Сандра Браун
Чейс (23)

Все още валеше. Чейс се вгледа през прозореца в тъмната, безнадеждно мрачна нощ. Видя отраженията на брат си и Пат Буш, които се приближаваха към него, но не се обърна към тях, дори и когато най-накрая Пат произнесе името му.

— Тъкмо се връщам от съда — каза шерифът. — Помислих си, че би искал да знаеш, че Харисън е вече в затвора. Още утре сутринта ще му предявим обвинението.

— За нападение?

— За убийство.

Стомахът на Чейс се сви на топка. Това ли беше техният начин да му кажат, че Марси е мъртва? Бавно се обърна и ги изгледа.

— Какво? — Гласът му бе дрезгав и несигурен.

— Изпратих няколко човека в къщата му. Намерили са жена му. Мъртва е от няколко часа. Удушил я е с голи ръце. Така поне смятаме — добави Пат, припомнил си изведнъж задълженията си на честен и безпристрастен поддръжник на закона.

Чейс прокара ръка по измъченото си и съсипано от страхове и умора лице.

— Мили Боже!

— Марси е имала всички основания да се бои от него — каза Пат. — Дори и по телефона е усетила, че той е по-различен от типичните телефонни терористи. Чувствам се ужасно, задето се усъмних в думите й.

Чейс бе прекалено зашеметен, за да каже каквото и да било. Лъки стисна рамото на по-възрастния от тях мъж.

— Не се притеснявай сега за това, Пат. Нямаше как да знаеш, че той възнамерява да осъществи заплахите си. Важното е, че тази вечер, когато Марси имаше нужда от теб, ти беше на поста си. — Погледна през рамо към чакалнята в другия край на коридора. — Мисля, че в този момент мама и Сейдж имат нужда от моралната ти подкрепа. И ти от тяхната.

— Разбира се. Чейс, ако ти трябвам за нещо… за каквото и да е… просто ме извикай.

Чейс кимна. Пат се отдалечи и остави братята сами.

За момент никой от двамата не проговори. Чейс не можеше да измисли нищо. Чувстваше се изпразнен и кух. Думите сякаш се бяха изпарили от съзнанието му.

Лъки пръв наруши тишината.

— Сейдж успя да пристигне благополучно.

— Да, очевидно. Радвам се, че е тук.

— Тя дойде с намерението да празнува. Трябваше да й съобщим за Марси и тя веднага се разплака. Би искала да поговори с теб, когато си готов за това. Сейдж смята, че в този момент е по-добре да те оставим сам. Така ли е?

— Не ми се говори много.

— Разбира се.

Лъки се обърна, но бе изминал само няколко крачки, когато Чейс го настигна и го хвана за ръката.

— Съжалявам, че помрачихме радостта от раждането на дъщеря ти.

— Ти нямаш никаква вина за това развитие на нещата. Оня престъпник е в затвора! Той е виновен за всичко.

Чейс сви ръцете си в юмруци.

— Той можеше да я убие, Лъки.

— Но не го направи.

— Ако не бях стигнал навреме…

— Но стигна. Всички вече са в безопасност.

Не споменаха нищо за бебето, което носеше Марси. Яростната лудост на Ралф Харисън може би щеше да вземе още една жертва. Първото дете на Лъки вече бе родено. Второто дете на Чейс можеше да умре в същия този ден. Никой от двамата не можеше да понесе подобна мисъл.

— Както и да е. — Гласът му бе разстроен. — Страшно ми е неприятно, че това трябваше да се случи точно днес.

— Забрави за това. И без друго си имаш достатъчно тревоги и притеснения.

Тези тревоги почти го бяха докарали до лудост. За да се поразсее малко, той попита:

— Как се чувства Девън?

— А ти как мислиш? Като всяка жена, която току-що е родила първото си дете. Казах й, че зная какво изпитва, а тя едва не скочи от леглото, за да ме удари. — Разсмя се леко въпреки мрачното настроение.

Чейс също се опита да се усмихне.

— Ами бебето? — Гласът му отново подрезгавя. — Как е тя?

