Лайза Клейпас
Диви нощи (2)

ПЪРВА ГЛАВА

Стиснала кожената дръжка на пътната си чанта, Мадлин спря пред задния вход на театър „Капитал“. Страшно, но същевременно възбуждащо, беше да се движи сама из Лондон. Ушите я боляха от шума на каретите, конете и уличните продавачи, а ноздрите й се пълнеха с една странна смесица от миризми на тор, животни и смет, мирис на мая от близката хлебарница и на горещ восък от свещоливницата.

Рано сутринта Мадлин беше заложила пръстена, даден й от лорд Клифтън, и сега монетите приятно тежаха в джоба й. За да се предпази от джебчиите, тя се беше загърнала плътно в широката си сива пелерина, но, както изглеждаше, никой не възнамеряваше да я приближи. Вече беше пред театър „Капитал“ и приключението й започваше.

Театърът разполагаше с четири или пет сгради, които вероятно бяха работилници и складове. Мадлин влезе в главната сграда, където се намираше сцената, и се озова пред лабиринт от коридори и гримьорни. Можеше да се чуе как актьорите говорят, пеят, свирят и спорят, затова изкушението да надникне през полуотворените врати беше почти непреодолимо.

Тя стигна до обширна стая, пълна с оръфани мебели, в която имаше маса с изсъхнали сандвичи, спаружено сирене и повехнали плодове. Актьори и актриси на различна възраст ходеха из стаята, говореха и пиеха чай. Очевидно навикнали на чести влизалия и излизания, те почти не обърнаха внимание на Мадлин. Все пак един прислужник се спря и я изгледа с изучаващ, но приятелски поглед на лисичето си лице.

— Желаете ли нещо, госпожице? — попита той.

Тя се усмихна, като се опитваше да прикрие нервността си.

— Търся господин Скот.

— О! — той я погледна с интерес и посочи с глава към по-далечната врата. — Сега репетира. Сцената е там.

— Благодаря.

— Не обича да го прекъсват — добави момчето, докато Мадлин отиваше към вратата за сцената.

— Аз няма да го безпокоя — отговори тя весело, стиснала дръжката на пътната чанта в едната си ръка, а с другата отвори вратата. Проправи си път през мебели и декори и се озова зад десните кулиси на сцената. Остави пътната си чанта на пода, приближи се до края на зелената кадифена завеса и огледа салона.

Театър „Капитал“ имаше голям и просторен салон с петстотин седящи места. В четирите му края се издигаха солидни позлатени колони, инкрустирани с изумрудено стъкло. Редици от ложи и великолепни кадифени кресла изпълваха салона. Кристални полилеи хвърляха отблясъци по изящните фрески, които украсяваха тавана.

Подът на сцената беше построен под наклон така, че актьорите, намиращи се в дъното на сцената, да се виждат толкова добре, колкото и актьорите отпред. Здравите му дъски бяха белязани от трайните следи на хиляди представления, ботуши и обувки, а също и от декори.

В момента имаше репетиция. Двама мъже обикаляха сцената с шпаги в ръце и обсъждаха мизансцена на ръкопашен бой. Единият беше рус, с гъвкавата и пъргава фигура на котка.

— … не съм сигурен какво искаш… — говореше сериозно той, като удряше обувката си с гумения край на шпагата.

Другият мъж отговори с най-характерния глас, който Мадлин беше чувала — плътен, дълбок, земен — гласът на низвергнат ангел.

— Стивън, искам да вложиш повече чувство в изпълнението си. Твоето намерение, ако не греша, е да убиеш човека, който почти е съблазнил годеницата ти. Вместо това ти държиш шпагата си, както старица държи кука за плетене.

Мадлин го гледаше като закована. Лоугън Скот беше по-висок от очакваното, по-обаятелен, по… Дългокрак, с мускулесто тяло, той беше облечен в обикновена бяла риза, отворена на врата, и тъмен панталон, който прилепваше към тесния му таз и дългите крака. Снимката, която Мадлин беше видяла, не даваше точна представа за него… Цветът на косата му — тъмнокестеняв с огнен оттенък, язвителната извивка на устата, палисандровия тен на кожата му…

От изисканата му външност лъхаше на едва доловима бруталност… Създаваше се чувство, че във всеки момент царствената фасада би могла да изчезне и да разкрие човек, способен почти на всичко. Мадлин премигна неспокойно. Тя си беше представяла Скот като едно екстравагантно конте, чаровен фустопоклонник, но сега не виждаше у него нищо лекомислено или превзето.

