Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Die Falsche Herzogin, (Пълни авторски права)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 27 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Xesiona (2009)
Сканиране
?

Издание:

Мари Кордоние. Мнимата дукеса

ИК „Ирис“, 1997

История

  1. — Добавяне

СЕДЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА

Ако не беше в библиотеката, изписващ трескаво лист след лист с едрия си изострен почерк, Раймон дьо Мариво бе по улиците на града, въпреки болния си крак. Без да се тревожи, че може отново да раздразни раната си, той кръстосваше по улиците, търсейки една грациозна, гордо изправена фигурка. Връщаше се в разкошния си дворец прашен, изтощен и разочарован и в повечето случаи избягваше да се среща с родителите си.

Баща му се отнасяше с разбиране към тази сдържаност. Не искаше да навреди с прибързани действия на новата, все още нестабилна самоувереност, която долавяше у сина си… Ниниан дьо Мариво обаче започна да изпитва страх от това момиче, което й бе спасило Раймон, само за да го съкруши отново. Улавяше се, че започва да мрази тази Виолен дьо Сен Хеде, или както й беше там името. Какво право има тази особа да унищожава сина й?

— Забрави я! — посъветва тя Раймон, когато отиде да го посети и го завари вперил летаргично очи през прозореца. — Тя е тази, която те напусна. Трябва да се съобразиш с решението й!

— Моля ви, майко! Виолен ме напусна, защото от глупост и от себичност пропуснах да й дам онази сигурност, която би й дала право да се срещне с вас с открито чело! Всичко, което се случи, е по моя вина. И ще си платя за това.

Графинята прекоси с няколко крачки елегантния салон, със стени тапицирани с кожа и тежки завеси и разтревожена посегна към рамото на Раймон. Погледът на сина й дойде — досущ като на баща му — някъде много от високо.

— Какво искаш да кажеш? — запита тя, въпреки че някъде дълбоко в сърцето си отдавна знаеше отговора.

— Отнесох се с Виолен като с играчка, като с някакво красиво и празноглаво създание. Аз не й казах нито веднъж че я обичам, че желанието ми е да я имам до себе си като моя съпруга. Та и аз самият нима знаех, че тя е слънцето на моите дни и дъхът на моите нощи?!

— И казваш това за една авантюристка? — Графинята повиши тон. — И възнамеряваш да се ожениш за момиче, което си срещнал като прислужница на някаква си провинциална дама? Което се кичи с някакво име, което никой не е чувал? Какво ще каже баща ти? Наследникът на неговото име и едно нищожество!

Презрителното обобщение извика само бегла, примирена усмивка в лицето на Раймон.

— Точно ще си подхождаме. Аз не съм нищо повече от един инвалид, повечето жени потръпват от отвращение, като ме видят. Леля ми, например, не понася присъствието ми.

— О, Раймон! Моля ти се! Не знаеш какво говориш! Какво искаш сега, да призная, че сестра ми е една безсърдечна гъска?

— Тя реагира точно така, както реагират и останалите, не се заблуждавайте. Само Виолен и вие правите изключение. Вие, защото сте ми майка, и Виолен, защото ме обича, само един Бог знае защо. Тя не е като останалите жени, обладана е от някаква сила да твори добро и да раздава любовта си безусловно, така че дори и аз се възползвах от това.

Графинята несъзнателно започна да кърши пръсти, търсейки панически някакви по-верни и по-убедителни аргументи.

— Раймон, дворът на младия ни господар е събрал най-очарователните и благородни млади дами от нашата страна. Нима няма да се намери между тях поне една, която да е достойна за твоята любов и твоето обществено положение? Една, която също би могла да докаже, че обича човека, а не краката му…

— Как ме виждате, с този сакат крак, да танцувам курант по дворцовите балове и да куцукам из Лувър, за да си търся годеница, уважаема майко?

— Не ми се изплъзвай с оправдания, синко! — Ниниан дьо Мариво не бе готова да отстъпи толкова бързо. — Убедена съм, че на високите токове на Мосю се танцува не по-лесно отколкото с едно схванато коляно. Престани да изтъкваш раняването си като причина за всички злини. Кой ти е казал, че могат да бъдат обичани само съвършени мъже? Тогава човечеството би трябвало да изчезне, защото един само Бог е съвършен!

