Клифърд Саймък
Резерватът на таласъмите (16)

16

Максуел слезе от шосето там, където то се пресичаше с началото на „Падината на хрътките“ и застана за миг загледан в стръмните урви и резките очертания на есенните скали. Недалеч в падината, през обагрените в червено и жълто листа, съзря голия каменист склон на Котешката бърлога и там, горе, високо в небето, точно зад най-изпъкналите скали, знаеше, че ще намери замъка на таласъмите и един О’Тул, който живееше в него. А някъде в тази пустош беше и покритият с мъх мост, който служеше за свърталище на тролите.

Още беше ранна утрин, тъй като потегли доста преди зазоряване. По тревата имаше ледена роса и тя блещукаше по големите урви, неогряти още от слънцето. Въздухът имаше вкуса на вино, небето беше толкова бледо нежно синьо, сякаш без цвят. И над всичко това, над целия пейзаж витаеше чувството за някакво странно очакване.

Максуел мина по високия, сводест пешеходен мост, извил се над двойното шосе, и от другата страна намери пътека, която водеше към падината.

Дърветата го заграждаха отвсякъде и той вървеше през една притаила дъх приказна земя. Откри, че се движи бавно и внимателно, да не би някое бързо движение или звук да наруши горската тишина. От клонестия балдахин се спускаха листа, трепкащи разноцветни криле нежно падаха на земята. Пред него изтича мишка. Свила се в бързината като топка, тя се промуши през окапалите листа и изчезна, без дори да изшумоли. Далече в падината изпищя сойка, но сред дърветата този писък прозвуча приглушен, смекчен от присъщата му пронизителност.

Пътеката се разделяше. Лявото разклонение продължаваше към падината, дясното свиваше към скалата. Максуел пое по дясната пътека. Предстоеше му дълго, уморително изкачване, но реши, че няма да бърза и често ще почива. Грехота е в такъв ден, каза си той, да не спира за почивка колкото се може повече, а да пести времето, което в края на краищата щеше да го лиши от това място, изпълнено с багри и тишина.

Пътеката беше стръмна, с много завои, за да се избегнат масивните камъни по земята, закотвени в почвата, посивели от лишеи. Плътно го заобикаляха стволовете на дърветата, грубата тъмна кора на вековния дъб, атлазената белота на брезите с малки, светлокафяви петна там, където тънката кора се е обелила, но още се държи и полюлява на вятъра. Сред съборените по земята клони се издигаше отрупана със сочни плодове червена пирамида, а изсъхналите листа висяха като парцалива пурпурна мантия.

Максуел се изкачваше бавно, пестеше силите си, често се спираше да се огледа и да усети есента, обвила всичко наоколо. Накрая стигна поляната на феите, където от заклинанието на тролите се бяха спуснали с автолета на Чърчил. А право оттук, нагоре по пътеката се стигаше до хълма, където се намираше замъкът на таласъмите.

Постоя за миг на поляната, отпочина си и пак тръгна да се изкачва. Добин, а може и друг кон, който много приличаше на него, пасеше оскъдната трева, останала тук-таме на купчинки из ограденото с пръти пасище. Няколко гълъба прехвръкнаха край кулата на замъка, но други признаци на живот нямаше.

Внезапно крясъци нарушиха утринната тишина и от отворената врата на замъка излязоха група троли, които се движеха бързо и в странен строй. Бяха в три редици, и на всяка от тях през раменете имаше въже, точно както, помисли си Максуел, на старата картина „Бурлаци на Волга“. Добраха се до подвижния мост и сега Максуел видя, че трите въжета са привързани към един голям одялан камък, той се влачеше зад тях, и удареше ли се в моста, вдигаше тъп шум, който отекваше надалеч.

Старият Добин диво цвилеше, риташе нагоре с копита и буйно галопираше от вътрешната страна на оградата.

Тролите с големи зъби, блеснали на кафявите им сбръчкани, злобни лица, със сплъстени коси, които сега сякаш стърчаха повече от всякога, слизаха тежко по пътеката, влачеха огромния камък зад себе си, а той вдигаше кълба прах, когато се забиваше в земята.

От портата зад тях, разгорещени излязоха на рояк таласъми, въоръжени с тояги, мотики, вили, явно с всичко, което им е под ръка.

Максуел отскочи от пътеката, когато тролите връхлетяха отгоре му. Бягаха мълчаливо, с голяма решителност, въжетата се опъваха от товара, а ордата таласъми ги следваше с диви, войнствени викове и крясъци. Най-отпред на отряда таласъми тежко бягаше О’Тул, лицето и шията му бяха посинели от гняв, в ръката си размахваше малка тояга.

