Мари Кордоние
Мнимата дукеса (10)

ДЕСЕТА ГЛАВА

— Великолепно! Мадмоазел има невероятна талия, тъничка като стъблото на млада бреза! Истинско удоволствие е да работиш за дама с такива божествени форми…

Метр Жозеф Моро току пляскаше с мъничките си фини ръце на артист, докато премяташе шивашкия си метър около тялото на Виолен и записваше с изражението на откривател тайнствените си бележки. Младата жена отдавна бе престанала да обръща внимание на възторжените му изблици. Стоеше си тихо и просто се бе оставила да я плискат вълните на въодушевлението му.

Откакто двама слуги внесоха огромните сандъци, с които метр Жозеф бе пристигнал заедно с двамата си помощници и две момичета, Виолен вече не бе в състояние да направи нищо по своя воля. Метр Жозеф надушваше добри пари в поръчките за младичката любовница на виконта, а освен това изпитваше и истинското удоволствие на художник, заел се да шлифова един самороден диамант. Мадмоазел почти нямаше претенции, не възразяваше на предложенията му, оставяше му пълна свобода на действие.

Когато бяха отворили сандъците, Виолен не повярва на очите си — от тях просто изригна вулкан от платове, дантели, бельо, колани, чанти, шапки и всичките онези дребни, наложени от модата, задължително необходими за една елегантна дама неща. В дома на Мадам Виолен не се бе замисляла за всичко това. Струваше й се напълно естествено една принцеса на Англия и дукеса на Франция да носи такива прекрасни дрехи. Понякога се питаше само, какво ли е до кожата ти да се допират такива материи, но не бе и помисляла, че някога ще може да го изпита.

— С мерките сме готови! Нека да видим сега, дали имаме нещичко подходящо за вас, докато бъдат готови дрехите ви. Ще се стараем да бързаме, обаче… Уф!

Възклицанието бе предизвикано от нейната вечна вълнена рокля. Години наред това беше единствената й прилична дреха. Виолен сама бе отпрала тесничките сребристи галуни, когато строгият траур за баща й наложи да се откаже от всякакви украси. Баща й… Колко е хубаво, че маркиз дьо Сен Хеде не е жив да види в какво се е превърнала дъщеря му…

Лаура, камериерката, която майордомът й бе изпратил заедно с още две слугини, се зае да избира дрехи за Виолен, след като самата тя остана безучастна. Лаура и метр Жозеф се впуснаха в безкрайни уточнения. Ако Виолен не бе толкова заета с мислите си, сигурно щеше да забележи, че всъщност пред самите й очи се сключва изгодна и за двамата сделка. Виконтът положително няма да забележи, че сумата, която ще плати за своята „шер ами“ ще е малко по-надута от първоначалната цена.

Лаура откога чакаше такъв шанс! Ала след смъртта на кралицата, баронесата се бе оттеглила от двора и за младата камериерка се бяха изпарили като дим всички шансове да припечелва по някое и друго су. Ще трябва — няма как — да се даде нещо и на майордома, който я бе избрал за камериерка на демоазел, но нейното няма да се загуби. Това тихо, вглъбено в себе си момиче, което е спряло окото на младия господар, надали ще пострада от това. Човек трябва да използва всяка възможност!

Виолен започна новия си живот с горещата баня, която се бе отложила заради пристигането на метр Жозеф. В луксозната баня бе поставена голяма вана, напълнена за нея с вдигаща пара вода. Ухаеше на рози. С една тиха въздишка на облекчение Виолен се плъзна във водата. За главата й бе приготвена дълга тясна възглавница и Виолен се отпусна, затворила блажено очи.

Като на сън виждаше през полуотворената врата как Лаура приготовлява бельо, фусти, чорапи, обувки — които ще трябва да облече. Атлазената роба с цвят на пчелен мед, последна дума на Парижката мода, бе със златни бродерии по корсажа. В чашката на всяко избродирано цветче бе поставена бледокремава перла. За косите също имаше обшита с перли златна мрежа.