— Колко е жалко, наистина, че не познавате Виолен, майко. Като ви слушам сега, сякаш че слушам нея. Използвате същите думи.

Графиня дьо ла Шез махна нетърпеливо с ръка. Не желаеше да бъда сравнявана с това момиче.

— Искам само да ми обещаеш, че няма да отказваш нито една покана за Лувър или за Тюйлери и няма да кажа нито дума повече.

— Докато не се сетите за някакво друго средство да ме убеждавате, нали? Не храня никакви илюзии. Действително ли настоявате да съм един от участниците в онези изкълчени забави на Мосю в Тюйлери? Оргиите му си остават сравнително безобидни. Говори се обаче, че в последно време се запалили с красивия Дьо Лорен по магии. Значи ме карате да участвам в дяволските му литургии, така ли?

— Аз настоявам само да не отбягваш двора! — не отстъпваше майка му. — Появявай се, поднасяй почитанията си и си тръгвай, щом това те отегчава. Просто искам да скъсаш с това поведение на отшелник, който губи живота си в отдавна изсънувани сънища! Дай ми дума!

Поставен натясно от тази изкусна дипломатка, виконтът отстъпи. Поне що се касае до това, че още същата вечер се представи на родителите си, облечен по дворцовия етикет.

— На вас ли би следвало да благодаря, татко, че съм включен в кръга на най-приближените на Мосю? Не мога иначе да си обясня личната покана за участие в някакво тайнствено тържество само за посветени?

Графът вдигна присмехулно вежди.

— Вие надценявате моето влияние, Раймон. По времето на великия кардинал Ришельо се радвах на някаква скромна власт. Но сега вече не съм нищо повече от един провинциален благородник, който си гледа лозята и отглежда непокорните си деца.

Виконтът маркира тази безсрамна лъжа относно влиянието на графа с една многозначителна гримаса и се обърна към майка си.

— Виждате, какъв послушен син имате, майко.

— Това ме прави щастлива, Раймон.

Тя го изгледа с горди очи, докато се отдалечаваше, все още стиснал почтително в ръка шапката с черни пера от чапла. В черния копринен костюм, гарниран само с широка бяла дантелена яка и същите дантелени маншети, Раймон изглеждаше още по-висок и слаб. Този път черните, плътно прилепнали върху крака чорапи, бяха завързани по модата също с черни кордели и дантелени волани, само сребърните токи проблясваха върху обувките му. Виконтът вървеше бавно, с премерени крачки, с които успяваше да прикрие куцането.

Графинята подтисна въздишката си, след като вратата се затвори зад младия мъж.

— Как така реши да тръгне на това празненство? — вдигна вежди съпругът й. — Това е ваша работа, мадам, нали?

Графинята успя дори да се поизчерви от смущение.

— Нима имате нещо против да се повесели?. Може някоя красавица от двореца да грабне сърцето му.

— Съмнявам се — отвърна съпругът й. — Нима сте пропуснала да забележите, че синът ни е пораснал? Мина времето, когато се горещеше и се хвърляше в необмислени авантюри. Синът ни е вече мъж., скъпа! А освен това, нашите деца не са от онези хора, които днес са с един, а утре е друг човек! Не го ли разбрахте поне от дъщерите си?

— Плашите ме, Ив… — промълви графинята. Долови в думите на съпруга си още нещо. — Открили сте нещо, така ли?

— Вече не съм в състояние да скрия нищо от вас, сърце мое — усмихна се развеселен съпругът й. — Така е. Имам вече някои сведения. Сен Хеде се числи към най-старите графски фамилии на Франция. По време на Религиозните войни са се озовали между воюващите страни и от цялата минала слава и някогашния блясък е останал само един стар замък и малко земя. Лоша земя, блатиста. Документите показват, че на края маркизът не е имал с какво да плати и данъците си. Позволих си да изпратя човек в Авранш, да поразучи на място. Мисля, че точно това искахте.

