Сандра Браун
Чейс (9)

Чейс най-сетне успя да възвърне гласа си. Недоумяващият му поглед не слизаше от лицето на домакинята му.

— Какво?

— Ще ме накараш да го повторя ли? — попита Марси. — Е, добре. Казах, че би могъл да спасиш бизнеса и да го задържиш в семейството, като се ожениш за мен. Защото в такъв случай всичко, което имам, ще бъде и твое.

Той върна недоядената си бисквита в чинията, изтръска трохите от пръстите си и се изправи. Бързо взе палтото си, облече го и се запъти към входната врата.

— Не смяташ ли, че си заслужава да обсъдим предложението? — Попита го Марси, докато вървеше след него.

— Не.

Тя го настигна преди да е успял да отвори вратата и изпречи пред него тънкото си тяло.

— Чейс, моля те! Щом аз успях да събера достатъчно смелост, за да го предложа, ти би трябвало да проявиш поне толкова смелост, за да го обсъдим.

— Защо да губя и моето, и твоето време?

— Не мисля, че един разговор, свързан с бъдещето ми, е загуба на време.

Той удари с ръкавиците по дланта на едната си ръка като се мъчеше да измисли как да се измъкне от тая глупава ситуация, без да нарани чувствата й.

— Марси, не знам какво те подтикна да предложиш нещо толкова странно и необичайно. Не мога дори да си представя какво си мислиш в този момент. Ще ми се да вярвам, че просто се шегуваш.

— Не, не се шегувам. Говоря напълно сериозно.

— Тогава не ми оставяш никакъв избор. Не мога да ти кажа нищо друго освен „Не, благодаря“.

— Без дори да го обсъдим?

— Без да го обсъдим. Не мисля, че изобщо си струва да говорим за това.

— Не съм съгласна. Нямам навика всеки ден да предлагам брак на хубави, млади мъже. Ако не смятах, че идеята е осъществима, изобщо нямаше да я спомена.

— Това не е осъществима идея.

— Защо?

— По дяволите! — бе вбесен до крайност. — Защо ме принуждаваш да бъда груб?

— Ако искаш да кажеш нещо, не се притеснявай и не се опитвай да щадиш чувствата ми. Още вчера ти казах, че отдавна съм свикнала с обидите. Те просто вече не могат да ме засегнат и наранят.

— Добре — каза той, като пристъпваше неловко от крак на крак, но не сваляше поглед от лицето й. — Ще говоря направо. Не желая да се женя отново. Никога вече.

— Защо?

— Защото аз имах съпруга. Имах и дете. И тях вече ги няма. Никой не може да заеме мястото на Таня. А и освен всичко останало, аз не те обичам.

— Не мога изобщо да се надявам, че бих могла да заема мястото на Таня. Но искам да знаеш, че нямам подобно желание. Ние с нея сме напълно различни. И можеш да си сигурен, че никога не съм си и представяла, че ме обичаш, Чейс. Хората се женят по най-различни причини и предполагам, че любовта е най-маловажната измежду тях.

Той я погледна напълно слисан и шокиран от чутото.

— И защо, по дяволите, искаш този брак? Знаеш, че не те обичам, знаеш, че все още обичам жена си и въпреки това ми правиш подобно предложение!

— Защото, както самият ти си ми го казвал неведнъж през изминалите няколко дни, аз съм стара мома. А в днешно време, без значение за колко напредничави и прогресивни се смятаме, ако човек не е семеен, на него гледат като на особняк и аутсайдер. Нашият свят е все още свят на семейните. Хората прекарват живота си по двойки. А аз се уморих да бъда все сама.

— Аргументите ти са крайно неубедителни, Марси. Вчера ми разказа как си развалила годежа си само няколко дни преди сватбата само защото не си обичала годеника си.

— Точно така. Но това беше преди няколко години и аз все още бях в групата на двадесетгодишните.

— Е?

— Сега съм на тридесет и пет. Сравнително често се срещат тридесет и пет годишни жени, които са разведени или вдовици. Тридесет и пет годишните ергени не са нещо необичайно и неестествено. Но ако една жена на тридесет и пет все още е неомъжена, тя е стара мома.

Сведе поглед и тихо добави:

— Особено пък ако е Патето Джоунс.

Чейс смотолеви още едно проклятие. Съжаляваше, че изобщо й се бе обадил. Би могъл да й каже, че този прякор изобщо не й отива, но тя сигурно щеше да помисли, че просто се опитва да бъда любезен.

— Зная, че не съм някоя умопомрачителна красавица, Чейс. Фигурата ми не е нищо особено. Но мисля, че мога да ти дам това, от което имаш най-голяма нужда.

— Пари? — Гласът му бе натежал от презрение.

— Приятелство. Мога да споделя самотата ти, твоята и моята.

