Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Goblin Reservation, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 69 гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

Добавяне на липсващ текст в глава 19: Уфтак Музгашки, 18 юни 2007

 

Издание:

РЕЗЕРВАТЪТ НА ТАЛАСЪМИТЕ. 1982. Изд. Отечество, София. Биб. Фантастика, No.23. Научно-фантастичен роман. Превод: Живка РУДИНСКА [The Goblin Reservation, Clifford D. SIMAK (1968)]. Послеслов: „Романът с най-веселото настроение, което Саймък някога ни е давал…“ — Живка РУДИНСКА — с.238–240. Художник: Красимира ДИМЧЕВСКА. С ил. Печат: ДП Балкан, София. Формат: 70×100/32. Печатни коли: 15. С ил. Страници: 240.

Има преиздание на книгата от 1985 год.

 

РЕЗЕРВАТЪТ НА ТАЛАСЪМИТЕ. 1998. Изд. Бард, София. Колекция Клифърд Саймък, No.{08}. Роман. ІІІ издание. Превод: [от англ.] Живка РУДИНСКА [The Goblin Reservation, Clifford SIMAK]. Формат: 20 см.Страници: 160. Цена: 2200 лв. (2.20 лв.). ISBN: 954-585-001-7.

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Резерватът на таласъмите от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Резерватът на таласъмите
The Goblin Reservation
АвторКлифърд Саймък
Създаване1968 г.
Първо издание1968 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанрнаучна фантастика
Видроман

Резерватът на таласъмите (на английски: The Goblin Reservation) е роман на американския писател фантаст Клифърд Саймък. Романът е издаден за първи път през 1968 г. На български език е издаден през 1982. от издателство Отечество, София, № 23 в на Библиотека „Фантастика“. Преиздаден е през 1985 г. от същото издателство и през 1998 г. от ИК „БАРД“ като част от поредицата „Колекция Клифърд Саймък“.

Сюжет

Действието на романа се развива в далечното бъдеще. Космосът е овладян. На Земята са се събрали хиляди извънземни същества, за да посещават множеството колежи, да преподават в институтите, които съставлят този голям галактически университет, в какъвто се е превърнала планетата. Професорът от Факултета за свръхестествени явления на Уисконсинския университет Питър Максуел попада на неизвестна планета, която е хранилище на знанията на древна цивилизация. След завръщането си на Земята, той е въвлечен в борбата за придобиване на това наследство. Сред героите на романа са гоблини (таласъми), предвождани от своя главатар мистър О’Тул, троли, банши и феи, всички представители на Мъничкия народ, който от хилядолетия живее на Земята, колесатите – представители на неразбираема и враждебна извънземна цивилизация, неандерталецът Уп, Уилям Шекспир и разбира се – Духът на Уилям Шекспир. Според американските критици, това е романът с най-веселото настроение, който Саймък е написал. Централна тема в романа е проблема за взаимното разбирателство, съжителство и приятелство между различните раси и цивилизации и човешките ценности, които трябва да се опазят от ръцете на злото.

Номинация за наградата „Хюго"

„Резерватът на таласъмите“ е номиниран през 1969 за наградата „Хюго" за най-добър научно-фантастичен роман, но отстъпва първото място на романа на Джон Брънър – „Stand on Zanzibar".

Външни препратки

9

Максуел се събуди. Уп го разтърсваше за раменете.

— Един тук иска да те види.

Максуел отхвърли завивките, пусна крака на пода, опипа слепешката за панталоните си. Уп му ги подаде.

— Кой е той?

— Казвал се Лонгфелоу. Противен, надут господин. Чака те навън. Разбираш ли, не смее да стъпи в колибата, страхува се от зараза.

— Тогава да върви по дяволите — и Максуел се приготви пак да се пъхне в леглото.

— Не, не — запротестира Уп. — Хич не ме интересува. Не се обиждам. Нищо не може да ме развълнува.

Максуел се навря в панталоните си, пъхна крака в обувките и подритна в тях.

— Имаш ли представа кой е този човек?

— Никаква — отвърна Уп.

Препъвайки се, Максуел мина при пейката до стената, сипа вода от кофата в умивалника, наведе се и наплиска лицето си.

— Колко е часът?

— Седем и нещо.

— Мистър Лонгфелоу изглежда е бързал да ме види.

— Сега е навън, ходи нетърпеливо напред-назад.

Лонгфелоу наистина беше нетърпелив.

Щом Максуел излезе от вратата, той избърза към него и му подаде ръка.

— Професор Максуел — рече той, — толкова се радвам да ви открия. Не беше лесно. Казаха ми, че може да сте тук — той погледна колибата и дългият му нос леко се сбръчка, — и аз се възползвах.

— Уп — обясни Максуел спокойно — е мой стар, скъп приятел.

