Лайза Клейпас
Диви нощи (10)

ДЕВЕТА ГЛАВА

— Лоугън! — зарадвано извика Джулия. Беше понапълняла от бременността, но с активния си начин на живот скоро щеше да свали излишните килограми. От друга страна пък това подсилваше красотата й, като й придаваше едно нежно излъчване, което би предизвикало всеки мъж под деветдесетте.

Когато Джулия посрещна Лоугън във фамилната им къща в Лийдс, на лицето й се изписа загриженост, която тя бързо прикри с усмивка.

Бяха изминали два месеца от раждането на малкия син на дука и дукесата, когато Лоугън се накани да ги посети в луксозния замък на дука Уоруикшир. Древната сграда с цвят на мед беше напълно преустроена и пригодена с всички удобства за живеене. Този замък представляваше идеално място за подреждане на великолепни колекции от гоблени, картини и скулптури, които Лоугън обожаваше. И все пак най-скъпите съкровища на дука бяха съпругата му и двете му красиви деца — Виктория, златокосата четиригодишна дъщеря, и новороденият Кристъфър.

— Намери най-сетне време да видиш бебето — укори го Джулия и стисна ръцете му.

— Имах много работа в „Капитал“ — отговори Лоугън, след като я поздрави. Той се насочи към махагонова люлка, украсена с купища бродирани завески и завивки, и погледна малкия човек в нея. Кристъфър Уилям, маркиз Савидж и бъдещ дук на Лийдс, спеше, налапал миниатюрния си палец. Чертите на личицето му наподобяваха почти до съвършенство лицето на баща му.

Джулия седна на кадифеното канапе и гордо се усмихна.

— Постъпи много мило, като изпрати подарък специално за Виктория заедно с многото подаръци за бебето. Мнозина изобщо не се сещат за първото дете в суетнята около новороденото.

Тя се наведе към пода, където дъщеря й си играеше с подаръка от Лоугън — театър-играчка, напомнящ „Капитал“, с кадифени завески и авансцена с малки куклички, облечени като актьори.

— Скъпа, — обърна се Джулия към дъщеря си, — това е господин Скот. Помниш го, нали? Трябва да му благодариш за хубавия подарък, който ти направи.

Момиченцето остана на пода около полите на майка си, полускрито зад тежките копринени дипли и оттам гледаше Лоугън. Той не чувстваше слабост към децата, затова наблюдаваше детето с любезен интерес, без да направи опит да се приближи до него.

Виктория беше красиво момиченце с руси къдрици и големи сини очи, малките й ръчички едва задържаха куклите.

— Благодаря ви за играчката — каза детето свенливо, като отвърна на Лоугън с усмивка.

В този миг дукът на Лийдс влезе в стаята. Както винаги, Лоугън беше поразен от разликата в държането на дука у дома и на публично място. В обществото Деймън представляваше една сдържана маска, докато у дома сред семейството си беше сърдечен и весел, лудуваше с дъщеря си така, както никой не би повярвал.

— Татко! — извика Виктория и се стрелна през стаята към него, а Деймън я вдигна нагоре с лек смях.

— Тихо, дяволче, ще събудиш бебето. След това ще трябва да излезем навън и за наказание да те изтъркалям в снега.

Детето захихика от радост и обви ръчички около врата на баща си.

— Ще ти пусна снежна топка в яката, татко.

— Сигурно ще го направиш — отговори Деймън на заплахите на дъщеря си.

Той се обърна към Лоугън с доста по-сдържана усмивка.

— Скот — поздрави учтиво дукът.

Двамата не се бяха сприятелили и вероятно нямаше да станат по-близки. Движеха се в едни и същи обществени кръгове, но заемаха различно положение. Джулия беше единственият мост между тях като съпруга на Деймън и колега на Лоугън.

Не беше тайна, че Деймън би се радвал, ако съпругата му не играе повече в театъра, но той се отнасяше с уважение към професионалните й изяви, защото те й носеха щастие. Лоугън пък уважаваше дука, защото знаеше, че само един изключителен мъж с неговото положение в обществото би позволил на съпругата си да общува с хора от театралните среди, които бяха известни с лошата си репутация.

— Красиво дете — каза Лоугън, кимайки към спящия наследник. — Поздравявам ви!

Преди Деймън да отговори на комплимента, Лоугън се обърна към Джулия.

— Кога се връщаш в „Капитал“?

— Когато съм в състояние — отговори Джулия, като се усмихна на неговата прибързаност.

Лоугън я погледна изпитателно.

— Изглеждаш доста добре.

— Независимо от състоянието на съпругата ми — намеси се Деймън, — бебето е още твърде малко, че да го остави и да се завърне в Лондон.

Виктория се намеси със сърдито изражение на любопитното си лице.

— Татко, той ще вземе ли мама със себе си?

— Разбира се, не, Тори — отговори Деймън и нежно погледна дребното й личице. — Ела сега в конюшнята да видим новото конче, докато мама обясни на господин Скот, че неговият театър не е центърът на Вселената.

