Мари Кордоние
Мнимата дукеса (2)

ВТОРА ГЛАВА

Вниманието, с което бяха посрещнати мосю Рамортен и съпругата му в страноприемницата „При златния кръст“ в Поншартрен, би ги накарало приживе да се чувстват особено поласкани. Стопанинът, метр Тибо, изпрати дори един от слугите в жандармерийския пост, а друг до свещеника, та да бъдат прочетени заупокойни молитви. Младата дама, която се бе отървала от кланицата благодарение на виконта, сега получи най-добрата стая на първия етаж, самата стопанка се втурна да я обслужи.

Макар и да не държеше чак толкова много на водата, мадам Емили добре разбираше, защо малката мадмоазел дьо Сен Хеде толкова много настоява да се изкъпе. Ами ясно е, че иска да отмие от себе си чернилката на онези ужасии. Знае ли човек какво е преживяло горкичкото, я какво е раздърпано и прибеляло.

Виолен поблагодари на стопанката за грижите и я отпрати набързо толкова категорично, че госпожа Емили се върна в кухнята, без да има какво да разправя. Виолен бе свикнала сама да се грижи за себе си. Стесняваше се да се съблича пред чуждата жена, за да влезе в застлания с платно чебур с гореща вода.

Чак след като вратата се затвори зад госпожа Емили, Виолен развърза връзките и разкопча кукичките на роклята си, измъкна се от скромните си фусти и развърза елечето. Внимателно преметна ризата на един стол, освободи косите си и се плъзна в топлата вода, ухаеща на лавандула и розмарин.

Със затворени очи тя облегна глава на ръба на чебура, опитвайки се да съсредоточи изцяло в това удоволствие. Но се оказа невъзможно да прогони образите, които изникваха отново и отново пред очите й, щом само затвореше клепачи. О, Сен Мишел, не бива да допусне събитията от този ужасен ден да я сломят! Страхът би бил последното нещо, което ще й трябва, ако иска да вземе живота си в свои ръце!

Някакъв шум до вратата я стресна и преди да успее да издаде звук, на вратата застана Раймон дьо Мариво. За миг като че времето спря да тече и за двамата. Уютно подредената стая, с широкото легло, полираните мебели и весело припламващия огън в камината, бе добре осветена. Свещите в многоръките големи стоящи свещници бяха запалени и осветяваха и двамата — момичето във ваната, и мъжа на вратата.

Едва сега Виолен видя истински смуглото лице с остри черти и неочаквано зелени очи под черните коси. Лице на воин с очи на вълшебник. Досега не бе виждала такъв божествено красив мъж. Неспособна да помръдне, тя можеше само да го гледа.

Раймон дьо Мариво обаче реагира съвсем земно. Досега бе възприемал Виолен като храбро, по-скоро невзрачно момиче с остър език. Но онова, което видя там във ваната, полуприкрито от водата, бе всичко друго, но не и невзрачно! Размъкнатата рокля бе скривала едно съвършено оформено, нежно тяло, с дълги бедра и пълна гръд, увенчана с очарователно розови пъпки.

.Невероятната хармония на това изящно тяло го накара да си глътне езика. Той потърси погледа й и потъна, напълно объркан, в светлите като пчелен мед очи на котка, в които мятаха тъмни отблясъци буйните къдрици, полепнали по раменете и по лицето й. Венера! Нимфа! Невинна и съблазняваща нимфа, с коси, греещи с всичките топли тонове на есенна гора!

Ала нимфата се окопити значително по-бързо, отколкото Раймон дьо Мариво.

— Излезте! — изкрещя тя побесняла от гняв. Бързо скочи от водата и се пресегна към ленената кърпа, приготвена от ханджийката. Мократа кърпа залепна на кожата и очерта още по-съблазнително всяка гънчица на тялото й. Дивият звяр на желанието впи остри зъби в сърцето на виконта. Желанието гореше в очите му и Виолен не можеше да помръдне, похитена от този страстен поглед, запленена до дълбините на съществото си.

Изведнъж зеленият блясък помръкна, очите му потъмняха. Тялото на мъжа се олюля. Чак сега Виолен забеляза капчиците пот по челото му и видя каменната бледност под загара му. Този човек едва се държеше на краката си! Тя се отказа от всичките зли обвинения и проклятия, които й бяха на езика.

Затисна кърпата над гърдите си, излезе от ваната и се спусна към него. Придърпа около раменете си ръката, с която се бе подпрял на рамката на вратата, и го повлече към леглото. Босото момиче едва стигаше до раменете му, но незнайно откъде намери сили да придърпа младия мъж върху леглото. Той остана да лежи отпуснат, със затворени очи, дишайки тежко. Виолен внимателно докосна ранения му крак и усети на пръстите си мокра, лепкава кръв.

