Включено в книгата
Оригинално заглавие
Die Falsche Herzogin, (Пълни авторски права)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 23 гласа)
Разпознаване и корекция
Xesiona (2009)
Сканиране
?

Издание:

Мари Кордоние. Мнимата дукеса

ИК „Ирис“, 1997


ПЪРВА ГЛАВА

Рамбуйе, 1666 г.

— Това друсане ме съсипа! Не можете ли да кажете най-сетне още колко път има до Поншартрен?

— Но откъде мога да зная аз, скъпа! Кочияшът каза, че някъде привечер…

— Мръкна се, а още се люшкаме из тази гора. Дървета, накъдето погледнеш, само дървета! Прилошава ми от тях! Та направете нещо, Еркюл! Накарайте кочияша да кара по-бързо!

Виолен дьо Сен Хеде прехапа устни, вперила очи в някаква незабележима цепнатина в тапицерията на раздрънканата карета. Именно подскачането и люшкането на тази карета бе причина за нервните изблици на изтънчената мадам дьо Рамортен. Достопочтената дама, вечно мърморещата съпруга на господин Еркюл дьо Рамортен — не някой случаен човек, а събирач на данъци за Негово величество, всеблагия крал Людовик Френски — приемаше цялото това пътуване като издевателство върху самата нея. Докато си бе у дома в Авранш, чудесата на столичния град, на кралския двор, й изглеждаха толкова привлекателни! Ала това безкрайно пътуване, мръсните страноприемници и триж по-лошите пътища заличиха всичко и от възторзите на госпожата не остана и помен.

Виолен, която й бе постоянно под ръка — някаква смесица от компаньонка, лична прислужница и безплатна робиня, трябваше да понася безропотно не само непрекъснатото мърморене на госпожата, но и да стане жертва на нейните истерични вече капризи. Всъщност маститата фигура на мадам дьо Рамортен, цялата тапицирана в значителен слой сланина, надали страдаше толкова много от ямите по пътя, колкото крехката, тъничка като дете девойка, облечена в проста вълнена рокля, цялата изкърпена.

— Солите ми, мадмоазел! — изплака жално дамата и Виолен безмълвно измъкна изрисувания флакон от кошницата до себе си. Госпожата отвори шишето и го заразмахва отчаяно под носа си. Разнесе се пронизваща миризма на камфор, мента и някакви други, не по-малко силни съставки.

— Това пътуване е истински кошмар! Ще благоволите ли поне да ми кажете, Еркюл, защо мосю Колбер настоява да му се явите лично? Достатъчно би било просто да изпратите някого.

Еркюл дьо Рамортен, който бе не по-малко обезпокоен от настъпващия здрач, бе също на края на силите си, и то не толкова от пътуването, колкото от това непрекъснато хленчене на съпругата си. Той бе набит, як мъж, със зачервено лице, което свидетелстваше за обезпокоително високо кръвно налягане. Тънките му безцветни устни почти никога не се разтягаха в усмивка. Всеки път когато го погледнеше, Виолен не можеше да не си спомни, че всички в Авранш го наричаха зад гърба му кръвопиец и мошеник. Какво ли не се говореше! По тъмни пътища се стичали богатствата в джобовете му. Където, впрочем, потънаха и последните мизерни су на покойния Хюго дьо Сен Хеде. Сега Виолен тайничко лелееше надеждата, че мосю Колбер, всесилният министър на търговията и финансите на Негово величество, може да е научил за тези машинации и може да поиска сметка…

Виолен броеше часовете, който й оставаха да прекара принудително в компанията на тази двойка, преливаща от претенции за изтънченост. Това се бе оказала единствената възможност да се добере до Париж. Смъртта на баща й я остави без нищичко, без подкрепа, без близки и приятели, отшелница в един полусрутен леден замък. Изправена да избира дали да последва двете си сестри в манастира, или да търси убежище при Елен, най-голямата си сестра, везните на решението натежаха в полза на по-малко благочестивата алтернатива.

От петте дъщери на графа единствено Елен дьо Сен Хеде бе успяла да се омъжи за добра партия. Тя живееше с богатия си съпруг в Париж и малкото писма до семейството разказваха за един безгрижен, тънещ в разкош живот. Елен сигурно щеше да сметне за съвсем естествено да приеме в дома си най-малката си сестра, която се бе грижила за баща им до последния му час.

— Ами защо не се оплачете на самия господин Колбер, след като пристигнем, скъпа моя? — избухна най-сетне кралският бирник. Знаеше си, че неговата благоверна ще се разлее в комплименти и славословия, стига изобщо да има възможност да се доближи до такъв важен мъж като генералния интендант на кралските финанси и стопанските дела на кралството.

