Лайза Клейпас
Диви нощи (7)

ШЕСТА ГЛАВА

Хваната на тясно, Мадлин отначало не можа да отговори. Сърцето й заби по-силно и тя се помъчи да се успокои.

— Защо сте така сигурна?

Госпожа Бийчъм се усмихна.

— Всичко по вас показва това. Първо, нощницата ви… дреха, предназначена само за спане. После, вашето държане, начинът, по който го гледате… Вижда се, че не сте имали интимна връзка. Вие сте добре възпитано момиче, току-що завършило училище. Има един определен тип жени, които подхождат на господин Скот… Те се обличат в копринени пеньоари и спят до два часа следобед, освен това никога не биха паднали така ниско, че да се грижат за болен човек. Вие не сте негова любовница.

— Работя в „Капитал“ — призна Мадлин. — Не съм актриса… Само помощничка. Но аз съм приятелка на господин Скот. Поне се надявам, че той ме счита за такава.

— И сте влюбена в него — отбеляза госпожа Бийчъм.

— О, не — поклати глава Мадлин, чувствайки, че кръвта нахлува в главата й. — Както казах, чувствата ми към него са приятелски… и му се възхищавам, разбира се…

— Ще имате много неприятности, рискувате здравето си. И всичко това само заради едно приятелство?

Поразена, Мадлин се вторачи в нея. Гърлото й се стегна и болката в гърдите, която беше почувствала миналата нощ, отново се появи.

— Е, няма нужда да говорим за това — каза госпожа Бийчъм, вероятно трогната от онова, което прочете по лицето на Мадлин. — Причините, поради които сте тук, не ме засягат. Можете да останете, колкото поискате… докато господин Скот не нареди нещо друго.

Мадлин кимна и потърси с ръце стола, преди да седне на него.

— Не е ял от доста време — чу тя думите на икономката. — Ще изпратя малко попара. Може би вие ще го накарате да хапне малко от нея.

Мадлин почти не усети излизането й. Тя се вглеждаше в профила на спящия мъж. Тази сутрин брадата му беше набола, което му придаваше вид на морски капитан или на бандит.

Тя взе голямата му ръка в своите ръце и я поглади. Ръката му беше силна и добре поддържана, ноктите — къси и изпилени до кадифена мекота. По пръстите му нямаше пръстени, а само избледнели белези от леки одрасквания. Тя си припомни допира на тази ръка до лицето си, до гърдите… нежното докосване с върховете на пръстите.

Мадлин пожела той отново да я милва. Тя искаше от него неща, които той никога нямаше да направи. Не осъзнаваше, че е навела глава към ръката му, докато не усети допира на кожата му до устните си. Тогава притисна устни до дланта и усети соления вкус на собствените си сълзи.

Лоугън никога не би я пожелал… показа го достатъчно ясно. А тя стопи всякакво доверие между тях двамата, като го излъга дори за името си и го въвлече в един подъл план. Как мъж с неговата гордост би могъл да прости подобно държане? Лоугън не би могъл.

Мадлин никога не беше чувствала такава болка — постоянна, тежка, унищожаваща всяка крехка проява на щастие. Каква ирония! Тя беше преследвала целта си с такава хладна решителност, че накрая остана с разбито сърце. Винаги беше пресмятала обществения и дори физическия риск, който поемаше, но никога емоционалния. Не беше планирала да се влюби в Лоугън.

Тя шепнеше заровила лице в дланта му, после я затвори, като че да съхрани тези мили думи завинаги.

Да, щеше да си отиде в мига, когато температурата спаднеше. Тя не би го обидила, нито пък би омърсила чувствата си, като го използва за целта, която си беше набелязала. Изведнъж се зарадва, че не бяха се любили, че не беше го накарала да страда, нито пък го беше предала. Не би могла да живее спокойно, ако го беше сторила.

На вратата се почука и прислужницата влезе с поднос с чай и попара. По указания на Мадлин, тя остави подноса до леглото и й помогна да повдигнат Лоугън върху повече възглавници. Мадлин благодари на прислужницата и я освободи, после седна до Лоугън, който се събуждаше. Той повдигна клепачи и дълго гледа Мадлин. Стори й се, че отначало не я позна. След малко изрече името й.