Русият актьор се възпротиви:

— Господин Скот, страхувам се, че ако не се отдръпна при последното движение, вие няма да имате време да парирате…

— Няма да пробиете защитата ми — каза Скот с учудваща самоувереност. — Дайте всичко, на което сте способен, Стивън… Или ще избера друг.

Стивън сви устни. Явно хапливата забележка на Скот постигна целта си.

— Добре де.

Той вдигна шпагата и нападна, очевидно надявайки се да хване Скот незащитен.

Скот се изсмя в отговор и вещо парира, а шпагите се кръстосаха и сблъскаха, когато двамата мъже светкавично размениха удари.

— Давай, Стивън — каза Скот, задъхан от напрежението. — Никога ли не си губил жена? Искаш да убиеш някого заради това?

Изглеждаше, че другият актьор става по-темпераментен, както го искаше Скот.

— Да, по дяволите.

— Тогава ми го покажи!

Стивън съвсем се обърка, злобното му лице лъщеше от пот. Скот похвали усилието му с няколко оскъдни фрази, като отстъпваше и настъпваше с множество финтове и удари. Мадлин недоумяваше как е възможно такъв едър мъж да се движи с такава лекота и грация. Скот направо й взе дъха. Той беше силен, внушителен и смразяващо сдържан. Впечатлена от напрегнатия бой, тя приближи, за да вижда по-добре.

Изведнъж усети, че кракът й се заплита в дръжката на оставената на пода чанта, след което се спъна и падна върху малка масичка, отрупана с реквизит. На пода шумно издрънчаха един свещник, няколко порцеланови съда и резервна шпага. Актьорите се разсеяха и Лоугън Скот обърна поглед към кулисите. В същия миг Стивън нападна с шпагата си, без да може да спре устрема си.

Скот глухо изстена и се строполи на твърдия под, а едрата му ръка притисна рамото му. Настъпи тишина, нарушавана единствено от учестеното дишане на актьорите.

— По дяволите… — измърмори Стивън, вперил поглед в сенките на кулисите, където Мадлин се мъчеше да освободи крака си. Той се обърна към Скот, който имаше странно изражение.

— Стивън — каза Скот с леко дрезгав глас. — Изглежда, че гуменият връх на шпагата ти е паднал.

Докато говореше, яркочервена кръв бликна между пръстите му и изби върху ризата.

— Боже мой! — извика Стивън с побеляло от ужас лице. — Не знаех… Не исках да…

— Няма нищо — отговори Скот. — Стана случайно. Изпълнението ти беше точно такова, каквото го исках. Всеки път играй така!

Стивън се вгледа в него с недоверие.

— Господин Скот — каза той с разтреперан глас, разкъсван между отчаянието и присмеха, — как можете да седите там и да ме режисирате, след като изцапахте цялата сцена с кръв? Понякога се питам дали сте човек?

Той откъсна паникьосаните си очи от разширяващото се кърваво петно върху бялата риза на Скот.

— Не се движете! Ще повикаме помощ… Ще изпратя за лекар…

— Няма нужда от проклетия хирург — извика Скот, но Стивън вече беше слязъл от сцената. Мърморейки през зъби, Скот се опита да се изправи на краката си, но тежко падна на пода — лицето му побеля.

Мадлин отметна пелерината си и грабна вълнения си шал.

— Ето — каза тя, като изтича иззад кулисите и коленичи до него. Сгъна шала на топка и силно го притисна към рамото му.

— Това ще спре кръвта.

Скот въздъхна силно от болка.

Лицата им бяха много близко и Мадлин откри, че се вглежда в най-сините очи на света, които някога беше виждала. Засенчените от гъсти тъмни мигли ириси бяха сапфирено-сини и имаха всички оттенъци на синьото — от най-тъмните дълбини на океана до най-бледото зимно небе.

Мадлин усети, че не й стига въздух.

— Извинете за… — тя замълча и погледна през рамо купчината счупен реквизит, — …за всичко това. Стана случайно. Обикновено не съм тромава, но сега гледах репетицията зад кулисите и се спънах…

— Коя сте вие? — студено я прекъсна той.

— Мадлин Ридли — отговори тя, като използва моминското име на баба си.

— Какво правите тук, освен че прекъснахте репетицията ми?

— Тук съм, защото… — Мадлин срещна отново погледа му и изведнъж разбра, че няма друг избор освен ясно и направо да заяви намеренията си, което изобщо не й беше присъщо.

Тя трябваше някак си да привлече вниманието му, да се разграничи от многото жени, които непрекъснато му се предлагаха.

— Искам да бъда следващата ви любовница.

