Клифърд Саймък
Резерватът на таласъмите (8)

8

Уп седеше пред огнището и режеше ноктите на краката си с голяма чекия, когато Максуел се върна с багажа си.

Уп посочи с ножа към леглото:

— Метни го там и седни до мен. Току-що сложих още две дървета в огъня, ето половин буркан, а имам скрити още два.

— Къде е Духа? — попита Максуел.

— Изчезна. Не знам къде е отишъл. Не ми каза. Но скоро ще се върне. Никога не закъснява много.

Максуел сложи чантата на леглото, отиде до камината, седна и се облегна на грубата й каменна стена.

— Тая вечер се държа като палячо — рече той. — Малко повече от обикновено. Каква е причината?

— Тези нейни големи очи — ухили се Уп. — Просто молеха да бъдат шокирани. Съжалявам, Пит, но не можах да се въздържа.

— А всички онези приказки за канибализъм и повръщания — продължаваше Максуел. — Беше много неприлично.

— Е, добре — отвърна Уп, — допускам, че се поувлякох. Но нали хората очакват именно така да постъпи един долен неандерталец.

— Момичето не е глупаво. По-хитро никой не можеше да ни пробута историята за Артефакта — каза Максуел.

— Да пробута ли?

— Да пробута, разбира се. Да не мислиш, че се изтърва, както се престори?

— За това не се сетих — отвърна Уп. — Може и да е така. Но как мислиш, тогава защо го направи?

— Струва ми се, не иска да го продават. Сметнала е, че ако каже на дрънкало като тебе, още утре сутринта цялото градче ще знае. Многото приказки биха помогнали да се провали сделката, може и тази сметка да си прави.

— Но, Пит, ти знаеш, не съм дрънкало.

— Знам. Но се държа като такъв тази вечер.

Уп затвори чекията и я пусна в джоба си, вдигна наполовина изпразнения буркан и го подаде на Максуел. Максуел го доближи до устата си и отпи. Огнената течност премина като нож по гърлото му и той се задави. Искаше му се поне веднъж да пие от това нещо, без да се задави. Свали го от устата си и поседя известно време задъхан, като леко потръпваше.

— Силна работа — каза Уп. — Най-хубавата ракия, която съм източвал от доста време насам. Видя ли мехурчетата отгоре?

Максуел, неспособен да говори, кимна.

Уп посегна, взе буркана, наклони го и намали нивото му с около инч и малко повече. Свали го от устата си и с любов го притисна към косматите си гърди. Издиша така шумно, че пламъците в огнището затанцуваха. Със свободната си ръка потупа буркана.

— Първокласно нещо — каза той.

Избърса устата си с опакото на ръката и поседя така, загледан в огъня.

— Разбира се, теб не можеше да те вземе за дрънкало — заговори той накрая. — Забелязах, как цяла нощ ти фантастично заобикаляше нещата. И все въртеше около истината.

— Може би, защото аз самият не знам напълно истината. Или не знам какво да правя с нея. Настоен ли си да слушаш?

— Винаги — отвърна Уп. — Ако това искаш ти. Макар и да не е необходимо да ми я казваш, ако вършиш това само по задължение. Знаеш, че ще си останем приятели и нищо да не ми кажеш. Не е нужно дори да говорим за това. Има толкова други неща за разговор.

Максуел поклати глава.

— Трябва да ти кажа, Уп. Трябва да го кажа на някого и ти си единственият, на когото ще посмея. Множко ще ми дойде, ако продължавам да го нося в себе си.

Уп му подаде буркана.

— Пийни още една глътка и щом искаш, започвай. Не мога само да проумея такава глупост от страна на Транспортния. Не го вярвам. По-скоро си мисля, че е нещо друго.

— И си прав. Там някъде има една планета. Според мен, много близо. Свободно движеща се планета, несвързана с никакво слънце, макар, доколкото разбирам, винаги може да се включи към която си иска слънчева система.

— Трудна работа. Орбитите на другите планети ще се объркат.

— Да, но това не е неизбежно — обясни Максуел. — Няма да обикаля в една и съща равнина с другите планети. И въздействието й ще се предотврати.

Той вдигна буркана, затвори очи и пое голяма глътка. Главата му щеше да се пръсне, стомахът му подскачаше. Свали буркана от устата си и се облегна на грубата зидария. Вятърът мяучеше в комина — самотен звук, но звук, затворен от грубите дървени стени. Една цепеница в огнището се разпадна и пусна нагоре сноп искри. Пламъците танцуваха високо и по цялата стая се гонеха трепкащи сенки.

Уп посегна, измъкна буркана от ръцете на Максуел, но не пи веднага, а го притисна на коленете си.