— Ще благоволите ли да се изправите? — Лаура бе самата почтителност и покорност. Тя вдигна високо предварително затоплената кърпа, за да загърне Виолен, след като преди това бе изплакнала няколко пъти косите й с топла вода, която се оттичаше в канала, направен зад ваната, за да отведе водата нанякъде.

Със съжаление Виолен избърса и последните капчици вода от кожата си. За частици от секундата си припомни друга една баня, в един най-прост чебур… Усети, че се изчервява. Бързо обви около себе си меката кърпа и седна на табуретката, за да я срешат. Сега вече, докато Лаура внимателно разресваше косата й със ситния гребен от слонова кост, Виолен имаше най-сетне време на се вслуша в оживеното бърборене на камериерката си.

Когато отиде в стаята за обличане, тя вече знаеше, че лелята на виконта, баронеса Диан дьо Мариво се смятала на времето за прочута красавица. Сега дамата много трудно се примирявала с факта, че вече няма нито слава, нито влияние… Такава благородна, такава елегантна, такава набожна жена… Знае и етикет, и всичко… Виолен предпочиташе да не мисли какво ли би казала сега тази съвършена дама, след като Раймон я е настанил в дома й.

— Ризата, мадмоазел…

Виолен пусна кърпата и вдигна ръце към тънката прозрачна коприна, която се стече като вода по тялото й. Лаура върза тъничката кордела на дълбокото, изрязано чак до гърдите деколте. Дойде ред на фустите — една, втора, трета. Богато разкроени, колосани, за да придадат на полите на роклята необходимата бухналост. Лаура стегна безмилостно корсажа й до определената мярка. Той подпря гърдите й, като прищипа още повече тъничката й талия.

Една от слугините коленичи пред Виолен, за да й обуе тънките бели копринени чорапи, стигащи над самото коляно, завързани с розета от кордели със същия цвят на пчелен мед като роклята. Златните пантофки, обхващащи меко крака й, довършваха подготовката. Чак сега вече Лаура нахлузи през главата на младата жена шумолящата копринена рокля.

Докато бъдат закопчани всичките телени кукички, игли и катарами, Виолен успя да посвикне с тежестта и обема на разкошната рокля. Ала едва когато се видя в огледалото, разбра защо новата й камериерка я бе гледала толкова прехласнато.

От огледалото я гледаше с огромни златни очи някаква крехка и грациозна дама, искряща с всички нюанси на златото. От лъскавите коси под бримките на златната мрежа до избродирания подгъв на роклята всичко в нея блестеше и искреше. Елегантно надиплена венецианска дантела обточваше широкия овал на деколтето, откриващо твърде смело гърдите й. Плътно избродираният островръх пластрон на предницата сякаш избутваше встрани бухналите поли, които се спускаха отзад в малък кокетен шлейф. От лактите надолу тесните ръкави избухваха в пенливи водопади от дантели. Виолен не смееше да диша от страх да не се пукне някой шев или да се развали някое от грижливо подредените плисета. Никога не бе предполагала, че може да изглежда така!

— Прекрасна сте! — каза Лаура гордо, доволна от своето произведение. — А какво ли ще е с роклите, които метр Жозеф ще ушие специално за вас!

Виолен не отговори. Направи предпазливо няколко стъпки, несвикнала с високите токове, и неволно изправи гръб, за да балансира тежестта на полите си. Именно тази поза, типично нейна, царствена и същевременно сякаш съпротивляваща се на нещо, бе първото, което Раймон дьо Мариво видя, когато влезе в стаята за обличане. И само по тази поза можа да я познае.

Беше очаквал, че тя ще се преобрази, ала не бе подготвен за онзи смут, който сякаш връхлетя върху му, когато я съзря. Беше я виждал като прислужница, като скромна девойка, като нимфа дори, но не и в пълния блясък на красива аристократка. Във Виолен имаше нещо, надхвърлящо рамките на елегантността и грацията. Някаква неосъзната съблазън, която нямаше нищо общо с облеклото, но на която дрехите и накитите можеха да придадат опустошителна сила.

