваше формите й по един твърде възбуждащ и примамлив начин.

— Чейс?

Колебливият й глас го накара да вдигне поглед от гърдите й.

— Хмм?

— Чудиш се как ли изглеждам без дрехи?

Той зяпна от изумление и остана така няколко секунди. След това затвори уста и се усмихна.

— Струва ми се, че да. Но подсъзнателно. Иначе си мислех за това, че си много красива, осветена от огъня. Цветовете по теб чудесно се съчетават с ярките му отблясъци. Дори и очите ти. Цветът им е същият като на малките синкави пламъчета.

— Не те попитах, за да си изпрося комплименти.

— Зная.

Марси остави чинията си и взе чашата с шампанско, която той бе напълнил отново. Загледана в пенливото вино, тя попита:

— Опитвал ли си се някога да си представиш как изглеждам без дрехи? — Преди да успее да й отговори каквото и да било, тя бързо додаде: — Няма значение. Зная, че не си. — Бързо отпи от шампанското си.

— Всъщност, опитвал съм се.

— Така ли?

— Аха.

— Кога?

— Струва ми се, че бяхме в единайсети клас. В края на учебната година. Когато се връчваха наградите. Ти се качи на сцената, за да получиш една от многото си награди. Като председател на класа, аз седях сред гостите на сцената. Мина точно под светлината на прожектора, който беше в задния край на залата. За няколко секунди видях в профил осветения ти силует. Спомням си, че се запитах, както би направило и всяко друго седемнадесетгодишно момче, как ли би изглеждала гола.

Тя се разсмя с дълбок, гърлен смях.

— Чудех се дали си забелязал. — Видя недоумението му и отново се разсмя. — Знаех точно къде седиш. Когато минавах край теб, нарочно изпъчих гърди.

— Сериозно? — Тя кимна.

— Защо?

— Предполагам, че съм се опитвала да привлека вниманието ти. Но нищо не се получи. — Тя изтръска една несъществуваща троха от полага си. — Любопитството ти явно не е било достатъчно силно, за да те накара наистина да провериш как изглеждам гола.

— Е, по това време ходех сериозно с… мисля, че беше Линда…

— Не. Деби Олдридж.

— Добре де, Деби. Скарахме се с нея същото това лято.

— И веднага започна да се срещаш с Лорна Фицуилиямс.

Той поклати глава.

— Как можеш да помниш подобни неща?

— Помня — тихо пророни тя. Пресуши шампанското си и стана от стола. — Искаш ли шоколадови бонбони, или да ги оставя за утре?

— Остави ги за утре. Преядох.

Тя се усмихна като хлапачка.

— Добре. Така ще имаме за какво да си мислим до утре. — Остави обувките и сакото си там, където ги бе съблякла, и тръгна по чорапи към стълбището. — Качвам се горе.

— Добре.

— И ти идваш, нали? — В гласа й се долавяше напрегнато очакване.

— Разбира се. Само да загася огъня.

Тя продължи нагоре по стълбите. Обърна се, когато стигна до вратата на стаята си, погледна надолу към него, усмихна се примамливо и затвори вратата зад себе си.

Чейс избърса изпотените си длани в крачолите на панталона си. После събра чиниите и ги отнесе в кухнята. Прилежно прибра кошницата с лакомствата в хладилника. Старателно прегледа всички врати, за да се увери, че са заключени. Включи алармената система и загаси огъня.

Когато вече нямаше какво повече да прави, той се запъти нагоре по стълбите. Беше стигнал до половината, когато се сети нещо. Върна се обратно, отиде до бара, извади бутилка уиски от шкафа под него и едва тогава влезе в стаята си.

Взе чашата от банята, напълни я с уиски и го изпи на един дъх. Алкохолът изгори гърлото му, очите му се напълниха със сълзи, но по цялото му тяло се разля благодатна топлина. Страховете и опасенията му обаче не го напуснаха.

Как, по дяволите, щеше да се справи с това? За всичко бе виновен проклетият му брат. Лъки или щеше да се окаже дяволски прав, или просто бе успял да набие тази мисъл в главата на Чейс. Но и в двата случая бе повече от ясно, че едно случайно чукане бе нещо съвършено различно от това, което му предстоеше тази нощ.