— Не забравяйте палтото й — извика след тях Джулия и ги изпрати със смях. После погледна Лоугън и го покани да седне близо до нея.

— Стари приятелю, — произнесе Джулия полушеговито, полусериозно. — Бях започнала да си мисля, че си забравил за съществуването ми.

— Казах ти, че бях зает. — Лоугън седна и протегна дългите си крака с поглед, забит във върховете на лъснатите обувки. — Не беше лесно да управлявам театъра без теб, макар че не обичам да го признавам.

Джулия се наведе да прибере разхвърляните миниатюрни кукли.

— Съжалявам, че не можах да те посетя, когато беше болен…

— Не бих искал да го правиш — бързо я увери Лоугън. — Имаше опасност за бебето.

— Както и да е, но ти май се оказа в грижовни ръце?

И двамата замълчаха, защото призрачната сянка на Мадлин легна между тях.

— Четох „Таймс“ — отбеляза Джулия. — Напоследък критиката не е благосклонна.

— Да вървят да се обесят! — извика Лоугън. — Салонът всяка вечер е пълен. Това има значение.

Вестниците публикуваха критики, че върви серия от не съвсем успешни изпълнения на Лоугън, всъщност безупречни, но без емоционален заряд. За съжаление, нямаше как дори самият той да не се съгласи с тези мнения. Умението, което винаги му беше признавано, а именно контактът с публиката, способността му да накара зрителите да гледат пиесата с неговите очи, липсваше.

Беше изчезнал дори и ревностният му интерес към работата на цялата трупа, заменен с едно сурово отношение, което настройваше хората срещу него. Актьорите от театър „Капитал“ бяха сдържани към режисурата му, към грубото му държане … и, за Бога, към неговите сценични изяви.

— Не зная какво намекваш, когато изричаш така репликата? — Вчера Арлис Бари се беше осмелила да изрази недоволството си по време на репетиция. — Не зная как трябва да реагира героинята ми, след като не мога да кажа какво чувстваш ти в момента.

— Гледай си твоята роля — беше я срязал Лоугън, — аз ще си гледам моята.

— Но моята героиня…

— Нека героинята ти реагира, както си иска. Изобщо не ми пука!

Арлис беше продължила да играе спокойно, произнасяйки репликите без каквото и да е чувство, което го принуди да играе по същия начин. Той се изкушаваше да я поправи, но това щеше да предизвика истински бунт сред трупата.

Вероятно атмосферата в театъра щеше да се нормализира с връщането на Джулия. Тя умееше меко и дипломатично да се намесва, когато се налагаше. Може би нейното партньорство на сцената щеше да помогне на Лоугън отново да върне своята емоционалност, която той така ревностно пазеше само за изпълнения на сцената.

Отново постъпи дълго мълчание и накрая Джулия се осмели да засегне болната тема.

— Има ли новини от Мадлин?

— Лоугън я погледна изпитателно и не отговори.

— Арлис ми разказа онова, което тя и другите знаят — промърмори Джулия съчувствено. — За останалото се досетих сама.

Лоугън тъжно разказа възможно най-кратката версия на случилото се.

— Изглежда, че Мадлин е решила да осуети брака си с Клифтън, като се отърве от невинността си — заключи сухо той. — И аз съм бил определен да й помогна да го стори.

Тюркоазените очи на Джулия потъмняха от ужас. Тя бавно остави настрана куклите.

— И вие двамата наистина…

Лоугън разпери ръце в подигравателен жест.

— Кой би устоял на подобен чар?

Джулия смръщи вежди.

— И ти не разбра какво крои Мади, докато не… О, Лоугън! — прошепна тя.

— Нищо лошо не се е случило — каза той, а гърбът му се изпъна, усещайки съчувствието й. — Госпожица Матюс постигна целта си, а аз прекарах приятно, като й помагах. Всички са доволни.

Джулия продължи да го гледа втренчено със синьозелените си питащи очи, а Лоугън стана и се заразхожда из стаята, сякаш се намираше в затворническа килия.

Повечето мъже биха се освободили лесно от подобна ситуация и вероятно биха се чувствали късметлии да получат в дар девствеността на едно красиво момиче, при това без всякакви задължения. Тогава защо съвестта го гризеше? Защо мисълта, че Мадлин го беше предала, беше така болезнена… още повече… че това се случи само ден, преди да го напусне?

Лоугън съумяваше да запълни времето си с работа и обществени ангажименти и тогава мисълта за Мади рядко се появяваше в ума му. Но през нощта той я сънуваше. Докато беше болен, тя така нежно се беше грижила за него, беше го хранила, къпала, охлаждала, беше му помогнала да понесе по-леко страданията си. Никога дотогава не беше имало нужда някой да се грижи за него… и точно това, повече от всичко друго, го накара да я обича.

Когато разбра, че Мади е правила всичко това единствено, за да постигне целта си, Лоугън направо полудя. Той се въртеше от гняв в нощната тъмнина, докато чаршафите не се увиха като въжета около краката му. Сутрин се събуждаше изтощен и сърдит, мразеше себе си и всеки, който се изпречеше на пътя му.

