Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Die Falsche Herzogin, (Пълни авторски права)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 27 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Xesiona (2009)
Сканиране
?

Издание:

Мари Кордоние. Мнимата дукеса

ИК „Ирис“, 1997

История

  1. — Добавяне

ОСМА ГЛАВА

— Истински скандал, Мадам! — Дамата Дьо Сансе, изпълняваща почетните задължения на първа камериерка и придворна дама на дукеса д’Орлеан, приглуши гласа си до заговорнически шепот. — Господата замеряли танцьорките с пастет и плодове, а кавалерът дьо Лорен се хванал на бас с Мосю, кой от двамата…

Придворната се приведе до самото ухо на благородната господарка и Виолен, която бе заета да закопчава стотиците телени копчета на светлокафявата атлазена рокля, така и не чу подробностите по този скандал, избухнал на празненството предишната вечер.

Принцесата стоеше неподвижна. Бледото й, твърде продълговато лице, остана безизразно под дебелия слой пудра. Някаква тайнствена нова паста беше помогнала, за да грейнат в малиново-червено красиво изрязаните й устни.

Тя провери с критичен поглед воланите на ръкавите от венецианска дантела и кимна благосклонно на Виолен.

Дукесата се пресегна и взе изящното ветрило върху коприната, опъната на пръчки от слонова кост, целите в резба, бе изобразена очарователна сцена от селския живот. И в този миг крилата на вратата на будоара се разтвориха, и се появи самият дук. Виолен и мадам дьо Сансе потънаха в дълбок реверанс, докато принцесата благоволи да отбележи присъствието на царствения си съпруг само с едно хладно повдигане на веждите. Не смяташе, че е необходимо да му демонстрира особено уважение.

— Имаме ли някаква уговорка, Мосю? — каза тя с тон, в които се долавяха ледени нотки.

— Една ваша прислужница, мадам, се е осмелила да оскърби кавалера дьо Лорен, мой добър приятел и прескъп другар. Настоявам да я накажете.

— Така ли? — Очите на Виолен, която погледна ужасено своята благодетелка, съзряха как на лицето на дамата просветна непривичен интерес. — Ще сметнете ли че искам твърде много, ако ви помоля да ми кажете какво по-точно се е случило, мосю?

Филип д’Орлеан, облечен в отрупан с панделки костюм в крещящо розов цвят, закрачи нервно из будоара на съпругата си, качен на твърде високи, облечени също в розово токове. Приличаше на великолепен петел, перчещ се в кокошия двор. Сега той се взря в лицето на съпругата си с някакво изражение, смесица от отвращение и нетърпение.

— Заплашила го е с нажежена ютия, раната от изгаряне е просто ужасна! Това е злонамерено посегателство срещу скъпоценното здраве и личната сигурност на един твърде скъп за мен човек!

— Не бе заплашване, просто тя падна от ръката ми — Думите просто се изплъзнаха от устата на Виолен. Сама се издаде!

Три чифта смаяни очи се взряха в нея, сякаш че бе проговорила някоя от дамите, избродирани по тапетите на стената

— Вие?!

Бледите страни на дукесата порозовяха от нескрито задоволство, преди да се обърне отново към съпруга си. Играта на ветрилото в ръцете й беше самата непринудена елегантност.

— Както чухме, става въпрос за нещастен случай, а нашият кавалер е побързал да се представи за жертва, мили мой. Каква глупост от негова страна, да ходи в стаята за гладене! Би трябвало да знае, че един блестящ кавалер като него ще стресне момичетата и само ще покажат колко са несръчни. Бих казала, че намирам за твърде опасно да върши такива неща. Бихте могъл да го предупредите. Кой знае какво може да му се случи следващия път.

Умелата защита успя да смае Негова милост дук д’Орлеан не по-малко отколкото и Виолен. И в най-смелите си очаквания тя не би могла да се надява, че ще намери подкрепа в лицето на господарката си. А ето че изглеждаше така, сякаш Хенриет Стюарт одобряваше от все сърце и раната, и изгорелите дрехи на кавалера. Виолен си спомни, какво се говореше за жестоката вражда между Мадам и обекта на противоестествената връзка на нейния височайш съпруг.

