Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Goblin Reservation, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 69 гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

Добавяне на липсващ текст в глава 19: Уфтак Музгашки, 18 юни 2007

 

Издание:

РЕЗЕРВАТЪТ НА ТАЛАСЪМИТЕ. 1982. Изд. Отечество, София. Биб. Фантастика, No.23. Научно-фантастичен роман. Превод: Живка РУДИНСКА [The Goblin Reservation, Clifford D. SIMAK (1968)]. Послеслов: „Романът с най-веселото настроение, което Саймък някога ни е давал…“ — Живка РУДИНСКА — с.238–240. Художник: Красимира ДИМЧЕВСКА. С ил. Печат: ДП Балкан, София. Формат: 70×100/32. Печатни коли: 15. С ил. Страници: 240.

Има преиздание на книгата от 1985 год.

 

РЕЗЕРВАТЪТ НА ТАЛАСЪМИТЕ. 1998. Изд. Бард, София. Колекция Клифърд Саймък, No.{08}. Роман. ІІІ издание. Превод: [от англ.] Живка РУДИНСКА [The Goblin Reservation, Clifford SIMAK]. Формат: 20 см.Страници: 160. Цена: 2200 лв. (2.20 лв.). ISBN: 954-585-001-7.

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Резерватът на таласъмите от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Резерватът на таласъмите
The Goblin Reservation
АвторКлифърд Саймък
Създаване1968 г.
Първо издание1968 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанрнаучна фантастика
Видроман

Резерватът на таласъмите (на английски: The Goblin Reservation) е роман на американския писател фантаст Клифърд Саймък. Романът е издаден за първи път през 1968 г. На български език е издаден през 1982. от издателство Отечество, София, № 23 в на Библиотека „Фантастика“. Преиздаден е през 1985 г. от същото издателство и през 1998 г. от ИК „БАРД“ като част от поредицата „Колекция Клифърд Саймък“.

Сюжет

Действието на романа се развива в далечното бъдеще. Космосът е овладян. На Земята са се събрали хиляди извънземни същества, за да посещават множеството колежи, да преподават в институтите, които съставлят този голям галактически университет, в какъвто се е превърнала планетата. Професорът от Факултета за свръхестествени явления на Уисконсинския университет Питър Максуел попада на неизвестна планета, която е хранилище на знанията на древна цивилизация. След завръщането си на Земята, той е въвлечен в борбата за придобиване на това наследство. Сред героите на романа са гоблини (таласъми), предвождани от своя главатар мистър О’Тул, троли, банши и феи, всички представители на Мъничкия народ, който от хилядолетия живее на Земята, колесатите – представители на неразбираема и враждебна извънземна цивилизация, неандерталецът Уп, Уилям Шекспир и разбира се – Духът на Уилям Шекспир. Според американските критици, това е романът с най-веселото настроение, който Саймък е написал. Централна тема в романа е проблема за взаимното разбирателство, съжителство и приятелство между различните раси и цивилизации и човешките ценности, които трябва да се опазят от ръцете на злото.

Номинация за наградата „Хюго"

„Резерватът на таласъмите“ е номиниран през 1969 за наградата „Хюго" за най-добър научно-фантастичен роман, но отстъпва първото място на романа на Джон Брънър – „Stand on Zanzibar".

Външни препратки

21

Те седяха унили около грубата дървена маса на Уп. Силвестър лежеше по гръб върху каменната плоча на огнището с кокетно свити на гърдите предни лапи, а задните — вирнати във въздуха. На муцуната му бе изписано глуповато блаженство.

Уп тикна буркана от компот към Карол. Тя го вдигна и пъхна нос в него.

— Мирише на газ — каза тя. — И вкусът му, доколкото си спомням, е на газ, — Вдигна с две ръце буркана и пи, после го бутна към Максуел. — Аз наистина вярвам — продължи тя, — че след време човек ще свикне да пие газ.

— Питието е хубаво — обидено се обади Уп, — но му трябва — призна той — да отлежи малко. Изглежда го изпиваме за по-кратко време, отколкото ми е нужно, за да го приготвя.

Максуел вдигна буркана и пи мрачен. Питието жестоко изгаряше гърлото, пламна в стомаха му, но и това не помогна. Продължаваше да стои унил, с ясен разсъдък. Има моменти, помисли си той, когато не се напиваш. Наливаш се яката и пак оставаш трезвен. А точно сега така му се искаше изведнъж да се напие и да остане в това състояние цял ден и повече. Може би, когато изтрезнее, животът няма да му изглежда толкова лош.

