Лайза Клейпас
Диви нощи (15)

ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Състоянието на Мадлин пролича още повече през следващия месец, което налагаше ограничение в излизанията й. Когато ходеше на пазар, на разходка с карета или пеша из парка, беше придружена от най-малко двама души от прислугата, на които Лоугън беше дал специални разпореждания. Тя не биваше да се преуморява, беше им казал той, трябваше да посещава само безопасни места и да се храни редовно.

— Не ми е приятно да се отнасяш към мен като към дете — му каза Мадлин една сутрин, докато седеше пред тоалетната си масичка. Тя не можеше да понесе мисълта, че е загубила свободата си. Усетила веднъж удоволствието да прави, каквото си поиска, и да ходи, където пожелае, тя трудно се примиряваше със заседналия начин на живот, какъвто водеха повечето жени в нейното положение.

— Независимо какво правя, все някой се навърта около мен да ми помага… или да ме тъпче с нещо.

За да я разсее, Лоугън я слушаше с престорена сериозност.

— Никой не се отнася към теб като към дете — отговори той, — а като към човек, чието здраве е най-важното нещо за мен.

— Чувствам се като в затвор — каза тя мрачно. — Искам да отида някъде, да направя нещо…

— Например?

Мадлин въздъхна, взе четката и започна бързо да реши дългите си коси.

— Никой не е посещавал дома ни след бала. Нямам никакви приятелки освен Джулия, но и тя като теб е заета в театъра. И макар че получаваме по десетина покани на ден, не приемаме нито една от тях.

Докато се вглеждаше в мъничкото й, напрегнато лице, Лоугън намръщи вежди. Разбра, че онова, което ставаше, надминава очакванията му. Беше дошъл краят на неговото дълго и старателно пазено уединение. Мадлин беше млада, жизнена жена, която искаше да живее пълноценно в обществото, да има приятели, да усети разнообразието от забавления, които Лондон предлагаше.

— Разбирам — каза Лоугън, взе четката от ръката й и я остави настрана. Той приклекна и лицето му се приближи до нейното. — Нямам никакво желание да те държа като птичка в златна клетка, мила. Ще видя какво мога да сторя, за да разнообразя поне малко дните ти.

На устните му се появи закачлива усмивка.

— Предполагам, че от нощите не се оплакваш.

— Не — каза тя, изчерви се и отвърна на усмивката му. После повдигна устни за целувка.

Лоугън удържа на думата си и започна да придружава Мадлин на художествени изложби, аукциони, вечери и концерти. Когато посещаваха театъра на Друри Лейн или Кралската опера, седяха в елегантната си лична ложа. За радост на Мадлин приеха покани за увеселения в края на седмицата в провинцията, където тя имаше възможност да общува с други млади майки. Тя разбра, че Лоугън не обича да посещава подобни места, защото постоянно беше обект на внимание, наблюдение и вълнение, фактът, че той жертваше скъпоценното си уединение заради нея, будеше едновременно недоумение и удоволствие.

Мадлин знаеше, че много жени й завиждат за това, че Лоугън е неин съпруг. Той беше чаровен, интелигентен, щедър и изискан по начин, който го отличаваше от другите съпрузи. Тя се наслаждаваше на брака им — компанията му, чувството му за хумор и, разбира се, начинът, по който я любеше и й доставяше удоволствие.

Все пак, колкото и голяма да беше близостта им, Мадлин знаеше, че тя е далеч от онова, което можеше да бъде. Лоугън никога повече не я погледна, както преди, никога не я целуна с горещата любов и копнеж, както преди. Той запазваше една малка, но твърда преграда между двамата. Беше ясно, че не й вярва и смята, че те никога не биха могли да се свържат емоционално. Мадлин се опитваше да запази чувствата си към него, макар да знаеше, че любовта й може да бъде отхвърлена, без значение колко я желаеше Лоугън.

Както предрече Джулия, апетитът на Мадлин се върна и тя навакса теглото, което беше загубила, дори понапълня. Всяко безпокойство, което би могла да има заради промените във фигурата й, бързо изчезна.

— Отсега нататък можеш да спиш тук — каза една вечер Лоугън, след като я беше пренесъл на леглото си и се бяха любили. Той погали ханша й с ръка и добави. — Така е по-удобно вместо всеки път, когато те пожелая, да пращам за теб или пък да бия път чак до стаята ти.

Сгушена в обятията му, Мадлин се усмихна сънливо.

— Не бих искала да те безпокоя. Зная, че обичаш да спиш сам.

— Не заемаш много място — отбеляза Лоугън и ръката му погали корема й. — Засега поне.

Мадлин се обърна с гръб към него.

— Скоро ще стана такава, че ще заемам половината легло. Ох, колко искам да съм по-висока! Жени с моя ръст не изглеждат добре по време на бременността — приличат на гъски.

Лоугън притисна гърба й до тялото си.

— Мадам — каза той с топъл глас, който гъделичкаше ухото й. — Всяка нощ ви доказвам колко сте желана. Струва ми се, че досега едва ли бихте могли да се съмнявате в своята привлекателност.

— Да не харесваш жени с големи кореми? — попита недоверчиво Мадлин и усети как той се усмихна във врата й.

— Само една — Лоугън я обърна по гръб. — Сега предполагам, че ще пожелаеш да ти го докажа още веднъж.

Тя се отдръпна от него с престорено нежелание.

— Щом не представлява някаква трудност…

— Настоявам — промърмори той, привлече я към себе си и я целуна.

Лоугън беше непредсказуем човек. Понякога я глезеше и веселеше, друг път се държеше към нея съвсем хладно. В повечето вечери след театър той бързаше към дома, за да бъде с нея, но когато прекрачеше прага изобщо не показваше нетърпението си. Така беше привикнал да крие чувствата си, че Мадлин се питаше дали той изобщо я обича или я счита за нещо като домашен любимец. Все пак имаше моменти, които й вдъхваха надежда.

Три пъти седмично Мадлин позираше за портрета, който Лоугън беше поръчал. Художникът, господин Орсини, беше талантлив и приятен мъж, без да има налудничавия нрав на художниците, както очакваше Мадлин.

— Съпругата ви е една от най-големите красавици, които съм рисувал — каза Орсини на Лоугън, който дойде на един от сеансите.

— Господин Орсини, — възрази Мадлин от мястото, на което позираше, — не бива да ме притеснявате…

— Тя притежава едно необикновено качество — продължи да откровеничи Орсини. — Чувственост, примесена с чистота. Магическо съчетание на дете и жена.