— Чудесно, макар че се роди няколко седмици по-рано. Детският лекар я прегледа основно. Иска да я наблюдава отблизо през следващите няколко дни, но каза, че рефлексите й са нормални, а дробовете и всичките й вътрешни органи са напълно развити. — Той широко се усмихна. — Реве много силно.

— Това е чудесно, Лъки. Това наистина е чудесно. — Чейс усети голяма буца, заседнала в гърлото му. Леко се изкашля и примигна няколко пъти, за да прогони насъбралите се в очите му сълзи. Лъки сложи ръка на рамото му и се опита да го утеши.

— Виж, Чейс, Марси ще се оправи. И бебето също. Зная го. Чувствам го. Лъгал ли съм те някога досега?

— Безброй пъти.

Лъки се намръщи и огорчено се усмихна.

— Е, добре. Но не и този път. Сам ще се убедиш.

Чейс кимна, но не беше убеден. Лъки го погледна настойчиво, сякаш се опитваше да му вдъхне част от оптимизма си. През последните няколко години Чейс напълно бе изгубил вярата си в щастието и късмета. А тазвечерните събития просто потвърдиха скептицизма му относно благосклонността на съдбата.

Лъки го остави сам и отиде в чакалнята, за да се присъедини към останалите членове на семейството. Болничният персонал вече добре бе опознал всички Тайлърови. В този момент и двете госпожи Тайлър лежаха в отделението им. Една от сестрите се приближи и им предложи прясно сварено кафе.

Чейс обърна гръб на ярко осветения коридор. Мрачният и унил пейзаж, който се разкриваше през прозореца, много повече съответстваше на душевното му състояние.

Бременна съм.

Беше се втренчил в разтревожените сини очи на Марси. Стоеше и мълчаливо се взираше в нея, неспособен да се движи, неспособен да говори, неспособен да мисли дори. Тогава Пат силно го сръга с лакът и му възвърна способността да разсъждава отново.

— Чейс, не я ли чу?

Той бързо възвърна самообладанието си. Взе Марси на ръце и я изнесе през разбитата врата на стаята. Пат остави двама полицаи да охраняват Харисън и къщата на улица Сасафрас. После тръгна след Чейс през празните стаи.

— Ще повикам линейка.

— Зарежи това. Ще стане много по-бързо, ако аз я закарам.

— Как ли не, по дяволите? И да убиеш себе си, или пък някой съвсем невинен човек! Забрави за това. Ако не искаш да чакаш линейката, сложи я в патрулната кола. Аз ще я закарам.

И така, той се бе настанил с Марси на задната седалка на патрулната кола, която бе отделена от седалката на Пат с телена мрежа. Пат пусна всички светлини и сирената. Обади се по радиостанцията в залата за бърза помощ и ги предупреди да ги чакат. Чистачките се движеха бясно по предното стъкло на колата и едва успяваха да се справят с поройния дъжд. За Чейс това пътуване до болницата изглеждаше някак си неестествено и сюрреалистично, струваше му се, че по някакъв начин се е отделил от тялото си и наблюдава всичко отстрани.

На излизане от къщата изобщо не бе поспрял да вземе чадъра на Марси, и сега цялата й коса бе мокра от дъжда. Дъждовните капки блестяха и по лицето, и по шията й. Пат трябва да бе прибрал блузата й, защото Чейс не си спомняше да я е взимал. Беше обвил тялото й с нея, без да си прави труда да пъха ръцете на Марси в ръкавите и да закопчава копчетата. Непрекъснато докосваше косата й, бледите бузи, шията й. А тя се взираше в него с огромните си, изпълнени със страх и болка очи.

Пред входа на отделението за бърза помощ я положиха на носилка.

— Кой е нейният гинеколог? — попита дежурният лекар. Всички погледнаха Чейс с очакване.

— Аз… аз не зная.

Приемането й в болницата му се стори безкрайно дълга процедура, изпълнена с безброй въпроси и формуляри за попълване. Веднага щом приключиха с формалностите, той се върна в залата за бърза помощ. Там го осведомиха, че Марси вече е преместена на горния етаж в родилното отделение и че лекарят й вече е на път към болницата.

Преди да я прегледа, гинекологът зададе на Чейс няколко въпроса, свързани с нападението.

— Знаете ли дали е била изнасилена?

Съкрушен и безсилен да проговори, той само отрицателно поклати глава.