— Едно не мога да разбера — продължи Уп. — Защо старият Бил се уплаши толкова от Духа си. Така беше, разбира се. От уплаха целият се покри с лилави петна. И най-досадното е, че до този момент Духа не го смущаваше. Е, в началото малко нервничеше, както може да се очаква за един човек от шестнадесети век. Но след като му обяснихме, той сякаш остана доволен от това. Възприе Духа много по-бързо, отколкото, да кажем, някой от двадесети век би го възприел. През шестнадесети век хората са вярвали в духове и духовете са нещо, което те могат да възприемат. Не се изплаши, докато не откри, че Духа е неговият дух, и тогава…

— Беше много заинтригуван от отношенията ни с Мъничкия народ — обясни Карол. — Накара ни да му обещаем, че ще го заведем в резервата, за да се запознае с тях. В тях, също както в духовете, е вярвал без резерви.

Максуел отпи пак от буркана и го побутна към Уп. Избърса устата си с опакото на ръката.

— Да се държиш свободно и леко с един дух, с един дух изобщо — каза той, — е нещо съвсем различно от това да се срещнеш с определен дух, който се оказва твоят дух. Невъзможно е човек да възприеме, действително да възприеме и повярва в собствената си смърт. Дори и да знае какво е духът…

— О, моля те, не започвай пак — рече Карол.

Уп се усмихна:

— Той наистина излезе оттам като изстрелян. Сякаш са завързали фишек на опашката му. Мина през вратата, дори бравата не докосна. Просто мина през нея.

— Не видях — рече Максуел. — На лицето си имах чиния със сос.

— Никой не измъкна нищо от цялата бъркотия — продължи Уп, — освен оня там, саблезъбият. Пипна един бут месо. Недопечено, както го обича.

— Силвестър умее да се нагажда — отбеляза Карол. — Винаги подушва хубавото.

Максуел се вгледа в нея.

— Исках да те запитам. По какъв начин се оказа тук? Мислех, че след историята с колесатия снощи няма да имаш вече вземане-даване с нас.

Уп се усмихна:

— Тревожеше се за теб. А е и любопитна.

— Има и нещо друго — каза Максуел. — Как изобщо се оказа замесена в тая работа? Да вземем още от началото. Ти беше тази, която ни предупреди за Артефакта, затова, че ще го продават.

— Не ви предупредих. Изпуснах се. Просто…

— Предупреди ни — обяви Максуел. — Мисля, че нарочно го направи. Какво знаеш за Артефакта? Трябва да си знаела нещо, за да не искаш да го продават.

— Да, вярно — рече Уп. — Сестричке, по-добре ни кажи за какво е всичко това.

— Двама хулигани…

— Не — прекъсна я Максуел. — Да не го обръщаме на шега. Работата е важна.

— Е, да, както ви казах, чух, че ще го продават. Аз не трябваше да знам. Разтревожих се, а и тонът някак не ми хареса. Не че имаше нещо наистина нередно в продажбата, незаконно искам да кажа. Разбрах, че Времето има права над него и може да го продава, ако иска. Но ми се струваше, че такова нещо като Артефакта не би трябвало да се продава дори за много милиарди долари. Защото аз действително знам нещо за него, нещо, което никой друг не знае, а се страхувах да го кажа на когото и да е. Когато споменах пред други хора от какво значение е Артефакта, осъзнах, че това изобщо не ги интересува. Тогава, онази нощ, когато вие двамата говорихте за него с такъв интерес…

— Помисли си, че можем да помогнем.

— Е, не знам какво си помислих. Но вие сте първите, които показахте интерес към него. Но не можех да ви кажа. Не можех направо да взема и да ви кажа, защото, вижте, аз не трябваше да знам, а съществува и въпросът, за лоялност към Времето. Съвсем се обърках.

— Работила ли си с Артефакта? Така ли…

— О, не — отвърна тя, — не съм работила с него. Но един ден, когато се спрях да го погледам, като туристка, разбирате ли, просто вървях през вътрешния двор на музея и спрях да го погледам, защото е интересен обект, пък и тайнствен, видях нещо, или си помислих, че видях нещо. Сега не знам. Не съм сигурна. Но тогава бях сигурна, напълно сигурна, че видях това нещо, което никой никога не бе забелязвал, или ако го е забелязвал…

Тя се спря и погледна първо единия, после другия. И двамата мълчаха. Седяха, без да говорят, и я чакаха да продължи.

— Не съм сигурна — рече тя. — Сега не съм. Сега не съм сигурна.

— Давай нататък — каза Уп. — Разкажи ни всичко, което можеш.

Тя кимна сериозна.