— Това вече е истинско безумие! — изрече тя гневно, без да я е грижа повече, че е завита само с мократа кърпа и косите й обвиват лицето и раменете й като облак. — Оставете ме да ви помогна! Не, лежете си! Ще разрежа този панталон…

Тя не обърна внимание на вялата му съпротива и извади от чантата си ножичката за бродерия, едно от малкото й богатства. Франсин й я бе оставила, когато тръгна за манастира. Но нейната скъпоценност не бе в състояние да среже твърдата кожа на панталона за езда. Тя събу ботушите му и взе неговия нож. Мъжът лежеше неподвижно, като мъртъв. Виолен не можеше да разбере дали е припаднал или само лежи, без да помръдне.

На твърдото бедро зееше страховита гноясала рана, точно над коляното. Виолен изкриви лице от ужас. Някой се бе опитвал да изгори раната, ала го бе направил грубо, като касапин. Болките сигурно са непоносими! Не бе чудно, че му прилоша на клетника.

Виолен бързо превъзмогна объркването си. Достатъчно дълго бе гледала баща си, беше се справяла и с рани, и с какво ли още не. Преди много години Хюго дьо Сен Хеде бе нападнат по време на лов от разярен глиган и носеше всъщност последиците от тази рана и до последния си час. Пари не стигаха — нито да викат някой от учените доктори, нито за странстващ лечител. Виолен трябваше да търси помощ от знахарките. За едно агънце или за бучка масло те се съгласяваха да й разкрият тайните си. Тя слушаше внимателно и попиваше. И когато се случеше баща й да се почувства малко по-добре и да започне да кове планове за тяхното бъдеще, Виолен се чувстваше възнаградена.

Всъщност пътната й чанта бе натъпкана със скъпоценните остатъци от домашната й аптека. И ето че сега Раймон дьо Мариво щеше да се възползва от тях.

Когато се посъвзе, виконтът видя само една чиста платнена превръзка, под която болката бе отстъпила място на някакво леко пристягане.

— Благодаря ви — прошепна той уморено. — Къде успяхте да намерите лекар по това време?

Той потърси погледа й и установи, че тя отново е облякла протритата си безформена рокля, вече грижливо изчеткана и закопчана чак до врата. Косите й бяха сплетени и забодени здраво под бонето — образ на благопристойна стеснителна девойка, която свежда очи, щом я заговориш.

— Аз ви превързах — отвърна Виолен тихо. — Надявам се, че ще ми простите, наложи се да разрежа панталона ви. Загубихте съзнание, а нямаше как да открия раната. Във вашето състояние би трябвало да сте на легло, а не да препускате по света. Това е истинско лекомислие!

— И това ми казвате точно вие, малката! — Думите прозвучаха саркастично. — След като трябва да сте ми благодарна за това лекомислие. Или копнеете за изисканите забавления, които щяха да ви предложат онези обесници в бърлогата си?

Виолен не можеше да отрече, че му дължи благодарност. Но я подразни арогантното му високомерие. Ранен и отпаднал, той пак не се отказваше от непочтителната си надменност. Това бе човек, който наистина не би търпял да бъде поучаван какво бива и какво не бива да прави.

— Името ми е Виолен дьо Сен Хеде — натърти тя. — Не съм свикнала да ме наричат малката. И ще ви бъда признателна, ако благоволите да го запомните. Това не ми се нрави.

— Не ви се нрави?! Я гледай ти…

Сдържан дрезгав смях разтърси тялото на мъжа. Той се понадигна на лакът. Преди Виолен да има време да реагира, той я хвана за рамото и я притегли към себе си.

Полулегнала и притисната към гърдите му, на Виолен оставаше само или да рита безпомощно и смешно, или да си кротува. Тя избра второто, само го изгледа с изпепеляващ укор.

— Имате обноски на дукеса, мадам — ухили се той срещу този обвиняващ гневен поглед, — гардероб на прислужница и тяло на съблазнителка! За съжаление, аз не съм дук, а войник. Войниците са свикнали да вземат онова, което пожелаят.

Преди Виолен да разбере какво иска да каже, той притисна устните си върху нейните. Откакто преди много години и последната й сестра отиде в манастир, никой не я бе целувал. Само при много специални случаи баща й докосваше челцето й със сухи, безстрастни устни, а задявките на овчарите и селските момци си бяха за момите от техния свят, а не за последната Сен Хеде. За първи път Виолен усещаше устните на мъж върху устата си.

