Клифърд Саймък
Резерватът на таласъмите (13)

13

Максуел очакваше в колибата да го дебнат репортерите, но там нямаше никого. Очевидно не са разбрали, че се е настанил там.

Колибата се открояваше в сънливия късен следобед и есенното слънце заливаше като разтопено злато старите дъски на постройката. Пчели мързеливо жужаха в една леха с астри пред вратата, а няколко жълти пеперуди се носеха в мъгливия следобед по склона над шосето.

Максуел отвори вратата и пъхна глава вътре. Там нямаше никого. Уп беше излязъл да поскита някъде, а от Духа — никаква следа. Купчината главни тлееха червени в камината.

Максуел затвори вратата и седна на пейката пред колибата.

Далеч на запад, като тънко синьо оптическо стъкло блестеше едно от четирите езера на университетското градче. От изсъхналата острица и умиращата трева околността добиваше кафява и жълта окраска. Тук-таме пламтяха малки цветни островчета от пъстри групи дървета.

Топло и тихо — помисли си Максуел. Място, където можеш да си мечтаеш. Колко различно от онези, нарисувани преди толкова много години от Ламбърт, яростни, мрачни пейзажи.

Седеше и се чудеше защо тези пейзажи се набиха така здраво, така натрапчиво в ума му. Чудеше се още, откъде е могъл да знае художникът как потрепват призрачните обитатели на кристалната планета. Не е възможно да е просто съвпадение. Това не е нещо, което човек може лесно да си представи. Разумът подсказваше, че Ламбърт е знаел за тези призрачни хора, но пак разумът ясно отвръщаше, че е невъзможно.

А останалите същества, всичките други гротескни чудовища, разпръснати от Ламбърт по платната с безумна, яростна четка? Откъде са се намерили там? Откъде са дошли? Или те са само плод на фантазията на един луд, откъснат суров и кървящ, от един необикновено измъчен ум? Бяха ли обитателите на кристалната планета единствените достоверни създания, изобразени от Ламбърт? Това не изглеждаше съвсем правдоподобно. Някъде и някак си Ламбърт трябва да е видял и другите същества. А пейзажът, и той ли беше чисто въображение, нарисуван да поддържа настроението, създадено от тези същества? Или пък такъв е бил пейзажът на кристалната планета по времето, преди тя да е била завинаги заключена между пода и тавана си, и затворена за вселената? Но това, каза си той, е невъзможно, защото планетата е била оградена преди раждането на сегашната вселена. Най-малко преди десет милиарда години, а може и преди петдесет милиарда.

Максуел се размърда неспокойно. Във всичко това нямаше никаква логика. Абсолютно никаква логика. А той си имаше достатъчно неприятности и без картините на Ламбърт. Загуби работата си, лишиха го от имуществото му, сам той нямаше законните права на човешко същество.

Но всичко това не беше чак толкова важно, поне засега. На първо място стоеше въпросът за натрупаните знания на кристалната планета. И тези знания университетът трябва да ги има — маса знания, със сигурност повече от всичките знания в познатата Галактика. Някои ще са повторение на вече известни неща, разбира се, но ще има, в това не се съмняваше, други огромни области на познание, за които човек още не е и помислял. Малкото, което бе успял да види там, подкрепяше това му убеждение.

И все пак му се стори, че седи приведен над масата, почти колкото масичка за кафе, с камари метални листове, свалени от лавиците, и с прикрепено на очите приспособление за четене, за превод, наричайте го както щете.

В един металически лист се говореше за разума не с метафизически и философски понятия, а като за механизъм, използваха се термини и концепции, които той не можа да схване. Дълго се мъчи над терминологията, спомни си той, защото разбра, че пред него се намираше трактат от област на познание, недокосвана още от никого, но след малко го сложи настрана, тъй като не беше по силите му да го разбере. Имаше и друг метален лист, друга книга, която изглежда представляваше ръководство за употребата на различни математически принципи в социалните науки, макар че за някои от споменаваните социални науки той само можеше да гадае, опипвайки идеите също както слепец проследява летящи пеперуди. Там се намираха, припомни си той, историите не на една, а на две вселени. И история на биологията, в която се разказваше за формите на живот, така фантастични в самата си основа и функции, че изглеждаха невероятни. А един много тънък лист метал, толкова тънък, та се подвиваше и огъваше като хартия, докато работеше с него, се оказа до такава степен далеч от възможностите му да го разбере, че даже и не долови за какво се отнася. В друг по-дебел метален лист, много по-дебел, той прочете за мислите и философиите на тези същества и цивилизации, отдавна вече превърнали се в прах, и прочетеното го накара да се олюлее отвратен, оскърбен и ужасен, но и малко изумен пред пълната безчовечност на тези философии.

Всичко това, и повече, много повече, трилион пъти повече чакаше там, на кристалната планета.

Важното беше, напомни си той, да изпълни даденото му поръчение. От съдбоносно значение е да се добере до библиотеката на кристалната планета, и макар да нямаше поставени срокове, трябваше да го направи бързо. Защото не успее ли, не се съмняваше в това, планетата по всяка вероятност ще потърси пазар другаде или ще предложи каквото има в друг сектор на Галактиката, а дори и извън нея.

