Лайза Клейпас
Диви нощи (9)

ОСМА ГЛАВА

Лоугън се събуди от дълбокия сън и примигна на слънчевата светлина, огряла стаята. Протегна се и откри, че е сам в леглото. Спокойната му усмивка се стопи и за миг се запита дали не е сънувал изминалата нощ. Не, на чаршафа имаше ръждиви петна… следи от кръвта на Мадлин. Заля го вълна на нежност и Лоугън почувства нужда да я прегърне, да й каже с каква наслада го е дарила, колко я обича.

Стана от леглото, облече халата си и прокара пръсти през косата си.

— Мади? — извика Лоугън и прекоси апартамента. Роклята й беше изчезнала от дневната. Дори и фуркетите бяха събрани от килима. Той се засмя учудено. Сигурно се е притеснила от факта, че са прекарали заедно нощта, и не е искала да стане предмет на клюки сред слугите. Но нямаше нужда от подобна свенливост… още повече, че тя нямаше да работи като прислужница. Дори пръста си нямаше да помръдне — от сега нататък щеше да живее като кралица.

Лоугън влезе в нейната стая. Тя беше странно гола, сякаш девойката никога не беше живяла там. Той се намръщи, отиде до шкафа и го отвори. Няколкото й рокли не бяха вътре, също обувките и шапката й.

Обзеха го съмнения. Все още бос, Лоугън се насочи към стълбището. За свое облекчение съзря дребната фигурка на Мадлин в предверието. Тя се беше спряла и разговаряше с икономката. Госпожа Бийчъм изглеждаше очевидно притеснена и се опитваше да я задържи.

Мадлин беше облечена във вълнената си наметка и носеше чанта, в която вероятно бяха вещите й. Тя го напускаше.

Лоугън безшумно слезе по стълбите и приближи. Обърканият поглед на госпожа Бийчъм се спря върху него. Усетила присъствието му, Мади се обърна.

— Добро утро — каза Лоугън и обгърна раменете й. Той се вгледа в напрегнатото й лице и забеляза бледите страни и тъмните кръгове под очите. Видът й беше като на излязла от преизподнята. Лоугън от опит знаеше, че нито една жена, прекарала любовна нощ с него, не бе имала подобен израз. Това почти го ласкаеше.

Без да проявява излишна скромност, той смяташе, че е добър любовник. Партньорките му досега винаги бяха показвали задоволството си на сутринта. Освен това Мади явно изпита наслада от любенето с него — той добре познаваше белезите на върховно удоволствие при жените, за да се съмнява в това. Защо тогава тя имаше такъв измъчен вид?

Устните й се разтвориха и тя понечи да каже нещо, но той я прекъсна и спокойно се обърна към икономката:

— Госпожо Бийчъм, бихте ли се погрижили за закуската?

— Да, господине.

Икономката разбра желанието му да останат насаме и веднага се оттегли.

— Няма да остана… — започна тъжно Мадлин, а Лоугън я накара да замълчи с една дълга целувка.

Отначало тя се възпротиви, тялото й беше стегнато, устните плътно затворени. Лоугън продължи да я целува, докато тя не потръпна и не се подчини. Едва когато се увери, че отговаря на целувката му, Лоугън вдигна глава. Тя беше леко зачервена, но лицето й все още изглеждаше напрегнато.

— Мади — каза той нежно и погали с палеца си брадичката й. — Какво става, по дяволите?

— Казах ти, че ще си отида.

Лоугън дълго я гледа, докато тя не сведе очи.

— Искаше да си тръгнеш, без да ми кажеш дума? След всичко, което се случи снощи? — Гласът му стана по-груб. — Дявол го взел, всичко това ми омръзна!

Въпреки възраженията й, той я хвана за китката и насила я набута в съседната стая. Затвори вратата зад себе си, прегърна я, а пръстите му се заровиха в косите й.

— Мади — бързо заговори Лоугън. — Първия път никога не е лесно. Снощи трябваше да проявя повече нежност към теб…

— Не — каза тя с блеснали очи. — Ти… ти беше много нежен.

— Следващия път ще бъде по-хубаво. — Лоугън нежно докосна брадичката й. — Ела горе е мен и ще ти покажа колко прекрасно може да бъде всичко това. Ще те накарам да забравиш болката, която изпита…

— Пусни ме да си отида — прошепна тя тихо.