— Мади… „Капитал“… — кадифеният му глас се беше превърнал в дрезгав шепот.

— Господин Бенет ръководи театъра — отговори Мадлин, като се колебаеше преди да вдигне чаршафа, който се беше смъкнал от таза му. Той явно не знаеше, че е гол. — Сигурна съм, че всичко е наред.

Лоугън не отговори, но Мадлин, видя мъката в очите му. Тя се съмняваше дали някога се е случвало да повери театъра на друг човек.

— Да го помоля ли до вашето завръщане да докладва всеки ден?

Лоугън кимна, облегна се на възглавниците и затвори очи.

— Не бива да заспивате — каза Мадлин и сложи ръка на голото му рамо, като го разтърси лекичко. Кожата му сякаш изгори ръката й. — Първо трябва да хапнете.

— Не.

Той се опита да се обърне, стенейки от усилието.

— Тогава няма да ви съобщавам новините от господин Бенет — каза тя спокойно.

Лоугън застина и очите му се присвиха. Той я гледаше като зла котка.

— Само малко чай и няколко хапки от закуската — увещаваше го Мадлин, потискайки внезапния пристъп на смях. Ако не беше тревогата й, тя би се наслаждавала на положението — той да зависи от нея. Внимателно поднесе чашата с чай до устните му, като го подканяше да отпие от сладката течност. Той се подчини — очевидно му беше приятно топлият чай да накваси гърлото му. Все пак, първата лъжица от попарата — класическата храна в болниците — предизвика у Лоугън отвращение и той обърна глава.

— Мляко — промърмори той с нескрита погнуса.

— И аз не го обичам — призна Мадлин, загребвайки още една лъжица. — Но сега не можете да спорите. Хайде, още една лъжица.

Той отказа с някакви неразбираеми звуци, лицето му се сгърчи.

— Новините от господин Бенет — напомни му Мадлин и той злобно я погледна.

— Моля ви — произнесе тя, като промени тактиката. — Обещавам, че ако някога се разболея, вие ще дойдете, където и да съм, и лично ще ме храните с попара.

Идеята й май го въодушеви да изяде още няколко лъжици.

— Благодаря ви — каза накрая Мадлин, като отмести купичката. Тя се надвеси над него да махне излишните възглавници и погали косата му. — Скоро ще оздравеете и ще имате възможност да изберете отмъщението.

Той потърка лице в хладната й ръка и бързо заспа, като дишаше на пресекулки. Все още надвесена над него, Мадлин погали фината извивка на ухото му… какви малки уши за такъв голям човек… и го целуна под брадата. За миг почувства невероятното щастие да е близо до човека, когото обича, да може свободно да го докосва. Тя би сторила всичко, би прекрачила всички граници, за да му достави удоволствие.

Мадлин побърза да позвъни за прислугата. Седна на писалището да напише бележка на господин Бенет.

 

 

Госпожа Бийчъм, Денис и други двама прислужници се сменяха да помагат на Мадлин в грижите около Лоугън. Беше трудно — непрекъснато триеха тялото му със студени кърпи, ръкавите на роклята й се намокриха до лактите. В първия момент гледката на голото му тяло я беше сепнала, но после, в пристъпите на треската, нямаше време да съзерцава тялото му, без значение колко привлекателно беше то.

Мадлин непрекъснато правеше нещо в притъмнялата стая — квасеше устните на Лоугън, мокреше със студена вода тялото му, докато раменете и гърбът не я заболяха от постоянното навеждане. Петна от бульон, вода и билкови настойки покриваха роклята й отгоре до долу. Понякога госпожа Бийчъм я подканяше да се измие или да дремне, но Мадлин не би си позволила да изостави Лоугън.

Температурата не спадна нито от торбичките с лед, нито от студените компреси и положението стана неконтролируемо. В ранния следобед Лоугън изпадна в безсъзнание, от което не излизаше. Разтревожените слуги притичваха до вратата и предлагаха народни лекове и семейни рецепти, дори носеха стрити билки и амулети.

Госпожа Бийчъм приемаше всичко, като внимаваше да не обиди хората, и го слагаше в една кутия, за да бъде изхвърлено след това.