Хванат съвсем натясно, Скот слисано я гледаше, като че ли му говореше на чужд език. Трябваше му време да проговори.

— Не поддържам връзки с момичета като вас.

— Заради възрастта ми ли?

В очите му лумнаха огънчета, но не приятелски, а присмехулни.

— И заради това освен другото.

— Аз съм по-голяма, отколкото изглеждам — бързо каза тя.

— Госпожице Ридли, — той поклати глава с явно недоверие, — вие ползвате уникален начин да се представите пред един мъж. Поласкан съм от интереса ви към мен. Все пак, не бих ви докоснал дори животът ми да зависеше от това. Сега моля да ме извините…

— Може би ви е нужно време да размислите върху предложението ми — каза Мадлин. — Ще ви бъда благодарна, ако междувременно ми намерите някаква работа тук. Умея много неща, които могат да бъдат полезни в театъра.

— Сигурен съм, че е така — сухо отвърна Скот. — Но не отговаряте на изискванията ми.

— Познавам литературата и историята. Добре говоря френски, а също мога да правя скици и да рисувам доста добре. Готова съм да мета, да мия, да стържа… Да върша всичко, което е необходимо.

— Не съм съвсем добре, госпожице Ридли. Не зная дали е от загубата на кръв или от удивление… Във всеки случай, вие бяхте доста забавна…

Скот се изправи, лицето му започна да възвръща цвета си.

— Ще потърся някого да ви заплати шала.

— Но аз… — започна да спори тя.

На сцената вече се бяха събрали група хора, тъй като повечето от работещите в театъра бяха научили за инцидента.

— Няма нищо — каза Скот, видимо раздразнен от тревожните им вайкания. — Не, не се нуждая от помощ, за да вървя. Нищо ми няма на краката…

Той тръгна към общата стая, заобиколен от дърводелци, музиканти, художници, танцьори и актьори — всички те готови да му помогнат.

Мадлин гледаше след него. Какъв интересен мъж беше той. Приличаше на крал, макар повечето монарси и принцове да не бяха надарени с подобна хубава външност и великолепна осанка. Тя беше сигурна, че Скот е най-подходящият мъж, с когото трябва да има любовна връзка. Вероятно това нямаше да бъде нещо повече от едно необикновено, единствено в живота й преживяване.

Вярно, той не показа нетърпение да я вкара в леглото си. Но тя все още не беше се отказала. Щеше да го покори с постоянството си. Щеше да му посвети всяка минута от деня, за да му стане необходима. Щеше да се превърне в жената, която той искаше.

Мадлин се отправи към кулисите, където около обърната реквизитна масичка бяха разпръснати парчетата порцелан. В театър „Капитал“ вероятно имаше безкрайно много работа за вършене. Тя се питаше дали би могла да се обърне към някого другиго с молба за работа. След като изправи масичката, зае се да събира порцелановите парчета.

На няколко метра от нея прозвуча нежен, мелодичен женски глас.

— Внимавай, дете! Ще се порежеш. Ще изпратя някого да почисти тук.

Мадлин остави счупения съд на масичката и се обърна. Видя златокоса жена, по-възрастна от нея с няколко години. Жената беше поразително красива, с аристократично лице, синьозелени очи и топла усмивка. Освен това беше бременна на няколко месеца.

— Здравейте — каза Мадлин, като приближи с любопитство. — Актриса ли сте?

— Доскоро бях — призна бързо жената. — Засега обаче съм временно помощник-директор — докато се роди бебето.

— О — ококори очи Мадлин, щом разбра, че жената пред нея би могла да бъде единствено дукесата на Лийдс — известна актриса, която беше сценичната партньорка на господин Скот във всяка постановка: от лековатите комедии до трагедиите на Шекспир. Макар да беше известно, че дукът на Лийдс е твърде богат, той очевидно не беше се противопоставил на любовта на съпругата му към театъра и на възходящата й кариера.

— Ваша милост, за мен е чест да се запозная с вас. Моля да ми простите безпокойството, което причиних…

— Не съм се притеснила — окуражи я дукесата. — Тук непрекъснато нещо се случва.

Тя погледна Мадлин с интерес.

— Стори ми се, че дочух да молиш господин Скот за работа.

— Да, Ваша милост — Мадлин поруменя, като се питаше какво друго е дочула, но лицето на дукесата беше спокойно и искрено.

— Ела в моя кабинет… Как се казваш?

— Мадлин Ридли.

— Е, Мадлин, нямаш вид на момиче, което би дошло да търси работа в театъра. Добре си облечена, очевидно си образована… Да не си избягала от дома си, дете?