Виолен го забеляза чак когато Лаура и помощничките й застинаха в почтителен реверанс. Самата тя остана неподвижна. Първо, не беше сигурна дали би могла да се справи с поклона при тези токове, разперените си фусти и влачещия се след нея шлейф, без да загуби равновесие и да се спъне в самите му крака. Й второ, като че самият й гръб се възпротиви да се превие. Остана изправена и горда, в очакване на неговата реакция.

С две разкривени стъпки виконтът пристъпи към Виолен и потърси ръката й в гънките на роклята. Той я обхвана с пръсти и я поднесе към устните си с онази странна сериозност, която Виолен бе наблюдавала у него и друг път. Тя усети докосването върху китката си и тръпките, които пробягаха по цялото й тяло, плиснаха руменина по бледите й бузи. Трябваше да положи усилие, за да сдържи учестеното си дишане.

Лаура даде знак на момичетата и изчезна. Едно от достойнствата на добрата камериерка е да умее да разбере, кога присъствието й не е нужно. Но нито Раймон дьо Мариво, нито младата жена изобщо забелязаха това. Изглеждаха изцяло погълнати един от друг, в някакъв свят, в който не съществуваше никой освен тях двамата.

— Вие сте прекалено щедър… — промълви най-сетне Виолен. — Как бих могла да ви се отблагодарява всичко това… — Малката й ръка обгърна с жест разкошната обстановка и безредно нахвърляните скъпи тоалети, създаващи онова прелестно безредие на една женска стая.

— Заслужавате го — отвърна кратко виконтът. — Ще ми окажете ли честта да вечеряте с мене?

Младата жена кимна и само една силно пулсираща вена на врата й издаваше че й коства усилие да играе новата си роля. Че не й е толкова лесно да запази позата на красива статуя, която толкова го бе впечатлила.

Виконтът също го забеляза, но се отказа от първоначалния си подтик да я успокои с прибързани обещания. Изгаряше от желание по нея. Разбра това, още като отвори очи тази сутрин. Желаеше я така силно, че сам се изненада от това. Стига малката да му дари, онова, за което жадува, тя не ще има повод да съжалява някога за този ден.

Виолен нагоди стъпките си към мъчителното куцане на виконта, повел я към своя апартамент, няколко врати по-надолу по широкия коридор. За разлика от зеления апартамент, тук имаше само тежки, старинни мебели. Наистина жилище на мъж — с тъмночервени кадифени завеси пред вратите и тежки гоблени по стените, изобразяващи рицарски сцени от минали времена. Краката й потъваха в дебелия килим. Въпреки лятната вечер, в камината припламваше слаб огън. Пред камината бе сервирана маса. Още с влизането им лакеят започна да налива златисто вино в две красиви венециански чаши. Масата бе отрупана със сребърни блюда.

Раймон дьо Мариво задържа стола й, докато се настани, и се отпусна в широкото тапицирано кресло срещу нея. Сетне предпазливо сложи ранения си крак на едно ниско столче. Това даде възможност на Виолен да се посъвземе — нещо, от което имаше толкова голяма нужда.

— Какво става с тази рана? Как е възможно още да ви боли? — започна тя направо. — Когато я видях в Поншартрен, не изглеждаше добре, но един добър лекар положително е в състояние да помогне…

— Не ми трябва лекар. — Грубият тон толкова изненада Виолен, че тя забрави цялата си сдържаност.

— Не ви трябва лекар? — настръхна тя. — Това е най-голямата глупост, която съм чувала! Да не би да изпитвате удоволствие да си отглеждате тази ужасна рана, за да си ви боли?

— Кракът така и така няма да може да се сгъва — изръмжа виконтът. — Острието е прекъснало сухожилие, а тук вече никакъв многознайко не може да помогне. Само един миг разсейване сложи край на всичко!

— Това е ужасно! — изпъшка младата жена. — Но защо сте решил да се наказвате с болки за това невнимание?

— Кой ви е казал, че правя точно това?

— Чувството ми — отвърна Виолен сериозно. — Отровите от тази гноясала рана ще съсипят здравето ви. Толкова малко ли държите на него?