Виолен познаваше вече много добре двете лица на мадам: нейното подлизурско мазнене с високопоставените и безмилостната й свирепост към клетниците. Само като разбра, че младата графиня дьо Сен Хеде освен благородното си име не притежава дори втора фуста, дето да не е цялата в кръпки, госпожа Рамортен моментално бе сменила тона. О, Виолен вярваше, че това пътуване все някога ще има край и тогава най-сетне ще може да каже на тази пренеприятна жена всичко каквото мисли за нея!

Тя точно изреждаше с наслада мислено подходящите епитети, когато силен трясък прекъсна това приятно занимание. В първия момент Виолен помисли, че се е строшила ос или нещо друго по каретата. Колата наистина се люшна и рязко спря. Пътниците едва успяха да разменят недоумяващи погледи, когато събитията се разразиха с такава бързина, че младата жена не бе в състояние да каже по-сетне какво точно бе станало.

Груби крясъци и подвиквания на дрезгави мъжки гласове показаха, че са попаднали навярно на засада. Последваха нови изстрели, някакъв мъж изкрещя в смъртен ужас. Вратичката се отвори и пред сипаничавото зло лице зейна дулото на пистолет.

— Излизай! — Подканата бе съпроводена с недвусмислено движение на черното матово дуло.

Еркюл дьо Рамортен рипна толкова бързо, че се препъна в бухналите тафтени поли на жена си и едва не се стовари върху Виолен. Явно, бе разбрал по-бързо от своите две спътнички, че бандитът не се шегува. Едно грубо дръпване го просна навън в прахта. Виолен се почувства удовлетворена — така му се падаше на този мизерен страхливец.

— Веднага долу! И ти старо, и слугинчето! Да не взема аз да ви изхвърля!

— Света Богородице! Нападнати сме! — Мадам дьо Рамортен успя най-сетне да издаде звук. — Знаех си аз, че не биваше… — Гласът й ставаше все по-писклив. — Не биваше да минаваме през тази гора! Ох, ще припадна… Ама помогнете ми, де!

Тя с мъка промуши през тясната вратичка на каретата едрото си тяло ведно с всичките бухнали фусти. Виолен просто изчезна зад тях, докато и тя изпълзя навън. Един поглед бе, достатъчен, за да разбере ужаса на катастрофата. Каретата с багажа и двамата слуги лежеше полегнала настрани в канавката. На гърдите на кочияша, увиснал на капрата, наполовина в прахта, аленееше кърваво петно. Същата съдба навярно бе сполетяла и втория кочияш. Четирима парцаливи мъже ровеха из куфарите и сандъците на Рамортенови. Други двама се бяха заели с кралския бирник и съпругата му. Зловещото острие на камата убеди набързо разтрепераната дама да се раздели с перления си наниз, провесен върху гърдите й, стегнати във виолетово кадифе. Но явно не успя да свали достатъчно бързо тежките обеци, та разбойникът се пресегна и дръпна нетърпеливо. Мадам Рамортен изпищя пронизително. Ала само Виолен, вкаменена от ужас, видя ножа, който се заби във виолетовото, кадифе. Писъкът се превърна в гъргорене, дамата — купчина от кърваво кадифе — рухна на земята, докато убиецът се мъчеше да смъкне от пръстите й и съпротивляващите се пръстени.

Виолен затисна устата си с ръце, ала задушеният вик бе достатъчен, за да привлече вниманието на разбойника. Той изостави жертвата си и пристъпи към Виолен. Кървавата кама проблесна пред очите й, но той не замахна, а само натисна, да свали с острието ръцете от лицето й. Вцепенено от ужас, младото момиче се взря в едно тъпо лице, цялото в белези. Малките лъскави очички й напомниха за зъл плъх.

— В това пиле тука май няма нищо за скубане — извъртя се мъжът към своя другар, който бе отнел живота на мосю Рамортен със същата брутална ловкост, с каквато бе убита и съпругата му. — Ама малката все пак става. Кльощавка е, ама пък не е много употребявана. На девиците кожичката е една такава мека… Хайде, прибирайте багажа, разпрягайте конете и да изчезваме!

Виолен не бе в състояние да се съпротивлява. Той я сграбчи грубо за китката и я повлече след себе си. Тя се препъна в роклята си и падна на колене, като отчаяно опитваше да се задържи за повлеклата на дивите къпини наоколо. Болката от бодлите им я накара да се окопити. С всеки нов удар на сърцето разтрепераното момиче се превръщаше в бясна фурия, която се нахвърли с ръце и крака върху вонящия изверг. Тя имаше предимството на изненадата, така че наистина успя да вземе камата, която бандитът бе пъхнал обратно в пояса си. Виолен замахна слепешком. Див вой й показа, че е улучила. Изведнъж се оказа свободна. Но точно когато понечи да замахне повторно, се разнесе гърмеж и главата на похитителя й се превърна в отвратителна маска от кърваво месо.

