Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Goblin Reservation, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 69 гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

Добавяне на липсващ текст в глава 19: Уфтак Музгашки, 18 юни 2007

 

Издание:

РЕЗЕРВАТЪТ НА ТАЛАСЪМИТЕ. 1982. Изд. Отечество, София. Биб. Фантастика, No.23. Научно-фантастичен роман. Превод: Живка РУДИНСКА [The Goblin Reservation, Clifford D. SIMAK (1968)]. Послеслов: „Романът с най-веселото настроение, което Саймък някога ни е давал…“ — Живка РУДИНСКА — с.238–240. Художник: Красимира ДИМЧЕВСКА. С ил. Печат: ДП Балкан, София. Формат: 70×100/32. Печатни коли: 15. С ил. Страници: 240.

Има преиздание на книгата от 1985 год.

 

РЕЗЕРВАТЪТ НА ТАЛАСЪМИТЕ. 1998. Изд. Бард, София. Колекция Клифърд Саймък, No.{08}. Роман. ІІІ издание. Превод: [от англ.] Живка РУДИНСКА [The Goblin Reservation, Clifford SIMAK]. Формат: 20 см.Страници: 160. Цена: 2200 лв. (2.20 лв.). ISBN: 954-585-001-7.

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Резерватът на таласъмите от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Резерватът на таласъмите
The Goblin Reservation
АвторКлифърд Саймък
Създаване1968 г.
Първо издание1968 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанрнаучна фантастика
Видроман

Резерватът на таласъмите (на английски: The Goblin Reservation) е роман на американския писател фантаст Клифърд Саймък. Романът е издаден за първи път през 1968 г. На български език е издаден през 1982. от издателство Отечество, София, № 23 в на Библиотека „Фантастика“. Преиздаден е през 1985 г. от същото издателство и през 1998 г. от ИК „БАРД“ като част от поредицата „Колекция Клифърд Саймък“.

Сюжет

Действието на романа се развива в далечното бъдеще. Космосът е овладян. На Земята са се събрали хиляди извънземни същества, за да посещават множеството колежи, да преподават в институтите, които съставлят този голям галактически университет, в какъвто се е превърнала планетата. Професорът от Факултета за свръхестествени явления на Уисконсинския университет Питър Максуел попада на неизвестна планета, която е хранилище на знанията на древна цивилизация. След завръщането си на Земята, той е въвлечен в борбата за придобиване на това наследство. Сред героите на романа са гоблини (таласъми), предвождани от своя главатар мистър О’Тул, троли, банши и феи, всички представители на Мъничкия народ, който от хилядолетия живее на Земята, колесатите – представители на неразбираема и враждебна извънземна цивилизация, неандерталецът Уп, Уилям Шекспир и разбира се – Духът на Уилям Шекспир. Според американските критици, това е романът с най-веселото настроение, който Саймък е написал. Централна тема в романа е проблема за взаимното разбирателство, съжителство и приятелство между различните раси и цивилизации и човешките ценности, които трябва да се опазят от ръцете на злото.

Номинация за наградата „Хюго"

„Резерватът на таласъмите“ е номиниран през 1969 за наградата „Хюго" за най-добър научно-фантастичен роман, но отстъпва първото място на романа на Джон Брънър – „Stand on Zanzibar".

Външни препратки

10

Сервитьорът донесе бърканите яйца и бекона, наля кафето, после се отдалечи и остави Максуел на масата. Зад широкия прозорец като синьо стъкло се простираше езерото Мендота и хълмовете се губеха пурпурни на другия бряг. По ствола на чворестия дъб, който се намираше точно до прозореца, се спусна катеричка, спря се с главата надолу и се загледа с малките си лъскави очи в седналия зад масата мъж. Един кафявочервен лист, поклащайки се от лекото топло въздушно течение, бавно полетя от една клонка към земята. На скалистия бряг, без да бързат, хванати за ръце, се разхождаха в утринната тишина край езерото момиче и момче.

Щеше да е възпитано и учтиво от негова страна, ако беше приел поканата на Лонгфелоу за закуска, каза си Максуел. Но до момента той получи всичко, каквото можеше да иска от личния секретар, и сега трябваше да е сам, да спечели малко време, за да оцени положението, да помисли, макар по всяка вероятност, време за размишления нямаше.