— Не преди да ми обясниш какво има.

Мади се опита да се освободи и да се отправи към вратата.

— Не издържам, когато ме гледаш така, защото зная, че скоро ще ме намразиш… така, както аз се мразя.

Лоугън се обърка и се опита да разбере думите й.

— Да не би да те е срам, че ще бъдеш моя любовница?

Това беше единственото обяснение, което имаше смисъл. Ненавистта към самата себе си, изразена върху лицето й, нещастните й очи… тя сигурно смяташе за неморално да живее с мъж без венчило. Изпълнен е нежност, Лоугън се приближи и взе лицето й в шепи.

— Любима моя, ще успокоиш ли съвестта си, ако се венчаем?

Мадлин се стъписа и го погледна с широко отворени очи.

— Ще го направиш ли за мен?

Лоугън леко се усмихна, сърцето му лудо заби. Не обичаше да рискува… самата дума „женитба“ го караше да настръхва… но той не беше страхливец. Дълго време беше търсил жената, която би могъл да обича. Не би се поколебал, каквото и да поискаше Мадлин.

— Господ да ми е на помощ! Казах ти, че ще направя, каквото поискаш!

Чертите й се изкривиха в тъжна гримаса.

— Аз желая… — започна тя и спря, сякаш се беше задавила.

Преди един от двамата да продължи, на вратата се почука.

— Не обръщай внимание — промърмори Лоугън и се наведе към нея.

Но чукането продължи и се чу гласът на госпожа Бийчъм:

— Господин Скот…

Лоугън обърна глава и въпросително погледна към вратата. Икономката знаеше, че не бива да го безпокои в подобен момент.

— Какво има? — грубо попита той.

— Нещо… извънредно.

— Не ме безпокойте, освен ако къщата не се запали.

— Господине… — настоя госпожа Бийчъм, макар и с неудобство.

Лоугън пусна Мади и, ругаейки, отиде да отвори вратата.

— Искате ли да ми кажете нещо, госпожо Бийчъм?

Икономката се сви, като умишлено избягваше погледа на Мади.

— В предверието ви чака един господин.

— За днес нямам определени срещи.

— Да, господине, но той е много разтревожен.

— Не ме интересува, дори да получи удар на прага ми. Кажете му да дойде по-късно.

Госпожа Бийчъм изглеждаше очевидно притеснена.

— Господин Скот, посетителят се представи като лорд Матюс. Каза, че търси изчезналата си дъщеря. Смята, че я държите тук.

— Че аз я…

Макар да остана неподвижен, Лоугън улови изражението на Мадлин. Той видя лицето й… тя беше ужасена… устните й безмълвно казаха „не“.

Същата дума се стрелна в ума на Лоугън. Не, не още веднъж… Тъкмо беше намерил щастието и то отново му се изплъзваше. Той не осъзнаваше какво става и какво значение можеше да има това посещение. Знаеше само, че Мадлин криеше страшна тайна — тя изведнъж се изчерви. „Боже, не!“, мислеше си отчаяно Лоугън. „Дано да е грешка!“

Той си наложи равнодушен вид, но отвътре чувствата му бушуваха. Някаква разумно мислеща част на мозъка му преценяваше положението. Ако Мади е дъщеря на лорд Матюс… или както и да му е името… значи тя го е лъгала, при това през цялото време. Единственото, което можеше да установи сега, беше докъде е стигнала лъжата и защо е лъгала.

— Нека заповяда — каза тихо Лоугън.

Имаше странното чувство, че играе в треторазредна пиеса. Той беше негодникът на пиесата, Мадлин се явяваше в ролята на наивното момиче…, а лорд Матюс беше безутешният баща.

Матюс влезе в стаята, изпълнен със страх от онова, което би могъл да съзре. Видът му беше на човек, който влиза в почтен дом, за да открие, че този дом се ползва с лошо име. Беше малко над четиридесетте с невзрачно лице с къса брадичка и пълни страни, с тъмна коса, оредяваща на темето.

В първия момент Лоугън се поуспокои, като си помисли, че този човек вероятно няма роднинска връзка с Мади. Но когато погледите на бащата и дъщерята се срещнаха, лицата им изразяваха взаимно обвинение. Вече нямаше съмнение коя е Мади.