Конникът, който изникна измежду дърветата в полумрака на настъпващата лятна вечер, се спусна като светкавица, с два пистолета в ръце, към изумените разбойници. Втори изстрел и убиецът на мадам Рамортен се строполи на земята. Останалите бандити захвърлиха плячката и измъкнаха ножове и шпаги. Новодошлият хвърли празните пистолети и с един скок слезе от коня, за да приеме боя.

Дори за Виолен стана ясно, че този човек владее майсторски шпагата. За кратко време той простря на земята още двамина, а останалите бандити хукнаха през глава и бързо изчезнаха в гората. Младото момиче изведнъж се озова само с чужденеца, всред толкова много мъртъвци, колкото не бе виждало през целия си живот. Внезапната тишина на гората след звънтенето на оръжията, дивата врява и предсмъртните викове сякаш я оглуши. Виолен погледна кървавия нож в ръката си и дърветата изведнъж се завъртяха пред очите й.

— О, не така! Бяхте толкова храбра. Да не вземете сега да развалите това впечатление и да припаднете! Хайде, съвземи се, девойче!

Виолен чу думите като през було. Ядоса се — като че ли чуваше баща си, той никога не допусна и най-малкото оплакване от оскъдния живот, който той и последното му дете водеха в полусрутения замък.

„Само без глупости, момиче! Аз на кого ще се уповавам, ако не на тебе? Ти си една Сен Хеде, никога не забравяй това!“

Не й се видя никак странно, че не й позволяват да припадне сега при вида на толкова много кръв и трупове. Дори успя да потисне изблика на гняв срещу непознатия. Тя само пусна ножа и се взря в ръцете си — изподраскани от къпините, толкова разкървавени и мръсни, че не посмя да разтърка с тях пулсиращите си слепоочия.

— Браво, добро момиче! — похвали я непознатият, като че тя бе някаква кучка-шампион, изпълнила отлично своя номер. — А сега ми кажете кои са тези нещастници?

— Мосю Рамортен и съпругата му. Той е кралски бирник в Авранш. Сега отиваше при мосю Колбер… О, Сен Мишел! Те са мъртви! Всичките, слугите, кочияшите…

— Да, негодяите са си свършили добре работата. Почакайте, ще внеса мъртвите в каретата. Не бива да ги оставяме така, докато дойдат жандармите да се погрижат за тях…

Виолен се зае механично да бърше ръцете си с малката ленена кърпичка, която измъкна от чантичката на колана си. Чак сега тя вдигна очи да погледне човека, който я бе спасил от смърт, а сигурно и от нещо много по-страшно. Не смееше да помисли дори каква ужасна участ я грозеше в ръцете на тези зверове…

Видя пред себе си висок мургав млад мъж, черните кожени дрехи усилваха впечатлението за жилавост и пъргава сила. По време на боя бе изгубил някъде шапката си, и Виолен видя гъстата му черна коса, необичайно късо подстригана. Той точно набутваше тялото на госпожа дьо Рамортен в каретата. Виолен с ужас си спомни, как точно в момента на нападението си бе мечтала пътуването да е свършило, та да не види никога повече тази дама. О, Франсин би я укорила за тези нехристиянски помисли, Франсин… тя непрекъснато говореше за смирение и послушание. Ала и едното, и другото се струваха на Виолен еднакво непостижими. Сега обаче тя побърза да се прекръсти и зашепна молитвата на Пресветата Дева. За момент се бе поддала на своята неприязън, но действително не желаеше смъртта на тази нещастна жена.

— И вашият багаж ли е тук?

Вместо отговор Виолен взе една оръфана платнена чанта, която изглеждаше толкова незначителна, че не бе привлякла вниманието на разбойниците. В тази чанта бе цялото й имущество.

Непознатият смръщи лице и тръгна бавно към нея със странно скована походка. Чак сега Виолен забеляза, че той влачи единия си крак. Видя също и как зеленият му поглед изведнъж потъмня и той се хвана за дясното бедро.

— Кракът ви! Те са ви ранили! — извика Виолен.

— Не. Стара рана. Нещо не зараства… Но не понася дуелите. Хайде, сега да тръгваме, малката! Иска ми се да закарам каретата до Поншартрен, преди да се стъмни съвсем. Предполагам, че ще предпочетете да седнете до мен на капрата, а не вътре в тази компания. Те са съвсем кротки сега, но не всеки би понесъл да пътува с половин дузина трупове.