— Опитал ли се е да проникне в нея?

— Не мисля. — Чейс едва си наложи да произнесе двете думички.

Лекарят окуражително потупа ръката му.

— Сигурен съм, че тя ще се оправи, господин Тайлър.

— Ами бебето?

— Ще ви уведомя веднага, щом разбера.

Но не го направи. А оттогава изминаха почти два часа. Пат бе успял да отиде в съда, да се справи с Харисън и да се върне, а те все още не бяха научили нищо за състоянието на Марси и на бебето.

Защо, по дяволите, се бавеха толкова!

Да не би да не можеха да спрат кървенето? Може би тя бе получила кръвоизлив? А може би вече я бяха вкарали в операционната? Може би и нейният живот, както и този на детето, бяха в опасност?

— Не! — В първия момент Чейс не осъзна, че бе произнесъл думата на глас. Едва след няколко секунди чу собствения си глас да умолява съдбата, да се моли на Бог.

Марси не можеше да умре. Не можеше. Тя беше станала най-важният човек в живота му. Не можеше да я изгуби точно сега, когато изведнъж бе осъзнал какво означава тя за него.

Спомни си какво го бе попитал Лъки по-рано този следобед. Този следобед? Струваше му се, че бяха изминали векове от онзи момент. Лъки го бе попитал: Кое е най-лошото нещо, което може да ти се случи, Чейс? Най-лошото възможно нещо?

Може би в онзи миг Чейс просто не знаеше отговора на този въпрос. Позвъняването на Девън му бе попречило да помисли върху това, но сега отново и отново си повтаряше същия въпрос.

И отговорът вече бе напълно оформен в съзнанието му. След като бе изгубил Таня, след като бе изгубил тяхното бебе, най-лошото възможно нещо, което можеше да му се случи, бе да се влюби отново.

С всичко останало би могъл да се справи. С пиенето, с раните, нанесени му от някой бик. Би могъл да преживее дори и по-сериозни и неизлечими наранявания. Би могъл да се примири с пълната си лична и професионална разруха.

Каквито и нещастия да му бе сервирала съдбата, той щеше да ги понесе, защото бе решил, че не заслужава нищо по-добро. Винеше се за смъртта на Таня и постоянно се опитваше да се наказва и самобичува. Бе приел нещастието като нещо нормално, приличаше на извратен градинар, който предпочита плевелите пред цветята. Нищо не би могло да бъде по-лошо от загубата на семейството му. Нищо, освен любовта към нова жена и ново семейство.

С това не би могъл да се справи.

Не би могъл отново да се грижи за някоя жена. Не би могъл да понесе любовта на друга жена. Не би могъл да създаде още едно дете.

Той удари с юмрук по студената, облицована с плочки болнична стена и подпря чело на нея. Затворил очи, здраво стиснал зъби, Чейс се опитваше да се пребори с истината, която все повече завладяваше съзнанието му.

Беше се влюбил в Марси. И не можеше да си прости, че бе допуснал това да се случи.

Като истински глупак я бе отблъснал точно когато тя имаше най-голяма нужда от него. Беше й обърнал гръб, а тя беше бременна и много уплашена. И защо? От гордост. Нито един мъж не обичаше да бъде мамен и манипулиран, но в този момент разбираше, че тя е постъпила така от любов, а не защото е искала да го надхитри. Беше твърде глупав и твърдоглав и през цялото време бе отказвал да приеме нещо толкова просто и очевидно.

Марси го обичаше.

И той я обичаше.

Ако това бе най-голямото му престъпление, наистина ли беше чак толкова ужасно?

Опита се да погледне на греха си от всички възможни страни, дори и през погледа на Таня. Тя едва ли би искала нещо по-различно за него. Таня беше толкова сърдечна и любвеобилна, че ако бе знаела какво им готви съдбата, сигурно първа щеше да му каже, че той трябва да обича отново, дори и когато нея вече я няма.

Защо той се бе опитал да се бори със себе си? Какво толкова лошо бе сторил? Защо продължаваше да се самонаказва? Беше се влюбил в една чудесна жена, която като по чудо също го обичаше. Какво лошо имаше в това?

Нищо!