— Не мисля, че в действията на Мади е имало лош умисъл — каза тихо Джулия. — Единствено безразсъдството на едно дете. Само невинна девойка като нея би се осмелила да има нещо общо с мъж като теб — тя просто не е осъзнавала какво прави.

Жестът му я накара да замълчи.

— Достатъчно за нея.

— Как можеш да говориш така, след като е очевидно, че ти все още не си се съвзел от случилото се?

— Не искам да говоря за нея.

— Лоугън, няма да намериш покой, ако по някакъв начин не простиш на момичето.

— Ако споменеш още веднъж името й — каза той тихо, — с нашето партньорство е свършено.

Заплахата беше изречена крайно сериозно. Изведнъж Джулия прие позата на дукеса, ноздрите й се разшириха от възмущение.

— Тонът ти не ми харесва.

— Извинете ме, ваша милост — произнесе Лоугън с преувеличена любезност, отвръщайки на хладния й поглед.

След миг ядът на Джулия изчезна така, както се появи.

— Когато бях на нейната възраст, — каза тя, като избягваше да споменава името на Мадлин, — избягах от дома почти по същата причина. Исках да проваля плановете, които баща ми правеше за мен. Не мога да я виня за това, нито пък теб.

— Аз също. Виня я, че ме излъга и ме подведе.

— Какво ще стане с нея сега?

— Не ме интересува.

— Интересува те, разбира се, — отговори Джулия, наблюдавайки тъжното му лице. — Не можеш да работиш нормално, трупата е пред бунт, а критиците те разкъсват на парчета. Отслабнал си, което показва, че не се храниш, и видът ти е такъв, сякаш си махмурлия. Всичко това говори за нещо повече от наранена гордост. Сякаш животът ти се проваля.

Нямаше махмурлук. Щеше да е така, когато спре да пие, а това нямаше да е скоро. Лоугън студено се усмихна.

— Нищо не се проваля. Всеки актьор трябва да е готов за лоши рецензии в определен момент от кариерата си. Сега е мой ред. Освен това актьорите от „Капитал“ ще свикнат с факта, че повече няма да ги глезя. Отслабнал съм, защото тренирам повече фехтовка за една предстояща постановка. И нека изясня нещо — никога не съм обичал Мадлин! Пожелах я, обладах я и с нея съм приключил!

На вратата се почука, което беше посрещнато с облекчение и от двамата. Влезе прислужница и поднесе чай върху сребърен поднос. Тя се усмихна на Лоугън, когато мина покрай него.

— Не е необходимо да си откровен пред мен — каза тихо Джулия, като го гледаше изпитателно. — Бъди честен към себе си!

 

 

Една привечер на Съмърсет стрийт спря карета и Мадлин слезе от нея с разтуптяно сърце. Тя погледна към къщата на госпожа Флорънс с надежда и тревога.

— Да кажа ли на кочияша да свали багажа? — попита прислужницата й.

Мадлин се поколеба, преди да отговори.

— Не зная дали ще отседнем тук, Норма. Моля, изчакай ме в каретата, докато се обадя на приятелката си.

— Да, госпожице.

Мадлин й се усмихна с благодарност. Тя имаше възможност да посети госпожа Флорънс само благодарение на добрата и състрадателна прислужница. В този момент трябваше да е вече в дома на сестра си Джъстийн, за да остане там един месец, но Мадлин подправи писмото до сестра си и подкупи кочияша, та там щяха да ги чакат едва утре.

— Благодаря ти, Норма — каза тя тихо. — Не зная как ще ти се отплатя, че ще запазиш посещението ми при госпожа Флорънс в тайна. Разбирам какъв риск поемаш, като ми помагаш.

— Познавам ви от години, госпожице — отговори Норма. — Вие сте добро и мило момиче — най-добра сте от всички Матюс, бих казала. Цялата прислуга се натъжи, като ви видя толкова съкрушена. Ако един разговор с вашата приятелка ви подейства добре, рискът си заслужава.

Прислужницата се върна в каретата и се зави с дебелото одеяло.

Мадлин внимателно тръгна между буците лед към къщата на госпожа Флорънс. Два месеца бяха изминали, откакто я напусна, и сега не беше сигурна дали ще я приемат. Вярваше обаче, че госпожа Флорънс няма да й обърне гръб — тя беше твърде благородна за подобна постъпка.

Все пак Мадлин се чувстваше неспокойна, когато почука на входната врата.

Скоро след като напусна Лондон, тя написа писмо до госпожа Флорънс, с което й обясняваше ситуацията и й се извиняваше за случилото се. Беше я помолила да не й отговаря, тъй като родителите й бяха забранили всякаква връзка с външния свят. Вероятно всички, които я познаваха, си бяха помислили, че Мадлин е изчезнала от този свят.

Родителите й обмисляха различни варианти за бъдещето й — от това да живее в чужбина до работа като компаньонка на възрастна роднина. Онова, което сигурно ги ядоса най-много, беше твърдото решение на Мадлин да предпочете която и да е от тези възможности пред женитба с лорд Клифтън.