Уп излезе прав. Сега стана ясно, че да видиш ректора на университета не е лесна работа и не само заради натоварената програма и манията на персонала му всичко да се извършва по каналния ред, но и поради някаква не съвсем разбираема причина. Тази работа с двойния Питър Максуел беше придобила размерите на скандал и Арнолд имаше горещото желание да стои по-настрана от него. Максуел седеше там, загледан през прозореца в опулената, вторачена в него катеричка, и се чудеше дали това отношение на ръководството нямаше някаква връзка с Дрейтън. Дали Службата за сигурност не е взела под прицел Арнолд? Не изглеждаше много вероятно и все пак беше възможно, призна Максуел. Както и да е, но изостреното нервно състояние на Арнолд се потвърждаваше от бързото предложение да заеме този пост на Готика IV. Не само че ръководството не искаше да има нищо общо с този втори Питър Максуел, но държеше и да го махне от Земята, да го скрие на планета, където много скоро щеше да бъде забравен.

Разбираемо е постът му в Свръхестествения институт да се заеме след смъртта на другия Питър Максуел. В края на краищата занятията трябва да продължават. Не могат да оставят празнини в преподавателското тяло. Но дори и така да е, и друга длъжност можеше да му се намери. Фактът, че това не се направи, а длъжността на Готика IV му се предложи толкова бързо, беше достатъчно доказателство, че не го искат на Земята.

И все пак странно. Ръководството до вчера по някое време не е могло да знае за съществуването на двама Питър Максуеловци. Нямало е проблем, докато не са им съобщили. А това означава, каза си Максуел, че някой бързо е стигнал до Ректората, някой, който е искал да се отърве от него, някой, който се е страхувал от намесата му. Да се намеси, но в какво? Отговорът на този въпрос изглеждаше толкова лек и прост, та той инстиктивно почувства, че греши. Но колкото и да диреше отговор, отговор имаше само един — този някой знаеше за запаса от знания на кристалната планета и действаше да ги получи.

Имаше едно име, от което да тръгне. Карол каза Чърчил. Този Чърчил по някакъв начин беше свързан с офертата, направена на Времето за Артефакта. Възможно ли е Артефакта да е цената за знанията на кристалната планета? На това, разбира се, не можеше да се разчита, макар да не е невъзможно, защото, защото никой не знае какво точно е Артефакта.

Че Чърчил е заангажиран в сделката, въобще не го изненада. Разбира се, той работеше не за себе си, а за друг. За някой, който не смееше да разкрие самоличността си. В подобни сделки този Чърчил доказваше колко е полезен. Той беше професионален посредник и си разбираше от работата. Имаше връзки и през време на дългогодишната си практика несъмнено е прекарвал най-различна информация до множество неизвестни и властни учреждения.

И ако случаят е такъв, Максуел разбра, че работата му ставаше много трудна. Не само ще трябва да се пази от клюкарите, с които е пълно по административните канали, но сега два пъти повече ще трябва да е сигурен, че нищо от неговата информация няма да попадне в чужди ръце, за да се използва срещу него.

Катеричката вече се беше спуснала по ствола на дървото и сега оживено тършуваше по склона на поляната, шумолеше сред нападалите листа и търсеше да открие някой желъд, който преди това може да е пропуснала. Момичето и момчето отминаха, скриха се от погледа и сега слаб вятър леко вълнуваше повърхността на езерото.

Само още няколко души още закусваха в заведението. Повечето от тези, които Максуел завари там на влизане, вече бяха свършили и си бяха отишли. От горния етаж се носеха далечни шепнещи гласове, тътреха се крака, защото, както всеки ден, сега поток от студенти започваше да изпълва клуба, сборното им място през свободните часове.

Това здание бе едно от най-старите в градчето, помисли си Максуел, и едно от най-хубавите. Вече повече от петстотин години то е място за срещи, подслон, занималня за толкова много поколения и през това време незабелязано се е установила една традиция, според която то е станало втори дом за много хиляди студенти. Тук те намираха тишина за размисъл и занимания, тук имаше уютни кътчета за хубави разговори, тук са игралните за билярд и шах, и столовете, и залите за събрания, и закътаните в незаетите ъгли малки читални с лавици книги.