— А, не — каза Мадлин. Всъщност, това не беше лъжа, защото беше избягала от училището, а не от дома си. Въпреки това тя почувства неудобство от измамата. Мъчеше се да подбира думите си. — Обстоятелствата наложиха да си намеря работа наблизо… и реших, че тук би могло…

— Но защо в „Капитал“? — попита дукесата, като я водеше към помещенията на администрацията.

— Винаги съм се интересувала от театъра, много съм слушала и чела за „Капитал“, но никога не съм била на представление.

— Никога? — дукесата беше поразена от чутото.

— Само любителски постановки в училище.

— Искаш ли да станеш актриса?

Мадлин поклати глава.

— Сигурна съм, че нямам театрална дарба и не желая да играя пред публика. Краката ми се подкосяват само при мисълта за това.

— Жалко — каза дукесата и влезе в малък кабинет с блестящо махагоново бюро, отрупано с книги и свитъци хартия. Покрай стената също бяха наредени сандъци с книги. — Момиче с лице като твоето би донесло успех на „Капитал“.

Мадлин замига, смутена от комплимента. Тя винаги се беше считала за средно привлекателна — нищо повече. Много от момичетата бяха с по-хубави фигури от нейната — стройна, но не така надарена… Имаше момичета с далеч по-впечатляващи черти от светлокафявите й очи и медно-кестенява коса. Майка й, Агнес, винаги казваше, че най-голямата й дъщеря, Джъстин, е най-хубавата в семейството, а пък Алтия — най-умната. Мадлин, най-малката, не се отличаваше с нищо особено.

Мадлин беше разбрала, че е трябвало да бъде момче. Агнес раждала тежко и лекарят бе дал ясно да се разбере, че третото дете може да й е последно. Когато се родила третата дъщеря, Агнес била дълбоко разочарована, тъй като желаела да има син. Мадлин беше приемала това като своя собствена грешка. Поне да блестеше с някакъв необикновен талант, та родителите й да се радват, че имат такова дете… Но засега тя беше съвсем обикновено момиче.

Дукесата посочи с жест стол за Мадлин, близо до нейния.

— Кажи ми какво умееш да правиш, за да обмисля приемането ти на работа.

Те поговориха няколко минути; междувременно от общата стая донесоха поднос с чай. Дукесата говореше бързо и често се усмихваше, неизчерпаемата й енергия беше заразителна. Нейното положение предполагаше една дистанция спрямо хората, но вместо това тя беше непосредствен и искрен човек. Никога през своя затворен живот Мадлин не беше срещала жена като дукесата на Лийдс. Тя познаваше само майка си и учителките с техните лекции по благоприличие, а също и приятелките си, които познаваха живота колкото самата нея.

— Мадлин — каза дукесата. — Виждаш по състоянието ми, че в следващите месеци ще намаля работата си. Бих искала да имам човек, който да ми помага, да поддържа ред в кабинета… Има още много задачи, за които човек все няма време. Умението ти да шиеш може да бъде от полза за госпожа Литълтън, която се грижи за ушиването и поддържането на костюмите. И въпреки, че господин Скот твърдо отрича това, ние имаме нужда от някой, който да подреди библиотеката на театъра.

— Бих могла да върша всичко това, дори повече.

Дукесата се усмихна на въодушевлението й.

— Много добре. Считай се за член на трупата.

Радостта на Мадлин беше бързо прекъсната от мисълта за реакцията на господин Скот, когато откриеше, че тя работи тук.

— Господин Скот няма ли да се противопостави?

— Ще обсъдя въпроса с него. Имам пълното право да наемам на работа всеки, когото пожелая. Ако възникнат проблеми с господин Скот или някой друг, ела при мен.

Синьозелените очи на дукесата заискриха от смях.

— Нека титлата ми не те плаши, дете. Въпреки положението си извън театъра, тук аз съм само помощник-директор, а господин Скот държи върховната власт.

Мадлин никога не беше чувала за подобно несъответствие: една благородничка да работи в театър. Светът на аристокрацията и светът на театъра бяха несъвместими. Тя се чудеше как дукесата успява да живее в двете общества.

Дукесата се засмя, като че четеше мислите й.

— Мнозина от благородниците смятат, че аз се отнасям несправедливо към сана си, като работя тук. Дукът, благословен да е, би бил твърде щастлив, ако напусна театъра, но той разбира, че иначе не бих могла да живея.

— Ако позволите, Ваша милост… Откога работите в „Капитал“?

— Вече пет-шест години.

Лицето на дукесата се озари от спомена.