Лорд и лейди Матюс бяха съкрушени от посещението на лорд Клифтън, който пожела официално да се развали годежа и да се върне пръстена, даден на Мадлин. Когато застана пред нея с презрително стиснати челюсти, тя не можа да скрие леката си усмивка. Само мисълта за Лоугън и мъката, която му беше причинила, й попречиха да изпита чувство на триумф.

— Заложих пръстена, лорд Клифтън — каза Мадлин без следа от разкаяние.

Той я погледна като настъпена жаба.

— Вие сте заложили фамилния ми пръстен?! И сте използвали средствата за финансиране на дяволското си планче?

— Да, милорд.

Гневният му поглед се местеше от решителното лице на Мадлин към сконфузените лица на родителите й.

— Е, — сърдито изръмжа той. — Изглежда, че нещо ме опази да не допусна голяма грешка. За жалост, не разбрах по-рано, че вие не сте подходяща да станете моя съпруга.

— Лорд Клифтън — изплака Агнес, майката на Мадлин. — Нямам думи да изразя дълбокото съжаление, което ние …

— Не, аз съжалявам… всички вас. — Той погледна Мадлин презрително. — Сега не се знае какво ще стане с вас. Надявам се, че ви е известно какво щяхте да имате, ако не бяха измамата и глупостта ви.

— Зная много добре от какво се отказах — увери го Мадлин с лека ирония и горчива усмивка. Тя беше успяла да избяга от лорд Клифтън… Но цената за това беше твърде висока. Не само за нея, но и за Лоугън.

Беше й жал за родителите й. Нещастието им беше очевидно. Майка й изглеждаше особено отчаяна.

— Не мога да понеса мисълта какво ще кажат хората — беше заявила Агнес със строг глас, дърпайки конеца на бродерията си. Тънките й пръсти се свиха в юмрук, който продължи да дърпа конеца. — Не мога да понеса нещастието, което ни докара Мадлин. Явно тя трябва да замине в чужбина. В обществото ще кажем, че е пожелала да продължи образованието си на континента.

— Колко време трябва да остана там? — попита Мадлин със зачервени бузи. Не беше лесно да слушаш как собствената ти майка крои планове да се отърве от теб.

— Нямам представа — строго каза Агнес. — Хората помнят дълго и години ще са необходими, за да се забрави скандалът. Глупаво момиче, как не разбра колко по-добре щеше да бъде, ако беше станала съпруга на лорд Клифтън.

— Казах ви, че не искам лорд Клифтън — спокойно рече Мадлин. — Вие не ми предложихте друг избор. Готова съм да понеса последствията от случилото се.

— Никак ли не съжаляваш? — беше я попитала Агнес сърдито. — Онова, което стори, е грешно и жестоко.

— Да, така е — прошепна Мадлин. — Никога няма да си простя, че накарах господин Скот да страда. Колкото до останалото…

— Ти не причини страдание на онзи развратен актьор, а на себе си! Опропасти целия си живот и ни посрами!

Мадлин беше замълчала след тези думи, защото разбираше, че нещо наистина не е както трябва… Не се измъчваше от факта, че беше направила нещастно цялото си семейство, а от мисълта, че е причинила болка на Лоугън. Споменът за лицето му — равнодушно и сдържано, я хвърляше в страшно терзание винаги, когато се сещаше за това.

Ако трябваше да изживее всичко отново, тя щеше да постъпи по-различно. Щеше да се довери на Лоугън, да му каже честно всичко и той вероятно щеше да се вслуша. Тя копнееше да се грижи за него, което беше доста смешно, като се има предвид, че точно тя му причини мъка. Ако можеше отново да го види, да се убеди, че е добре… Здравият разум обаче й подсказваше, че подобни идеи са безполезни. Тя трябваше да го забрави и да спаси онова, което беше останало от собствения й живот.

За жалост, това се оказваше неимоверно трудно.

Входната врата се отвори и на прага се появи Кати, прислужницата на госпожа Флорънс.

— Моля? — Очите й се опулиха, когато позна Мади. — О, госпожице Мади!

— Здравей, Кати — каза колебливо Мади. — Зная, че часът не е подходящ за посещение, но идвам отдалеч. Дали госпожа Флорънс ще ме приеме?

— Ще изтичам да я попитам, госпожице Мади. Тя току-що привърши вечерята си.

Прекрачила прага, Мади вдъхна познатия предразполагащ аромат на ванилия, характерен за къщата. Лудото биене на сърцето й се успокои, когато видя госпожа Флорънс да приближава. Посребрената й коса беше прибрана, а лешниковите й очи омекотяваха сбръчканото й лице. С едната си ръка държеше махагонов бастун със сребърна дръжка. Тя потупваше с него по килима, докато вървеше към Мадлин.

— Мади — каза любезно госпожа Флорънс.

— Добре ли се чувствате, госпожо Флорънс? — попита загрижено девойката.

— Да, мила моя. Само отвреме-навреме студът схваща костите ми. — Тя протегна ръце и взе ръката на Мадлин, за да я стопли. — Пак ли си избягала, дете?