— Значи другата планета те е настигнала, изкопирала вълновата ти схема — каза той — и вие станахте двама.

— Откъде знаеш?

— По метода на дедукцията. Най-логично е така да се случи. Знам, че сте били двама. Другият се върна преди теб. Разговарях с него и това беше ти, той беше толкова Пит Максуел, колкото си и ти сега, седнал там. Каза, че няма никакъв дракон, че всичко това с Енотовата кожа са празни работи и затова се е върнал преди определеното време.

— Ето какво било — изрече Максуел. — А аз се чудех защо се е върнал рано.

— Поставен съм пред трудната задача да реша дали трябва да се радвам, или да скърбя — каза Уп. — Навярно и двете по малко, като оставя място за удивлението пред необикновения ход на човешката съдба. Онзи, другият, беше ти, сега той е мъртъв и аз загубих един приятел. Той беше човек, личност, и този човек и личност завърши със смърт. Но ето те теб тук и ако по-рано загубих приятел, то сега си възвърнах този загубен приятел, защото ти си толкова истинският Питър Максуел, колкото и онзи, другият.

— Казаха ми за нещастен случай.

— Не съм убеден — рече Уп. — Мислих доста по този въпрос. Но откак ти се върна, вече изобщо не вярвам в това. Слизал е от шосето, препънал се е, паднал, ударил си главата…

— Никой не се препъва, когато слиза от шосето. Освен ако е пиян, сакат или тромав. Външният слой едвам пълзи.

— Знам. Така мислеше и полицията. Но друго обяснение нямаше, а полицията, както знаеш, се нуждае от някакво обяснение, за да приключи делото. Мястото беше безлюдно. Почти по средата на пътя за Резервата на таласъмите. Никой не е видял случилото се. Сигурно е станало, когато пътуват малко хора. Може би през нощта. Намериха го около десет часа сутринта. От шест часа вече са се движели хора, но вероятно са били на вътрешните, по-бързите пояси. Не биха могли да виждат много добре навън. Трупът сигурно е лежал там дълго преди да го намерят.

— И ти мислиш, че не е било нещастен случай, така ли? А може би убийство?

— Не знам. Такава мисъл ми мина през ума. Има едно странно нещо тук, необяснено до сега. Около тялото и във въздуха се усещаше необикновенна миризма. Особен дъх, никому неизвестен преди. Вероятно някой е открил, че сте двама. Някой е имал причини да не иска да сте двама.

— Но кой би могъл да знае, че сме двама?

— Хората от другата планета. Ако е имало хора…

И както си седеше и мислеше си спомни всичко, сякаш отново се намираше там. Кристална планета, или поне така му се стори, когато за пръв път я видя. Обширна, разпростряла се във всички посоки, кристална планета и кристално небе с кристални колони, издигнати от равнината явно до самото небе, макар краищата им да се губеха в млечната му белота, колони, извисяващи се нагоре, за да придържат небето. Това безлюдно място създаваше впечатление за една огромна, изоставена бална зала, цялата почистена и лъсната за бала, в очакване на музиката и танцьорите, които никога не са идвали и нямаше да дойдат, оставяйки залата вечно празна, светеща от изискан блясък и никому ненужно изящество.

Бална зала, но бална зала без стени, простираща се все по-нататък, не до хоризонта, защото изглежда там нямаше хоризонт, а до една точка, където небето, това странно млечно, стъклено небе се спускаше, за да се съедини с пода.

Той стоеше изумен в тази огромна необятност, необятност не от безкрайното небе, защото небето съвсем не беше безкрайно, не от големите разстояния, защото и разстоянията не бяха големи, а необятност в рамките на една стая, сякаш бе влязъл в къщата на великан, загубил се е и сега търсеше врата, без да има представа къде може да е тя. Място без нищо отличително, всяка колона точно като другата, по небето, ако това бе небе, нямаше облаци, всеки фут, всяка миля без никаква разлика, плоско място с кристална настилка, която се разпростираше по всички посоки.

Искаше му се да извика, да попита дали там има някой, но се страхуваше да вика — вероятно се опасяваше, макар тогава да не го разбираше и едва по-късно си го помисли, че и един единствен звук може да разпилее това студено бляскаво великолепие в облак леден прах. Защото мястото беше тихо, не се чувстваше и най-слабо шумолене. Тихо, студено, пусто и цялото му великолепие и белота се губеха в самотата.