— Вие… вие … Ние пак ще се върнем на това! — изскърца през зъби Филип и с бързи стъпки напусна стаята.

Едва след като вратата се затвори зад гърба му, дукесата си позволи да избухне в твърде не благопристоен кикот, към който моментално заприглася и мадам дьо Сансе. Принцесата се отпусна на един стол и помаха развеселена на прислужницата си, да се приближи.

— Виолен… Така се казваше, нали? — Господарката се обръщаше към нея за първи път по име. — Направи ми удоволствието и разкажи най-подробно всичко, което се случи в гладачницата!

Виолен започна разказа си твърде колебливо, ала смеховете на двете дами я окуражиха. За един кратък миг отново блесна очарованието на онази далечна принцеса, която преди време — нямаше и пет години дори оттогава — бе омаяла целия френски двор, та и самия крал. За да се стигне до деня, когато собствената й придворна дама, плахата Луиз льо Блан ла Бом, мадмоазел дьо ла Валиер й бе отнела сърцето на краля. Раните на разочарованието и на поражението все още кървяха в това сърце.

— Върху крака? Наистина жалко! — каза тя с тон, пропит със злорадство. — Мисля си, че би имало други, далеч по-подходящи места по този пренеприятен господин където би трябвало да се залепи гореща ютия! Но нека да бъдем скромни. Поне успяхме да му причиним известна неприятност и би трябвало на теб да благодаря за това. Какво мога да сторя за тебе?

Виолен бе толкова зашеметена от тази внезапна подкана, че не намери какво да каже. Бе очаквала да я наругаят, да я накажат, но не й да я възнаградят.

Хенриет д’Орлеан се взря в ясното мило лице на момичето, толкова различно от напудрените куклени лица на дамите си. С лека изненада установи благородното излъчване, кротката хубост и интелигентността на този поглед. Умееше да преценява хората около себе си, моментално разбра, колко различна е Виолен от останалите й прислужници. Положително е незаконородена дъщеря на някой благородник — помисли си тя и кимна дружелюбно на Виолен:

— Служиш ми добре, Виолен. Не ще забравя това. Имаш моята дума, че при нужда можеш да разчиташ на моята помощ. Но да вървим, мадам дьо Сансе, бих искала да присъствам на сутрешната разходка на Негово величество. Нека се порадваме на слънцето, този ден е сякаш създаден точно за това!

Виолен потъна в своя реверанс. Прииска й се да ощипе ръката си, за да се увери, че не сънува. След една безсънна нощ на безкрайни терзания и самоосъждане едва успя да стане сутринта, за да се заеме с работата си. Не смееше да лелее надеждата, която думите на Мадам бяха събудили в нея. Навярно съдбата ще й изиграе отново някаква зла шега. За момента благородната дама е решила, че иска да я закриля, просто за да дразни кавалер дьо Лорен. Но какво би станало, ако се откаже от тази моментна прищявка?

 

 

Мъжът, който се събуди тази сутрин в Отел дьо Мариво, също започна деня си в мрачно настроение. Раймон дьо Мариво, виконт дьо ла Шез отдавна бе загубил младежкия възторг, с който постъпи преди години на служба при краля. Тласкаше го желанието да се сдобие с чест и слава. Да се прочуе с чутовни подвизи. Да завоюва уважението на своя крал и възхищението на собствения си баща. Каква детинска мечта!

Върна се от войната като инвалид, на когото надали някой във френското кралство изобщо обърна внимание. Човек, който бе станал причина да измрат в пустинята хиляди хора, завоювал болка и отчаяние, вместо слава. Никой не се интересуваше от дадените жертви. Сам се бе произвел за глупак и бе пожертвал собствените си крайници пред олтара на собствената си глупост. Режещата болка в крака му, чиято рана все не зарастваше, му напомняше за това всяка сутрин, още със ставането от леглото.