— Стрити кости — говореше тя с иронична усмивка, показвайки на Мадлин свита кърпичка, която беше донесъл един от лакеите. Беше пълна с фина сива пенел. — Купил я в един магазин в Лондон — казали му, че е от рога на еднорог и че лекува всичко. Горкият човек, да пожертва „вълшебното лекарство“ за господаря си!

— Те много го обичат, нали? — попита Мадлин от мястото си край леглото, гледайки лицето на Лоугън.

— Господин Скот е необикновен човек — отвърна икономката, докато пълнеше платнени торбички с лед и ги нареждаше на един поднос. — Той се гордее, че не се поддава на чувствата си, но не издържа на детски плач, нито пред вида на изплашен или пък на изпаднал в беда човек. Колко неща е направил за прислугата си… Е, направо ще се учудите.

Тя спря за малко със замислени очи.

— Господин Скот умее да привлича хората, като ги кара да разчитат на него… и въпреки това успява да ги държи на разстояние.

— Защото така напълно ги контролира — каза Мадлин, вземайки торбичките с лед, за да ги нареди около тялото му. — Така се чувства защитен.

Икономката я погледна изненадано.

— Изглежда, че го познавате доста добре.

— Не съвсем. Просто зная, че би предпочел да се откаже от нещо, което желае страшно много, пред риска да страда.

— Разбирам. — Лицето на госпожа Бийчъм изрази някакво просветление и в очите й се появи интерес. — Вие сте „нещото“, което той иска, нали? И все пак ви е отблъснал.

Вероятно умората и безпокойството накараха Мадлин да си признае.

— Той каза, че всякакво обвързване би донесло страдание и на двамата — каза тя е наведена глава.

Икономката потърка измръзналите си ръце, докато размишляваше върху думите на Мадлин.

— Вероятно е бил прав, госпожице Ридли. Ако бях на ваше място, щях да му повярвам.

— Повярвах му. Единствената причина да съм тук е, че не мога да си отида, докато е болен… без да се сбогувам.

— Госпожице Ридли. — Гласът на икономката беше нежен. Тя почака, докато Мадлин я погледне с блестящите си очи. — Вярвам, че със сърцето си той сигурно разбира, че го обичате. Това е най-хубавият подарък, който можете да му поднесете.

Мадлин стисна устни, за да не се разтреперят, замига бързо, за да не капнат сълзи от очите й и отново зае мястото си на стола край леглото.

 

 

На следващия ден лорд Дрейк дойде на неочаквано посещение. Той беше научил за болестта на стария си приятел и го навести, без да се бави. Стоеше във входната зала и разпитваше госпожа Бийчъм, когато случайно зърна Мадлин да минава наблизо с куп мокри чаршафи.

— А, малката помощничка от театъра — възкликна лорд Дрейк, давайки знак на Мадлин да се приближи. Той се смееше, но очите му бяха тревожни. — Бях сигурен, че Джими има хубава болногледачка.

— Джими? — смутено попита Мадлин.

Лорд Дрейк се усмихна леко.

— Е, не се е казвал цял живот Лоугън Скот.

Госпожа Бийчъм взе чаршафите от Мадлин.

— Аз ще се оправя с тях, госпожице Ридли — промърмори тя, като хвърли поглед на разчорлената Мадлин. — Може би ще си починете за малко.

— Да, може би — отговори Мадлин и потърка слепоочията си. — Извинете ме, лорд Дрейк…

— Чакайте — възпря я той и престана да се перчи като петел. Мадлин го погледна — лицето му беше подпухнало и бледо от прекаленото пиене и недоспиване. Тя усети, че под външността си на непукист, той крие истинската тревога за приятеля си.

— Дойдох да предложа помощта си… да попитам мога ли да направя нещо за Джими. Той е моят най-стар приятел, знаете. Никога в живота си не е боледувал. Разбрах, че е сериозно болен, щом е напуснал театъра. Кажете от какво има нужда — каквото и да е то — за него ще го намеря.

— Благодаря ви — отвърна Мадлин, трогната от искреността в гласа му. — Но мисля, че за него нищо повече не може да се направи.

Тя усети, че гърлото й се сви, не можа да продължи и само го погледна в безпомощно отчаяние.