— Особено важно е това сега, след като Раймон ми заяви, че мисли да се ожени за това момиче, щом Като го открие. Явно е, че изобщо не го интересува мнението ми. Дори предложи да преотстъпи правото си на първороден син в полза на Жофроа.

— Той е полудял… — проплака графинята.

— Нима остана толкова далеч назад времето, когато и вие бяхте полудяла от любов, сърце моя?

Ниниан дьо Мариво се потопи в тъмния поглед на свря съпруг и лицето й бавно просветна в усмивка. Тя поклати глава.

— Не, не съм забравила. Ала помислил ли сте какво ще стане, ако се окаже, че Раймон е загубил завинаги своята любов? Ако това момиче, си бе поставило за цел да бъде намерено, това отдавна щеше да е станало. Боя се от деня, в който синът ни ще трябва да разбере, че търсенето му е осъдено на неуспех.

Светлините се размазаха пред погледа на Виолен, всичко около нея се завъртя. Отдавна би клюмнала и би се свлякла надолу, ако широките златни обръчи не я приковаваха към хладната мраморна колона. Лентите се бяха врязали в меката й кожа. С подобна, но по-широка лента бе вързана през шията към колоната, така че не можеше дори да скрие всред водопада на нападалите си коси пламналото си от срам лице.

— Какво ще кажете за малката ми изненада, Филип? — чу тя престорения глас на Кавалера. Един друг, добре познат глас, отвърна не по-малко глезено:

— Хубавка! Много хубавка. Приятно крехка. Девствена ли е?

— Жената в банята я е прегледала. За съжаление вече не е. Но това си има и добрите страни. Ще бъде чудесно угощение на нашите красавци, като я доведат.

Виолен бе затворила очи, парещи от болка. Но не можа да попречи на ледените тръпки, които плъпнаха по цялото й тяло под разкошната наметка. Това бяха ледените тръпки на страха. Един ужасен, унизителен страх.

Лорен се приближи. Усети го, без да го вижда. Знаеше си, че неговите ръце освободиха катарамата, придържаща наметката, за да покажат голото й тяло на останалите. Това златисто на цвят, лъскаво тяло с начервени зърна на гърдите. Тя рязко отвори очи, когато усети ръката върху гърдите си. До самото й лице блестяха триумфиращо бледите очи на кавалера дьо Лорен. Очите му бавно се присвиха и в същия миг Виолен усети жестокото му ощипване — точно по връхчетата на гърдите й. От гърлото й се изтръгна писък и Негово кралско височество, дук д’Орлеан се закиска видимо развеселен.

— Очарователно, скъпи мой, просто невероятно! Това червено е наистина прелест, особено когато има такива сочни плодове под него… Колко възбуждащо!

Унизена, Виолен трябваше да изтърпи и той да изпробва същата игричка. Ръцете докосваха, опипваха, оскверняваха. Плъзгаха се по тялото й, пъхаха се между полуотворените й крака, приковани неподвижно към колоната. Кавалерът прокара с рязко движение ръка по хълбоците й и заби пръсти във влагалището й. Нов писък и нов възторг у развеселения му спътник.

— Да, да! Това тук ще ни достави много радост! — изписка той и щипна още веднъж наболялото зърно, на гърдата й. — Успяхте ли да я яхнете, вече, скъпи?

— Какво говорите, Ваше кралско височество, никога не бих си позволил да ви изпреваря…

Виолен чувстваше че чак косите й са залепнали от пот. Всичко в нея се сви и тя изпита непреодолимо желание да повърне. Но в празния й стомах имаше само горчилка. И в най-страшните кошмари не си бе представяла такова унижение. Тя прехапа устни, докато не усети вкуса на кръвта. Знаеше, че няма смисъл да моли за милост.

Настоящето, гласовете, светлините — всичко се смесваше в някакъв зловещ танц на ужаса. Беше почти в несвяст, когато я свалиха от колоната. Тя рухна на пода, вдигнаха я и я завързаха отново — на нещо като олтар този път. Ръцете, й бяха извити назад зад главата, а глезените й завързаха към краката на масата. Достъпна, неспособна да окаже съпротива.