Бавно, внимателно, страхувайки се, че и помръдването на краката му може да превърне целият този свят в прах, той се завъртя и с крайчеца на окото си зърна — не движение, а съвсем слабо усещане за трептене, сякаш там имаше нещо, но се местеше толкова бързо, че погледът не можеше да го улови. Той се спря, косата му настръхна, погълнат от чувството за пълна неизвестност, отколкото за действителна опасност, страхуваше се от неизвестност, толкова различна и отдалечена от нормалните наши представи, че човек, загледан в нея, можеше да полудее преди да има възможност да извърне поглед.

Нищо не се случи и той отново се раздвижи, обръщайки се внимателно малко по малко, и сега видя, че е стоял с гръб към нещо като съоръжение — машина? Инструмент? Механизъм?

И изведнъж разбра. Ето го странния уред, който го доведе тук, еквивалента на предавател и приемател на материя в този смахнат свят.

Но веднага му стана ясно, това не беше планетата от системата Енотовата кожа. За това място никога не е и чувал. Никъде в познатата вселена нямаше такова място. Станало е нещо нередно и са го запратили не на Енотовата кожа, закъдето се беше отправил, а на някъкъв далечен, забравен кът от вселената, в някакво пространство, до което вероятно човек не би проникнал и след милион години, толкова далече от Земята, че подобни разстояния той не можеше дори да си представи.

И отново едва доловимо движение, сякаш живи сенки мърдаха на кристалния фон. И докато наблюдаваше, това трептене премина в менящо се очертание, във фигура, и видя, че тук има много такива движещи се очертания и всички те са някакви странни, отделни същества, които сякаш с трептенето си поддържаха своята индивидуалност. Като че, помисли си той с ужас, тези неща някога са били хора, като че са извънземни духове.

— Аз ги възприех — каза той на Уп. — И сигурно съм ги възприел убедително. Или трябваше да го направя, или да ги отхвърля и да остана съвсем сам там, на тази кристална равнина. Човек от преди един век вероятно не би ги възприел. Щеше да се постарае да ги изгони от главата си като чисти въображения. Но аз съм прекарал твърде много време с Духа, за да се заблудя при мисълта за духове. Доста дълго съм работил със свръхестествени явления, за да се съмнявам в идеята за същества и условия извън човешките представи. И странното, успокояващото тук е, че те почувстваха как ги възприех.

— Значи така — запита Уп, — планета, пълна с духове?

Максуел кимна:

— Сигурно и по този начин може да се погледне на нещата. Но позволи ми да те попитам, какво в действителност е духът?

— Привидение — отвърна Уп, — дух.

— А какво имаш предвид под привидение? Дай ми определение за дух.

— Разбирам — разкая се Уп. — Малко се пошегувах, не се оправдавам. Не знам какво е дух. Дори Духа не знае какво точно е той. Просто знае, че съществува. Ако някой трябваше да знае, то това е той. Сам много е умувал, дълго го е премислял. Общувал е и с други духове, но нищо на лице. Затова, обърни се към Свръхестествения институт…

— Няма обяснение — каза Максуел.

— А дали не е някаква мутация? — предложи Уп.

— Колинз мислеше така, но нямаше привърженици. Аз също не се съгласявах с него. Но това беше преди да отида на кристалната планета. Сега вече не съм толкова убеден. Какво става, когато една раса достигне своя край, когато като раса тя е минала през детството, средната възраст и сега е стигнала старостта? Една раса, която умира, както умира човек, умира от старост. Какво прави тогава? Може да умре, разбира се. Това се очаква от нея. Но представи си, че има причина да не се умира, представи си, че поради някаква причина от първостепенно значение тя трябва още да упорства, да живее, не може да си позволи да умре.

— Ако състоянието на призрачност е някаква мутация наистина — каза Уп, — ако те знаят, че е мутация, ако са толкова развити, че могат да контролират мутацията…

Спря и погледна Максуел.

— И според теб, такова нещо ли е станало?

— Струва ми се възможно — отвърна Максуел. — Все повече и повече започвам да си го мисля.

Уп подаде буркана.

— Пий, имаш нужда. След като свършиш и аз ще глътна малко.

Максуел пое буркана, задържа го, но не пи веднага. Уп посегна към купчината дърва, взе един чукан с масивната си ръка и го хвърли в огъня. Сноп искри се понесоха към комина. Отвън, в нощта, вятърът стенеше край стряхата.

Максуел вдигна буркана и пи. Няколко глътки питие потекоха като лава в гърлото му. Задави се. Как му се искаше поне веднъж да може да пийне от това тук, без да се задави. Върна буркана на Уп. Уп го пое, после, без да пие, пак го свали и погледна през него Максуел.

— Ти каза: нещо, за което си заслужава да се живее. Някаква причина, поради която не трябва да умират, а да продължават съществуването си както могат.