Мадлин не беше свикнала с разточителни хвалебствия и наведе очи към пода.

— Да — чу тя Лоугън да отговаря тихо. — Точно това виждам у нея и аз.

 

 

При възможност Мадлин посещаваше театър „Капитал“ следобед, гледаше репетициите и дори помагаше като суфльор. Изглеждаше, че Лоугън не се дразни от присъствието й. Всъщност, признаваше си той, беше му приятно да знае, че тя е някъде наблизо.

— Това ми спестява притеснението да си мисля каква ли беда те е сполетяла — казваше й сухо той.

На Мадлин й беше приятно да поседи с актьорите от трупата, които не се смущаваха от присъствието на бременна жена. Те бяха свикнали, защото много от актрисите продължаваха да играят до шестия-седмия месец на бременността. Работниците от „Капитал“ пък се отнасяха към Мадлин много сърдечно и сред тях тя се чувстваше приятно и удобно.

Най-хубави бяха вечерите, когато заедно с Лоугън си почиваха след вечеря. Прекарваха часове наред в четене и разговори, докато Лоугън не я отнасяше в леглото. Изглеждаше, че крехката връзка между тях ставаше по-здрава. Мадлин започна да си мисли, че вече е спечелила битката за връщане на доверието на Лоугън… докато един ден нейните илюзии за щастие май се поразклатиха.

Неделната сутрин минаваше както обикновено — обилна закуска и кафе, после Мадлин отиде на църква, след което прекара няколко часа с Лоугън в личния им апартамент. Лоугън четеше една пиеса и правеше бележки и поправка, а Мадлин се топлеше около стенната печка и бродираше.

Тя погледна към тъмнокосата глава на съпруга си и не се въздържа да не приближи до него. Остави ръкоделието си на пода, застана зад стола му и сложи ръце на раменете му.

— Не обичам да бродирам — каза тя и се наведе над ухото му.

— Тогава недей — отговори Лоугън и обърна страницата.

— Нямам друг избор. Всички почитаеми госпожи бродират.

— Кой иска да се държиш като почитаема? — попита Лоугън разсеяно, като се опитваше да внимава. — Не чети зад гърба ми, мила. Не мога да се съсредоточа.

Мадлин плъзна ръце по гърдите му.

— Не бива да работиш в неделя. Грях е!

Тя леко го целуна няколко пъти по шията и с устни усети туптенето на пулса му.

— Ей сега ще извърша един по-голям грях — отговори Лоугън, хвърли пиесата и обърна стола си да я прегърне. Мадлин се изсмя, когато той я сложи на скута си. Ръцете му опипваха тялото й.

— Кое според вас, мадам, е подходящо занимание за неделя? … Това?… Или може би това?

Играта им беше прекъсната от почукване. Мадлин скочи от скута на Лоугън, набързо пооправи полите си й се върна на мястото си до печката. Влезе лакей и подаде на Лоугън писмо, сложено върху сребърен поднос. Лоугън се засмя на опита на Мадлин да изглежда сериозна, взе писмото и освободи лакея.

— От кого е? — попита Мадлин й се приближи до Лоугън, който счупи печата.

— Явно е от някого, с когото съм се запознал чрез Лорл Дрейк — Лоугън се намръщи и зачете на глас: — С дълбоко съжаление ви съобщавам една вест, отнасяща се до общия ни приятел лорд Дрейк. Реших, че бихте желали да бъдете веднага уведомен…

Лоугън замлъкна, но очите му бързо летяха през редовете.

Мадлин го гледаше, а той свърши четенето в мълчание и замръзна на мястото си.

— Лоугън? — попита тя колебливо. Той сякаш не я чуваше. Мадлин се протегна, взе полусмачканото писмо от ръката му и го разгъна. Тихо, жалостиво възклицание излезе от устните й, когато го прочете. В него пишеше, че миналата вечер Андрю, лорд Дрейк, беше посетил някакво увеселение на яхта по Темза.

По някое време лорд Дрейк паднал зад борда, но никой не забелязал това и едва на сутринта претърсили основно частната яхта, но не намерили и следа от него. Щели да го търсят и в реката, но често в подобни случаи тялото не можело да бъде открито дни наред.

Мадлин нежно докосна рамото на съпруга си

— Той можеше… може ли добре да плува? Има вероятност да е стигнал до брега.

— Не, не можеше да плува добре — каза Лоугън с дрезгав глас. — А и сигурно е бил мъртво пиян, за да се опита.

Тя го погали по врата.

— Лоугън, много съжалявам…

Той се изви настрани и изсумтя през зъби.

— Недей! — Гърбът му видимо потръпна. — Искам да остана сам.

С цялото си същество Мадлин искаше да остане с него, да го успокои, но Лоугън я отблъсна. Не желаеше да сподели с нея мъката си. Беше адски тежко да осъзнаеш, че обичаш някого, но той отблъсква любовта ти. Ако наистина имаше някакви чувства към нея, Лоугън се бореше с тях на всяка крачка. Мадлин отново погледна тъмнокосата му глава и понечи да погали косата му.

— Лоугън, какво да направя? — прошепна тя.

— Просто се махни!

До края на деня и на следващия Лоугън пи затворен в стаята си. Само веднъж той проговори на Мадлин и й каза да съобщи в „Капитал“, че няма да се яви на работа. Дубльорът му да поемел представлението следващата вечер.

— Кога ще отидеш? — попита Мадлин и се вгледа в пияните му очи. В отговор срещна пълно мълчание и той отново се затвори в стаята си. Не желаеше присъствието й, нито пък нечие друго. Отказваше да се храни, въпреки нейните молби и пълните подноси, които му изпращаше горе.

Разтревожена, Мадлин попита госпожа Бийчъм дали Лоугън се е държал така преди брака им и икономката се поколеба, преди да й отговори.

— Само когато вие го напуснахте, госпожо Скот.

Мадлин се изчерви виновно.

— Колко продължи?

— Една седмица пи до несвяст и още една измина, докато започна да се храни нормално. — Госпожа Бийчъм поклати глава в откровено недоумение. — Тогава го разбирах, защото знаех какво чувства към вас… но това… Не предполагах, че толкова е привързан към лорд Дрейк. Не бих искала да говоря лошо за мъртвия, но той си беше един нехранимайко, мир на праха му.

— Може би, защото са отраснали заедно. Не зная защо Лоугън се чувстваше отговорен за него.

Икономката сви рамене.

— Каквато и да е причината, господарят го понася твърде тежко. — Тя съчувствено погледна изопнатото лице на Мадлин. — Той ще се оправи. Вие не се натъжавайте, госпожо Скот. Не е хубаво жена във вашето състояние да се тревожи.