По изражението й лорд Дрейк разбра, че положението е много сериозно.

— Толкова ли е зле? — попита той и тихо изруга. — Искам да говоря с него.

Мадлин поклати глава.

— Той е в безсъзнание, лорд Дрейк.

— Трябва да го видя.

— Но може да се заразите…

— Не ми пука! Джими ми е като брат. Заведете ме при него… моля ви.

След дълго колебание Мадлин го поведе нагоре. Лампата едва осветяваше стаята. Безизразното лице на Лоугън беше като маска, той дишаше на пресекулки. Почти не приличаше на себе си, тялото му беше отпуснато и безпомощно.

— Господи!

Мадлин чу лорд Дрейк да мърмори, докато отиваше към леглото. Той се вторачи в неподвижния болен и смутено поклати глава.

— По дяволите, Джими, — измърмори Андрю — нали няма да умреш?

После се усмихна хитро.

— Само заради едно — дължа ти цяло състояние и ще ти го изплащам години наред. И друго има — ти си единствената ми опора.

Той въздъхна и прокара пръсти през дългите си тъмни къдрици с жест, който се стори много познат на Мадлин. Беше виждала как Лоугън по същия начин прокарва пръсти през косите си в моменти на напрежение и обърканост.

— Предупреждавам те, старче… оправяй се или ще отговаряш пред мен!

Лорд Дрейк се обърна и се отдалечи от леглото. Той спря до Мадлин и й заговори с видимо затруднение.

— Ако смятате, че нямате нужда от помощта ми, ще ида да се накъркам до козирката.

— Това на никого няма да помогне — отговори тя.

— На мен ще помогне, госпожице Ридли, уверявам ви. — Той потърка чело. — Ще си тръгвам.

Доктор Брук дойде на визита вечерта. Мадлин заедно е госпожа Бийчъм чакаше пред стаята на господин Скот, докато лекарят го преглеждаше. Не след дълго доктор Брук излезе.

— Вижда се, че отлично сте се справили като болногледачка — отбеляза той, но тонът му беше по-скоро утешителен, отколкото обнадеждаващ. Макар лицето му да беше сдържано и вежливо, както предишния ден, Мадлин усети, че нещо се е променило.

— Смятате ли, че температурата скоро ще спадне? — попита тя. — Не бива да продължава толкова дълго.

— Не, не бива, госпожице Ридли. Не бива, защото той ще умре. Много е зле. Трябва да се подготвите за възможността да не дойде на себе си.

На Мадлин й трябваше време, за да осъзнае какво казва лекарят. Тя изчака отговора на госпожица Бийчъм, но икономката мълчеше. На лицето й Мадлин видя същото изражение на изумление, каквото вероятно беше нейното.

Тя погледна пак лекаря, тъй като отказваше да приеме думите му.

— Тогава предпишете нещо. Кажете ми какво да направя.

— Никой не може да му помогне, госпожице Ридли. В подобен момент не мога да предложа нищо друго освен молитва.

— Молитва?! — възкликна горчиво Мадлин, която искаше нещо много по-реално.

— Ще дойда утре сутринта. Продължавайте да давате течности и да го охлаждате, колкото можете.

— Това ли е всичко? — попита недоверчиво Мадлин. — Казваха, че сте най-добрият лекар в Лондон… Казваха, че ще го излекувате! Не можете да си тръгнете, без да направите нещо!

Доктор Брук въздъхна.

— Не мога да правя чудеса, госпожице Ридли, а и трябва да посетя много пациенти като него. Повечето от тях се измъкнаха от кризата, но има няколко случая, в които треската не можа да бъде преодоляна. Бих могъл да му пусна кръв, но при пациентите, с които опитах, това не доведе до някаква значителна промяна.

— Но… той беше съвсем здрав преди три дни — извика Мадлин, объркана и страшно ядосана, сякаш лекарят отговаряше за живота, който гаснеше в тялото на Лоугън.

При вида на бледото й лице, доктор Брук реши да я успокои.

— Той е млад човек, при това има за какво да живее. Понякога точно това е най-важното.

Той оправи палтото си и кимна на лакея да го изпрати до изхода.