Той изправи глава и се обърна. В края на коридора видя гинеколога, който тъкмо излизаше от стаята на Марси. Чейс тръгна към него. Движеше се много бързо и само с няколко крачки измина разделящия ги коридор.

— Чуйте ме — грубо започна той, преди докторът да е успял да продума. — Спасете живота й! Чувате ли ме? — Притисна стреснатия лекар към стената. — Не ме интересува колко ще струва. Направете всичко, което е необходимо, за да спасите живота й, дори и ако болничната й сметка надхвърли десет милиона долара. Разбрахте ли, докторе? Дори и ако трябва…

Той спря, мъчително преглътна и продължи с още по-дрезгав глас.

— Спасете жена ми. Ако трябва, пожертвайте бебето, но спасете жена ми.

— Това няма да се наложи, господин Тайлър. Съпругата ви ще се оправи.

Чейс го изгледа недоверчиво. Щастливият обрат на съдбата го свари напълно неподготвен.

— Така ли?

— Бебето също. При падането й върху скелето се е скъсал малък кръвоносен съд. Бил е малко по-напрегнат заради бременността. Кръвоизливът не беше голям, но достатъчен, за да разтревожи госпожа Тайлър. И с пълно основание при това. Вече обгорихме спукания кръвоносен съд. Прегледах я на видеозон, просто за да се уверя, че всичко е наред. Плодът изобщо не е засегнат. — Той посочи през рамо към стаята, от която току-що бе излязъл. — Жена ви настоя да вземе един душ. Сестрата й помага да се изкъпе в този момент. Можете да я видите веднага щом е готова. Препоръчвам ви да остане на легло няколко дни. След това я очаква една напълно нормална бременност.

Чейс измърмори нещо, което трябваше да се разбира като благодарност. Лекарят се приближи към сестринския пулт, за да остави нарежданията си и след това си тръгна.

Близките на Чейс го наобиколиха. Лори неутешимо плачеше. Сейдж неловко подсмърчаше до нея. Пат нервно попиваше с носната си кърпичка избилата по челото му пот и безмилостно дъвчеше поредната кибритена клечка.

Лъки шумно побутна Чейс по гърба.

— Нали ти казах? А? Кога най-после ще започнеш да ми вярваш?

Чейс се опита да отговори по възможно най-добрия начин на изтръгналите се от душите им облекчени въздишки и радостни възклицания, но очите му останаха приковани върху вратата на болничната стая. Веднага щом сестрата излезе оттам, той се извини и влетя в стаята.

Единствената светлина в стаята идваше от нощната лампа зад леглото и блестеше в косата на Марси, превръщайки я в единственото ярко петно в затъмнената стая. То го привличаше като магнит. Той бързо прекоси стаята и застана до леглото.

— Нещата се повтарят отново — каза тя. — Спомням си един друг път, когато дойде да ме видиш в болницата.

— Сега изглеждаш по-добре.

— Не много.

— Много.

— Благодаря.

Тя отклони поглед и примигна няколко пъти, но напразно. Две големи сълзи се изплъзнаха изпод клепачите й и се търкулнаха надолу по бузите й.

— Боли ли те, Марси — попита Чейс и се наведе към нея. — Онова копеле нарани ли те по някакъв начин?

— Не. — Тя шумно преглътна. — Ти дойде точно навреме.

— Той вече е зад решетките. — Реши, че е по-добре да не споменава за убийството на Гладис Харисън. — Недей да плачеш заради него.

— Аз не плача заради него. — Долната й устна започна да трепети. Тя я прехапа със зъби, опитвайки се да спре треперенето.

След няколко секунди каза:

— Зная, че не искаш да имаш друго бебе, Чейс. Нямах намерение да те мамя. Кълна се. Вярно е, че постъпих нечестно, като не ти казах за къщата, но не съм те лъгала за противозачатъчните. Започнах да вземам хапчетата веднага щом решихме да се оженим, но предполагам, че не са подействали толкова бързо. Забременяла съм през първата ни брачна нощ. Бях ги вземала само няколко дни.

— Но аз използвах презерватив.

— Трябва да е бил скъсан.

— О!

— Случва се понякога. Или поне така са ми казвали.

— Да, и аз съм чувал за подобни случаи.