Мадлин почувства прилив на благодарност. Очевидно, че госпожа Флорънс беше единственото приятелско лице, което беше видяла през тези два месеца.

— Трябваше да ви видя. Нуждаех се от човек, с когото да споделя. Чувствах, че вие няма да ми обърнете гръб… или да ме осъдите, че искам да говоря с вас.

— Нямаш ли баба, с която да си поговориш?

— Само една по майчина линия. — Мадлин помисли за строгата си, религиозна баба и потръпна. — Тя няма да ми помогне.

— Семейството ти ще се разтревожи ли, като разбере, че пак те няма, Мади?

Мадлин поклати глава.

— Казах на родителите си, че отивам при сестра си Джъстийн. Мисля, че те се зарадваха, когато разбраха, че няма да съм у дома за известно време. Причиних им доста тревоги и срам. — Тя млъкна за момент и продължи напрегнато. — И още повече в бъдеще, предполагам.

Госпожа Флорънс я гледаше, без да пропуска нито една подробност. Тя протегна ръка и нежно потупа Мадлин по рамото.

— Мисля, че разбирам защо си тук, мила моя. Имаш основание да дойдеш — дори повече, отколкото предполагаш. Влез в гостната, дете, а аз ще изпратя лакей да вземе багажа ти. Можеш да останеш, колкото искаш…

— Имам прислужница и кочияш.

— И тях ще настаним. — Госпожа Флорънс се обърна към прислужницата, която стоеше наблизо. — Кати, приготви вечеря за гостенката и я донеси в гостната.

— Не съм гладна — възпротиви се Мадлин.

— Отслабнала си, Мади… А това не е хубаво за момиче в твоето положение.

Двете си размениха погледи на взаимно разбиране.

— Откъде разбрахте? — попита Мадлин.

— Как бих могла да не разбера? — отвърна тъжно госпожа Флорънс. — Нищо друго не би одухотворило така погледа ти. Както разбирам, близките ти не знаят.

— Не — произнесе Мадлин притеснено. — А и не смятам, че имам сили да им го кажа. Чувствам се… много самотна, госпожо Флорънс.

— Влез вътре, мила моя, ще си поговорим.

 

 

Лоугън беше изпратен с възторжени викове и ръкопляскания. Представлението беше добро, макар че той не игра така, както би желал. Опита се да достигне дълбочината на чувствата, която се изискваше за ролята, но успя да го направи едва наполовина.

Смръщен, дори не погледна актьорите и сценичните работници, които се стремяха да привлекат вниманието му. Влезе в гримьорната, съблече влажната си риза и я запрати на пода. Когато се отправи към мивката, някакво отражение в огледалото привлече вниманието му. Той бързо се обърна и се стъписа, като видя една старица да седи в ъгъла. Тя го гледаше спокойно, като че ли всяка вечер седеше там. Макар да беше дребна, тя имаше особено присъствие и се държеше с царствено достойнство. Ръката й с брилянтени пръстени лежеше върху сребърната дръжка на бастуна. Побелялата й коса имаше едва доловим прасковен оттенък, показващ че някога е била огненочервена. В лешниковите й очи се четеше явен интерес към него.

— Казаха ми, че мога да ви почакам тук — каза тя.

— Не приемам посетители в гримьорната си.

— Хубаво представление — допълни старицата, без да обръща внимание на думите му. — Добра постановка с добър темпоритъм.

Лоугън се усмихна иронично и се запита коя е тя.

— Напоследък май похвалите не са тъй чести.

— О, вие бяхте много добър Отело — увери го тя. — Друг актьор би нарекъл това представление върха на кариерата си. Преди няколко години имах възможността да ви гледам в същата пиеса, но в ролята на Яго. Предпочитам вашата интерпретация на тази роля… Великолепно! Имате изключителен талант, когато пожелаете. Често съм си мислила колко е жалко, че двамата се разминахме във времето. Моята кариера свършваше, когато вашата изгряваше.

Лоугън внимателно се вгледа в нея. Косата, познатото лице, отношението й към театъра…

— Госпожа Флорънс? — попита той.

Тя кимна и бръчките по челото му се изгладиха. Не за първи път колега изявяваше желание да се срещне с него, макар никой да не е бил така настоятелен, както тази стара дама. Лоугън се наведе и целуна ръката й.

— За мен е голяма чест да се запозная с вас, мадам.

— Вие, разбира се, знаете, че имаме обща приятелка — дукесата на Лийдс. Прекрасна жена, нали? В началото на кариерата си тя беше мое протеже.

— Да, зная — каза Лоугън и облече брокатен халат. После взе кутия крем и кърпа и започна да сваля грима, който го беше превърнал в Отело. — Госпожо Флорънс, свикнал съм след представление да оставам за малко сам. Бихте ли ме почакали в общата стая, ако обичате?

— Ще остана тук — каза тя твърдо. — Дойдох да говоря с вас по спешен личен въпрос. Не е нужно да проявявате излишно чувство на срам пред мен. Била съм в много мъжки гримьорни, в края на краищата.