Тъй като бе забранил най-строго на лакея, който леля му му бе дала за камериер, да влиза в покоите му без да е повикан, младият човек се озова всред хаоса, който сам бе създал вечерта преди лягане. Дрехите му бяха разхвърляни по пода, ботушите му се мъдреха — всеки в своя ъгъл.

Бе хвърлил набързо всичко от себе си, воден от желанието час по-скоро да намери забрава в хладните възглавници. Напразно желание, защото сънят бягаше от него, а от алкохолното опиянение бе останал само неприятният вкус в устата му. Какво пиршество! Каква изкривена представа за онова, което радва и забавлява! Мосю дьо Шеврьоз, който по заобиколни пътища бе научил, че най-големият син на граф дьо ла Шез е в града, го бе открил, за да му предаде изричната покана. Братът на краля държал много да събере около себе си цвета на аристокрацията.

След снощната вечер обаче виконтът изпитваше огромни съмнения, че би могъл да се чувства добре точно в този кръг. Дори и тровен от безнадеждност, все пак имаше граници, какво е готов да понесе. Не смяташе, че единствената цел в живота ти може да бъде да се напиеш до безсъзнание, нито пък смяташе че е кой знае колко голямо удоволствие да вечеряш с дами, забравили отдавна всякакъв срам.

Тези мисли го отведоха точно до онзи момент, който всъщност му създаваше най-големия проблем. Наистина ли беше толкова пиян, че да изнасили малката в градината? Възможно ли бе онази сянка в тъмнината да е била наистина демоазел дьо Сен Хеде, която кой знае защо му бе останала в съзнанието? Какво ще прави тя в Тюйлери? Как е могла да постъпи в този дом, чийто разпътен живот караше да се изчервява дори един закоравял войник като него? Като каква живее тя там?

Ух, имаше чувството, че черепът му ще се пръсне, стомахът му се бунтуваше срещу всеки опит да се надигне от леглото. Може би ще е по-добре да отложи отговорите на всичките тези въпроси за след закуска? Многоуважаемата му леля можеше да бъде упреквана за много неща, ала тя все още притежаваше дарбата да намира най-добрите готвачи в града. След безпаметната жажда и неописуемия глад на онзи зле организиран военен поход, Раймон бе в състояние да оцени по достойнство заслугите на леля си. Възможно е на пълен стомах съзнанието му да проработи по-добре.

Баронеса дьо Мариво караше петдесетте. Бе изключително елегантна жена, но смъртта на нейната покровителка и приятелка, вдовстващата кралица на Франция, която бе напуснала този свят в началото на годината, бе засегнала баронесата много по-дълбоко от някои други люде. След кончината на Ана Австрийска в двореца — отличаващ се на времето със строгите си нрави — се тълпяха рой очарователно млади и лекомислени красавици. Сега всичко бе преминало в тяхната власт. Дами, до които зрялата хубост на бившата придворна дама просто бледнееше. Младежката свежест и непринуденият чар на тези момичета и доказваха, че собствената й бляскава слава принадлежи на миналото.

Тъгата и собственото й недоволство срещу тази тъга бяха оставили следи по някога съвършеното лице. Към това се прибави и фактът, че кралят изобщо не бе възразил срещу нейното отстраняване от досегашната й почетна служба в двореца. Колкото и да обичаше своята майка, кралят се бе почувствал облекчен, че ще си отидат онези по-възрастни дами, които го знаеха от малко момче и у които не винаги се долавяше онзи респект, който той би желал да вижда.

Когато тази сутрин Диан дьо Мариво влезе в светлия салон за закуска, завари вече там своя племенник. Той ронеше машинално своя хляб, явно замислен за нещо. Баронесата спря на половин крачка. Крилата на вратите на красивия салон бяха отворени към терасата п лятното слънце огряваше разкошните килими и чернокосата, късо подстригана глава на младия мъж. Освен смарагдово-зелените очи, които бе наследил от майка си Ниниан, Раймон бе точно копие на своя горд баща, чийто вид само я караше понякога да изпада в паника.