Естествено, лесно беше да се каже, но не и да се постигне. Как да не се тревожи, когато съпругът й беше решил да пие, докато умре? Късно вечерта на втория ден Мадлин събра смелост и отиде до вратата. Натисна дръжката и откри, че е заключена.

— Лоугън? — каза тя и тихо почука. Както очакваше, отговор не последва. Почука по-силно и отвътре се чу мърморене.

— Престани да дращиш по проклетата врата и ме остави на мира!

Гласът му беше неузнаваемо дрезгав и тя се уплаши.

— Отключи, моля те! — каза Мадлин и се опита да говори сдържано. — Иначе ще взема ключа от госпожа Бийчъм.

— Тогава ще ти откъсна врата като на петровско пиле — отговори той, като че щеше да изпита удоволствие от това.

— Ще чакам тук, докато не отвориш. Ако трябва, ще остана тук цяла нощ. — Отговор не последва и тя продължи пламенно. — И ако нещо се случи на бебето, нека тежи на твоята съвест!

Мадлин се отдръпна, защото чу тежките му стъпки. Вратата изведнъж се отключи и Лоугън силно я дръпна в стаята.

— От съвестта ми нищо не е останало — извика той и затръшна вратата, като затвори и Мадлин в стаята си. Наведе се над нея с огромното си тяло, с разчорлената коса, а дъхът му лъхаше на ликьор. Беше обут в ужасно смачкан панталон, бос и гол от кръста нагоре. Мадлин се разтрепери и уплаши от вида му. Стори й се, че е способен на всичко. Устата му беше изкривена, а в кръвясалите му очи блестеше див, отчаян пламък.

— Искаш да играеш ролята на грижовната съпруга — грубо каза Лоугън. — Да ме галиш по рамото, докато шепнеш утешителни слова в ухото ми. Да, ама аз не ти искам грижите! Нямам нужда от тях! Всичко, от което имам нужда, е това!

Ръката му сграбчи елечето й, пръстите му бръкнаха в деколтето й и той силно я притисна до себе си. Наболата брада около горещата му уста одраска шията й.

Мадлин почувства, че той очаква тя да се противи на грубата му ласка, но вместо това обви ръце около врата му и се отпусна до него. Нежното й движение явно обезоръжи Лоугън.

— Дявол те взел — изръмжа той. — Не те ли е страх от мен?

— Не — каза Мадлин и притисна лице до горещото му, гладко рамо.

Лоугън рязко се отдръпна, като дишаше тежко.

— Лоугън — каза тя тихо. — Държиш се така, сякаш някой те обвинява за смъртта на приятеля ти. Не разбирам защо.

— Няма нужда да разбираш.

— Има, защото ти искаш да се съсипеш. А много хора имат нужда от теб… и аз съм една от тях.

Гневът му като че ли се стопяваше и изведнъж той почувства злоба към самия себе си.

— Андрю имаше нужда от мен — промърмори Лоугън. — Аз го предадох.

Очите й потърсиха погледа му.

— За това ли е всичко?

— Отчасти.

Лоугън взе полупразната бутилка бренди и седна в края на разхвърляното легло. По чаршафа и килима имаше разлят алкохол — следи от трийсет и шест часовото му пиянство. Той вдигна бутилката към устните си, но преди да преглътне, Мадлин се приближи и му я отне. Той понечи да си я върне и се опита да се задържи на краката си.

Мадлин остави бутилката настрана и седна до него.

— Кажи ми — заговори тя с копнеж да го погали. — Моля те.

С вид на изоставено дете той притвори очи и наведе ниско глава. Изрече няколко имена… лорд Дрейк… граф Рочестър… госпожа Флорънс… и тогава сред порой от объркани думи разказа невероятната си история.

Мадлин стоеше, без да помръдне, и се опитваше да разбере какво й разказва Лоугън. Той каза, че е незаконен син на Рочестър и дъщерята на госпожа Флорънс… че Андрю му бил брат по баща. Тя слушаше с удивление, а той разкриваше душата си с горчивото откровение на един прокълнат човек. Стана ясно, че мъката и обичта му към Андрю са се смесили с чувство на тежка вина.

— Защо досега не ми разказа всичко това? — попита Мадлин, когато той замълча.

— Нямаше нужда… Беше по-добре да не го знаеш. А също и Андрю.

— Но ти си искал да му кажеш, нали? — промърмори тя, като се осмели да погали разрошените му коси. — И сега съжаляваш, че не си му разказал всичко, когато си имал тази възможност.

Лоугън прислони глава на гърдите й и опря чело до меката кожа.

— Не съм сигурен. Аз… Христе! Вече е късно! — Лоугън въздъхна и впери очи в кадифеното й елече. — Трябваше да направя повече за него.

— Направил си толкова, колкото си могъл. Плащал си дълговете му и той никога не ти е връщал парите. Дори си му простил, че ти е отнел Оливия.

— За това трябваше да му благодаря — каза Лоугън дрезгаво. — Оливия беше лъжкиня и кучка.

Мадлин трепна, защото нейната постъпка не беше много по-добра от тази на Оливия.

— Ще отидеш ли при Рочестър? — попита тя и усети как той се стегна.

— Трябва да съм спокоен, защото иначе ще го убия. Рочестър носи по-голяма отговорност за смъртта на Андрю от всички други. Той направи живота му истински ад, затова Андрю намери утеха в бутилката. — Лоугън се изсмя. — Лондончани имат специална дума за пияница. Тя означава подпухнал човек и се употребява и за удавник. Горкият Андрю… и в двете значения му подхождаше, нали?

Мадлин се престори, че не обръща внимание на жестокото сравнение, и продължи да гали тъмната му коса.

— Ела в моето легло да поспиш — каза тя след кратко мълчание. — Нека прислугата почисти и проветри стаята ти.

Лоугън дълго не й отговори. Мадлин знаеше, че той се колебае дали да не продължи да пие.

— За какво съм ти в леглото? — измърмори той. — Пиян съм и трябва да се изкъпя.

Мадлин леко се усмихна.

— Ти си добре дошъл във всякакво състояние. — Пръстите й се плъзнаха по мускулестата му ръка и стиснаха дланта му.

— Ела! — пошепна тя. — Моля те.