— Колко бях щастлива, когато Лоугън ме прие за член на трупата. Всеки актьор и всяка актриса в Лондон искат да се учат при него. Той преподава един по-естествен стил на игра, различен от предишната практика. Сега всички му подражават, но тогава беше нещо необикновено.

— Господин Скот внушава респект — каза Мадлин.

— И той го знае — с лека ирония потвърди дукесата. Тя доля чай в чашата на Мадлин и й хвърли любопитен поглед. — Трябва да те предупредя за нещо. Повечето от жените, които работят в „Капитал“ рано или късно си въобразяват, че са влюбени в Лоугън. Съветвам те да не се поддаваш на това изкушение.

Бузите на Мадлин горяха.

— Предполагам, че това би било естествено… мъж с неговата външност…

— Не става дума само за външността. При него има една дистанция, която вълнува жените — всяка си въобразява, че точно тя ще е онази, в която той най-сетне ще се влюби. Все пак, за Лоугън театърът е по-важен от който и да е човек. В неговия живот, разбира се, непрекъснато присъстват жени. Но никога истинска любов.

Това улесняваше нещата. Ако планът на Мадлин успееше, тя щеше да преспи с господин Скот и щеше да си тръгне без никакво емоционално обвързване.

— Благодаря ви, Ваша милост.

— Имам приятелка, възрастна жена, някога известна актриса. Тя живее сама в хубава къща на Съмърсет стрийт, но понякога дава стаи под наем. Обича около нея да има млади хора, освен това е много забавно да слушаш спомените й. Вярвам, че ще ти даде стая срещу малък наем.

— Чудесно — усмихна се Мадлин. — Благодаря ви. Тревога се изписа по лицето на дукесата.

— Избягвам да се бъркам в чужди работи, но е ясно, че ти не си за тук, Мадлин.

Мадлин мълчеше, не знаеше какво да отговори. Тя сведе очи, за да не срещне проницателния поглед на дукесата.

— Не умееш да криеш чувствата си — забеляза тя. — Ако изпаднеш в беда, дете… Надявам се, че ще решиш да ми се довериш. Може би ще успея да ти помогна.

— Не мога да си обясня защо сте така любезна към една непозната — попита Мадлин.

— Имаш вид на самотница — тихо каза дукесата. — В миналото и аз понякога се чувствах така. Без значение от какво бягаш, положението може би не е толкова страшно, колкото изглежда.

Мадлин кимна, макар да нямаше никакво намерение да се доверява някому. След като от сърце благодари на дукесата, тя напусна театъра и нае файтон да я откара на Съмърсет стрийт.

* * *

Госпожа Нел Флорънс беше възрастна жена с побеляла коса, която на младини трябва да е имала червеникав оттенък. Кожата й беше бледа и леко засегната от времето, костите й бяха грациозни. Тя имаше вид на топъл и добър човек, очарователно суетна.

— Значи скъпата ми Джулия те изпраща при мен, така ли? — попита госпожа Флорънс при посрещането на Мадлин в дома си. — Сигурна съм, че добре ще се разбираме. Доколкото разбрах, ти си актриса. Не? Не мога да повярвам, особено с лице като твоето. Ако имах половината от хубостта ти, когато бях на твоите години… но и тогава се справих добре с онова, което представлявах.

Тя делово разведе Мадлин из двуетажната къща, в която всяка стая беше изпълнена със спомени от кариерата й на актриса.

— Цял Лондон ми се възхищаваше — разказваше госпожа Флорънс, докато вървяха покрай стена с портрети, правени преди трийсетина години. Всяка картина я показваше в различни пози и костюми, някои от които бяха шокиращо разголени. Изглежда, че тя изпитваше голямо удоволствие от изчервяването на Мадлин.

— Май лесно издаваш чувствата си, не е ли така? Какво приятно качество!

Проявила интерес към колекцията от спомени, Мадлин разглеждаше театрални програми в рамки, гравюри и чинии с рисувани старинни костюми.

— Каква прелест е да живееш така — възклицаваше тя.

— Познах и славата, и провала — каза госпожа Флорънс. — Насладих се и на двете. Никога за нищо не съжалявай — това е моят съвет. Ела, ще ти покажа стаята, в която ще отседнеш, а после дълго ще си говорим. Трябва да ми разкажеш всичко за себе си.

Дотогава Мадлин не си беше дала сметка колко прозрачни са мислите й. Изглежда, че госпожа Флорънс можеше да ги чете също тъй лесно, както и Джулия.

— Ах — каза тя, като гледаше лицето на Мадлин. — Ти не обичаш да говориш за миналото си, разбирам. Е, тогава ще си приказваме за други неща.