— За какво ли му трябва да живее? — попита Мадлин презрително, като се върна в стаята на болния със стиснати юмруци. — За театъра?!

Това беше само една сграда, едно място, в което би могъл да се погуби. Нямаше семейство, любовница, никого, на когото би отдал сърцето си.

Мадлин си помисли за планините от цветя и подаръци, които се бяха натрупали в приемната, изпратени от приятели и познати като израз на добрите им чувства. Имаше дори кутия с желе от госпожа Флорънс, вързана с хубава синя панделка. Как може човек, който познава толкова много хора, човек, комуто се възхищават и когото уважават, да умре в самота?

Тя не се усети, че изрече последните думи на глас, докато не чу госпожа Бийчъм да й отговаря.

— Той искаше да е така, госпожице Ридли. А и не е сам. Той ви помоли да останете, нали?

— Не искам да гледам как умира.

— Тогава ще си тръгнете ли?

Мадлин поклати глава и отиде до леглото. Лоугън се въртеше и бълнуваше в безсъзнание, като че искаше да избяга от този ад.

— Някой трябва да съобщи на дукесата на Лийдс — каза тя. — Сигурно иска да знае как е той.

Мадлин отиде до писалището, откъсна лист хартия и потопи перо в мастилото. „Състоянието на господин Скот се влоши…“ написа тя. Почеркът й, обикновено красив, сега беше разкривен. „Според лекаря не се очаква…“ Тя спря да пише и се вторачи в буквите, които сякаш танцуваха пред очите й.

— Не мога — каза Мадлин и остави писалката.

Госпожа Бийчъм отиде до бюрото и довърши писмото.

— Веднага ще наредя да го изпратят — каза тя и излезе от стаята, сякаш не би могла да остане повече вътре.

Към полунощ пристигна личният лекар на дука и дукесата на Лийдс. Той беше любезен и по-възрастен от доктор Брук, показваше компетентност, която обнадежди Мадлин.

— С ваше разрешение, дукесата ме изпрати да прегледам пациента — каза той на Мадлин. — Вероятно ще мога да му помогна по някакъв начин.

— Надявам се — произнесе Мадлин, като го посрещна на вратата на стаята. Тя остана вътре, докато лекарят извършваше прегледа. Мадлин вече изобщо не се притесняваше. Тя познаваше всяка линия на костите му, извивките на мускулите му, вече силно очертани под кожата. Той й напомняше на остарял дремещ лъв.

Надеждите й бързо се стопиха, когато разбра, че лекарят не може да направи нещо повече от онова, което вече бяха сторили. Преди да си тръгне, той остави собствения си еликсир, но Мадлин се досети, че самият той не вярваше да има някакъв ефект.

— Госпожице Ридли — обади се госпожа Бийчъм, като се приближи до нея. — Вие бяхте при господин Скот през целия ден. Сега аз ще остана при него, а после ще ме смени Денис.

Мадлин се усмихна на икономката, която имаше изтощен вид.

— Не съм изморена — отговори й тя, макар че всичко я болеше, а ръцете й до лактите бяха подпухнали от леда и билковите лапи. — Ще остана още малко.

— Наистина ли? — попита госпожа Бийчъм.

Мадлин кимна.

— Искам да остана насаме с него.

— Много добре. Позвънете на мен или на Денис, ако имате нужда от помощ.

Вратата се затвори. Стаята се осветяваше единствено от пламъка на лампата и на огъня от камината. Лицето на Лоугън също беше осветено — профилът му блестеше във виненочервено. Мадлин притисна торбичка, пълна с лед, върху челото му, но той я отстрани — движенията му бяха доста енергични.

— Полека — говореше Мадлин и галеше горещата му кожа.

Безпомощен и в безсъзнание, Лоугън повтаряше реплики от пиеси и разговаряше с невидими хора. Мадлин седеше с него в полутъмната стая и се изчервяваше. Лоугън изричаше думи, които тя никога не беше чувала, които я шокираха и я възбуждаха, а косите й се изправяха. Той говореше неприлични думи и накрая Мадлин реши, че на това трябва да се сложи край.