Долови някакво тихо детско скимтене, дори не разбра, че стене самата тя, когато някой грубо разтвори краката й я облада, с показна бруталност. Не виждаше мъжа, само го усещаше, усещаше как я омърсява и измъчва. Друг стисна до болка гърдите й. Изплющя бич и заля с палеща болка най-нежните части на тялото й. Някакви незнайни инструменти, само болка и срам, само безкрайно унижение…

— Мисля си дали не е добре да я дамгосаме, просто нещо като малко внимание — долови тя през замъгленото си от болка съзнание мелодичния глас на кавалера дьо Лорен. — Но това ще оскверни ритуала. Тялото трябва да бъде непокътнато, то трябва да бъде достойно за княза на подземното царство, не намирате ли? Е, хайде детенце, къде тръгна да падаш в несвяст? Ще почакаш още малко…

Виолен усети на изхапаните си устни ръба на чаша и в гърлото й се изля някаква топла, приятна на вкус течност. — Тя инстинктивно изпи жадно цялата чаша, проклинайки се за това. Силното вино я освежи и прогони припадъка, който би я спасил от всичко това.

От очите й неспирно се лееха сълзи, стичаха се по слепоочията и мокреха косите й, докато продължаваха да я изнасилват по всички възможни и невъзможни начини, които един развратен мозък може да измисли. Имаше едно единствено желание, едно единствено чувство, един единствен вик — смърт! Колко време може да изтърпи човек такова мъчение? За колко се умира? Навярно смъртта не е чак толкова далече…

— Но да, окултизмът и магическите сеанси сега са последната приумица, драги! — Лионел дьо Вофре се приближи към Раймон и започна да шепти. — Така се забавляват онези, които са алчни за власт, но не могат да я постигнат по нормален път. Търсят съюз с княза на пъкъла и оттам чакат подкрепа. Какво ще кажете за тази безсмислица?

Раймон поклати глава.

— Добре знаете, че такива глупости съвсем не ме занимават, Лионел.

— Защо се задържахте толкова дълго в Алжир? Защо не напуснахте веднага? — Лионел дьо Вофре не можа да сдържи любопитството си. Той бе приятел на Жофроа, по-малкия брат на Раймон, така че за него бе допустимо да задава такива въпроси. — Би могло да се помисли, че сте решил да останете в отвратителната жега там и да си завъдите един от онези страхотни хареми, за които се разправят шепнешком такива пикантни историйки.

Раймон се разсмя от сърце.

— Не бих казал, че за такова нещо трябва да ходиш чак до Алжир. Нашият всемилостив крал май също може да се похвали с ориенталска потентност, когато става дума за женските чарове.

— Видяхте ли вече Монтеспанката? — Лионел охотно подзе темата. — Наистина царско парче! Красива, интелигентна, елегантна, забавна, интригуваща, точно с онзи привкус на рафинираност, който може да подлуди един мъж. Като нищо ще измести от трона плахата Луиз.

— Единствено това ли занимава двора? — прекъсна Раймон възторжената ода. — Човек може да помисли, че в това кралство други проблеми не съществуват.

Лионел дьо Вофре сви рамене и снижи доверително глас:

— А защо да не допуснем, че нашият умен млад владетел нарочно иска да накара своята аристокрация да се занимава с незначителни неща, та да не й минава и през ум да се бунтува срещу него? Хора, за които няма нищо по-важно от джуфки, буфани, усмивки и клюки, надали някога биха помислили за създаването на нова Фронда, следователно ще са напълно безопасни.

Виконтът кимна замислено, загледан в официално облечените млади хора, които след изтънчената вечеря сега прииждаха развеселени, очакващи възбудено обещания тайнствен ритуал. Повечето от гостите бяха от най-аристократичните семейства, но това не им пречеше да се числят и към най-лекомислените и преситени люде от кликата около брата на краля. За тези хора имаше само една цел: да се забавляват. И да го правят по възможност още по-разюздано и по-фрапиращо, отколкото правеше това Негово величество кралят.

— Значи мислите, че Негово кралско височество ще ни зарадва днес с нещо наистина уникално? — Раймон се върна отново към началото на техния разговор. — Какво ви кара да мислите така?