Жената, която го очакваше в съседната стая, не беше просто още едно топло женско тяло. Тя беше личност, притежаваше сърце, което не заслужаваше да бъде разбито. Но той можеше да й даде твърде малко и се опасяваше, че то изобщо няма да е достатъчно.

По дяволите! Но Марси предварително знаеше, че ще е така.

Тя сама бе поискала този брак.

Беше му казала, че ще се задоволи с това, което можеше да й даде, без да очаква нещо повече.

Зает с тези мисли, той свали ризата си, но остави панталона върху себе си. Превръзката на ребрата му се открояваше ясно на фона на загорелите му гърди и черния панталон. Събу обувките и чорапите си. Среса косата си. Изми зъбите си. Сложи си малко одеколон. За всеки случай отпи още една голяма глътка уиски.

След това седна на ръба на леглото си й се загледа във вратата. Чувстваше се като дете, което стои в приемната на лекаря и очаква да го извикат и да му сложат инжекция. Стомахът му се свиваше, дланите му се потяха от напрежение. Колкото повече се бавеше, толкова по-зле се чувстваше. Накрая реши, че е най-добре веднага да приключи с това. Стана от леглото, излезе от стаята и прекоси коридора, който разделяше спалните им. Почука на затворената врата.

— Влез, Чейс.

Из цялата стая бяха разпръснати запалени свещи и вази със свежи цветя. Ароматът, който се носеше в стаята, беше чудесен, силен и опияняващ като на уискито.

Очите му бързо обходиха стаята и се заковаха върху Марси. Тя приличаше на бяло видение, застанала до огромното легло, застлано с атлазени чаршафи в пастелно мек цвят, който напомняше на вътрешността на раковина.

Нощницата й беше тънка и прозрачна. Под нея ясно се виждаха очертанията на тялото й. Веднага забеляза зърната на гърдите й и тъмния триъгълник между бедрата. Беше разпуснала косата си. На светлината на свещите тя блестеше като ореол около главата й. Но погледът в очите й изобщо не бе невинен.

Чейс едва не простена. Марси се опитваше да превърне тази нощ в нещо специално, в истинска брачна нощ, първата брачна нощ на двама влюбени.

— Помислих си, че може да искаш още малко шампанско. — Тя посочи сребърния съд с лед, поставен върху нощното шкафче. В него имаше неотворена бутилка шампанско, което тя сигурно бе купила предварително. До нея бе сложила две високи, красиви кристални чаши.         — Не, благодаря — гласът му бе подрезгавял.

— Добре.

Без съмнение вече бе негов ред да поеме инициативата. Като пристъпваше вдървено, той прекоси стаята и се приближи до нея. Знаеше, че трябва да каже нещо приятно и учтиво.

— Много ми харесва… тази дреха — и той посочи нощницата й.

— Благодаря. Надявах се да я харесаш.

Тук трябваше да последна целувка. Добре. Можеше да се справи с това. Беше целувал безброй момичета през последните две десетилетия.

Обгърна я с ръце и я придърпа към себе си. Спря точно преди телата им да се допрат едно в друго и започна да я целува. Първо по челото, след това по бузата и най-после притисна устни към нейните.

Тя съблазнително и подканящо отвори устни. Дъхът й беше чист и примамващо сладък. Той отново усети познатото любопитство. Дали да не задоволи копнежа й? Защо да не плъзне език в устата й, защо да не отвърне със същата страст и желание? Би било много мило, много деликатно от негова страна.

Но не. Няма смисъл да задълбочава нещата повече от необходимото. Той решително стисна устни и само след миг изправи глава. Това беше най-сдържаната, най-сухата, най-стерилната целувка, която човек би могъл да си представи. И въпреки това сърцето му биеше до пръсване.

Това яростно сърцебиене го принуди да си признае, че единственото чувство, което го възпираше и не му позволяваше да я целуне истински, беше страхът — силният, мъчителен страх, че ако се притисне към нея, никога повече нямаше да успее да се отдръпне назад. Този ден вече бе опитал веднъж и после часове наред усещаше сладкия й вкус върху устните си. Ако сега се поддадеше на внезапния си копнеж…

В съзнанието му изведнъж се оформи друга мисъл, много по-неприятна и ужасяваща от предишната. Ами ако не получи ерекция? Никога не бе имал проблеми със сексуалността си, дори и мъртвопиян бе успявал да изпълни задълженията си. Нито една от жените, с които бе спал, не би могла да го обвини в сексуална немощ и безсилие. Но той познаваше Марси от толкова дълго. Бяха приятели от години и точно в това се криеше разликата между нея и всички останали жени.