Мадлин мислеше, че Лоугън ще откаже. Но за нейна изненада той стана и я последва в стаята й. Тази малка победа намали тревогата й, но все още не беше спокойна. Едва сега започна да разбира каква тегоба е носил Лоугън в душата си. Нямаше нищо чудно, че така страда за смъртта на лорд Дрейк. Почувствал се е напълно предаден, когато е узнал, че богатото момче, с което е отраснал, всъщност му е брат. И нито един от двамата не е имал уютен дом и любящо семейство… Нито пък е бил щастлив.

Мадлин притисна с ръка корема си, сякаш да защити крехкия живот в утробата си. Лоугън сигурно щеше да е способен да обича едно невинно дете. Щом не желаеше нейното сърце… тя можеше да го дари поне с това.

Той спа неспокойно, въртеше се и бълнуваше насън. Щом започнеше да буйства, Мадлин го успокояваше и така будува през цялата нощ. На сутринта тя на пръсти излезе от спалнята и предупреди всички да не го безпокоят. После се изкъпа и облече тъмносиня рокля, гарнирана с дантела. Закуси сама, после за час-два прегледа кореспонденцията.

— Извинете, госпожо Скот… — гласът на иконома прекъсна мислите й. Той донесе визитна картичка на малък сребърен поднос. — Граф Рочестър лично е дошъл на посещение. Когато му казах, че господин Скот не е „у дома“, графът попита дали бихте го приели вие, макар и в този неудобен час.

Вцепенена от ужас, Мадлин гледаше визитната картичка, без да я вижда. Но макар зашеметена, тя изпита остро любопитство. Какво ли би могъл да й каже графът? Тя мислено благодари на Господа, че Лоугън все още спи. Никой не можеше да предвиди как би реагирал той, като научеше, че Рочестър е дошъл тук.

— Аз… Ще го приема за малко — каза тя и с подчертано внимание остави писалката върху прибора за писане. — Ще сляза във входната зала.

— Да, госпожо Скот.

Сърцето й биеше лудо, когато отиде в залата. През цялата нощ Мадлин се бе питала що за човек ще да е този Рочестър, че да мами толкова години синовете си… да не признае Лоугън за свое дете и да позволи един прост грубиян да го пребива от бой. Без да познава графа, тя го презираше… и заедно с това в душата си му съчувстваше. Най-сетне Андрю беше негов законен син и графът сигурно страдаше, че е починал.

Мадлин позабави стъпките си, когато видя в залата да стои възрастен, висок, леко прегърбен мъж с посивяла коса и ъгловато лице, напълно лишено от топлина или хумор. Макар да нямаше външна прилика между него и Лоугън, Мадлин можеше да се убеди, че графът му е баща. Също като Лоугън и графът изглеждаше самотен, непобедим, изпълнен с напрежение. По лицето му личаха следите на мъката: кожата му беше посивяла, а в очите му нямаше живот.

— Лорд Рочестър — каза Мадлин и предпазливо кимна, без да му подаде ръка.

Графът изглеждаше изненадан от липсата на уважение, което тя показа.

— Госпожо Скот — произнесе той с дрезгав глас. — Много мило, че ме приехте.

— Съболезнования за загубата — тихо каза Мадлин.

Последва тишина; двамата се изучаваха.

— Вие сте чували за мен — обади се графът. — Виждам го по лицето ви.

Мадлин кимна.

— Да, той ми съобщи.

Графът вдигна вежда въпросително.

— Предполагам, че ме е описал като жестоко чудовище?

— Разказа ми само фактите, милорд.

— Вие сте по-добра партия, отколкото очаквах, че ще постигне Лоугън — забеляза Рочестър. — Млада жена с добро възпитание. Как ли се е съгласило семейството ви на подобен брак?

— Родителите ми бяха твърде доволни от възможността да приемат в семейството си такъв изискан господин — хладно отговори Мадлин.

Проницателните очи на Рочестър се втренчиха в нея, сякаш да открият някаква лъжа, но той се усмихна с възхищение.

— Синът ми е щастлив, щом си е избрал такава съпруга.

— Синът ви? — повтори Мадлин. — Бях останала с впечатлението, че вие не сте пожелали да го признаете.

— Точно това исках да обсъдя с него.

Преди Мадлин да зададе следващия си въпрос, двамата чуха, че някой приближава, и се обърнаха. Лоугън влезе, застана до Мадлин и студените му сини очи безразлично се вгледаха във възрастния мъж. Беше се възстановил след дългия сън. Косата му беше още влажна след банята, беше избръснат, облечен в бяла риза, тъмен панталон и жилетка в зелено и сиво. Въпреки освежения му вид, под очите му личаха тъмни кръгове, а лицето му беше бледо.

— Нямам представа какво те е довело тук — каза Лоугън на Рочестър с монотонен глас.

— Ти си всичко, което имам — искрено отговори Рочестър.

Лоугън горчиво се усмихна.

— Много се надявам, че не ми предлагаш да ти послужа като замяна на Андрю?

Старецът видимо помръкна.

— По отношение на Андрю допуснах много грешки… няма да го отрека. Може би не бях идеалният родител…

— Може би? — повтори Лоугън и остро се засмя.

— …но хранех някакви надежди за него. Имах и планове. Аз… — Рочестър преглътна с труд и се зачерви от усилието, — … го обичах, независимо какво е твоето мнение.

— Трябваше да му го кажеш — измърмори Лоугън.

Рочестър поклати глава, но възнамеряваше да продължи разговора, въпреки че му причиняваше страдание.

— Очаквах много от Андрю. Майка му беше изтънчена жена, деликатна по природа и истинска аристократка. Избрах нея за съпруга, за да осигуря на сина си безукорен произход.

— За разлика от първия си син — каза Лоугън.

— Да — призна с готовност Рочестър. — Ти не беше подходящ за плановете ми. Реших, че ще е по-добре да те отстраня и да започна на чисто. Исках сина ми — законния — да има най-доброто. Дадох му богатство, най-добрите училища, достъп до най-висшите кръгове на обществото. Нямаше никаква причина, поради която Андрю да не постигне голям успех… но той се проваляше във всяко свое начинание. Никаква дисциплина, никаква амбиция, никакъв талант, никакъв интерес към каквото и да било, освен към пиенето и хазарта. Докато ти… — той иронично се засмя. — На теб нищо не дадох. Ти не си аристократ. Но въпреки това успя да натрупаш богатство и да си извоюваш място в обществото. Успя дори да се ожениш за жена, която би подхождала на Андрю.

Лоугън го гледаше насмешливо.

— Рочестър, кажи ми какво искаш, а после си върви.

— Много добре. Искам войната между нас да свърши.