Максуел бутна назад стола си, но продължи да седи. Разбра, че не му се ставаше и не му се излизаше, защото добре знаеше, че напусне ли веднъж това място, ще трябва да потъне в изпречилите се пред него проблеми. Зад прозореца се стелеше златен есенен ден, сгрят от издигащото се високо в небето слънце, ден, роден за дъжд от златни листа и синя мъгла по далечните хълмове, за тържественото великолепие на хризантемите в градинските алеи, за тихия пламък от златника и астра в полята и незастроените места.

Зад гърба си дочу бързия ход на множество крака с тежки обувки и когато се извърна на стола, видя собственика на тези крака, който бързо се приближаваше към него, пресичайки червените плочки по пода.

Приличаше на сухопътна скарида с извънредно големи размери, членестоного със странно приведено тяло и дълги неестествени израстъци — явно сетивни ограни, — които излизаха от малката му главичка. Имаше нездрав, бял цвят на кожата и трите му кръгли очи се клатеха в краищата на дълги антени.

Спря се до масата и трите антени се завъртяха, за да насочат трите очи право върху Максуел.

То заговори с висок пронизителен глас, кожата на гърлото му бързо туптеше под явно несъразмерната му глава.

— Съобщиха ми, че вие сте професор Питър Максуел.

— Правилно са ви съобщили. Аз съм Питър Максуел.

— А аз съм от планетата, която вие наричате Острие на копие двадесет и седем. Името ми не представлява интерес за вас. Явявам се сега, за да изпълня едно поръчение на моята работодателка. Може би тя ви е известна под името мис Нанси Клейтън.

— Да, разбира се — каза Максуел, като си помисли, че е съвсем в стила на Нанси Клейтън да наеме за разносвачи на послания извънземни създания като това тук.

— Искам да получа добро образование, затова и много работя. Върша всичко, каквото намеря — обясни Скаридата.

— Похвално — рече Максуел.

— Минавам курс по математика на времето — обяви Скаридата. — Специализирам конфигурации в границите на света. До лудост съм увлечен в тая работа.

Скаридата никак не изглеждаше чак толкова увлечен.

— И откъде целият този интерес? — запита Максуел. — Нещо в произхода ви ли има? Или нещо в културното ви наследство?

— Да, наистина много. Това е съвършенно нова идея. В моя свят нямаме представа за времето, нямаме възприятие за такова нещо като времето. Но доста се отплесвам. Идвам тук с поръчение. Мис Клейтън желае да присъствате на приема й тази вечер. У тях, в осем часа.

— Струва ми се, мога — отвърна Максуел. — Кажете й, че винаги отдавам голямо значение на това да бъда на нейните приеми.

— Много се радвам — каза Скаридата. — Тя толкова иска да отидете. За вас много се говори.

— Да, разбирам.

— Мъчно може някой да ви намери. Здравата потичах. Попитах на много места. Но накрая успях.

— Съжалявам, че толкова съм ви затруднил.

Максуел бръкна в джоба и извади визитната си картичка. Съществото протегна един от предните си крака, сграбчи я с чифт щипци, сгъна я веднъж, после още веднъж и я мушна в една кесийка, която се издуваше на гърдите му.

— Вашата любезност надминава очакванията ми — изписка то. — Има още едно съобщение. Повод за приема са неотдавна открити картини. Картини загубени, изчезнали за много дълго време. От Албърт Ламбърт, благородник. Голям триумф за мис Клейтън.

— Уверен съм — каза Максуел. — Мис Клейтън е специалистка по триумфите.

— Като работодателка тя е мила — рече с упрек Скаридата.

— Разбира се — съгласи се Максуел.

Съществото се обърна бързо и на галоп излезе от помещението. Докато то се оттегляше, Максуел се заслуша, чу го как изтопурка по стълбите и стигна входа, който водеше към улицата.

Максуел стана и сам се насочи към стълбите. Ако ще ходи за откриването на картината, каза си той, по-добре да поназубри нещо за художника. И точно това, помисли си той с усмивка, ще направят днес почти всички поканени от Нанси.

Ламбърт ли? Името смътно му напомняше нещо. Беше чел някъде за него, вероятно много отдавна. Може би в някакво списание, за да убие времето.