— Може би ще се поразходим — предложи Лонгфелоу. — Утрото е необикновено хубаво. Закусихте ли вече? Не, сигурно не сте.

— Много по-лесно ще е, ако ми кажете кой сте.

— От администрацията съм. Името ми е Лонгфелоу. Личен секретар съм на ректора.

— Тогава, точно вие сте човекът, когото искам да видя — рече Максуел. — Нужна ми е среща с ректора възможно най-бързо.

Лонгфелоу поклати глава:

— Веднага ще ви съобщя, че това е абсолютно невъзможно.

Тръгнаха в крак по пътеката, която водеше надолу към шосето. От гъстите кестени край нея бавно падаха и летяха към земята удивителни, лъскави жълти листа. Долу, до шосето, един клен пламтеше ален на синия фон на утринното небе. А далече в това небе се носеха ято патици, подредени във формата на буквата „V“.

— Невъзможно ли? — започна Максуел. — Звучи като окончателен отговор. Сякаш сте го обмисляли и сте стигнали до това решение.

— Ако желаете да разговаряте с д-р Арнолд — каза му студено Лонгфелоу, — има си съответните канали. Трябва да разберете, че ректорът е зает човек и…

— Разбирам всичко това — прекъсна го Максуел. — Разбирам и за каналния ред. Неизброими ограничения, молба, минала от ръка на ръка, и един разговор, за който ще знаят толкова много хора…

— Професор Максуел, струва ми се, няма никаква полза да го усуквам. Вие сте настойчив човек, и доста упорит, мисля, а с такъв тип хора често е най-добре да се поставя въпроса направо. Ректорът няма да ви приеме. Не може да си го позволи.

— Защото сме били двама, навярно? И защото единият е мъртъв?

— Днешната преса ще е пълна с тия неща. Всички заглавия ще крещят, че един човек се е завърнал от гроба. Сигурно сте слушали радио или сте гледали телевизия.

— Не, не съм.

— Е, добре, но когато го сторите, ще разберете, че сте направили голяма сензация. И няма да крия, положението е много объркано.

— Искате да кажете скандално?

— Мисля, че може и така да се нарече. А ръководството си има достатъчно неприятности и без да се намесва в ситуация като вашата. Историята с Шекспир, например. В нея не можем да не се намесваме, но във вашата можем.

— Сигурно Шекспир и аз не сме най-голямата грижа на ръководството — каза Максуел. — То си има други проблеми — шумът около възраждането на дуела в Хайделберг, спорът за това, етично ли е да се наемат някои извънземни студенти във футболните отбори и…

— Не разбирате ли — просъска Лонгфелоу. — Какво става в университетското градче, ето кое е важното.

— Защо ръководството се прехвърли тук ли? Докато Оксфорд, Калифорния, Харвард и половин дузина още…

— Ако питате мен — отвърна Лонгфелоу сухо, — въпрос на лошо взето решение от страна на управителния съвет. Това създаде много трудности на Ректората.

— Какво ще стане — запита Максуел, — ако просто се кача на хълма, вляза в ректората и започна да удрям по бюрата?

— Много добре знаете. Ще ви изхвърлят.

— А ако взема със себе си и отряд журналисти от пресата и телевизията и те ме чакат навън?

— Тогава, предполагам, няма да ви изхвърлят. Може даже да стигнете до ректора. Но не мога да ви уверя, че при такива обстоятелства ще постигнете желаното.

— Значи ще загубя, каквото и да предприема.

— Всъщност — каза му Лонгфелоу, — тази сутрин дойдох със съвсем друга мисия. Нося ви хубава новина.

— Представям си. И каква залъгалка ще ми предложите, за да изчезна?

— Не е залъгалка — отвърна Лонгфелоу, много обиден. — Казаха ми да ви предложа поста декан на Експерименталния институт, който университетът създава на Готика IV.

— Имате предвид онази планета с вещиците и магьосниците ли?

— Великолепна възможност за човек, работещ във вашата област — настоя Лонгфелоу. — Планета, където магьосничеството се е развило без намесата на други разумни същества какъвто е случаят на Земята.

— На разстояние сто и петдесет светлинни години — продължи Максуел. — Далечко и навярно отегчително. Но сигурно заплатата е добра.

— Много добра наистина.

— Не, благодаря. Доволен съм от работата си тук.

— Работата ли? — попита Лонгфелоу.

— Да, защо? Освен ако сте забравили, че работя във факултета.

Лонгфелоу поклати глава:

— Вече не. Да не би да не си спомняте? Та вие умряхте преди повече от три седмици. Не можем да оставяме вакантните места непопълнени.

— Искате да кажете, че са ме заместили ли?

— Да, разбира се — отвърна му Лонгфелоу злобно. — И сега излиза, че вие сте без работа.