— Случвало ли ти се е и преди?

— Не.

— Мислиш ли, че те лъжа?

— Не. Аз… ами аз бях доста възбуден през онази нощ, както знаеш…

Тя отново го погледна.

— Трябва да се е случило тогава.

— Хм.

— Съжалявам, Чейс. — Устната й отново се разтрепери.

— Вината не е твоя.

— Не, аз говоря за бебето. Затова, че те карам да се чувстваш като хванат в капан. Зная какво си мислиш. Първо те принудих да се ожениш за мен заради парите, а сега те обвързвам с бебе, което никога не си искал. — Тя облиза сълзите, насъбрали се в ъгълчетата на устата й.

— Трябваше да ми кажеш, че си бременна, Марси.

— Не можех.

— Никога не ти е липсвал кураж да ми кажеш каквото и да било.

— Никога преди не съм се чувствала толкова уязвима. Открих, че съм бременна, докато ти беше в Хюстън. Затова нямах апетит и отслабнах толкова много. Затова не пожелах да изпия хапчето, което ми предложи. Тогава вече знаех и трябваше да ти кажа, но ти беше толкова ядосан заради къщата. А след това започна и тая бъркотия с Харисън. — Тя сграбчи ръба на чаршафа, с който бе покрита. — Искам да знаеш, че не мисля да те обвързвам с това дете. Свободен си да си идеш, Чейс. Няма да те спирам и няма да ти напомням споразумението ни, ако ти решиш да се разведем.

— Да не би да се опитваш да се отървеш от мен?

— Не, разбира се.

— Тогава замълчи за малко. Искам да ти кажа колко много те обичам. — Той се усмихна, като видя недоверчивото й изражение, после доближи лице до нейното и пое с устни сълзите, които се търкаляха по бузите й. — Обичам те, Марси. Кълна се в Бога, наистина те обичам! Бог ме ощастливи с този благословен брак.

— Мислех, че вече не вярваш в Бог.

— Винаги съм вярвал в него. Само му бях много сърдит.

— Чейс? — Тя леко въздъхна. — Наистина ли ме обичаш?

— От дъното на душата си.

Тя погали с пръсти лицето, косата, устните му.

— А аз те обичам откакто се помня. Още от дете.

— Зная — тихо каза той. — Но го осъзнах едва сега. Не съм толкова умен, колкото теб. Трябва ми време, за да схвана някои неща. Например, все още не разбирам защо не си ми казала за бебето. Можех да ти помогна да преживееш по-лесно този кошмар.

— Можеше ли?

— А не можех ли?

— Спомняш ли си оная вечер, в която те оставих в апартамента ти, а после се върнах и те заварих да ядеш чили? Тогава започнахме спор и аз ти казах, че се самоунищожаваш, че скръбта и болката ти са жестоки и разрушителни. И тогава ти ми каза: Когато изгубиш човека, когото обичаш, когато загубиш детето си, тогава ела да ми четеш морал! Едва когато разбрах, че мога да те изгубя, чак тогава осъзнах колко демобилизиращо действа душевната болка, как човек губи контрол над себе си, над чувствата си, над разума си. Просто не можех да се преборя с обхваналата ме агония, Чейс. Също като теб тогава. Едва сега мога да разбера как си се чувствал след смъртта на Таня. Това е нещо като самозащита, нали? Затваряме се в себе си, изолираме се от околните, защото смятаме, че никой не го е грижа за нас, че никой не може да ни помогне.

— Никога вече няма да имаме такива проблеми. — На лицето й грейна щастлива усмивка.

— Не. Няма.

Той я целуна, искрено и нежно, и се запита как до този момент не е разбрал, че любовта придава това очарование на целувките им. И в този миг осъзна, че никога няма да им се насити.

— Може би наистина си постъпила разумно, като не ми каза за бебето, Марси — прошепна той. — Не мисля, че до днес бях готов да чуя подобна новина.

— Но сега, когато вече знаеш, доволен ли си?

— Доволен? — Той широко разпери ръце. — Не мога да ти опиша колко съм щастлив, че ще си имаме бебе. Оправяй се по-бързо, за да можем тримата да си идем у дома.

— У дома?

— У дома.