— Няма никаква война — каза спокойно Лоугън. — Сега, когато Андрю си отиде, пет пари не давам какво ще стане с теб. Ти нямаш нищо общо с мен, със съпругата ми, с децата ми. Ако питаш мен, ти изобщо не съществуваш.

Графът не показа да се е изненадал от студенината на Лоугън.

— Ти решаваш, естествено. Но аз мога да направя много за семейството ти, ако ми разрешиш това. Първо, мога да използвам влиянието си да станеш пер, особено като се вземе предвид състоянието, което си натрупал, и земята, която притежаваш. И макар че съществуват някои пречки за наследството, което мога да ти оставя като на незаконен син, все пак то ще е твърде голямо.

— Не искам и шилинг от парите ти. Те трябваше да принадлежат на Андрю.

— Не ги приемай за себе си. Можеш да размислиш за интересите на децата си. Искам те да ме наследят. Би ли отказал да признаеш правото им по рождение?

— Няма да взема… — започна Лоугън, но графът го прекъсна.

— Досега никога за нищо не съм те молил. Искам само да обмислиш предложението ми. Не желая да ми отговориш веднага. Вече нищо не мога да сторя освен да чакам.

— Ще има да почакаш — каза унило Лоугън.

Рочестър се усмихна разбиращо.

— Естествено, твоят инат ми е добре познат.

Лоугън замълча и с каменно лице наблюдаваше как Рочестър се сбогува и излезе.

 

 

За съжаление Рочестър, а може би някой от неговите близки, беше споделил тайната за произхода на Лоугън, та мълвата се разнесе из цял Лондон. Домът им беше обсаден от посетители, пристигаха много писма с въпроси дали е вярно, а театър „Капитал“ беше препълнен.

Представленията на Лоугън, винаги при пълен салон, станаха толкова известни, че пред театъра се водеха битки за билети. Обществото беше впечатлено от романтичната вест, че един известен, но без аристократичен произход, човек изведнъж се е оказал извънбрачно дете на богат граф. Аристокрацията също беше шокирана и следеше всяка подробност на скандалната история.

Лоугън беше станал личността, която цял Лондон най-оживено обсъждаше. Той не желаеше това, нито му харесваше. Страдаше за Андрю, затова работеше до пълно изтощение през деня, а през нощта търсеше утешение в обятията на Мадлин. Сега той я любеше по-различно отпреди — нежно и дълго, сякаш искаше да изчезне и да остане завинаги с нея. Не беше доволен, докато и двамата не достигаха до разкъсващ ги екстаз, след което лежаха в блаженство.

— Никога не съм очаквала, че ще почувствам това — прошепна му Мадлин една вечер. — Не подозирах, че ще намеря такова удоволствие в брачното легло.

Лоугън тихо се усмихна и я погали.

— Аз също. Преди предпочитах опитните жени и никога не съм допускал, че ще бъда така пленен от едно невинно същество.

— Аз не съм невинна — каза Мадлин, като се задъхваше, когато той търсеше мястото си между бедрата й. — След всичко, което досега сме правили…

— Имаш още много да учиш, мила — каза Лоугън и нежно проникна в нея.

— Не може да бъде — възрази тя и изстена, защото усети цялата му мъжественост.

— Тогава нека продължим със следващия урок — промърмори усмихнато Лоугън и я люби, докато тя не се разгорещи от огъня на страстта.

 

 

Мадлин отиде в театъра след края на репетицията и завари Лоугън на сцената да нанася някои промени, които бяха уточнили. Отначало той не я забеляза, защото беше твърде задълбочен в работата си, но скоро я видя. Очите му се усмихнаха.

— Ела тук — каза той и Мадлин с радост се приближи.

Лоугън остави бележките си върху един от декорите. Ръцете му прегърнаха Мадлин през талията, а погледът му се плъзна по дрехата й с цвят на кехлибар.

— Приличаш на капка мед — промърмори той и я повдигна на пръсти. — Нека опитам.

Мадлин се изчерви и се огледа, опасявайки се че някой от работниците може да ги види. Лоугън се засмя.

— Никой няма да ни попречи, мадам — пошегува се той и наведе глава. Целуна я крадешком, после отново. Устните му бяха топли и ненаситни.

Останала без дъх, Мадлин се усмихна и се отдръпна.

— Свърши ли работата си?

— Да — Лоугън я притисна и погали устните й. — Трябват ми още пет минути. Защо не ме почакаш в кабинета? Там ще си направим среща… при затворени врати.

— Не ми се работи — каза му тя предизвикателно, а той се засмя.

— Няма да работите, мадам.

Лоугън я плесна свойски отзад и леко я побутна.

Когато Мадлин излезе, Лоугън вдигна бележките и се опита да се съсредоточи върху последните точки от мизансцена. Присмя се себе си, защото разбра, че щеше да му е трудно да се върне към работата си. Единственото му желание беше час по-скоро да отиде в кабинета и да съблазни жена си. Макар и разсеян, той надраска няколко изречения, подпрял бележките си върху един от декорите.

Докато пишеше, Лоугън усети някаква сянка да се промъква през редовете от столове в салона и да приближава към авансцената.

— Кой е там? — попита той, но заслепен от светлината, не можа да види натрапника.

Никой не отговори. Лоугън предположи, че човекът е влязъл от любопитство в театъра, и леко въздъхна.

— Театърът е затворен за публика. Довечера ще има представление, ако желаете, можете да го посетите.

Посетителят се приближи, сякаш се колебаеше да излезе от сянката.

Лоугън се изправи и продължи да се вглежда в странния силует.

— Кой си ти, по дяволите? — рязко запита той.

Мъжът отговори с пиян, познат глас, от който на Лоугън му се зави свят.

— Не казвай, че вече си ме забравил… братко.

Андрю се появи от сянката, лицето му беше подпухнало и изпълнено с омраза, а страните му горяха. Лоугън слисано се втренчи в него. Не беше усетил, че се движи, докато не почувства как гръбнакът му се притисна до декора, и тогава разбра, че е отстъпил две-три крачки назад. Той отвори уста да произнесе името на Андрю, но не чу гласа си, та за миг му се стори, че вижда дух… докато не забеляза, че Андрю държи пистолет.

— Мислех, че си умрял — каза Лоугън пресипнало и се помъчи да се съвземе.

— Сигурно си разочарован — отвърна Андрю. — Подреди всичко, за да заемеш мястото ми, нали?