На мястото, където Максуел се отстрани от пътеката, тя изведнъж започваше стръмно да се спуска надолу по каменистия склон към поляната на феите. На самия ръб на стръмнината каменният блок силно отскочи, тъй като предният му край се удари в ръба на една скала. Въжетата увиснаха отпуснати, а камъкът падна, подскочи още веднъж и после с разхлабени въжета се затъркаля стремително надолу.

Един от тролите погледна назад и нададе обезумял, предупреждаващ вик. Другите пуснаха въжетата и се пръснаха. Каменният блок се носеше надолу и с всяко ново завъртане набираше по-голяма скорост. Удари се в поляната на феите, изрови голяма дупка, отскочи за последен път във въздуха, стовари се в тревата и се плъзна, като изкърти чимове и изрови грозна дупка на танцувалната площадка. Блъсна се в огромен бял дъб в другия край на поляната и накрая спря.

Таласъмите с рев преследваха тролите по хълма, пръснаха се из гората, за да гонят крадците на камъка. Носеха се викове на страх, писъци на ужас, примесени с шума на множество тела минаващи през шубразите.

Максуел прекоси пътеката и закрачи към оградата. Старият Добин се беше успокоил и стоеше, подпрял долната си челюст на един от най-високите пръти, сякаш се нуждаеше от подпора. Гледаше втренчено надолу по хълма.

Максуел протегна ръка и погали коня по шията, нежно подръпна ухото му. Добин наклони мило очи към него и размърда горната си устна.

— Надявам се — каза му Максуел, — не очакват от теб да изтеглиш обратно камъка. Стръмно е и изкачването ще трае дълго.

Добин трепна безразлично с ухо.

— Доколкото познавам О’Тул — продължи Максуел, — не мисля, че ти ще трябва да свършиш това. Успее ли да хване тролите, те ще го направят.

Сега врявата по хълма стихна и след малко пуфтящ, с малката тояга през рамо, по пътеката се заизкачва О’Тул. Лицето му още беше мораво, но явно по-скоро от изтощение, отколкото от гняв. Бързаше към оградата и Максуел се запъти да го посрещне.

— Моля за най-големи извинения — рече мистър О’Тул с толкова тържествен глас, колкото успя при своята задъханост. — Зърнах те и се зарадвах на присъствието ти, но бях много сериозно и неотложно зает. Ти, струва ми се, стана свидетел на тази подла случка.

Максуел кимна.

— Задигнаха ми камъка за качване — беснееше мистър О’Тул. — Със злобното намерение да ме накарат да ходя пеш.

— Пеш ли? — запита Максуел.

— Да, разбирам, слабо схващаш смисъла на случилото се. Камъкът ми, на който трябва да се покатеря, за да яхна стария Добин. Без камък за качване няма конна езда и аз нещастният трябва да бъхтя пешком, много да страдам и да се задъхвам.

— Разбирам — отвърна Максуел. — Прав си, най-напред не схванах смисъла.

— Тия мръсни троли — продължи мистър О’Тул, скърцайки със зъби от ярост, — пред нищо не се спират. След камъка ще дойде ред на замъка, парче по парче, камък по камък, докато остане само голата скала, на която някога са го издигнали. При тези обстоятелства е необходимо зародишът да се убие бързо и решително.

Максуел рязко обърна поглед надолу.

— И какво излезе накрая? — запита той.

— Подгонихме ги с викове — каза таласъмът с някакво задоволство. — Разпръснаха се като яребици. Ще ги измъкнем изпод скалите, от скривалищата им в храстите и ще ги впрегнем като мулета, на каквито всъщност поразително приличат, и те най-усърдно ще довлекат камъка обратно на мястото му.

— Връщат си, загдето им разруши моста.

Мистър О’Тул се олюля от раздразнение.

— Грешиш! — извика той. — От велико състрадание към тях, което те не заслужават, се въздържахме да не го разрушим. Само две малки камъчета и това е всичко, две малки камъчета и много шум около тях. Тогава те развалиха магията над летящата метла и над сладката Октомврийска бира, а ние — простодушни и добри по природа им простихме и всичко останало.

— Направили са магията над бирата ли? Мислех, че е невъзможно, щом веднъж някои химически необратими изменения…

Мистър О’Тул отправи презрителен поглед към Максуел.

— Дрънкаш на научния си жаргон, който е подходящ за заблуди и глупости. Не мога да проумея интереса ти към тая ваша наука, когато можеш да овладееш магията, стига само да ни попиташ и да пожелаеш да я научиш. Но да ти призная, след като отървахме бирата от магията нещо не бе съвсем в ред с нея. Все се усеща слаб мирис на мухлясало. Но по-добре такава, отколкото никаква. Само ела с мен и ще я опитаме.