— Мадлин, какво си направила? — промърмори Матюс.

Тя стоеше като статуя, само главата й леко потръпваше, сякаш не искаше да повярва, че баща й е тук.

— Аз… днес щях да се върна при вас.

— Трябваше да се върнеш преди един месец — отвърна Матюс. Той се помъчи да запази самообладание и се обърна към Лоугън. — Господин Скот, очевидно се налага да се изясним. Нямате представа колко дълбоко съжалявам, че се запознаваме при подобни обстоятелства.

— Представям си донякъде — промърмори Лоугън.

— Аз съм лорд Матюс от Хемптън. Преди два дни разбрах, че дъщеря ми Мадлин отсъства от пансиона повече от месец. Аз… — той погледна към Мади — … очаквах нещо подобно. Тя е най-малката от трите ми дъщери и най-непокорната. Макар че беше сгодена за лорд Клифтън, тя отказа да приеме решението ми, че за нея той е подходящ съпруг…

— Той е възрастен човек! — избухна Мадлин, а баща й се обърна към нея с бясно изражение.

— След като отказа да приеме решението ми — повтори Матюс със строг тон, — Мадлин си измислила някакъв план, за което аз трябваше да се досетя. Една от съученичките й, госпожица Елънър Синклър, беше принудена, под заплаха да бъде изгонена от пансиона, да разкрие подробностите на този план.

— Какъв план? — попита тихо Лоугън.

Възмущение и укор се изписаха по лицето на Матюс, когато погледна дъщеря си.

— Може би Мадлин ще ни обясни.

Лоугън се насили да погледне момичето, което стоеше близо до него… Невинното момиче, което успя да помрачи отдавна лелеяните му надежди и мечти. Виновното й лице беше силно зачервено, очите й горяха от възмущение. Каквото и да беше сторила, сега тя съжаляваше. Или може би съжаляваше само, че е спала с него. Лоугън искаше да разбере истината, искаше да я накара да признае. Докато чакаше, погледът му беше прикован в нея. Най-сетне тя успя да проговори.

— Никога не съм искала да се омъжа за Клифтън. Противих се отчаяно на годежа — факт, който беше известен на всички, дори и на самия Клифтън. Докато бях в пансиона, осъзнах, че като изключим самоубийството, има само един начин да попреча на тази женитба. — Тя започна да заеква, но очите й го молеха да я разбере. — 3-затова реших да… с-се озлочестя.

Лоугън почувства неприятен спазъм в стомаха. Той чу студения и строг глас на лорд Матюс, който идваше сякаш отдалеч.

— Господин Скот, дъщеря ми явно е избрала вас за обект на своя план. Кажете ми… има ли някакъв шанс… успях ли, с Божията милост, да дойда навреме?

Лоугън чакаше отговора на Мадлин. „Кажи му, дявол те взел!“, ръмжеше вътрешно той, но тя мълчеше.

— Закъсняхте — каза той спокойно.

Червена мъгла обви Лоугън, когато разбра истината.

Значи Мадлин си беше играла с него. Докато се измъчваше от любов и копнеж, тя го е въртяла на малкия си пръст и го е правела на глупак. Той почервеня от унижение, но това беше последното от всички чувства, които бушуваха в него. „Отново“, помисли си той с болка. Отново беше предаден от жена. Но този път беше много по-лошо от предишния.

Лоугън погледна Мадлин с омраза, защото тя изглеждаше толкова бледа и изоставена. Не беше нищо повече от една скъпа кобила за разплод, чието единствено предназначение беше да ражда породисти жребчета. Повече от това нямаше право да иска. За жени като нея бракът няма нищо общо с любовта, а представлява просто сделка с цел забогатяване и обществено положение. И в пристъп на бунт Мадлин Матюс го беше използвала, за да не изпълни дълга си.

— Защо мен? — попита я той с дрезгав глас.

Тя тръгна към него, простряла умолително тънката си ръка. Лоугън инстинктивно отстъпи. Господ да му е на помощ! Ако го докоснеше, той щеше да загуби почва под краката си.