— Не, аз… — Лоугън тръсна глава и пое няколко пъти въздух, за да дойде на себе си. — По дяволите, Андрю, какво се случи? Всички мислят, че си се удавил на онова увеселение по реката…

— Точно така исках да си помислят. Трябваше да предприема нещо. Акулите от игралните домове ме гонеха по петите с единственото намерение да ми видят сметката, ако не им се издължа. Трябваше да спечеля малко време… да ги заблудя, докато не намеря някакви пари.

— Причини ми толкова мъка — грубо му каза Лоугън, който беше преодолял шока.

— Не задълго, нали? — понита тихо Андрю. — Бързо се съвзе, за да обявиш на цял свят, че сме братя по баща. Факт, който никой не си направи труда да ми съобщи.

— И аз го научиш съвсем наскоро — Лоугън погледна пистолета в треперещата ръка на Андрю. — Пиян си, Андрю. Остави тази проклетия и нека поговорим.

— Възнамерявам да го използвам — се чу колеблив отговор. — Срещу теб или мен, а може и двамата. Животът ми не струва пукната пара. От това ще спечели само твоята кариера. Ще останеш най-голямата легенда в историята на театъра.

Лоугън не помръдна, но сърцето му силно заби. Андрю беше непредвидим пияница. Като нищо щеше да изпълни заканата си.

— Никога досега не съм убивал човек — измърмори Андрю, като се клатеше като дърво при буря… Но бурята бушуваше вътре в душата му. — Но ти си го заслужаваш, Джими.

— Защо?

Андрю изкриви горчиво устни.

— Бях сигурен в тебе. Дори целият свят да беше пълен с лъжци, можех да разчитам на теб. А сега излезе, че си бил най-лошият от всички. Да криеш тайната на Рочестър, да заемеш мястото ми, като си разбрал, че съм починал… Не, няма да получиш онова, което е мое. Преди това ще те убия.

Докато говореше, Андрю се приближаваше и заплашително размахваше пистолета. Лоугън бързо преценяваше дали ще може да сграбчи оръжието и да му го отнеме. С ъгъла на окото си забеляза, че Мадлин стои зад кулисите и сърцето му замря. „По дяволите“, помисли той ужасен, „Махни се, Мади! Бягай оттам!“ Но тя не помръдваше. Лоугън не можеше да допусне, че тя би се подложила на такава опасност. Можеше да я улучи… можеше неволно да предизвика у Андрю невиждана ярост. Лоугън плувна в пот и не смееше да я погледне.

— Нищо не искам от наследството ти — каза той на Андрю с невероятно усилие. — Искам само да ти помогна.

Гърлото му стържеше. Разбра, че Мадлин тихо се придвижва зад декорите — един Господ знаеше с каква цел. Разтревожен до крайност, Лоугън всеки момент очакваше тя да се спъне или да се блъсне в нещо. Бременността я правеше тромава напоследък.

— Да ми помогнеш? — присмя му се Андрю, като се олюляваше. — Каква проява на братска загриженост… Бих могъл почти да ти повярвам.

— Остави този проклет пистолет и поговори с мен! — каза Лоугън рязко.

— Боже, аз те презирам! — Ръката на Андрю потрепери, когато насочи пистолета към Лоугън. — Преди изобщо не осъзнавах колко приличаш на баща ми. Надменни копелета с мръсните си тайни, които мамят всички около тях…

— Аз никога не съм се отнасял така към теб.

Андрю поклати измъчено глава.

— Джими… Как не сме го разбрали? Толкова години…

— Андрю, чакай — каза Лоугън и кръвта се отдръпна от лицето му, когато видя как брат му дръпна ударника на пистолета. — Андрю…

Чу се силен шум, защото един от декорите падна надолу и частите му се разпиляха, сякаш беше бутнат от невидима ръка. Тъй като не беше закрепен, здравата му дървена рамка се стовари върху Андрю, преди той да може да реагира. Пистолетът произведе изстрел и куршумът се заби някъде в авансцената.

Мадлин стоеше на мястото на падналия декор и гледаше резултата на своите усилия.

Лоугън впери очи в нея, без да може да помръдне от мястото си, докато разбере дали тя е добре. Той се наведе да отмести декора и клекна на пода, за да хване Андрю за яката. От него се носеше воня на алкохол. Както Лоугън предположи, декорът не беше толкова тежък, че да го нарани.

— Какво стана… — промълви Андрю.

Лоугън го перна по челюстта и го усмири. Андрю се отпусна на пода и дори захърка. Мадлин се втурна към тях.

— Добре ли е?

Лоугън бавно се изправи. Той се опита да потисне гнева си, но в цялата паника не можа да го преодолее. Страхуваше се да я докосне, защото можеше да я смаже.

— Какво си мислиш, по дяволите? — изкрещя яростно той. — Не се ли сети, че излагаш на опасност детето ни?

— Не, аз… — обърканият й поглед срещна неговия. — В момента мислех само за теб.

— Мога и сам да се грижа за себе си — изрева Лоугън, сграбчи я за раменете и я разтърси. — Е, мадам, ти най-сетне ме извади от равновесие! Отсега нататък тази гледка ще е все пред очите ми, докато не полудея!

— Не можех да стоя и да гледам безучастно как той щеше да стреля в теб. Няма причина да се ядосваш. Никой не е ранен и всичко завърши добре. — Тя погледна към лежащия Андрю. — За повечето от нас.

— Съвсем не е добре — каза Лоугън вбесено и се отдръпна. Сърцето му още биеше лудо. Искаше му се хем да я сграбчи и да я разтърси, докато зъбите й се разтракат, хем да я притисне до себе си и цялата да я покрие с целувки. Мисълта, че Мадлин можеше да бъде ранена, дори убита, го изпълваше с непреодолим страх. Бореше се да потисне прилива на чувствата си и стисна зъби и юмруци.

Мадлин го гледаше напълно объркана.

— Не те разбирам.

— Тогава ще ти обясня — отговори Лоугън пресипнало. — Държа толкова на теб само защото носиш моето дете. Помолил съм те да внимаваш и да го пазиш… ала ти си безумно импулсивна и безразсъдна, за да го правиш.

Лицето на Мадлин побеля. Беше безизразно, само погледът й говореше, че е засегната.

— Аз… — тя сякаш се задушаваше. — Съжалявам, че според теб съм ненужна за друго.

Разговорът им беше прекъснат от група хора, които се втурнаха на сцената, защото бяха чули изстрела.

— Господин Скот…

— Какво стана?

— Кой е този и защо…

— Някакво копеле искало да застреля господин Скот!

Лоугън отново коленичи до Андрю.

— Стана случайно. Няма нищо страшно. Вдигнете лорд Дрейк и уредете да го закарат с каретата ми в моя дом. Бъдете внимателни. Той е болен.