— Беше само за миг. Толкова бързо, толкова скорострелно, и все пак тогава не се съмнявах, че наистина го видях. Слънцето грееше през стъклата и светлината му падаше върху Артефакта. Може би никой преди не е гледал Артефакта, когато слънчевата светлина грее точно под този ъгъл, както този ден. Не знам. Предполагам, обяснението е в това, Но ми се стори, че видях нещо вътре в Артефакта. Не, в действителност не и вътре в него. По-скоро, сякаш Артефакта беше нещо пресовано или оформено в продълговат каменен блок, но човек разбира това само когато слънцето грее точно отгоре му, Стори ми се, че виждам око, и само за миг, когато видях окото, почувствувах, че то е живо, наблюдава ме и…

— Не може да бъде — извика Уп. — Артефакта прилича на камък. На парче метал.

— Необикновено парче метал — допълни Максуел, — Нещо, което не можеш да откъртиш, нещо, което…

— Да говорим честно — напомни им Карол, — сега не съм сигурна. Може да е само плод на въображението ми.

— Никога няма да научим — рече Максуел. — Колесатия ще откара Артефакта утре.

— И с него ще купи кристалната планета — продължи Уп. — Струва ми се, не би трябвало да си седим тук със скръстени ръце. Ако държахме Шекспир…

— Нямаше да помогне ни най-малко — каза му Максуел. — Тази работа с отвличането на Шекспир…

— Никога не сме го отвличали — обиди се Уп при тази мисъл. — Дойде с нас по съвсем мирен начин. С радост дойде. През цялото време си е правил сметка как да се измъкне от придружителя, изпратен му от Времето. Това беше негова идея. Ние само малко му помогнахме.

— Като хлопнахте придружителя му по главата ли?

— Не, съвсем не — обяви Уп. — Бяхме учтиви с него. Направихме, така да се каже, лека диверсия.

— Както и да е — каза Максуел, — но идеята е била глупава. Вложени са толкова пари. И цяла дузина шекспировци да бяхте отвлекли, пак нямаше да накарате Харлоу да се откаже от сделката за Артефакта.

— И все пак — обади се Карол, — нещо не можем ли да направим? Например да вдигнем Арнолд от леглото.

— Единственият начин — рече Максуел, — по който Арнолд може да ни помогне, е да даде на Времето толкова пари, колкото колесатият плаща на Шарп. Не мога да си представя такова нещо, а вие?

— Не, не мога — отвърна Уп.

Вдигна буркана към устата си и го пресуши. Стана, отиде до тайника в пода и извади друг буркан. Отвинти бавно капака и го подаде на Карол.

— Да се разположим по-удобно — предложи той — и да се натряскаме. Сутринта репортерите ще са тук и трябва да събера сили, за да ги изхвърля всички навън.

— Не, почакай — каза Максуел — някаква идея ми идва наум.

Те седяха и чакаха да се оформи идеята.

— Преводачът — продължи Максуел. — Онзи, който използвах, за да разчета записите на кристалната планета. Намерих го в чантата си.

— Наистина ли? — запита Уп.

— А ако Артефакта е просто един друг запис?

— Но Карол казва…

— Знам какво казва Карол. Но тя не е сигурна. Само мисли, че е видяла онова око, втренчено в нея. Изглежда невероятно.

— Вярно — съгласи се Карол. — Не съм абсолютно сигурна. А в думите на Пит има някакъв смисъл. Ако той е прав, то този запис трябва да е много важен и много подробен. Навярно цял нов свят от знания. Може би нещо, което кристалната планета е оставила на Земята, вярвайки, че никой няма и да помисли да го потърси тук. Някакъв таен запис.

— Дори и да е така — каза Уп, — каква полза. Музеят е заключен и Харлоу няма да ни го отвори.

— Аз мога да ви въведа — предложи Карол. — Ще телефонирам на пазача и ще му кажа, че трябва да вляза да свърша някаква работа. Или, че съм забравила нещо там и искам да го взема. Имам разрешение за такива неща.

— И ще загубиш работата си — забеляза Уп.

Тя сви рамене.

— Има и други служби. А ако успеем…

— Но шансът за това е много малък — запротестира Максусел — Не повече от едно на един милион. Може би и по-малко. Не отричам, че искам да опитам, но…

— А ако открием, че е наистина нещо важно? — попита Карол. — Тогава можем да отидем при Шарп и да му обясним, а може би…

— Не знам — каза Максуел. — Съмнявам се, че ще открием нещо толкова важно, та Харлоу да отстъпи от сделката.

— Е, добре — намеси се Уп, — да не губим време в седене и разговори. Да направим нещо.

Максуел погледна Карол.

— И аз така мисля, Пит — рече тя. — Мисля, заслужава си да се рискува.

Уп посегна, взе буркана с ракията, който се намираше пред нея, и завинти капака.