Лоугън потисна смеха си. Тя беше само една старица, която едва ли се беше намъкнала в гримьорната, за да привлече вниманието му. Той се облегна на тоалетката.

— Много добре, мадам, — произнесе сухо той и продължи да сваля грима си. — Кажете си думичките. А аз ще се опитам да преодолея чувството си на срам.

Госпожа Флорънс пренебрегна неговия сарказъм и заговори рязко.

— Господин Скот, навярно не знаете, че по време на кратката си работа в театър „Капитал“, госпожица Мадлин Матюс беше наела стая в моя дом.

Името, казано неочаквано, предизвика болка в гърдите на Лоугън. Той усети как лицето му се напрегна.

— Ако сте дошли да обсъждаме този въпрос, моля да напуснете.

— Госпожица Матюс пристигна при мен тази вечер от имението на родителите си в Глостъшир — продължи госпожа Флорънс. — Докато ние разговаряме тук, тя спи в моя дом. Бих искала да добавя, че тя не знае за решението ми да ви посетя…

— Стига! — Лоугън хвърли кърпата и се отправи към вратата. — Когато се върна, искам гримьорната ми да е празна.

— Мислите, че вие сте единственият, който страда? — попита меко госпожа Флорънс. — Вие сте един надменен млад кучи син!

— А вие сте една нахална стара кучка! — отговори Лоугън спокойно. — Лека нощ, мадам.

Госпожа Флорънс беше по-скоро развеселена, отколкото обидена.

— Имам информация, която е много важна за вас, господин Скот. Ако откажете да ме изслушате сега, след време ще съжалявате.

Лоугън спря до вратата и я погледна насмешливо.

— Ще се възползвам от това.

Госпожа Флорънс скръсти ръце върху дръжката на бастуна и го погледна с мигащи очи.

— Мадлин очаква дете от вас. Това нищо ли не означава?

Тя го наблюдаваше изпитателно. Тишината щеше да избухне от напрежението, предизвикано от думите й.

Лоугън вторачи очи в стената. Сърцето му неестествено заби. Сигурно е лъжа, която Мадлин пак е скроила, за да го държи в ръцете си.

Той тръсна глава.

— Не! Нищо не означава!

— Разбирам. — Старата жена го измери с пронизващ поглед. — Знаете какво ще се случи с Мади. В семейство, каквото е нейното, единствената възможност е да роди детето тайно и да го даде на чужди хора. Другата е да напусне родителите си и да се опита сама да издържа себе си и детето, доколкото може. Допускам, че и двете възможности ви удовлетворяват.

Лоугън си наложи да свие рамене.

— Нека постъпи, както пожелае.

— И ще откажете да поемете всякаква отговорност за Мади и детето?

— Да.

Лицето й изразяваше презрение.

— Изглежда, че не сте по-различен от баща си.

Лоугън беше потресен и избухна гневно.

— Откъде, по дяволите, познавате Пол Дженингс?

Ръката на госпожа Флорънс се повдигна и тя повика Лоугън с пръст.

— Елате тук, Скот, искам да ви покажа нещо.

— Вървете по дяволите!

Госпожа Флорънс поклати глава при тази проява на грубост и инат и отвори плетената си чанта, от която извади малка, лакирана в зелено кутия.

— Това е дар… част от вашето минало. Уверявам ви! Няма защо да ви лъжа. Елате и погледнете! Не сте ли поне любопитен?

— Вие нямате нищо общо с проклетото ми минало.

— Имам, и при това много общо — отговори госпожа Флорънс. — Семейство Дженингс не са истинските ви родители, да знаете. Бяхте осиновен, защото майка ви почина при раждането, а баща ви отказа да ви признае за свой син.

Лоугън я погледна, сякаш беше луда.

— Не ме гледайте така — произнесе госпожа Флорънс с лека усмивка. — Аз съм с всичкия си.

Той бавно се доближи до нея, защото усети вътрешно безпокойство.

— Покажете ми проклетите ви дрънкулки.

Старицата внимателно извади две миниатюри в позлатени рамки и сложи едната на дланта си. Миниатюрата изобразяваше малко момиченце на възраст почти колкото Виктория — дъщерята на Джулия. То беше сладко дете с розова шапчица над дългите червени къдрици. Лоугън погледна малката картина и я върна, без да продума.

— Не виждате ли? — попита старицата и му подаде другата. — Може би това ще освежи паметта ви.

Лоугън се вгледа в портрета на хубава млада жена с едри, но пропорционални черти. Косата й беше тъмнокестенява, събрана високо на тила. Изразът на лицето й беше доверчив и закачлив, а сините очи сякаш се бяха вперили в неговите. Когато разгледа миниатюрния портрет, той осъзна, че това е женската версия на собственото му лице.

— Искате да призная, че има прилика — промърмори Лоугън. — Много добре, така е.

— Това е майка ти — каза нежно госпожа Флорънс, вземайки миниатюрата. — Името й е Елизабет…

— Майка ми беше… е… Мери Дженингс.