— Той е един вонящ пияница — промърмори някой, но всички се подчиниха на нарежданията на Лоугън.

Той погледна към Мадлин.

— Андрю ще отседне в крилото за гости. Имаш ли нещо против?

Тя поклати отрицателно глава, а лицето й изведнъж пламна от гняв.

— Защо ме питаш? Заяви съвсем ясно, че мнението ми не те интересува.

Държането й беше коренно различно от онова, с което Лоугън беше свикнал. Без да мисли, той я прегърна, за да я отведе от сцената, но тя се отдръпна. За първи път му отказваше да я докосне.

— Нямам нужда от помощ — каза Мадлин твърдо. — Имам нужда само от онова, което ти отказваш да ми дадеш.

Тя си тръгна, преди Лоугън да успее да отвори уста. Беше ядосана и това го обърка. Беше ли я виждал в подобно състояние досега? По дяволите, тя го караше да се чувства виновен за нещо, а всъщност сама се излагаше на опасност!

По пътя към дома и двамата мълчаха. Когато пристигнаха, Андрю хъркаше и прислужниците помогнаха на Лоугън да го настанят в крилото за гости. После набързо вечеряха и Лоугън се приготви да се върне в „Капитал“ за участие във вечерното представление.

— Добре ли си? — попита той. — Мога да изпратя да доведат някого от близките ти или приятелка, за да ти прави компания, докато ме няма…

— Ще се справя — отговори Мадлин, свела очи. — Нали има прислуга, ако ми потрябва нещо. Пък и вярвам лорд Дрейк да се пробуди чак на сутринта.

— Ако се събуди, не го приближавай.

— Много добре. Кога ще съобщиш на лорд Рочестър, че синът му е жив?

— Ще изчакам Андрю да вземе това решение. — Лоугън я погледна изучаващо. — Легни си рано. Днес преживя шок. Имаш нужда от почивка.

— Няма защо да се тревожиш — каза Мадлин хладно, решена да се държи по неговия маниер. — Бебето ще е добре.

Лоугън излезе, без да пророни думичка.

Мадлин се опита да запази търпение, като си припомни какво му беше причинила, пък и своето решение да спечели любовта му лека-полека… Но вместо това гневът й избухна отново. Изглеждаше, че любовта и търпението й се бяха изчерпали. Щом Лоугън иска отношенията им да са такива, тъй да бъде! Беше се изморила да бъде вечна мъченица, да чака и да се надява. Стиснала юмруци, тя се качи горе да се изкъпе с надеждата горещата ароматизирана вода да смъкне напрежението й.

Преди да си легне, тя отиде до прозореца и дръпна завесата. Насреща се виждаха градината и крилото за гости. Стаята на лорд Дрейк светеше и отвътре някой се движеше.

„Лорд Дрейк е буден“, помисли си Мадлин и се намръщи. Тя не се съмняваше, че той се разкайва, макар пиян и че страда. Помисли си също, че трябва да го остави да страда в самота. След всичко, което беше направил през деня, той не заслужаваше съчувствие. Освен това, заповедта на Лоугън да се пази от него още звучеше в ушите й.

Да, ама тя не беше дете или прислужница, че да й заповядва. Беше зрял човек, имаше право да слуша собствената си съвест. Мадлин се притесни и звънна за прислужница, после отиде до гардероба.

Момичето дойде след минута-две.

— Моля, госпожо Скот — каза то объркано, като видя, че Мадлин се облича в рокля за през деня.

— Помогни ми да се преоблека — помоли Мадлин. — Вярвам, че лорд Дрейк е буден. Ако е така, бих искала да говоря с него.

— Но, госпожо Скот, господарят каза на всички…

— Да, той ясно заяви нарежданията си. Но не бива да се тревожиш. Ще бъда в пълна безопасност, защото настоявам някой да ме придружи до крилото за гости.

— Да, госпожо Скот — съгласи се прислужницата колебливо. — Макар да смятам, че господарят няма да е доволен, като научи това.

Мадлин беше придружена до крилото за гости от един лакей, госпожа Бийчъм и иконома, въпреки че всички показаха ясно неодобрението си.

— Няма нужда от толкова хора — възрази Мадлин, но те решително отказаха да я оставят сама с толкова опасен човек.

Когато влязоха, лорд Дрейк тършуваше из стаите на крилото за гости, което беше облицовано с махагонова ламперия. Той се олюляваше, мигаше като току-що събудено дете, после огледа и четиримата и накрая зачервените му очи се спряха на Мадлин.

Тя беше удивена от разликата между неговата външност преди и сегашния му вид. Насмешливият, безгрижен бохем сякаш беше заменен с някакъв странник с разрошени коси и посивяло лице. Беше се преоблякъл с чистите дрехи, които бяха му приготвили — панталон, риза и жилетка, шита за стройното тяло на Лоугън. Шевовете и копчетата й се бяха опънали върху пълното му тяло.

— Ако търсите алкохол — каза Мадлин тихо, — да знаете, че Лоугън предвидливо изнесе всички бутилки оттук. Бихте ли желали кафе?

Андрю я погледна засрамено и се отдръпна в ъгъла.

— Моля ви, идете си — промърмори той. — Не мога да ви гледам в очите. След онова, което сторих днес…

— Вие не бяхте на себе си — отговори Мадлин, а гневът й се смени от съжаление.

— Не, бях самият аз — увери я той. — Точно такъв, какъвто съм — страхливо копеле.

Андрю поклати глава, когато Мадлин изпрати лакея за кафе и сандвичи.

— Не го пращайте! След час си тръгвам.

— Трябва да останете, лорд Дрейк. Заради съпруга ми.

Крайчетата на устата му се изкривиха присмехулно.

— Сигурен съм, че не желаете той да бъде лишен от удоволствието да ме набие.

— Вие го познавате по-добре — каза Мадлин тихо и седна в креслото, а госпожа Бийчъм и икономът запалиха лампите и подкладоха огъня. — Седнете да поговорим, лорд Дрейк.

Той неохотно се съгласи и приседна на един стол близо до огъня, подпрял глава с длани. Кафето беше сервирано, лорд Дрейк изпи три чаши от горчивата напитка и малко сякаш му просветна. Когато се увери, че всичко е спокойно, прислугата се подчини на тихата молба на Мадлин и се оттегли в съседната стая.

Лорд Дрейк заговори пръв.