Младото момиче потрепери в ръцете на Раймон дьо Мариво. Обхвана я някакво непознато и тревожно чувство. Някаква смесица от любопитство, желание и страх я накара да се стаи и да издържи на това интимно докосване на чуждото лице, на устните и на езика, които завладяваха дъха й. Знаеше, че трябва да се брани, че този човек упражнява насилие. Но имаше и някакво друго пронизително усещане. Чувството, че се разтваря и разцъфва като цвете под жадувания дъжд, нещо, което се бе таило дълбоко в нея и което никога не бе намерило възможност да се изрази. Това чувство й диктуваше сега да се свие в тези мъжки ръце, да разтвори устните си под алчната страстна мъжка уста, да се покори на езика, който я търсеше и я покоряваше.

Сърцето й блъскаше в гърдите, топла вълна заля цялото й тяло. Мина време, преди да осъзнае, че тази жарава се сипе по тялото й не само от властната му целувка, но и от ръцете му, обхванали гърдите й през плата. Гърдите й сякаш сами напираха към дланите му и търсеха сладката треска, която те причиняваха.

Тих дрезгав смях върна Виолен към действителността. Полузамаяна, останала без дъх, тя изведнъж усети, че вече никой не я държи, че вече няма ръце, които я насилват…

Тя се отдръпна рязко и прекара длани по слепоочията си. Пръстите й провериха машинално добре ли са закрепени плитките й и най-после пое дъх. Бяха й нужни само няколко секунди, за да се овладее.

— Войниците също трябва да спазват добрите нрави и приличието! — Сега вече говореше сякаш не тя, а Франсин. Франсин, която се бе подстригала и сега бе сестра-портиерка в един францискански манастир, бе отгледала всъщност малката си сестричка до тринадесетата й година, след като майка им бе починала. Нейният строг морал, педантичната й любов към реда и набожността й се бяха превърнали за Виолен в мерило за всяко нещо, независимо от това, че тя все не успяваше да ги постигне.

— Приличието! Господи! Добрите нрави! — Мъжът на леглото се разтресе от смях. — Ти наистина си странно създание, малката! Какво ще рече добри нрави? Животът е суров и брутален. Та помисли си за ония клети дяволи, които се простиха с живота си днес! Пак ли ще твърдиш, че Бог е всеблаг? Каква заблуда!

Виолен долови някакво скрито обвинение в думите му, някакво огорчение, която тя не можа точно да схване.

— Човек би помислил, че никога в живота си не сте почувствал ласкавото влияние на майка или сестра…

— И не само това — прекъсна я виконтът саркастично. — Не само на майка, но и влиянието на баща, което просто отказах да приема в младежката си глупост. Бях твърде горд, за да му се доверя и съдбата ми представи сметката, която трябваше да заплатя за това. Не ме карайте сега да философствам, малка дукесо! Трудно бихте го понесли. Преминах към школата на циниците, след като имах ред поводи да се усъмня в мъдростта и благостта на Бога.

— Не съм дукеса — коригира го Виолен наставнически.

— Аз съм ви обявил за моя дукеса — отвърна младият човек упорито. — Или предпочитате да се отнасям към вас като към прислужницата на госпожата на кралския бирник?.Ами добре! Ще бъдете ли така любезна да помолите стопанина на страноприемницата да ни донесат нещо за ядене? Струва ми се, че мога да изям половин вол! И ако му се намира в избата вино от Лоара, няма да е зле. Повече от година бях лишен от това удоволствие. Е, какво се бавите? Какво има?

Виолен цяла пламна.

— Простете… но… имате ли пари? Аз не притежавам нищо, затова и пътувах с тази неприятна компания. Просто им предложих в замяна да помагам като камериерка и компаньонка. Аз не смея… да помоля стопанина, след като зная, че не сме в състояние да възнаградим услугите му…

Отново смях. Или беше кашлица този път?

— Нямайте грижа, малка дукесо. Ще възнаградим царски добрия метр Тибо. От него се иска само да обере за нас де що има в кухнята и избите си. След като няма да имам друго удоволствие, поне на масата ни да има изобилие!

Виолен тръгна, без да каже нито дума повече. Така и не разбра какво точно искаше да каже нейният спасител. Но остана с впечатлението, че ще е по-добре да не пита, защото би могъл да промени намеренията си.

Всъщност, страхува ли се тя от този човек или не? Ако това е страх, то той бе съвсем различен от онова, което бе изпитала при нападението на разбойниците. Не, сега беше друго — усещане непознато, но не по-малко тревожно. Нещо съвсем ново бе нахлуло в живота й и то я изпълваше с безпокойство.