Възможно е Артефакта да е цената, каза си той, макар и да не беше сигурен. Обстоятелството, че за него е направена оферта, че Чърчил е замесен някак си, го правеше да изглежда правдоподобно. Но в момента нищо не можеше да твърди. Не е изключено Артефакта да е необходим на някого по друга причина, вероятно на някого, разбрал най накрая какво точно представлява той. Опита се да си представи какво именно може да са открили, но нямаше факти, за които да се залови, и не успя.

Ято косове се спусна от небето, понесе се точно над покрива на колибата и полетя към шосето. Максуел наблюдаваше как птиците се настаняват в пожълтялата растителност на блатото, как изящно се люлеят по привеждащите се стебла на бурените, растящи там в изобилие. Преди да отлетят към някое уединено гористо място, избрано за бивак в полета им на юг, те са дошли тук за около час да се нахранят.

Максуел стана и се протегна. Спокойствието и тишината в светлокафявия следобед го завладяха. Искаше му се да подремне. След някое време ще се върне Уп, ще го събуди, ще си хапнат и ще поговорят малко, преди той да се отправи към Нанси.

Отвори вратата, влезе в колибата, прекоси стаята и седна на леглото. Може би, помисли си той, ще трябва да види дали има чиста риза и чорапи за приема. Посегна, издърпа чантата си и я вдигна при себе си.

Откопча я, отметна назад капака и извади панталоните, за да стигне до ризите, наредени под тях. Ризите бяха там, но имаше и нещо друго — апарат с лентичка и два окуляра сгънати към него.

Втрещи се учуден, позна го. Това бе апаратът-преводач, който използва на кристалната планета, за да разчита металните листове. Вдигна го и го провеси на ръката си. Ето я лентата за прикрепянето му около главата, енергийния генератор отзад и двата окуляра, които човек намества, след като е затегнал приспособлението на мястото му.

Трябва да го е прибрал по погрешка, помисли си той, но за нищо на света не можеше да си спомни кога го е пъхнал. Ето го сега тук и това навярно не е лошо. Може даже в бъдеще да го използва, може да му помогне да докаже, че наистина е бил на планетата. Но доказателството му не беше убедително и той го разбираше. Само едно приспособление, съвсем обикновено приспособление, въпреки че ако човек се захванеше с него, можеше да не му се стори чак толкова обикновено.

Отнякъде се чу леко почукване и изненадан от такъв слаб шум, Максуел настръхна и напрегнато се заслуша. Сигурно някоя клонка, отвята от вятъра, е потропала по покрива, макар шумът от клонка върху покрив да е по-различен.

Чукането спря, сетне се поднови, този път равномерно, по-скоро като шифър. Три бързи почуквания, пауза, после две бързи, пак пауза и сетне отново всичко се повтаряше.

Зад вратата имаше някой.

Максуел скочи от леглото и нерешително се спря. Сигурно вестникарите най-после са го открили или пък си мислят, че са го открили, и ако е така, може би е по-добре да не им отваря. Но струваше му се, че чукането на вратата не беше достъчно силно, достатъчно настоятелно за един или няколко репортера, настигнали го най-сетне в леговището му. Чукаше се слабо, почти колебливо, сякаш го правеше човек, който не желае да съобщи за присъствието си или по една или друга причина се съмняваше в намеренията си. А и разбираше, че ако навън имаше репортери, няма смисъл да не ги пуска, защото след малко те ще натиснат вратата, ще видят, че е отворена и ще нахълтат.

Чукането, спряло за миг, пак се поднови. Максуел се затътри към вратата и силно я отвори. Навън стоеше Скаридата, призрачен, искрящ в белота под слънчевите лъчи. Под един от крайниците, който сега му служеше по-скоро за ръка, отколкото за крак, здраво стискаше към тялото си увит в хартия пакет.

— За бога, влезте преди някой да ви е видял тук — каза рязко Максуел.

Скаридата влезе, а Максуел затвори вратата, чудейки се какво го е принудило да дойде.

— Не се безпокойте за жетварите на новини — рече Скаридата. — Внимавах, оглеждах се. Никой не ме следеше. Имам такъв глупав вид, че никой никога не ме следи. Никой никога не подозира у мен каквито и да е намерения.

— Щастие е да притежаваш такава особеност — отбеляза Максуел. — Мисля, че това се нарича защитна окраска.

— Дойдох пак от името на мис Нанси Клейтън. Знае, че сте заминали с малко багаж, че не сте имали възможност да си направите покупки или да се изперете. Не желае да ви обиди, натоварен съм да ви кажа това и добре да го подчертая, но иска да ви изпрати някои дрехи.

Той измъкна вързопа изпод мишницата си и го подаде на Максуел.

— Много мило от страна на Нанси.

— Тя е внимателен човек. Упълномощи ме да ви кажа и друго.

— Продължавайте.

— Ще дойде кола да ви заведе до къщата.

— Не е нужно — каза Максуел. — Шосето минава точно покрай тях.

— Още веднъж ме извинете — заяви твърдо Скаридата, — тя мисли, че така е най-добре. Разни същества сноват насам-нарам, за да разберат къде се намирате.

— Можете ли да ми кажете — запита Максуел, — как е узнала мис Клейтън къде се намирам?

— Наистина не знам — отвърна Скаридата.

— Добре тогава. Благодарете на мис Клейтън от мое име.

— С удоволствие — каза Скаридата.