— Преди разходката по Темза бях пил три дни — измънка той. — Бях почти откачил от страх, защото разбрах, че някакви копелета, на които дължах пари, са определили цена за главата ми. Измислих някакъв идиотски план, според който трябваше да симулирам удавяне, като се надявах, че така ще ги отклоня от следите си. След като планът успя, аз се дегизирах, за да мога да играя комар на източния бряг. Точно там чух клюката за Лоугън. Всички говореха, че той бил незаконен син на Рочестър. Направо подлудях. Никога дотогава не бях изпитвал такава омраза.

— Към Лоугън ли? — попита Мадлин объркана.

Той кимна унило с глава.

— Да… Макар в голяма степен да беше насочена към баща ми. И към двамата, защото ме бяха измамили. Лоугън е бил първородният син, но аз заех мястото му. Аз живях като богат наследник вместо него… Пък и беше очевидно, че той е по-добрият от двамата. Вижте какво успя да постигне той. Винаги съм се сравнявал с него, но аз бях губещият. За сметка на това пък се успокоявах с мисълта, че във вените ми тече кръвта на рода Дрейк. А изведнъж се оказа, че същата кръв течала и в неговите вени.

— Вие сте единственият законен наследник на лорд Рочестър — каза Мадлин. — Това не може да се промени.

Лорд Дрейк стисна с пръсти изящната порцеланова чаша така, че Мадлин се уплаши да не я счупи в ръката си.

— Но трябваше да е Лоугън не ви ли е ясно? В замяна на това той не получи нищо. Боже мой, не можете да си представите как живя той, какви наказания му налагаха онези Дженингс, как ходеше дни наред гладен в студа. А през това време аз живеех в богата къща…

— Нищо не сте могли да промените — меко го прекъсна Мадлин.

— Но баща ми е могъл… и като го узнах, направо пропаднах в ада. Не мога да бъда негов син. Не мога също да понеса мисълта, че съм брат на Лоугън, след като съм му отнел всичко в деня на раждането си. — Той стана от стола и остави чашата с треперещи ръце. — Единственото нещо, което мога да сторя за Лоугън, е да изчезна завинаги от живота му.

— Грешите. — Мадлин остана в креслото и го погледна с ясен поглед, който сякаш го прикова. — Бъдете поне достатъчно смел да се видите утре с Лоугън. Мисля, че дълбоко в душата си той вярва, че всички, които обича, някой ден го напускат. Ако храните някакви братски чувства към Лоугън, ще останете и ще намерите начин да му помогнете да стане такъв, какъвто беше. Той няма да се успокои, докато не сторите точно това. Вие сте единствената връзка между Лоугън и лорд Рочестър. Не вярвам той някога да обикне или поне да хареса лорд Рочестър, но трябва да приеме истината, че лордът е негов баща.

— И вие смятате, че аз трябва да сторя тъкмо това за него? — запита лорд Дрейк с ироничен смях, който поразително напомняше смеха на Лоугън. — Боже мили, това не мога да сторя за самия себе си!

— Тогава трябва да си помогнете един на друг — упорито държеше на своето Мадлин.

Лорд Дрейк отново седна.

— Вие сте нещо много повече, отколкото изглеждате, нали? Вие сте една малка настойчива женичка… но мисля, че трябва да сте точно такава, щом сте се омъжили за брат ми.

Те се погледнаха с взаимен интерес, докато не забелязаха един едър силует на вратата. Лоугън… Лицето му беше изкривено, гласът — дрезгав, когато се обърна към Мадлин:

— Махай се оттук!

Тя примигна смутено.

— Аз поговорих малко с лорд Дрейк…

— Казах ти да не се приближаваш до него. Толкова ли е трудно да се подчиниш на една най-просто молба.

— Виж — каза лорд Дрейк, смутен и огорчен, — нищо лошо не е станало, Джими. Не обвинявай съпругата си за нещо, което се е случило много преди да се запознаеш с нея.

Лоугън не му обърна внимание и студено погледна Мадлин.

— В бъдеще, мадам, не се бъркайте в работи, които не ви засягат.

Нещо в нея се прекърши. Месеци наред доброволно му се беше подчинявала, като се опитваше да спечели чувствата му чрез пълното си себеотдаване… но и това не беше достатъчно. Мадлин се беше изморила от опити и провали, от загубата и получаването на едни и същи неща. Стоеше сега пред него и отговаряше напълно безразлично.

— Много добре. Повече няма да ти бъда в тежест. Моля те, уединявай се, колкото желаеш и когато желаеш.

После напусна стаята, без да го погледне. Лоугън се обърна и погледна Дрейк с омраза.

— Само ако я пипнеш с мръсните си ръце…

— Боже мой — възкликна Андрю и поклати глава. — Нима смяташ, че бих могъл да съблазня съпругата ти… или която и да е жена, в подобно състояние. Имам си други грижи. Освен това, тя никога няма да отговори на предложението ми. Не е като Оливия.

— Ще те убия, ако още веднъж те заваря насаме с нея!

— Ама ти си бил по-голям глупак от мен! — отбеляза Андрю и разтри главата си, която се пръскаше от болка. — Не съм го допускал, но излиза, че е така. Намерил си жена, която те обича, макар да не проумявам как и защо, и нямаш никаква представа как да отговориш на тази любов!

Лоугън го погледна с леден поглед.

— Пиян си, Андрю!

— Разбира се, че съм пиян. Това е единственото състояние, в което казвам истината!

— Да пукна, ако започна да обсъждам с теб съпругата си!

— На път си, братко… защото си Дрейк! Непрекъснато бягаш от хората, които те обичат. Хората от рода Дрейк са самотници. Ние презираме онези, които се опитват да ни обичат. Така е станало с майка ти, така ще стане сега с твоята съпруга.

Лоугън погледна Андрю като гръмнат. Беше възмутен.

— Аз не съм като него — просъска той.

— Колко души пожертва заради амбициите си? Колко души държа на разстояние, докато те напуснат? Внушил си си, че самотата е най-удобната позиция. Че така животът е дяволски спокоен и подреден, нали? Прокълнат си да бъдеш абсолютно самостоятелен — като Рочестър и мен. — Той се усмихна на реакцията на Лоугън. — Искаш ли да чуеш нещо безкрайно интересно? Тя ме помоли да ти помогна.

— Да ми помогнеш?! — попита Лоугън недоверчиво. — Не аз имам нужда от помощ.

— Спорен въпрос — каза Андрю с пресилена усмивка. — Нека поговорим утре, братко… Много съм изтощен и пиян. А ти междувременно си помисли дали да не отидеш при жена си и да я помолиш да не те напуска.