Мари Кордоние
Мнимата дукеса (11)

ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Огромното легло с балдахин, поддържан в четирите края от дървени колони, по които се виеха цветовете и гроздовете на красивата резба, напомняше остров сред простора на спалнята. Тъмночервените кадифени завеси бяха прихванати с бродирани ленти, но можеха да се спуснат през студените нощи. Леглото бе отрупано с меки възглавници, облечени в коприна.

Виолен не помнеше да е виждала някога такова импозантно легло. Приличаше на тайник, в който можеш да се скриеш от света. То беше един свят сам за себе си, една сигурна крепост, която никой не може да превземе. Беше толкова абсурдно голямо, че тя не можа да сдържи смеха си, превъзмогнала своята нервност.

— Защо се смеете?

Объркването на виконта бе пълно. Беше очаквал всичко друго, но не и смях. Виолен се опита да се овладее и побърза да изтрие сълзите от смях, бликнали в очите й.

— Извинете, но досега не съм виждала такова легло, кълна ви се! В него може да се настани цяло семейство, без дори да си пречат един на друг. Как са могли да го внесат през вратата?

— Понятие нямам… — Явно че Раймон дьо Мариво никога не се бе замислял нито за размерите, нито за проблемите по внасянето на някаква си мебел. За него това беше просто част от спалнята на господаря на този дом, в която Раймон се бе нанесъл, след като уведоми леля си, че смята да живее засега в къщата. Просто му се бе сторило удобно, а за него това беше най-важното.

Нервната приповдигнатост на Виолен изчезна също така внезапно, както се бе появила. Чувстваше се слаба, измъчваше я безпокойство. Не знаеше какво очаква от нея този мъж. Какво трябва да стори? Знаеше, разбира се, защо е тук. Но нима трябва да започне направо да се съблича? Часове ще са нужни, докато се справи с всичките онези кукички и иглички, които Лаура с такава тайнствена методичност бе закопчала по шевове и подгъви. Семплите рокли, които бе носила досега имаха толкова малко общо с тази модна феерия, все едно да сравняваш рицарска броня с ефирен дантелен шал…

Виолен обърна към него тесния си гръб, преплете разтрепераните си пръсти, за да скрие вълнението си, и заби очи в пода. Украсеният с бродерии атлас на роклята й се стелеше като бухнал жълт облак върху тъмните шарки на персийския килим. Нито полезните съвети на благочестивата Франсин, нито хапливите забележки на Елен я бяха подготвили за такава ситуация.

— Страхувате ли се, малка дукесо? — Гласът прозвуча толкова наблизо, че Виолен изписка леко от уплаха. Не бе забелязала как се е приближил. — Колко ли груб трябва да съм се показал, за да се разтрепервате преди дори да съм ви прегърнал. Ще можете ли да ми простите някога?

Горчивата нотка на самообвинание, която долови в думите му, я прободе като с нож. Беше долавяла и друг път тази нотка. У него имаше някакво дълбоко недоволство от самия себе си. Под непроницаемата му външност кипеше нестихваща борба, която той не допускаше да проличи. Под красивия облик тази борба дълбаеше една втора, невидима рана.

— Трябва ли да говорите за това? — прошепна тя беззвучно. — Не можем ли да започнем от начало? Като че нищо не се е случило.

— Едно мъдро предложение!

Виолен усети ръцете му около раменете си и не се възпротиви, когато той я завъртя леко към себе си. Властното движение, с което повдигна леко брадичката й, за да могат устните му да я намерят, сложи печата под нейната окончателна капитулация. Тя нервно навлажни с език устните си, барабанните удари на сърцето й преминаха в задъхано стакато.

— Радвам се, че взехте за нас такова решение — прошепна той в самите й устни. — Вие не сте създадена за развратните игри в дома на Мосю. Вие сте… като свежия лъх на морето, сутрин, когато от него изплува слънцето… Чиста и ясна, без грозни петна.

Виолен се бореше със световъртежа, който я люшна и повлече още с докосването на тази уста. Не можеше да се бори, въпреки че това означаваше гибел. Бе сключила сделка и трябваше да заплати своя дял. Но нима беше само сделка, само задължение? Тази жарава, тази треска, тази безпомощност, това изгарящо желание да потъне…

— Колко си хубава, моя малка! Колко си… мека… и нежна…

Целувките, които накъсваха думите му, се сипеха по страните й, по слепоочията и по затворените й клепачи. Разтваряха разтрепераните й устни и завладяваха устата й. Изпълваха я с парливия вкус на неговото желание. Виолен усети ръката му, която се вмъкна между коприната и кожата й, за да сграбчи гръдта й. Дирейки защита и облекчение, тя се притискаше силно към него, остави се той да смъкне наведнъж ризата и роклята от раменете й. Гърдите й болезнено натежаха, копнежът превърна техните розови пъпки в парещи перли…

— Ела, скъпа, ела…

Тя се поддаде на лекия неудържим натиск и усети под голите си рамене прохладните копринени чаршафи. Подпрян на лакът, той се взираше, надвесен над нея.