Мадлин беше благодарна, че старата жена прояви разбиране.

— Благодаря ви, госпожо Флорънс — каза тя, като я придружи до края на обиколката.

След като разопакова малкия си багаж. Мадлин се преоблече в гълъбовосива рокля, гарнирана е тъмновиолетово кадифе. Довечера щеше да отиде в театъра, за да види Лоугън Скот на сцената и да реши за себе си дали той е толкова талантлив, колкото твърдяха другите. Застанала пред огледалото, тя завърши закопчаването на роклята… и се смръщи от резултата.

Дрехата беше добре ушита, но моделът беше ужасен — скромен и практичен със строго малко деколте. Как можеше да съблазни някой мъж, още повече господин Скот, без подходящи дрехи? Изпълнена с копнеж, Мадлин плъзна ръце по тялото си. Да имаше сега една красива копринена рокля с дантелени волани, и пантофки, везани с перли, и свежи цветя в косите…

След като изчетка дългата си златисто-кестенява коса, тя я зави и я закрепи внимателно на кок. Щеше й се да има маша за къдрене, за да си направи хубави къдрици около слепоочията и бузите…

— Нямам дори капка парфюм — каза тя, поклащайки унило глава.

Въпреки това след няколко минути естественото й добро настроение си каза думата. Проблемът щеше да се реши после. Тази вечер тя трябваше да свърши само едно нещо, а то беше да посети първото си театрално представление в Лондон.

* * *

Дукесата на Лийдс беше така добра да покаже на Мадлин място зад кулисите, откъдето тя можеше да гледа пиесата.

— Тук ще ти е добре — каза тя на девойката. — Само гледай да не се пречкаш на хората. Те бързат, за да сменят декорите и костюмите — няма да ти е приятно, ако някой се блъсне в теб.

Мадлин послушно се сви встрани и откри, че може да вижда почти всички действия на сцената, макар и от странен ъгъл. Пиесата със заглавие „Отхвърленият любовник“, се предхождаше от едноактен фарс, който разсмя публиката. Завесата падна и по сцената в хаотичен танц се понесоха части от мебели, декори и хора. За по-малко от минута, като по чудо, всичко застана на мястото си. Двама младежи до Мадлин умело дърпаха въжета и макари и завесата се вдигна, за да разкрие красивата обстановка на богата лондонска къща.

Публиката избухна в ръкопляскания и одобрителни възклицания при вида на декора. После двама герои, съпруг и съпруга, започнаха да обсъждат списъка с кандидатите на неомъжената си дъщеря. Мадлин беше очарована от развитието на сюжета, който наблюдаваше. Тя изпитваше истинска симпатия към героинята — невинна девойка, на която не разрешаваха да се омъжи за любимия от детските й години човек, а вместо това я сгодяваха за един грубиян.

Мадлин се изненада, че Лоугън Скот не играеше любимият на девойката, а грубиянът. В мига, в който той се появи на сцената, публиката сякаш се наелектризира. Като всички други и Мадлин стоеше като закована от самоувереността и страховития чар на неговия герой. Той искаше девойката за себе си и дори любовта й към другия мъж не беше пречка към тази цел.

Всяка изминала минута за Мадлин беше като откровение. Тя стоеше мълчаливо зад кулисите, пръстите й бяха впити в една гънка на кадифената завеса, сърцето й биеше така силно, че тя чувстваше ударите му в гърлото си. Щом господин Скот заговореше, тя спираше да диша. Той изграждаше характера на героя си спокойно, следвайки егоизма на този човек и силния му копнеж. Мадлин, както и цялата публика, започна да се надява, че той ще спечели любовта на невинната девойка.

Господин Скот беше на сцената почти през цялото първо действие, като манипулираше, пазареше се и поставяше на изпитания двамата любовници, докато почти доказа, че истинска любов не може да съществува.

— Какво става накрая? — Мадлин не се сдържа да попита шепнешком един от сценичните работници, застанал до нея. — Господин Скот ще се ожени ли за нея или ще я пусне при другия мъж?

Сценичният работник се засмя, като видя с какво внимание Мадлин следи действието на сцената.

— Няма да ти кажа — отвърна той. — Как бих могъл да ти спестя изненадата?

Преди тя отново да го попита, първото действие свърши и настъпи времето за интермедия. Мадлин се дръпна назад, когато завесата се спусна. Група танцьори излязоха на авансцената да забавляват публиката до началото на втората част на пиесата.