— Тогава ми кажи кого от тъй наречените ти родители обичаш. Кажи кой от близките ти най-много прилича на теб. Никой, обзалагам се. Мило момче, ти никога не си бил от това семейство, никога не си бил част от него. Ти си незаконният син на дъщеря ми… моят внук! Може би не искаш да възприемеш тази истина, но в сърцето си трябва да я признаеш.

Лоугън реагира с презрителен смях.

— За това ще ми трябват много повече доказателства от тези две миниатюри, мадам.

— Питай ме, каквото искаш — спокойно каза госпожа Флорънс.

Той скръсти ръце на гърдите си и се облегна на вратата.

— Добре. Кажи ми защо досега не съм те виждал… бабо?

— Дълго време аз изобщо не знаех за твоето съществуване. Баща ти каза, че си починал заедно с майка ти. Той тайно те е дал на семейство Дженингс да те отгледа. Двамата с баща ти взаимно се презирахме и той искаше да е сигурен, че аз няма да имам влияние над теб. Вероятно се страхуваше, че ако ме опознаеш, ще поискаш да дойдеш в театъра, което се опитваше да предотврати на всяка цена. Майка ти беше актриса, знаеш.

Госпожа Флорънс замълча и леко се усмихна.

— Не мога да ти опиша радостта си от твоя успех, момчето ми. По някакъв начин това е едно съвършено възмездие. Въпреки че баща ти стори всичко възможно да го възпре, ти намери пътя си към театъра… и стана един от най-големите актьори на своето време.

Лоугън отпусна ръце и закрачи из гримьорната. Макар че все още не вярваше на думите й, той усети внезапна нужда да пие. Отиде до дървения шкаф в ъгъла и дълго рови из него, докато не намери бутилка бренди.

— Прекрасна идея — възкликна зад него старицата. — Глътка бренди ще стопли старите ми кости.

Лоугън сви устни и потърси чиста чаша. Сипа бренди и го подаде на старицата, а сам той отпи от бутилката. Течността стопли гърлото и гърдите му.

— Продължавай! — каза той сърдито. — Нека чуя и края на интересния ти разказ. Как дойде до заключението, че точно аз съм загубеното копеле на дъщеря ти?

Госпожа Флорънс студено го погледна заради грубия му език и спокойно продължи.

— Нищо не подозирах, докато не те видях на сцената, когато беше на около двайсет години. Бях стъписана от поразителната прилика с дъщеря ми. Когато поразпитах за произхода ти, подозренията ми станаха още по-силни. Отидох при баща ти и го обвиних, че крие твоето съществуване от мен. Той призна всичко. Оттогава не се е интересувал дали съм научила нещо за теб или не. Ти вече беше направил избора си да станеш актьор и той нищо не можеше да стори, за да те спре.

— Защо не ми го каза тогава?

— Тогава ти нямаше нужда от мен — отговори госпожа Флорънс. — Имаше си семейство и не се съмняваше, че си техен син. Не виждах смисъл да те подлагам на страдания, и по-специално да спъвам по някакъв начин актьорската ти кариера.

Госпожа Флорънс му се усмихна над ръба на чашата си и изпи още една глътка.

— През цялото време следях отблизо дейността ти чрез Джулия. Вълнувах се за теб, гордеех се с успехите ти и хранех надежда за бъдещето ти, както всяка баба.

— Разказала ли си това на Джулия?

— Не — отговори госпожа Флорънс веднага. — Не беше нужно тя да го знае. Мисля, че единствените хора, които знаят точно произхода ти, сме аз, семейство Дженингс и баща ти, естествено.

Лоугън саркастично се усмихна.

— Нямам търпение да узная кой може да е той?

— Не знаеш ли? — нежно попита госпожа Флорънс. — Мислих, че досега си се досетил. Ти много приличаш на него.

Гласът й запази нежната нотка въпреки враждебността на Лоугън.

— Граф Рочестър, мило момче Затова ти прекара детството си в неговото имение и живя в сянката на богатия му дом. Ако не ми вярваш, иди при Рочестър и го попитай!

Лоугън се обърна с гръб към госпожа Флорънс и се облегна на тоалетката. Той сякаш с усилие остави бутилката бренди на масичката и подпря ръце на нея. Рочестър — негов баща… Идеята му беше противна.

Не можеше да е вярно. Ако беше така, с Андрю бяха братя по баща. Дори и Рочестър не би могъл да е толкова жесток, че да гледа как двамата му синове растат рамо до рамо, без да им каже, че са роднини. Единият беше отгледан в богатство, лукс и привилегии, а другият — в глад и насилие.

— Не може да бъде! — Лоугън не усещаше, че говори на глас, докато госпожа Флорънс не му отговори.

— Това е истината, скъпо момче. Съжалявам, че разруших илюзиите ти. Дано поне семейство Дженингс са били добри родители. В края на краищата, Рочестър се погрижи да живееш близо до него.

Лоугън усети горчив вкус в устата, почти се задави. Изведнъж му се дощя да разкаже какъв е бил животът му, какъв страх изпитваше от Пол Дженингс и какви страдания му причиняваше той. Да й разкаже за безразличието на тъй наречената си майка. А Рочестър е знаел всичко това! Лоугън мълчеше и с усилие стискаше зъби. За жалост, личеше си, че не беше способен да скрие чувствата си.