О, Боже, надявам се всичко да мине гладко и благополучно! Страхът, че може да се провали просто го парализираше.

Марси вероятно почувства, че той има някакъв проблем. Като се усмихваше несигурно, тя кръстоса ръце пред гърдите си и бавно свали тънките презрамки на нощницата си. Смъкна ги надолу по ръцете си и най-накрая застана пред него гола до кръста.

Гърдите й бяха стегнати, добре оформени и млечнобели. Зърната й бяха с невероятно розов цвят, какъвто никога преди не бе виждал. Най-розовите и най-чувствителните женски зърна, които потъмняха и се втвърдиха само от полъха на въздуха и лекото докосване до нощницата й.

Устата на Чейс започна да пресъхва. Той преглътна мъчително трудно и усети как тялото му се напряга. Заля го вълна на облекчение.

Марси остави нощницата си да падне на пода. Направи една крачка встрани от фината, копринена дреха и го погледна. Краката й бяха елегантни, невероятно стройни и дълги. Бедрата й бяха добре оформени, без нито грам излишна тлъстина.

Но това, което като магнит привлече погледа му, бе снопчето червеникавокафяви косъмчета между бедрата й. Беше толкова женствена, така фина и примамлива. Докосна хипнотизиращия го триъгълник с върха на пръстите си. Усещането беше неповторимо; косъмчетата, които погали с пръсти, бяха невероятно меки и съблазнителни.

Тялото му изтръпна от дълбоко, неподправено желание. Усети силен приток на кръв в слабините си. В този момент разбра, че трябва да побърза. Иначе едва ли щеше да устои на импулса да проучи и докосне всеки сантиметър от порцелановата й кожа, да си поиграе със зърната на гърдите й, да ги погали с език, да впие зъби в тях, да зарови ръка в огнения облак между бедрата й. Трябваше да побърза, защото в противен случай щеше да се превърне в истински глупак, прехласнат по прелестите на отколешното си другарче, Патето Джоунс.

— Лягай, Марси — прошепна с подрезгавял от напрежение глас.

Чейс бързо обиколи стаята и загаси всички свещи. Опасяваше се, че може нищо да не се получи в осветената стая, а в този момент той отчаяно желаеше всичко да мине гладко и без усложнения.

Свали собствените си дрехи като се препъваше в тъмнината и бързо си надяна един презерватив. Когато легна до нея, тя веднага се отпусна в прегръдките му. Стори му се невероятно фина и крехка. Намести се отгоре й и бързо разтвори бедрата й.

Проникна в нея твърде рязко и твърде бързо и си помисли, че може и да я е наранил, но тя не издаде никакъв звук. Само леко и несигурно въздъхна, когато го почувства вътре в себе си.

Не, по дяволите, не! Това не би трябвало да ми харесва.

Не е възможно да му хареса чукането с тази жена. Не е възможно да изпита удоволствие и наслада. Не е възможно да се отдаде на опиянението… Трябваше да побърза. Трябваше да свърши час по-скоро. Преди да се е освободил от задръжките си. Преди да се е поддал на желанието си да я люби цяла нощ. Преди да си е признал, че иска да го прави всяка нощ до края на живота си.

Започна да се движи в трескав и забързан ритъм. Задъхан и останал без сили, сведе глава надолу. Бузата му неволно се допря до едно от възбудените й зърна. Чейс леко обърна глава — искаше да свърши колкото е възможно по-бързо — и леко го докосна с езика си.

Това му бе достатъчно. Край! Свърши!

Веднага щом главата му се проясни, а дишането му се нормализира, той се изправи и затърси дрехите си из тъмнината. Бързо ги намери и се запъти към вратата.

— Чейс? — дочу шумоленето на атлазените чаршафи и разбра, че е седнала в леглото.

— Ребрата ме болят. Ще се въртя и обръщам дяла нощ. Не искам да те притеснявам — смънка той.

Втурна се навън и затвори вратата след себе си. Имаше чувството, че е избягал от най-непоносимото, най-сладкото мъчение, което един мъж би могъл да изтърпи.