Изпълнена с копнеж, Мадлин чакаше в здрача, скрита зад ръба на кадифената завеса. Сякаш измина цяла вечност, докато пиесата започне отново. Тя цялата тръпнеше в очакване и гореше от щастие. Не би предпочела никое друго място пред това, откъдето можеше да вдишва мириса на пот и боя, острата миризма на калциевите лампи.

Едра, тъмна сянка мина покрай нея — един мъж отиваше от сцената към гримьорните. Раменете им се докоснаха при разминаването и той забави стъпките си. Спря и вдигна ръка към мястото, където се бяха докоснали. После бавно се обърна да я погледне. Очите им се срещнаха и Мадлин усети тревожен спазъм в стомаха. Това беше господин Скот.

Блясъкът на капките пот осветяваха всяко ъгълче па лицето му. Макар че цветът на очите му се губеше в сянка, гневът, избухващ в тях ясно личеше.

— Вие… — каза той. — Какво правите в моя театър, по дяволите?

Никой дотогава не беше я ругал. Изненадана, тя забави отговора си.

— Господин Скот… Разбирам, че нейна милост още не е разговаряла с вас за мен…

— Казах ви, че тук нямате работа.

— Да, сър, но дукесата не се съгласи с това. Тя ме нае за нейна помощничка.

— Уволнена сте — отсече той, пристъпвайки напред, докато не се надвеси над нея.

Тя усети миризмата на потта по кожата му и влажната ленена риза. Изобщо не й беше неприятно — беше очароващо. В сравнение с него мъжете, които тя познаваше, бяха мекушави, скучни същества.

— Не, сър — каза тя и не вярваше, че е посмяла да му възрази.

За малко настъпи тишина.

— Не? — повтори той с твърд глас, като че ли думата изобщо не беше изричана.

— Дукесата каза, че, ако желае, би могла да ме наеме, и че трябва да отида при нея, ако вие се възпротивите.

Последва неприязнен смях.

— Така ли? Бих искал да разбера кой е собственикът на този проклет театър? Елате с мен — той грубо я хвана за ръката.

Спъвайки се, задъхана. Мантии беше повлечена към неговата гримьорна. Ушите й почервеняха от ругатните, които той процеждаше през зъби.

— Сър, бих била много благодарна, ако не използвате подобни изрази в мое присъствие.

— Ти дойде в моя театър без покана, предизвика нещастен случай зад кулисите, отиде и зад гърба ми си измоли работа…А сега ми четеш лекция за поведението ми.

Вратата беше затворена с трясък и те застанаха един срещу друг, като се гледаха. Той — обзет от гняв, а тя — от тихо упорство. Нямаше да му позволи да я изгони от „Капитал“.

— Мислех си, че подобен език не ви е присъщ — каза Мадлин с изключително достойнство.

Господин Скот отвори уста да отговори, после промърмори нещо под носа си.

В малката силно осветена стая всяка черта от лицето му беше ослепителна. Бронзовият му тен изключваше всякакъв грим. Погледът му беше толкова проницателен, че причиняваше болка, а широката челюст беше твърда като камък.

— Вие сгрешихте, госпожице Ридли. За вас тук няма място.

— Господин Скот, ако вие все още сте обиден от моята непохватност, аз се извинявам. Отсега нататък ще бъда много внимателна. Няма ли да ми дадете още една възможност?

Лоугън беше раздразнен от собственото си отношение спрямо нея. Споменът за нея го разсейваше през целия ден.

Молбата на девойката би стопила и ледник, но сега само затвърди решението на Лоугън.

— Случилото се сутринта няма нищо общо с това — каза той рязко. — Работата е, че тук вие не сте нужна.

— Но дукесата каза, че бих могла да помагам за много неща с… костюмите, театралната библиотека….

— Джулия има добро сърце — прекъсна я той. — Успели сте да я подведете. Но аз не се поддавам така лесно.

— Никого не съм подвеждала — възрази тя.

Влезе един прислужник да помогне на Лоугън да се преоблече за второ действие, носейки чиста бяла риза и долна фланела.

— Джордж — рязко го представи Лоугън и започна да разкопчава влажната си риза. До началото на второ действие оставаха само няколко минути.

Никога дотогава Мадлин не беше виждала мъж да се съблича. Всяко разкопчано копче разкриваше блестяща мускулатура. Потресена, тя се отправи към вратата.

— Господин Скот, аз… мисля, че трябва да си вървя…

— Нима ще напуснете „Капитал“? — попита той студено, сваляйки увисналата дреха.

Мадлин бързо сведе поглед, но гледката на широката му, гола гръд завинаги се запечата в паметта й.

— Ще остана, ако дукесата ми позволи.