— През целия ден нищо по-хубаво не се е казало — отвърна Максуел.

— Тогава да се оттеглим — извика мистър О’Тул — в изложените на течение зали, построени толкова неумело от вас, побърканите хора, които са си мислели, че безумно обичаме развалините. Да се нагостим с халби пенливо пиво.

В изложената на течение огромна зала на замъка мистър О’Тул източи бира от едно грамадно буре, поставено върху две магарета за рязане на дърва, и донесе халбите върху грубо одяланата маса пред голямата каменна камина, където слабият, тлеещ огън димеше неприятно.

— И най-голямото кощунство е — продължи мистър О’Тул като вдигна халбата си, — че извършиха това глупаво престъпление с камъка, когато ние, таласъмите се готвим за помен.

— Помен ли каза? Извинявай. Не съм знаел…

— О, не е от нас — побърза да съобщи мистър О’Тул. — С изключение на мен самия, цялото таласъмско племе е в отвратително добро здраве. Обредът е за Банши.

— Но Банши не е умрял.

— Не е умрял, но умира — обясни мистър О’Тул. — О, колко жалко. Да си последният от една велика и благородна раса в този резерват, а онези, които все още са останали някъде по света, могат да се преброят и на по-малко от пръстите на едната ти ръка.

Той вдигна халбата, навря муцуната си в нея и започна да пие дълго и с наслаждение. Когато я сложи на масата, по бакембардите му имаше пяна, но не си направи труда да я избърше.

— Умираме по особен начин — каза той печално. — Планетата се измени. Всички ние от Мъничкия народ и някои не чак толкова малки се спускаме в долината, където падат гъсти сенки, изчезваме от погледа на живите същества и там настъпва краят ни. Само като си помисля за Банши, иде ми в земята да потъна от срам, защото въпреки множеството ни недостатъци, ние сме добър народ. Дори тролите, преди да деградират, имаха като цяло някои малки добродетели, но заявявам, сега са лишени и от тях. Несъмнено открадването на камъка за качване е много подъл номер и ясно показва, че им липсва всякакво благородство на духа.

Доближи отново халбата до устата си и с няколко големи глътки я изпразни. Удари я в масата и погледна все още пълната халба на Максуел.

— Изпий я — настоя той. — Изпий я, за да ги напълня пак и да понаквасим още малко гърлата си.

— Ти продължавай — каза му Максуел. — Срамота е да се пие бира като вас. Трябва да се опитва на малки глътки, за да се оцени.

Мистър О’Тул сви рамене.

— Прасе съм, няма съмнение. Но това е освободена от магия бира и не бива да се маем много-много с нея.

Въпреки това, той стана, затътри се към бурето и отново напълни халбата си. Максуел вдигна своята и отпи. Бирата, както беше казал мистър О’Тул, имаше вкус на застояло — дъх, напомнящ дим от запалени листа.

— Е? — запита таласъмът.

— Има странен вкус, но е апетитна.

— Някой ден ще срина тоя мост на тролите — рече мистър О’Тул с внезапно надигнал се гняв. — Камък по камък, и мъха най-внимателно ще изстържа, за да махна магията от камъните, и с чук ще ги разбия на множество малки парчета, ще закарам парчетата на някоя канара и оттам ще ги разпръсна надлъж и нашир, та цяла вечност да не могат да ги съберат. Въпреки че много труд ще е нужен за това. Но изкушението е голямо. Най-нетръпчивата и сладка бира, варена някога, а я погледни сега. Същинска помия. Едва ли и за свине е годна. Но е страшен грях да се изхвърли дори толкова отвратително на вкус питие, щом все пак е бира.

Сграбчи халбата и рязко я обърна към лицето си. Адамовата му ябълка заподскача и той не свали халбата, докато всичката бира не изчезна.

— И ако причиня твърде много повреди на този най-гнусен от всички мостове — продължи той, — и ако тези мерзавци тролите отидат да се оплачат на властите, вие, хората, ще ме призовете да обясня какво мисля, а не трябва да бъде така. В един живот по правила няма достойнство, няма и радост. Проклет да е денят, когато е възникнала човешката раса.

— Приятелю мой — рече Максуел поразен, — преди никога не си ми говорил по тоя начин.

— Нито на теб, нито на който и да е друг човек — каза таласъмът. — А от всички хора на света само пред теб мога да разкрия чувствата си. Но може би прекомерно се разприказвах.

— Знаеш много добре, че никому няма да кажа и дума от разговора ни.