— Е — каза госпожа Флорънс, загледана в него. — Виждам, че не си прекарал приятно времето си там. Грешката донякъде е и моя. Не биваше да вярвам на Рочестър — трябваше да изискам доказателство за смъртта на внука си. Но тогава скърбях дълбоко по Елизабет, за да търся други доказателства.

На Лоугън му се зави свят. Той потърси стол и седна. Чу, че на вратата се чука, а после гласът на прислужника, който идваше да прибере театралния костюм.

— Зает съм — отговори той. — Ела по-късно.

— Господин Скот, отвън ви чакат почитатели, които искат да ви видят.

— Ще убия всеки, който прекрачи прага! Оставете ме на мира!

— Да, господин Скот.

Прислужникът си отиде и в гримьорната отново настъпи тишина.

— Джулия беше права — каза най-сетне госпожа Флорънс и изпи брендито си. — Веднъж тя ми каза, че ти не си щастлив човек. Това беше една от причините, поради които насърчих Мадлин да те съблазни.

Тя срещна слисания му, обвиняващ поглед, без да й мигне окото.

— Да, знаех за плана й, макар да не бях разбрала истинските причини. Исках ти да я имаш. Мислех си, че може да се влюбиш в нея… Бях сигурна, че никой мъж, дори и най-сдържания, не може да й устои. Мислех си, че момиче като Мадлин ще ти донесе щастие.

— Проклета да си, че се намеси в живота ми — извика яростно Лоугън.

Госпожа Флорънс май не се впечатляваше от гнева му.

— Запази страстта си за сцената — посъветва го тя. — Може би съм допуснала грешка, но гневът и зъбенето ти нищо няма да променят.

Лоугън успя някак си да се овладее.

— Но защо сега? — процеди през зъби той. — Ако нещо от онова, което каза, е вярно… Но аз не вярвам на нито една дума… Защо едва сега идваш при мен?

Тя му се усмихна повече от предизвикателно.

— Историята често се повтаря. Ирония на съдбата е, според мен, това, че ти си склонен да се държиш точно като баща си и да осъдиш детето си на същия живот, който си живял ти — без близък човек, който да го защитава и да се грижи за него. Помислих си, че съм длъжна да разкрия истината за миналото ти и да ти дам възможност да постъпиш честно спрямо Мади.

— А ако не го сторя? — попита Лоугън подигравателно, а лицето му се зачерви. — Нямаш много голям избор.

— Ако ти не се погрижиш за Мади, ще го сторя аз. Разполагам със средства, за да осигуря добър живот за нея и детето. Това бебе ще е моето правнуче и ще направя всичко, което е по силите ми, за да му помогна.

Лоугън поклати глава, докато гледаше старата жена. Тя беше крехка и мъничка, но притежаваше страхотна воля.

— Ти си една дърта твърдоглава кокошка! — каза той ядосано. — Вече почти вярвам, че сме роднини.

Очевидно госпожа Флорънс четеше мислите му. Тя пак се усмихна.

— Когато ме опознаеш по-добре, момчето ми, изобщо няма да се съмняваш.

Тя стана от стола, като се подпря на бастуна, и Лоугън механично се спусна да й помогне.

— Сега се прибирам у дома. Ще дойдеш ли с мен, Скот?… Или благоразумно ще обърнеш гръб на бъркотията, която се създаде с твоя помощ?

Лоугън се отдръпна намръщено. Естествено, почтено щеше да е, ако се ожени за Мадлин и узакони бебето. Но беше оскърбително…. Не, жестоко… насила да го карат да го стори. Освен това, той не беше особено почтен мъж.

Погледна със съжаление към бутилката, изкушен да се напие до безсъзнание.

— Ще оплешивееш, ако не престанеш да опъваш така косата си — каза госпожа Флорънс със закачлива нотка в гласа си.

Лоугън разбра, че отново се е върнал към навика си да приглажда косата си отпред, когато е объркан. Промърмори някаква ругатня и се отказа.

— Гордостта ти е засегната, защото Мади те излъга — каза госпожа Флорънс. — Сигурна съм, че ще е необходимо доста време, докато се успокоят накърнените ти чувства. Но ако би могъл да превъзмогнеш собствените си проблеми, ще осъзнаеш, че насреща ти е едно уплашено момиче, което има нужда от подкрепата ти…

— Зная какви са задълженията ми — каза той кратко. — Не зная само как ще си наложа да я погледна отново.

Госпожа Флорънс се намуси и нетърпеливо почука с бастуна си по пода, а той отиде до тоалетката и надигна бутилката. Нямаше търпение да накаже Мадлин, да я унизи така, както тя го беше унизила… и все пак възможността да я доближи го караше да трепери от очакване.

— Ще дойдеш ли с мен? — попита госпожа Флорънс.

Лоугън остави бутилката и кимна.

— Ще й направиш ли предложение?

— Не зная, докато не поговоря с нея — измърмори той, обличайки чиста риза. — Сега бих искал да се преоблека… без публика.