— Така е — отвърна Максуел. — Информация. Знания. Планета, пълна със знания. Склад от знания. Съмнявам се дали и една десета от тях не надвишава два пъти нашите. А останалото е ново, неизвестно. За част от нещата не сме и сънували. Знания, които не бихме открили още милион години, ако изобщо някога ги открием. Допускам да са складирани електронно — атомите са подредени така, че всеки да носи по малко информация. Пазят се на железни листове, подобно страниците на книга, струпани са на големи купища и всеки слой атоми — да, подредени са на слоеве — носи отделна информация. Четеш първия слой, после преминаваш на втория. Пак като страниците на книга, всеки слой от атоми е страница, а слоевете са подредени един върху друг. На всеки метален лист — не ме питай, даже не мога да пресметна колко пласта атоми има на всеки метален лист. Стотици хиляди — предполагам.

Уп вдигна бързо буркана, отпи голяма глътка, част от питието се разплиска по косматата му гръд, а той силно се уригна.

— Не могат да изоставят тези знания — продължи Максуел, — трябва да ги предадат на някого, който може да ги ползва. Трябва да останат живи някак си, докато ги предадат. И там, за бога, се озовах аз. Упълномощиха ме да ги продам.

— Да ги продадеш! Група едва крепящи се духове! Какво биха могли да искат? Каква цена поставят?

Максуел вдигна ръка и избърса челото си, внезапно покрило се с пот.

— Не знам.

— Не знаеш ли? Как можеш да продадеш нещо, щом не знаеш колко струва, колко искат за него?

— Казаха, че ще ми съобщят по-късно. Казаха ми да открия заинтересования, а те ще ме известят за цената.

— Това е дяволски начин за сключване на търговска сделка — възмути се Уп.

— Да, знам.

— И никакво понятие ли нямаш за цената?

— Ни най-малко. Опитах се да им обясня, но не разбраха, или може би, отказаха да разберат. И оттогава непрекъснато това прехвърлям през ума си, но не мога да го проумея. Всичко се свежда, разбира се, до въпроса, какво би могла да иска подобна банда. И кълна се в живота си, не мога да измисля и едно нещо, което те биха желали.

— Е, да, но правилно са подбрали къде да търсят място за продажбата си. Какво мислиш да предприемеш?

— Ще се вдигна и ще разговарям с Арнолд.

— Все ги намираш такива мъчни хора.

— Виж какво, трябва да разговарям с Арнолд и с никого другиго. Тук не може да се действа по каналния ред. Нито дума не трябва да се разчуе. На пръв поглед всичко звучи несериозно. Ако средствата за информация или просто клюкарите се доберат до този въпрос, университетът няма да се осмели да се заинтересува. А разгласи ли се, предприемат ли те нещо, пък сделката пропадне, а повярвай ми, както работя в неведение, нищо чудно да пропадне, ще ни се смеят по цялата вселена, до самия й край. И Арнолд ще си навлече беля, и аз, и…

— Пит, Арнолд е само едно нищожество, което си придава важност. Знаеш го не по-зле от мен. Той е администратор. Движи търговските работи на този университет. Не ме интересува има ли титла на ректор, или не, той е просто един уредник. И пет пари не дава за научната работа. Няма да се изложи на риск и за три планети, пълни със знания…

— Ректорът на университета трябва да е администратор…

— Ако беше станало по друго време — скръбно каза Уп, — можеше да имаш някакъв шанс. Но точно сега, при това положение на нещата, Арнолд действа толкова предпазливо. Премести ректората от Ню Йорк в това затънтено градче…

— Градче — вмъкна Максуел — с големи традиции в свободомислието и…

— Университетската политика — обяви Уп — не се интересува от никакви свободомислещи традиции или от каквито и да е било други традиции.

— Сигурно е така, но човекът, когото трябва да видя, е Арнолд. Бих желал да е някой друг. Не съм във възторг от него, но само с него мога да свърша работа.

— Можел си да отхвърлиш предложението.

— Да водя преговорите ли? Не, не можех, Уп. Никой не би могъл. Щяха да намерят друг някой, можеха да попаднат на човек, който да развали всичко. Не че съм сигурен, че аз няма да го разваля, но поне ще се опитам. А то засяга не само нас, а и тях.

— Ти си харесал тези хора, така ли?

— Не знам доколко съм ги харесал. По-скоро им се възхищавам. А може би ги съжалявам. Правят каквото могат. Толкова дълго са търсили на кого да предадат знанията.

— Да ги предадат ли? Та ти каза, че се продават.