— Оставете този мой глупав крак. Да говорим за по-приятни неща! — Раймон дьо Мариво имаше свой начин да избягва неприятни спорове. Не ще позволи да изхабят тази вечер с разговори за здравословното му състояние. — Елате, чукнете се с мен! Добре дошли под моя покрив! Надявам се, че ще намерите тук само щастливи часове.

Той пое ролята на домакин. Избираше най-примамливите късчета от различните блюда и ги слагаше в чинията й, докато я забавляваше с най-новите слухове, които се носеха из Париж за любовните похождения на краля.

Виолен отново установи, че той почти не яде, задоволявайки се с виното.

Чак когато тя изплакна пръстите си в сребърната купа и ги избърса в поставената до нея кърпа, Раймон дьо Мариво се реши да пита за онова, което занимаваше мисълта му, откакто я бе срещнал — за своя огромна изненада — в градините на Тюйлери.

— Защо не ме помолихте за помощ още като се срещнахме? Защо трябваше да ми разправяте всичките онези истории за богатата сестра, а сетне да търсите препитание в Тюйлери? Домът на Мосю и Мадам е хлъзгаво място. Не знаехте ли това?

Виолен сведе клепки над златните си очи. Пред нея изникна безрадостната картина на улица Шапон, но знаеше, че никога не би могла да опише това на този човек. Той не би разбрал гордостта на една Сен Хеде, дори когато тя е изправена пред гладна смърт и е унизена до положението на просякиня… Гордостта, накарала Елен да пише онези измислици, който подмамиха Виолен да тръгне за Париж…

— Не зная… — отвърна тя в някаква смесица от капитулация и лъжа.

— Поне това „Виолен дьо Сен Хеде“ истинското ви име ли е или и то е измислено?

Ето на, той си мисли, че е способна да предприеме онова пътуване под чуждо име! Той е в състояние да допусне за нея и най-лошото. Виолен стисна устни в горчива гримаса.

— Име като име. Не ви ли харесва?

Леката обида в гласа й го предупреди да внимава със своя отговор.

— Виолен ви подхожда, малка дукесо. Нека да бъде Виолен.

Тя долови, че не й вярва. Но не можа да проумее, защо той не даде израз на подозренията си и премълча. Колкото повече опознаваше този човек, толкова по-малко го разбираше.

Настъпилото мълчание бе нарушавано само от лекото пращене на огъня. Виолен наблюдаваше виконта иззад завесата на гъстите си мигли. Сега, когато се бе поотпуснал, той изглеждаше по-млад и далеч не толкова суров. На колко ли години може да е? В началото мислеше, че сигурно е някъде в средата на тридесетте. Но сега долови някаква младежка мекота около красиво изрязаните му устни. Сен Мишел! Сега той й се струваше още по-красив!

— Колко прекрасна сте, когато оставяте мислите си да се реят някъде далеч… Няма ли да ми кажете какво става в тази красива главица?

Виолен го видя как става, как се приближава и се навежда над нея. Като в бавно проясняващ се сън тя усети, че неговото присъствие променя сякаш въздуха около нея. Изведнъж й стана невъзможно да диша. Някакво очакване, някакво напрежение пулсираше гръмко в нея и правеше кръвта й да тече по-бързо в жилите. Всичко, което се бе случило през този ден, сякаш водеше към този единствен момент.

Тя усети върховете на пръстите му по кожата си. Със закачлива нежност те проследиха ръба на деколтето отзад на врата й. Едно леко докосване, което изостри до непоносимост усещането за неговото присъствие. И когато той се наведе да целуне седефената линия на този горд врат, от устните й се изтръгна стенание. Тръпка разтърси цялото й тяло — от страх или от нетърпение? Зашеметена, Виолен застина в очакване на онова, което ще последва.

— Елате, красавице! Нека да посветим на удоволствието тази тъй хубава вечер! Ще се постарая да ви докажа, че необмислените грубости на един закоравял войник не са единственото, което умея. Позволете ми дави отвлека…

Виолен се надигна от стола и се потопи в искрящия огън на зелените очи, които сковаваха волята й. Каквото и да се случи тази нощ, тя се предаваше доброволно в неговата власт. Въпреки че не й беше ясно защо го прави.