— Една златна роза … — Ръката му измъкна фуркетите от вдигнатите й коси и тежките лъскави кичури се плиснаха по раменете и по възглавницата. — Дори кожата ти е златна… Коприната на косите ти е като есенно злато… Красива моя, сладка моя…

Той се справи с твърдия пластрон, с едно дръпване я освободи от оковите на корсажа. Без да мисли, Виолен Обгърна с ръце врата му и се остави да съблече купищата материи, които я обгръщаха. Дори не се замисли за сръчността, с която той го правеше. Тя надали би могла да се справи толкова бързо. Сега вече оставаше само ризата и тънките бели чорапи.

Кожата й розовееше под бялата тънка батиста. Виолен инстинктивно стисна бедра, за да успокои болката, която пулсираше вътре в нея. По цялото й тяло премина тръпка, тя прехапа устни, когато ръцете му започнаха да галят гърдите й. Коприната не й осигуряваше защита Напротив, нейната гладкост засилваше контраста между силата и мекотата. Всяко негово докосване заплашваше да разпука сякаш набъбналите пъпки на гърдите й. Така, през тънката пяна на плата, Раймон впи устни в едното зърно. Призивната ласка сякаш метна жарава върху Виолен и тя се изви цяла към него.

— Харесва ли ти? — Раймон се засмя с гръден, дрезгав глас. Въпреки че не беше на себе си, Виолен осъзна, че го чува за първи път да се смее така естествено. — Имай търпение! Нощта е дълга…

Той взе в ръка глезена й и с влудяваща бавност започна да гали крака й нагоре. Пръстите му бавно прекъснаха своето движение. Заеха се с корделата на чорапа, бавно, безкрайно бавно го смъкнаха надолу, с по една непоносимо дълга целувка на всеки сантиметър от разголения й крак.

Струваше й се че ще изгуби съзнание. Докато също така мъчително бавно бе свален и вторият чорап, Виолен вече изгаряше в пламъци. Но сега вече нямаше човешка сила, която би могла да накара и Раймон дьо Мариво да се сдържа повече. Безрезервната страст, с която Виолен се отдаде на неговите ласки, го изпълни с непознато досега желание. Това беше повече от страст, то беше буря, вихър, който отнасяше и двамата в незнайни небеса.

С разтреперани ръце той се освободи от дрехите си и с едно дръпване разкъса ризата й.

— Какво правите? — ахна Виолен. — Луд ли сте? Това е коприна!

— Ще ви купя нова! — Усмихнат, Раймон се отпусна върху нея. — Колко си прекрасна, любима моя! Една богиня… Богиня на страстта.

Виолен се протягаше под галещите му ръце, които се плъзгаха по бедрата й, по хълбоците й, по съвършената закръгленост на задните й части. Усети парещата твърдост на неговата възбуда и разтвори устни под настойчивата му целувка. Някъде дълбоко в сърцето си изпитваше страх от болката, която щеше да последва. После, но не сега, когато я заливаше сладостта на неговата нежност, на ръката му, която проникваше все по-дълбоко в нея.

Напрегната и объркана тя се вслушваше в собствената си безсрамна реакция на това интимно докосване. Желаеше тази ласка, искаше го още, и още, все по-дълбоко. Да я гали, да я докосва. Тя отвръщаше на неговата нежност, търсеше близостта му, триеше се о тялото му. И от гърлото й се откъсна хрипкав стон, когато той най-сетне намери онази болезнена точка, където бе центърът на нейната наслада. Искаше го, искаше той да продължава… Болката нямаше значение…

Раймон дьо Мариво не бе в състояние да се владее повече. Отчаяно се надяваше, че няма отново да й причини болка. Но нямаше опит с девственици. Познаваше жените и лесните момичета, които охотно лягат с един войник, или пък игривите дами, които нямаха нищо против да сменят за кратко отегчения си съпруг с красивия надарен виконт.

Винаги бе знаял, че някой ден ще поискат от него да се ожени за момиче от добро семейство, за да се погрижи за продължението на своя род. Но дотогава поне искаше да се забавлява, и да се наслаждава на живота. Не му бяха липсвали възможности за задоволяване на апетитите на един нормален и здрав младеж. Външността му и неговата жизненост му осигуряваха винаги спътнички за тези приключения. Царствената му щедрост и непрекъснатото му усъвършенстване в изкуството на сластта го бяха превърнали в търсен и желан партньор. Може би прекалено много търсен, ако можеше да се съди по упреците на баща му и неговите нравоучителни проповеди на тема безпътен живот, преди Раймон да се запише за онзи поход в Африка.