— Само защото има нещо, което те желаят или им е необходимо. Иска ми се да разбера какво е то. Това би улеснило нещата за всички заинтересовани.

— Един малък въпрос. Нали си разговарял с тях? Как го направи?

— С таблиците — обясни Максуел. — Казах ти за таблиците. За металните листове, носещи информация. Разговаряха с мен с помощта на таблици и аз им говорех по същия начин.

— Но как четеше…

— Дадоха ми уред, подобен на очила, на чифт слънчеви очила, но по-големи. Нещо огромно. Струва ми се, в него имаше много механизми. Сложих си го и вече можех да чета таблиците. Никаква писменост, просто малки криви в метала. Трудно е да се обясни. Човек гледа през уреда и знае какво казват те. По-късно открих, че той се регулира, за да могат да се четат различните атомни слоеве. Но в началото те просто ми пишеха съобщения, ако бих могъл да нарека това писане. Приличахме на деца, които си пишат въпроси и отговори върху плоча. Аз им отвръщах, като мислех в един друг уред, прикрепен към очилата ми.

— Уред-преводач — озадачи се Уп.

— Струва ми се, точно така. Двупосочен преводач.

— И ние сме се опитвали да изобретим такова нещо — каза Уп. — Под „ние“ разбирам обединената техническа мисъл не само на Земята, но и както на смях се изразяваме, на цялата позната Галактика.

— Да, знам — отвърна Максуел.

— А тия си имат. Тия твои духове.

— И още много неща имат — продължи Максуел. — Не знам точно какво. Изпробвах някои образци. Наслуки. Толкова, колкото сам да се убедя, че притежават това, за което говорят.

— Още нещо ме смущава. Ти каза, че е планета. Имат ли тогава звезда, около която да се движат?

— Планетата е с покрив отгоре. Звезда има, доколкото разбрах, но не се вижда, поне от повърхността. А работата е там, че звезда не им е нужна. Запознат си, мисля с концепцията на пулсиращата вселена.

— Взривяващата се вселена. Оная с експлозиите, които отново и отново се повтарят.

— Точно така — каза Максуел. — Сега вече може да не се чудим на това. Излиза, че е истина. Кристалната планета е от вселената, която е съществувала преди образуването на сегашната вселена. Виждаш ли, всичко са пресметнали. Разбирали са, че ще дойде време, когато всичката енергия ще умре и цялата мъртва материя ще започне бавно да се придвижва назад, за да образува друго космическо яйце, и това яйце пак ще експлоадира и ще роди друга вселена. Знаели са, че смъртта на вселената им наближава, и ако не направят нещо, тя ще бъде и тяхна смърт. И разработили план. Планетарен план. Изтеглили енергията и я складирали. Не ме питай как и откъде са я извлекли или пък са я складирали. Складирали са я някак си в самата материя на планетата, та когато останалата част от вселената почернее и умре, те още да имат енергия. Сложили са си покрив над планетата и са я превърнали в своя къща. Изработили са си двигатели, да насочват планетата така, че тя да бъде едно независимо тяло, независимо движещо се в пространството. И преди да започне свиването на мъртвата материя във вселената, те изоставили звездата си, по това време вече мъртва, черна сгурия, и тръгнали по свой път. И оттогава все така — едно население, останало от миналото, пътуващо на космически кораб-планета. Видели са как старата вселена умира, вселената преди нашата. Останали сами в пространството, в едно пространство без никакъв признак за живот, без нито един проблясък светлина, без нито едно трепване на енергия. Не знам, но може би те са видели и образуването на новото пламтящо космическо яйце. Може да са били много далеч от него, но да са го видели. И ако са го видели, видели са и експлозията, отбелязала началото на тази вселена, в която жевеем ние, ослепителния пламък, далече от тях, който изпратил пак енергията като мълния в космоса. Видели са как грейват червени първите звезди, видели са как Галактиката придобива определена форма. И когато тя вече е създадена, те се присъединяват към тази нова вселена. Можели са да ходят, в която си изберат Галактика и да влизат в орбита, около която си искат звезда. Можели са да се местят винаги, щом пожелаят. Били са космически цигани. Но сега краят наближава. Планетата, струва ми се, продължава да се държи, защото енергийният апарат още работи. Навярно планетата също си има предел, но той е далеч. Но расата умира, а в архивите са натрупани знания на две вселени.

— От петдесет милиарда години — допълни Уп. — Петдесет милиарда години познание.

— Най-малко толкова — каза Максуел. — А може и много повече.

Те седяха мълчаливо и мислеха за тези петдесет милиарда години. Огъня мънкаше нещо в комина. От далече до тях достигнаха ударите на часовника на консерваторията, който отчиташе времето.