— Да, разбира се — каза мистър О’Тул. — Не за това се тревожа. Ти си почти от нашите. Толкова си близък с таласъмите, колкото изобщо е възможно за един човек.

— Правиш ми чест — отвърна му Максуел.

— Ние сме древни, по-древни струва ми се, отколкото човешкия ум може да си представи. Не искаш ли да видиш сметката на това гнусно питие, за да започнеш нова чаша?

Максуел поклати глава.

— Ти продължавай, напълни си пак халбата. Аз ще си седя тук и ще се наслаждавам на моята, вместо да се давя в нея.

Мистър О’Тул направи още едно пътешествие до бъчвата и се върна с препълнена халба, трясна я на масата и сам се настани изискано и удобно.

Много години са минали — каза той, клатейки тъжно глава. — Страшно отдавна е било и тогава един гаден малък примат идва и ни разваля всичко.

— Много отдавна… — изрече Максуел. — Още в Юрския период ли?

— Говориш със загадки. Не разбирам термина. Но ние сме били много различни видове, а днес сме малко и не в такова разнообразие. Отмираме доста бавно, но неумолимо. И ще осъмнете някой ден, когато не ще може да откриете нито един от нашите. Тогава вие, хората, ще имате всичко за себе си.

— Разстроен си — предупреди го Максуел. — Знаеш, че не това искаме. Положили сме толкова усилия…

— Усилия от любов ли? — запита таласъмът.

— Да, дори бих казал, с много любов.

Няколко сълзи потекоха по бузата на таласъма и той вдигна косматата си груба ръка, за да ги избърше.

— Не ми обръщай внимание — рече той на Максуел. — В страшно лошо настроение съм. То е заради Банши.

— Банши приятел ли ти е? — запита с известна изненада Максуел.

— Не ми е приятел — отвърна мистър О’Тул. — Той е от едната страна на линията, аз — от другата. Стар враг е, но все пак е един от нашите. Един от истински древните. Задържа се по-дълго от другите. И с повече съпротива умира. Всички останали са мъртви. А в дни като този старите различия бързо изчезват. Не можем да седим при него като при умиращ, както съзнанието повелява, но и без да вършим това, ние му засвидетелстваме почитта си с помен. И тогава тези ниско пълзящи троли, без капка чест у тях…

— Искаш да кажеш, че никой, никой тук, в резервата, не може да поседи при умиращия Банши.

Мистър О’Тул уморено поклати глава.

— Нито един от нас. Против законите е, нарушава се старият обичай. Не мога да те накарам да разбереш. Той е от другата страна на линията.

— Но е съвсем сам.

— В един трънков храст — обясни таласъмът — до хижата, където му беше убежището.

— На трънков храст ли?

— В тръните — рече таласъмът — се крие вълшебство, в самото дърво…

Той се задави, грабна бързо халбата и я вдигна към устата си. Адамовата му ябълка заподскача.

Максуел бръкна в джоба на сакото си и измъкна снимката на изгубената картина на Ламбърт, която висеше снощи на стената у Нанси Клейтън.

— Мистър О’Тул, трябва да ви покажа нещо.

Таласъмът остави халбата.

— Да видя, тогава. Толкова заобикалки, а ти си имал нещо определено да свършиш.

Той посегна за снимката и наведе глава, за да я разгадае.

— Тролите, разбира се — рече той. — Но тези, другите, не познавам. Сякаш ей сега ще се сетя, а не мога. Има предания, стари, стари предания…

— Уп видя картината. Ти, разбира се познаваш Уп?

— Големият варварин, който претендира да ти е приятел.

— Той ми е приятел — отвърна Максуел. — И Уп си спомня тези неща. Стари, от древни времена.

— Но с каква магия са ги снимали?

— Това не знам. Снимката е на картина, рисувана от един човек преди много години.

— По какъв начин…

— Не знам — продължи Максуел. — Мисля, че е бил там.

Мистър О’Тул вдигна халбата си и видя, че е празна. Заклатушка се към бурето и я напълни. Върна се с питието, взе снимката и макар с малко помътен поглед, внимателно я заразглежда.

— Не знам — каза накрая. — Имало е други от нашите. Много и различни, които днес вече ги няма. Ние тук сме „опашката“ на едно благородно население.

И бутна снимката обратно през масата.

— Може би Банши ще ти каже — предложи той. — Годините на Банши не могат да се назоват.

— Но Банши умира.

— Да — каза мистър О’Тул. — Лош ден, горчив ден е този за него, без никой да бди над умиращия.

Вдигна халбата си и рече:

— Пий. Пий. Ако си пийнеш повечко, може би няма да ти се струва толкова лоша.