— Моля ви — тихо каза тя, като слагаше студена кърпа на челото му — трябва да се успокоите…

Лоугън така стисна китката й, че костите й щяха да се счупят. Мадлин изохка, тогава той пусна ръката й и сякаш се смути. Споменаваше и някакво женско име… Оливия… Гласът му ставаше злобен, искаше да я убие. Всичко му беше отнела. Той плачеше и кълнеше, страданието му беше толкова силно изразено, че Мадлин почувства ревност.

— Били ли сте влюбени някога? — беше го попитала тя неотдавна.

— Веднъж — беше отговорил той. — Но не се получи.

Стана ясно, че Оливия е била жената, която Лоугън беше обичал и която го беше предала. Мадлин погали косата му и се наведе над него така, че нейното тяло да успокои неговото.

— Аз никога не бих те напуснала, ако зависеше от мен — прошепна тя, притиснала сърцето си към неговото. — Никога няма да ти причиня страдание. Обичам те.

Тя страстно целуваше горещото му лице и сухите устни.

— Обичам те — повтаряше отново в отчаяното си желание да му вдъхне от своята сила.

Лоугън издаде неразбираем звук и се успокои, губейки съзнание от температурата.

Мадлин се изправи и сложи ръка на гърдите му. Дишането му едва се долавяше. Тя усети как жизнените му сили изтичат. „Той ще умре в ръцете ми“, мислеше си тя и в стомаха й се сви студен възел.

Мадлин бавно коленичи на пода. Тя не беше силно вярваща, като се изключеха редовните посещения на църквата и неделните религиозни проповеди в училището. По натура беше с бунтовен дух — силно негодуваше от уверенията на майка си, че женитбата й с лорд Клифтън е „божие предначертание“. Все й се струваше, че желанията на Господ-Бог лишаваха живота от радости. Но ако Той беше наистина милостив, щеше да приеме облога с нея… и тя никога и за нищо повече нямаше да го моли.

Мадлин събра ръце в молитвена поза и се помоли, като влагаше цялата си душа във всяка дума. След като изля страховете и копненията си, тя усети нещо неочаквано. Стори й се, че за пръв път в живота й молитвата не е безполезен ритуал, а изповед, изречена пред сърдечен приятел…

— Моля за прошка на греховете ми — шепнеше тя в полутъмната стая. — Ще бъда вече послушна дъщеря и ще направя всичко, което искат родителите ми. Ще се омъжа за лорд Клифтън и ще му се подчинявам във всичко, без да се оплаквам… Само Лоугън да оздравее. Не ме интересува какво ще се случи с мен. Искам само той да е жив. Не заслужава да умре толкова млад. Трябва да остане жив…

Мадлин нямаше представа откога се моли. Когато най-сетне се изправи, коленете й бяха изтръпнали и сковани, а тя се усещаше леко замаяна. Отиде до леглото на Лоугън, сложи лед в торбичките и ги нареди около тялото му.

През тази нощ Мадлин изрече още много молитви. Имаше чувството, че върши всичко в сън, който нямаше край. Правеше всичко механично — увещаваше Лоугън да пие, успокояваше несъзнателните му изблици, докато най-после той се укроти. Тя едва забеляза, че когато първите лъчи на зората се показаха, френските прозорци се отвориха към малък балкон.

— Госпожице Ридли.

Мадлин се стресна и се обърна.

Госпожа Бийчъм и камериерът се приближиха — лицата им бяха побледнели от тревога.

— Как е той? — попита икономката, като отиде към леглото и видя, че Лоугън лежи спокойно. Мадлин мълчаливо я наблюдаваше, олюлявайки се с мокра кърпа в ръце.

Икономката сложи дланта си на челото на Лоугън, дълго време остана така, после се обърна към Мадлин с успокоено и разведрено лице.

— Слава Богу! Температурата е спаднала.

Госпожа Бийчъм нежно попи капките пот по кожата му със сухия край на чаршафа.

Мадлин гледаше, без да разбира. Камериерът се приближи до нея и й заговори с френски акцент.

— Всичко е наред, мадмоазел. Той ще оздравее.

Замаяна, Мадлин се обърна към него, като че се страхуваше да повярва на думите му. Помъчи се да си спомни името му.

— Денис? — попита Мадлин със сухи устни и стаята се завъртя пред очите й. Тя усети как жилавите му ръце я подхванаха и за първи път в живота си припадна.