Но всичките тези любвеобилни дами не можеха да му поднесат онази чиста, естествена страст, която му даряваше Виолен. Това чувство, да бъдеш първият мъж при първата жена! Да откриеш с тази жена любовта! Да видиш тези очи, очите й, когато я облада.

Със стиснати зъби той очакваше момента, когато ще прочете в тези очи болка и отблъскване. Но това не стана. Златистокафявите очи само станаха по-светли, огрени сякаш от светлина, по-пламенни. Тя простена неволно, но той усети тялото й да посреща неговото, да се движи към него, под него, заедно с него.

Виолен реагираше съвсем инстинктивно. Тя се остави на тялото си, увлечена в насладата, която то изпитва. Той беше вече в нея, когато с изненада тя разбра, че този път няма да боли. Имаше само напрежение, което той трябваше да освободи, жажда, която само той можеше да утоли.

Вече не съществуваше нищо освен тези ритмични приливи на екстаз. Тялото й само знаеше какво да прави. То изгаряше в пламенна наслада, изтръгваше от сърцето й любов и отдаване. Замаяна, Виолен почувства силния трепет, който разтвори и последната порта на тялото й. Но в този трепет тя не беше сама — усети как и Раймон споделя тази тръпка, че са заедно в огромната вълна, която се плисна върху тях и ги отнесе.

 

 

— Отивате ли си? — прошепна Виолен, безсилна да отвори очи. Усети само че топлината, която я обгръщаше, се отдръпва и че леглото леко се огъна.

— Шт… Веднага се връщам.

Малко по-късно тя почувства меката, топла навлажнена кърпа, която освежи изнемощялото й тяло, една силна ръка подхвана тила й, за да може да отпие от чашата, която бе поднесена към устните й.

Виолен пи като умираща от жажда. Ароматното златисто вино възвърна малко изчезналите й сили.

Тя вдигна морни клепачи и видя смуглото, слабо лице със смарагдово-зелени очи. Широките, изпечени от слънцето рамене и ръце, по които играеха мускулите, свидетелстваха и без думи, че той владее изкуството на воина. Като по чужда воля Виолен вдигна ръка и докосна бузата му. Усети наболата брада и трепването на усмивката около устните му.

— Обичам ви — промълви тя и с това признание сякаш му подаде самата си душа. Сама не го съзнаваше, ала щастието, което я изпълваше в този миг, изискваше от нея безусловна откровеност

— Ти си наистина невероятна, малка дукесо! — Шеговитият закачлив тон показа, че Раймон смята това неочаквано признание само като игра на изкусителка, а не като признание на едно открито сърце.

По-други думи бе очаквала да чуе Виолен. Каква глупачка! Разбира се, че той не изпитва към нея такива чувства. Какво бе очаквала? За него тя бе само любовница, играчка, очарователна забава, доставяща удоволствие. Дали поне беше така наистина?

— Доставих … доставих ли ви удоволствие?

Нещо в тази малка пауза, докато намери подходящата дума, обезпокои Раймон дьо Мариво. Тя лежеше всред смачканите възглавници, подобна на Венера в прекрасната си голота, покрита само от златистите си коси. Той остави чашата с вино и взе Виолен в прегръдките си.

— Ти ми даде много повече от удоволствие, моя малка! — Той докосна с устни косите й, главата й лежеше на рамото му. — Ти ми даде забрава! Но никога не би могла да разбереш какво означава това за мене.

Виолен се вслушваше в гласа му и в равномерното биене на сърцето му. Ръката й лежеше на гърдите му, усещаше лекото драскане на твърдите къдрави косми. Забрава? Какво иска той да забрави? Спомените за войната? Раната си? Какви ли злини преследват мъж като него, неизпитал бедност, защитен от света с бронята на благородното си потекло?

Изненада се, когато се улови, че изпитва желание да му помогне. Да се грижи за него, да го гледа, така както бе правила за баща си. Досега никой не бе пожелал да получи от нея и частица от топлината и любовта, с които я бе надарила природата. Изведнъж й се стори, че през всичките тези деветнадесет години е търсила човек, на който да дари цялата си любов. Беше намерила този човек!

Тя пое дълбоко въздух да каже нещо, но той я спря с целувка, отпусна се върху нея и двамата паднаха назад във възглавниците. Нежните му ласки, сладките целувки, прошепнатите любовни слова я приютиха в златната си люлка, преди да раздухат отново огъня на страстта. Леглото се превърна в тайнствена пещера, в която двамата се бяха приютили, сами, далеч от света.