Твърде странно се изразяваше този господин. Но Виолен бе дълбоко покрусена от случилото се, за да се опита да възрази. И все пак начинът, по който той се бе обърнал към нея, разбуди съпротивата й.

— Името ми е Виолен дьо Сен Хеде, мосю.

На лицето му се мярна бегла усмивка, толкова бегла, че Виолен дори не бе съвсем сигурна, че я е видяла. От отговора му обаче пролича, че той изобщо е пропуснал край ушите си нейното възражение.

— На самарянка ще се правите, след като сме в безопасност, малката! Гората на Рамбуйе не е точно мястото, където бих искал да замръкна. Откакто полицаите на краля погнаха измета на Париж, сума бандити се хвърлиха отново да върлуват по шосетата. Опасно е да се пътува без екскорт, а види се вашият приятел кралският бирник е направил икономии точно от каквото не трябва…

— Трябва да ви благодаря… — Най-сетне Виолен си припомни обноските, на които са я учили. Отначало Франсин, с нейната прекалена благочестивост, а по-сетне баща й, макар че той все повече занемаряваше изисканите обноски. — Вие спасихте живота ми.

— Не бързайте да го твърдите, преди да стигнем живи и здрави до Поншартрен! — прекъсна я той и Виолен объркано млъкна.

Вкопчила се с две ръце в седалката, тя се взираше уплашено в гората, която се издигаше като стена от двете страни на пътя. Всяка сянка, всяко очертание можеше да крие опасност… Едва когато гората се поразреди, а след това излязоха на открито, тя се поотпусна. Но все още не се чувстваше в безопасност. Още се мяркаха пред очите й ужасните сцени. Напразно стискаше колене под тъмната си груба рокля, опитвайки се да не проличи, че трепери.

Животът й през нейните деветнадесет години бе скромен и беден, но все пак закрилян. Не се бе срещала лице в лице нито с брутално насилие, нито със смърт и убийство. С изключение на сестрите си, баща си и малцината селяни по тяхната неплодородна земя, с други хора не бе общувала. Гордостта на маркиза не му позволяваше да поддържа приятелствата и контактите, които подобаваха на ранга му. Хората нямаше защо да знаят, че няма средства, за да си го позволи.

Смъртта на баща й дари, наистина, свободата на Виолен, ала не и средствата, за да си позволи да й се наслаждава. Допускала бе, че няма да й е лесно, когато напусна дома си и закрилата, която намираше в него. Но не и че това решение може да й коства живота. С един замах всичко бе станало толкова объркано и опасно! Дори не знаеше името на мъжа, с когото сега пътуваше в сгъстяващия се мрак.

— Вие пропуснахте да ми се представите — каза тя най-неочаквано с такъв тон, сякаш се намираха на дворцов прием, а не на капрата на призрачната карета, която спокойно би могла да бъде наречена сега кола за прибиране на мъртвите.

— Простете моята невежливост! — Изпод сянката на черната периферия проблеснаха бели зъби, този път той наистина се усмихваше. — Името ми е Раймон дьо Мариво, виконт дьо ла Шез. На вашите услуги, мадмоазел! Но не търсете у мен префинения дворцов кавалер. Аз съм войник, а не придворен.

— Войник?! Но нали сега не водим война? — възкликна Виолен.

— О, водим война, но отвъд морето — отвърна виконтът сериозно. — През последните няколко месеца, воювах в Алжир срещу езичниците. А това се отрази твърде зле на придворните ми обноски. Но ако говорим честно, малката ми, преди малко вие имахте нужда не от царедворец, а от боец.

— Вие се шегувате с мен — прошепна Виолен обидено. — Тя притежаваше нищичко друго освен тази своя твърде ранима гордост, която така трудно понасяше зле прикриваното презрение на кралския бирник и неговата съпруга. Сега обаче безпардонността на този мъж наистина я вбеси. Нещо вътре в нея искаше той да й се възхищава и да я уважава… „Каква нелепа идея!“ — опита се да се овладее сама тя и по-изпъна тесничките си плещи толкова силно, че излинелите шевове застрашително пропукаха.

— Забелязали ли сте, че гневът крепи човек по-добре от всякакви утешения? — попита мъжът, сякаш прочете мислите й. — Утешенията отслабват човека, а гневът ти дава сили и те зарежда с енергия, за да се справиш дори с най-безизходни положения.

— Искате да ми препоръчате да живея постоянно с гняв? — Да, този човек наистина бе твърде особен! — Но нали църквата ни учи на християнско смирение и скромност… — Поне така я поучаваше Франсин преди да стане монахиня.

— И на свещен гняв! — добави мъжът и изплющя с камшик над гърбовете на конете.

Имаше нещо в гласа му, което накара Виолен да замълчи. Какъв странен, необикновен човек!