— О, Раймон, вие изобщо не сте в курса на нещата! Погледнете само черните драперии, тези зловещи маски по стените и черните свещи до вратата отсреща…

Лионел още не бе свършил, когато изведнъж глъчката и смеховете на присъстващите бяха прекъснати от звуците на тържествен хорал, изпълняван от група мъже. Оркестърът също секна. Като по таен знак благородниците се наредиха пред вратата с черните свещи. Влизаше се един по един, и всеки един от гостите, независимо от това дали е жена или мъж, получаваше дълга черна наметка, избродирана по ръбовете с тайнствени кабалистични знаци.

Раймон дьо Мариво би предпочел да се измъкне от този маскарад, но Лионел дьо Вофре го бутна напред и вече бе невъзможно да не приеме пелерината. Завърза я на врата си, както правеха всички останали, и влезе в малката зала, в която вече се бяха събрали около тридесетина гости. Пред смаяните му очи се разкри фантастично зловещ декор.

Стените бяха облечени в черен плат, през определено разстояние бяха поставени високи светилници, от поставените пред тях мангали с разпалени въглища се виеше синкав, замайващ дим. Тежките благоухания спираха дъха и в изпаренията им кървавочервените гротескни маски, които скриваха лицата на мъжете, изправени около нещо като сцена, се кривяха и гърчеха зловещо, като живи. Няколко от дамите изпискаха и потърсиха закрила в ръцете на кавалерите си. След това настъпи мъртва тишина.

Глухите удари на барабана се усилиха до гръмотевично кресчендо, всеобщо ахване от ужас се разнесе заедно с падането на завесата във вътрешността на залата, зад която се видя черен кръст, окачен обратно, с напречната греда на разпятието надолу. Пред кръста имаше обвит в черно олтар, около който мъжете с маските и странните черни одежди се скупчиха така, че не можеше да се види какво е поставено върху олтара.

Отвори се някаква широка врата, появи се огромна фигура; обвита в черно, с избродирани по плата сребърни знаци и гротескна сатанинска маска на лицето. Мъжът бе огромен, същински бик, мускулите му се изпъваха под дрехата като дебели въжета. Барабанните удари се сипеха с интервала на стъпките му. Чак сега се видяха двамата му помощници, следващи гиганта. Те носеха белоснежно агне, което се разблея тревожно, фантомите около олтара запяха някакъв странен, неразбираем хорал, който заглуши всички останали звуци. Песента секна, чак когато мъжът с дяволската маска достигна до олтара.

— Чуй ни, Господарю на пъкъла, Княже на мрака, чуй нас, твоите слуги…

Раймон реши, че няма какво повече да прави тук. Додея му от тези помпозен фалш. Отдавна бе решил за себе си, че си пилее времето, а сега това идиотско изреждане на хвалебствията и титлите на сатаната направо го отврати. Вратата обаче бе заключена, не можа да я отвори. Навярно се пазеха от нежелателни очи и уши.

Скръстил ръце пред гърдите си, виконтът се облегна на вратата и хвърли гневен поглед към дъното, където маскираните служители на Сатаната точно отстъпиха театрално назад. Някаква жена изпищя остро, но повечето от гостите останаха безучастни. Върху черния плат на олтара лежеше бледозлатистото, неподвижно тяло на гола, дребна жена. Лицето й бе скрито под маска от бели пера, тялото й беше безжизнено отпуснато върху черното кадифе.

Раймон дьо Мариво се взря отвратен, невярващ на очите си, когато вдигнаха високо агнето и главният жрец подаде нож на мъжа със сатанинската маска. Едно проблясване на ножа, едно изврещяване на животното и топлата кръв избликна от гърлото му, заливайки прекрасното женско тяло. Беше отвратително, но виконтът не можеше да откъсне поглед от зловещата гледка.

Кръвта се събираше върху плоския корем и се стичаше на тънки струйки по стройните изваяни бедра, по красивата гръд и към светлите косъмчета на пубиса. Като в транс младият мъж започна да си проправя път помежду прехласнатите гости, все по-напред, все по-близо. И когато най-сетне се озова до самия главен жрец на тази нелепа церемония, вече не можеше да има съмнение.

Унизеното, осквернено същество върху олтара беше Виолен!