 

 

Виолен се събуди с чувството че нещо не е наред. За някаква беда. В първия момент не разбра къде се намира. Остана да лежи неподвижно, опитвайки се да се ориентира. Не се виждаше нищо, заобикаляше я непрогледна тъмнина. Като че беше в ада, където измъчват грешниците… И сигурно беше така, откъде иначе ще идва това тежко дишане, болезнените стенания, и приглушените викове?

Ехото на този глас възвърна спомените й. Виконтът! Намираше се в леглото на Раймон дьо Мариво, беше негова любовница.

Ново болезнено стенание й подсказа, че сега не е време за ненужни възпоминания. Тя се плъзна към края на леглото, усети килима под краката си и опипвайки стената отиде до камината. Не се бе излъгала, наистина намери там онова, което търсеше. Бързо запали една от свещите, приготвени върху камината. Постави ръка пред пламъка, за да го запази, и се обърна към леглото.

В светлината на свещта се люшнаха призрачни сенки нагоре по балдахина. Дървените колони приличаха на стволове в тъмна гора. Като че ли всеки момент щеше да се появи някой гном… Свещта освети и спящия мъж, мятащ се неспокойно на възглавницата. По челото му беше избила пот, целият бе потънал във вода — врата, раменете, гърдите По бялата превръзка на крака му бяха избили тъмни петна. Виолен бързо сложи ръка на челото му. Виконтът имаше треска!

Какво да прави? Младата жена се озърна наоколо. Да облече нещо! Потърси ризата си — разкъсаната коприна не можеше да послужи за облекло. Нито пък би могла да се справи без чужда помощ с отделните части на роклята си, която само една камериерка знаеше как да сглоби. Но сега нямаше време да мисли за повелите на благоприличието.

След още един поглед към болния, Виолен запали свещите в останалите свещници и облече ризата и копринените панталони на виконта. До вратата намери онова, което търсеше — широката лента, която свързваше с телена жица стаята на камериера с покоите на младия му господар. Тя дръпна няколко пъти лентата толкова енергично, че лакеят дотича, все още закопчавайки панталоните си.

Видът на младата жена, боса, облечена с панталоните на неговия господар, накара слугата да отстъпи смаян назад, но Виолен не му остави време да се мае. Енергичният й глас накара камериера да се заеме незабавно с работа.

— Виконтът е болен. Веднага да ми донесат гореща вода, чисти ленени кърпи и чантата, бродираната, от моя апартамент. Попитайте в кухнята дали имат сушена мелиса. Да намерят! Трябва ми много и то веднага. Не стойте така! Побързайте!

— Да… аз защото… Добре, разбира се…

Под смразяващия поглед на младата жена лакеят се запрепъва заднешком към вратата, но врявата, която Виолен долови навън, макар и с половин ухо, й показа, че разпорежданията й се изпълняват.

Тя намери банята. Голямата порцеланова кана бе пълна догоре с вода. Виолен натопи кърпата, която бе красила врата на виконта, и започна да охлажда челото му.

— Какво е ста… — Майордомът, които изникна пред нея, когато излезе от спалнята, също заекна и не можа да продължи, като видя как е облечена. Златистата рокля, увиснала на един от столовете и различните части от женско облекло, нахвърляни по земята, не оставяха никакво съмнение за онова, което бе довело виконта до такова състояние. Виолен се изчерви, но не допусна смущението й да вземе връх. Имаше по-важна работа.

— Виждате добре, какво става — озъби се тя на майордома. — Ще се погрижите ли най-сетне да получа онова, което ми е нужно, за да помогна на вашия господар? Или ще стоите да гледате как умира?

— Но…

— Тя преувеличава — обяви виконтът тихо. Беше се разбудил от шума, очите му светеха от треската. — Но все пак трябва да я послушате, Клод. И… да ви няма! Това не ви е някаква кръчма, а спалнята на човек, който иска най-после да бъде оставен на мира.

— Не бива да се вълнувайте — намеси се Виолен и го бутна енергично назад във възглавниците. — Веднага ще се погрижа за раната ви, не мърдайте.

Раймон понечи да протестира, но болката отново прониза крака му. Той се отпусна назад и се остави в ръцете на Виолен. Раната отново се бе възпалила, но той изобщо не й бе обърнал внимание. Онзи човек, който изгори раната на времето, се бе изказал достатъчно ясно. Искаше дори да отреже крака… Само така можело да го спаси. Но Раймон нямаше желание изобщо да се бори за живота си. С него бе свършено… Сега, в трескавите видения на болестта изведнъж това вече не му се струваше толкова желано.