Тя се боеше от съпруга на сестра си — с един единствен поглед той прозираше всяка нейна интрига, като не пропускаше да й напомни, че живее в неговата къща, стига тя да се осмелеше да го ядоса с нещо. Баронесата искаше да вярва че зет й няма да се разсърди, че Раймон се е настанил при нея, след като бе сигурна, че Ниниан и съпругът й очакват нетърпеливо завръщането му у дома. Ала баронесата все не можеше да се реши да им пише, след като виконтът я бе помолил изрично да не го прави.

Какво е самочувствието днес, драги? — заговори го тя с лъчезарна усмивка, като му направи знак да не става, докато се настани срещу него. — Да станете толкова рано след един бал у Мосю! Обикновено той не пуска гостите си до разсъмване.

— Тръгнах си по-рано — отвърна Раймон и върна смачкания хляб в порцелановата чиния със златен кант.

— Наистина? — Сияйните очи на Диан бяха загубили с годините малко от своя пронизващ блясък, ала все още притежаваха онзи израз на учудено дете, който бе омаял на времето покойния й съпруг. Раймон се насили да се усмихне и лицето на лелята просветна още повече. — Надявам се, че сте добре, скъпи мой? Или тази ужасна рана продължава да ви измъчва?

Младият виконт поднесе подобаващите уверения, които се очакваха от него, направи неизбежните комплименти на леля си и тръгна — тежко накуцващ — към градината, изпроводен от замисления поглед на Диан.

Колко жалко, все пак, че пострада толкова с тази рана! Ако кракът му остане вдървен — не е за мислене! Какво ще е това участие в дворцовите тържества, като няма да може и една танцова стъпка да изпълни? И в лова няма да участва, след като едва ли може да язди. Дали Ниниан знае, че първородният й син се е завърнал дома като инвалид? Не навярно. Но и Диан нямаше кураж да й направи такива разкрития. Просто няма да се меси. Бе преживяла живота си с този девиз, няма да се откаже от него и сега, заради буйните деца на тази невъзможна нейна сестра. И все пак трагедията си остава трагедия. Такъв красавец, поразен завинаги.

Раймон дьо Мариво не си правеше никакви илюзии относно чувствата на милата си, но толкова повърхностна леля. Тя обожаваше красотата и се отвращаваше от болести и всяко грозно нещо. Отдавна бе забелязал, как Диан потръпва само като го погледне. Цялото й поведение само потвърждаваше собственото му мнение, че наистина е успял да съсипе живота си.

Гордостта, която го бе прогонила от дома, само защото бе решил да докаже на баща си, че може сам да си извоюва и слава, и чест, не му бе донесла нищо друго, освен един сакат крак. Една зейнала гнойна рана, която, ако не зарасне в най-скоро време, сигурно ще го закара в гроба. Към това се прибавяше и ужасната сигурност, че баща му ще бъде не само разочарован, но ще го презре като ограничен глупак.

Е, добре. Но нима това му даваше право да затрива и други хора? Макар и да си спомняше твърде смътно събитията от тази нощ, съзнаваше добре, че е изнасилил една девица. Не му трябваше потвърждението на издайническите кървави петна по дрехите му сутринта, за да разбере, че се е държал като леконравен подлец без чест, без съвест.

Макар и Виолен да се бе представяла — по-скоро плахо, отколкото убедително — за девойка от добро семейство, тази лъжа не му даваше право да я опропасти. Не вярваше на нито една дума от цялата фантасмагорична история за починалия татко и за богато настанената сестра. И най-бедното семейство с благородни предци не би допуснало негова дъщеря да стане прислужница на някаква си жена на кралски бирник, та отгоре на това и да тръгне да търси щастието си в Париж.

Но си оставаше факт, че тази малка лъжкиня наистина притежава свое собствено обаяние. Рано или късно Мосю и неговия развратен приятел не може да не открият това. Раймон дьо Мариво видя с очите си, каква наслада изпитва този неестествен млад мъж да измъчва жените. Мисълта, че има вероятност този преситен мръсник да играе подобни развратни игри и с малката демоазел, накара виконта да вземе решението си по-бързо, отколкото самият той бе допускал. Решение, каквото не бе и предполагал дори че може да вземе, когато предприе тази малка разходка в градината.