— Вземи си куче.

— Алергична съм към тях. Освен това, в момента говорим за това от какво се нуждаеш ти, а не аз. Ние сме приятели, нали? Винаги сме се разбирали добре. Уверена съм, че ще направим добър екип.

— Щом искаш да си член на някакъв екип или отбор, защо не се запишеш в лигата по боулинг?

Сарказмът му изобщо не можеше да я смути.

— Година и половина вече се скиташ насам-натам и макар че не искаш да си го признаеш, аз съм уверена, че вече ти е писнало от този начин на живот. Мога да ти дам сигурност и стабилност. Имам дом — тя разпери ръце, за да му покаже къщата. — Обичам го, но щях да го обичам много повече, ако имах с кого да го споделя.

— Вземи си съквартирант.

— Точно това се опитвам да направя.

— Имах предвид друга жена.

— Няма да ми хареса да живея с друга жена — тя мрачно се изсмя. — А и освен това, само един Господ знае какво ще измислят за мен клюкарите на Милтън Пойнт, ако тук се нанесе още една жена.

Чейс мълчаливо присъди точка в нейна полза, защото знаеше, че е права. Най-общо казано, хората в града бяха твърде ограничени и постоянно ровеха за някакъв скандал, с повод или без повод. Но това си бе проблем на Марси и той едва ли бе най-удачното му разрешение.

Въпреки всичко, кавалерството, с което бе закърмен, изискваше от него да я отблъсне колкото е възможно по-безболезнено. Макар да не я обичаше, той изпитваше истинско уважение към нея, ако не за друго, то поне за куража й да повдигне този въпрос пред него. Едва ли й е било много лесно да го направи. Преглътнала бе цялата си гордост и самоуважение.

— Виж, Марси…

— Ще кажеш не, нали?

Той дълбоко пое дъх и шумно въздъхна.

— Да. Ще ти кажа не.

Тя сведе глава, но веднага след това я изправи и го погледна. В очите й се четеше истинско предизвикателство.

— Помисли си, Чейс.

— Няма за какво да мисля.

— „Тайлър Дрилинг“.

Той сложи ръце на кръста си и се приведе напред.

— Осъзнаваш ли какво правиш в този момент? Опитваш се да си купиш съпруг?

— Щом аз не се притеснявам от това, защо трябва ти да се притесняваш? Имам много пари. Много повече отколкото са ми необходими. Какво да правя с тях? На кого да ги оставя? Какво удовлетворение бих могла да изпитвам от работата си и от постигнатите успехи, щом не мога да споделя плодовете от този труд с някой, който се нуждае от помощ?

Той размаха ръкавиците си под носа й.

— Няма да е много трудно да намериш някой друг. Сигурен съм, че наоколо има много мъже, които с радост биха приели предложението ти.

Тя го хвана за ръката.

— Само толкова ли успя да разбереш? Мислиш ли, че щях да те искам под покрива си, ако знаех, че би бил доволен да живееш изцяло на моя издръжка? Никога, Чейс Тайлър! Но аз зная, че ти ще продължиш да работиш по-упорито от всякога. Не се опитвам да те лиша от гордостта и мъжкото ти достойнство. Не искам да правя от теб мъж под чехъл. Не желая да съм господарка в този дом. Ако беше така, просто щях да оставя нещата такива, каквито са в момента.

Тя смекчи тона си.

— Не искам да остарея сама, Чейс. Не мисля, че и ти го искаш. А щом не можеш да се ожениш по любов, защо да не се ожениш за пари?

Той се взря за момент в сериозното й лице, а после отрицателно поклати глава.

— Аз не съм за теб, Марси.

— Напротив. Ти си точно мъжът, когото искам.

— Аз? Един разорен, съсипан мъж? Избухлив? Сломен и нещастен? За какво съм ти? Та аз ще превърна живота ти в истински ад. Ще те направя нещастна.

— Нищо подобно не се случи тази вечер. Беше ми много приятно, че си тук.

Значи нямаше да му позволи да се измъкне, без да я засегне и нарани? Не му оставаше нищо друго, освен да й каже ясно и категорично не и да се махне от къщата й.

— Съжалявам, Марси. Отговорът ми е не.

Рязко отвори вратата и излезе навън в бурята. Пикапът, стоял няколко часа на студено, отново отказа да запали. След няколко безуспешни опита, Чейс най-сетне успя да го подкара към града.

Апартаментът му го чакаше тъмен и студен.

Чейс се съблече, изми си зъбите, взе едно обезболяващо хапче и се мушна под студените завивки.

— Да се оженя за Патето Джоунс! — измърмори той, докато се опитваше да нагласи възглавницата си.

Това бе най-нелепото и налудничаво нещо, което някога бе чувал.

Защо тогава не се превиваше от смях?