Мадлин спря, защото разбра, че той иска да запази разстоянието между тях. Нищо в тази сцена не отговаряше на действителността — нито присъствието на баща й, нито овладяното изражение на Лоугън, нито чувството й, че го губи. Ако думите биха могли да поправят станалото… Ако Лоугън можеше да разбере, че онова, което беше започнало като бунт на една ученичка, се е превърнало в любов… Тя би направила всичко, за да заличи болката, която, тя беше сигурна, изпитва той. Всичко, за да му спести страданието.

— Елънър ми показа една твоя снимка — каза Мадлин, загледана в любимото лице. — Помислих си, че си… елегантен.

Тя се изчерви, защото разбра каква обида изрича.

— Не, това не е правилната дума. Аз… Започнах да се влюбвам в теб още тогава и исках… — Мадлин млъкна и нетърпеливо поклати глава. Нямаше начин да оправдае действията си.

— Поласкан съм — каза Лоугън дрезгаво с явно неудоволствие.

— Ти не разбираш как беше!

Каквото и да кажеше Мадлин, той щеше да го приеме като обида, прибавена към страданието. „Обичам те!“, копнееше да извика тя, но нямаше право да му го каже. Пък и той щеше да я презре още повече заради подобни думи. Тя се обърна, а баща й пристъпи към Лоугън.

— Господин Скот, не съм сигурен доколко носите отговорност, ако изобщо има такава, след като вие явно неволно сте влезли в ролята на глупака в цялата тази история. Човек би се надявал, че вие не бихте докоснали Мадлин, но от мъж като вас не бих очаквал нещо по-различно от прелъстяването на млади невинни момичета. — Матюс уморено притвори очи. — Предполагам, че е твърде много да моля за обезщетение.

— Какво обезщетение бихте поискали? — студено попита Лоугън.

— Бих искал Мадлин да може отново да се свърже с лорд Клифтън. Но тъй като това е невъзможно, ще трябва да се задоволя с вашето мълчание. Аз и семейството ми ще понесем това нещастие с цялата дискретност, която е нужна. Ще се погрижим за бъдещето на Мадлин, независимо какво ще бъде то. Ще ви помоля само да отречете слуховете, ако достигнат до вас.

— С радост — Лоугън не поглеждаше към Мади. За него тя повече не съществуваше.

— Лоугън, моля те — прошепна Мадлин. — Няма да понеса, ако всичко остане така.

— Госпожа Бийчъм ще ви покаже изхода — произнесе Лоугън равнодушно. — Довиждане, лорд Матюс.

Той излезе от стаята, без да знае накъде отива. Знаеше само, че трябва да излезе.

Скоро откри, че е в личния си апартамент, където се заключи в пълна самота. Имаше усещането, че плува под вода. Стоя дълго време насред стаята, без да се осмели да мисли. Но ехото от гласа на Мадлин отекваше в ума му :„Обичам те, Лоугън… обичам те…“

Тя беше по-добра актриса, отколкото очакваше. Говореше съвсем откровено. И той си позволи да й повярва.

Очите го боляха. Когато гневът му започна да се излива навън, Лоугън усети как страните му изтръпват.

— Боже — промърмори той, обзет от омраза към себе си. Стенейки от отчаяние, грабна една ваза от династията Танг и я запокити без посока. Звукът от трошащия се безценен порцелан отекна в него. Тъкмо този звук сякаш освободи демона на разрушението. Без да осъзнава действията си, свали една картина от стената, разкъса платното; сграбчи няколко от най-близките предмети — стъкло, дърво, порцелан — и ги строши, после коленичи с окървавени ръце.

Припряно чукане на вратата допълни страхотното пулсиране в мозъка му.

— Господин Скот! Моля ви, отговорете! Господин Скот… Вратата се отключи и Лоугън с разкривено от гняв лице се озова пред разтревожените госпожа Бийчъм и Денис.

— Вън! — дрезгаво изкрещя той.

Изненадани и уплашени от онова, което видяха, те се оттеглиха и го оставиха сам с любимите му произведения на изкуството, унищожени от самия него. Той отметна глава и се загледа в пода. Усети, че нещо в него умира… умираше топлотата и нежността, която беше пазил през целия си живот. Никога нямаше да бъде същият като преди. Никога нямаше да позволи някой отново да му причини страдание.