— Останете, щом искате, но ще си платите за това. Ще превърна живота ви в ад. Разбирате ли?

— Да, господин Скот — прошепна тя, напускайки гримьорната, защото той започна да разкопчава панталона си.

Когато вратата се затвори, Лоугън спря, за да потисне силната си възбуда. Джордж тактично отвърна очи, като прибра използваната риза.

— Бихте ли желали още нещо, сър? — промърмори той.

Кофа леденостудена вода щеше да е от полза, да не говорим за едно питие. Но Лоугън поклати глава и се обърна, като продължи да се съблича. Прислужникът пооправи това-онова в гримьорната и тихо излезе.

Изправен пред огледалото, Лоугън въздъхна, като се опитваше да се съсредоточи върху предстоящата работа … Но умът му беше зает от девойката. От Мадлин.

Коя беше тя и защо, за Бога, искаше да работи в „Капитал“? Беше очевидно, че е добре възпитана за подобно място — тя нямаше нищо общо с грубата тълпа в театъра. Какво е имала предвид Джулия, като я е наела? Той даваше мило и драго, ако можеше да притисне своята помощничка и да й поиска обяснение, но нямаше никакво време за това. Трябваше да завърши представлението и нямаше нищо по-важно от това да даде на публиката на „Капитал“ онова, което тя искаше.

* * *

Мадлин успя някак си да се добере до мястото си зад кулисите. Тя обхвана пламтящите си бузи с ръце — сигурно бяха яркочервени. Дали не беше сгрешила, като настояваше да остане в „Капитал“, въпреки неудоволствието на господин Скот? Сигурна беше, че не е този начинът, по който може да се съблазни един мъж.

Защо той не я харесваше? Тя винаги лесно беше завързвала приятелства. Предположи, че не е типът жена, който господин Скот предпочита. Колко ли трудно щеше бъде да промени чувствата му към нея?… Колко време щеше да й бъде нужно? Притеснена, тя се взираше в тъмното пространство зад сцената, където актьорите търпеливо чакаха между декорите.

Завесата се вдигна и историята за обсадените млади любовници продължи. Благодарение на таланта на господин Скот Мадлин скоро забрави всичко освен героя, чиято роля изпълняваше той.

След сложна плетеница от сюжетни обрати грубиянът най-сетне разбра, че дори и да се ожени за красивата девойка, никога няма да спечели любовта й. Представяйки се за анонимен благодетел, той помогна на влюбените, без да им разкрие, че именно той е причината за тяхното щастие. Господин Скот играеше ролята без нотка самосъжаление, без да свали циничната си маска, но по някакъв начин съумяваше да покаже на публиката, че сърцето на героя му страда. Краят на пиесата беше доста сладникаво-горчив.

Сърдечни поздравления и ръкопляскания изпълниха салона и не стихнаха, докато актьорите не се върнаха на сцената, за да получат заслужените овации. Скот беше посрещнат най-възторжено и прие това с лека усмивка и поклон.

Беше обявена програмата за следващото представление и завесата се спусна за последен път, макар че публиката продължаваше да ръкопляска.

Мадлин се постара да изчезне, преди господин Скот да я види повторно. Тя го зърна в дъното на сцената точно, когато той беше заобиколен от група почитатели. Те искаха да са близо до него. Мадлин въздъхна и тръгна да вземе палтото си от кабинета на дукесата.

— Мадлин!

Тя вдигна очи и видя дукесата на Лийдс.

— Хареса ли ти пиесата?

Мадлин се помъчи да подбере най-подходящите думи.

— О, това беше най-прекрасното нещо, което съм изживявала.

— Боже мой! — каза дукесата, радвайки се на възхищението й.

— Не е чудно, че наричат господин Скот жива легенда. Той… той… — Мадлин замълча, защото не знаеше как да опише отношението си към него.

— Да, зная — отговори дукесата с усмивка.

Изведнъж възторгът на Мадлин изчезна.

— Страхувам се, че господин Скот ме видя зад кулисите. Той все още не ме иска. Показа го съвсем ясно.

Джулия вдигна учудено вежди.

— Това не му е присъщо. Никога не се е интересувал кого наемам. Не виждам защо — тя млъкна смутено, като се вгледа в Мадлин. — Не се притеснявай, скъпа. Утре, преди репетицията, ще се срещна с него и всичко ще оправя.

— Надявам се, ваша милост. — Мадлин замълча. — Много искам да работя в „Капитал“.

— Ще работиш — окуражи я дукесата. — Освен ако господин Скот не изтъкне сериозна причина против. Но аз смятам, че това няма да се случи.