 

 

Лоугън се събуди и започна да се бори с пластовете мокри чаршафи и торбичките с разтопен лед около себе си. Тялото му най-сетне се освободи и той се измъкна. Чувстваше се отпаднал и слаб. Беше по-лесно да се отпусне в лека дрямка, но една мисъл се въртеше в мозъка му и го караше да стои буден. Мадлин! Той отвори очи и изчака, докато погледът му се избистри. Нямаше я. Устните му се разтвориха, но от тях излезе само хриплив звук.

— А, господин Скот, — над него се появи познатото усмихнато лице на икономката. — През последните няколко дни доста ни изплашихте. Слава на небесата, вече сте много по-добре. Сигурно искате да пийнете нещо.

Тя повдигна главата му и му предложи няколко глътки изстинал бульон. Лоугън изпи течността, която имаше солен, леко метален вкус.

Мислеше да попита за „Капитал“, но в момента този въпрос беше по-маловажен от другото, което се въртеше в ума му. Той си спомняше, че Мадлин през цялото време на треската се въртеше около него. Беше усетил ръцете й, когато го свестяваше след ужасните кошмари. „Мади“, мислеше си той, искаше я и жадуваше за нея. Но тя си беше отишла. Дали наистина е била тук или си е въобразявал?

Лоугън слушаше безразлично бърборенето на икономката, почти не обърна внимание на това, че следобед доктор Брук щял да го посети, че дукът и дукесата на Лийдс били толкова разтревожени за здравето му, та изпратили личния си лекар, че цялата прислуга се радвала на оздравяването му. Пръстите му нервно подръпваха чистото бельо и той се вгледа в лъча дневна светлина, който влизаше през френските прозорци. После госпожа Бийчъм каза нещо, което привлече вниманието му.

— …Сигурно по-късно следобед ще дойде да ви види и госпожица Ридли, въпреки че според мен това по-вероятно ще стане утре…

— Тя тук ли е?

Лоугън се помъчи да седне, очите му бяха впити в икономката.

— Господин Скот, не бива да се вълнувате…

— Къде е? — изхриптя той, докато ставаше и ругаеше собствената си слабост.

— Госпожица Ридли спи през няколко врати оттук. Не зная дали да я будя, господине. Тя поиска да се грижи за вас през последните три дни и три нощи — нито яде, нито пи. Накрая тази сутрин горкото пиленце припадна, като разбра, че треската ви е преминала.

Госпожа Бийчъм замълча, като видя лицето му.

— О, не бива да се безпокоите, господине — рече икономката бързо. — Тя не е болна. От изтощението е. Не съм сигурна дали няколко часа сън ще са й достатъчни да се възстанови.

Устата на Лоугън изсъхна. Той посегна към чашата с вода на масичката до леглото и несигурно я поднесе към устните си.

— Защо не я накарахте да си почине? — остро попита той. — Нямаше нужда да се изтощава.

— Не можех да я спра. Настояваше тя да се грижи за вас…

— Донесете ми халат!

— Господине!

Госпожа Бийчъм се ококори, като разбра, че той се кани да стане от леглото.

— Господин Скот, не бива изобщо да… защото това е лудост…

— Позвънете на Денис — каза Лоугън, без да се замисли, че самият той иска да види Мади. — И изпратете за доктор Брук.

— Но, господине, казах ви, че той ще намине по-късно…

— Искам… — Лоугън млъкна, защото се задави от силна кашлица. Стиснал чашата с вода, той отпи още една глътка. — Искам да видя госпожица Ридли. Веднага!

Трябваше да се увери, че Мади е добре, че е само изтощена и че слабостта й не се дължи на започващата болест.

Госпожа Бийчъм отиде към вратата.

— Ще изпратя за лекаря — каза тя покорно, — но няма да е хубаво да будим сега госпожица Ридли след всичко, което преживя. И преди да се опитате да станете от леглото, ще ви предложа да хапнете нещо. Ще наредя на прислужницата да ви донесе яйце и препечени филийки.

Когато икономката излезе, Лоугън се облегна на възглавниците, макар и да не го искаше. Беше нетърпелив като младеж. Крайниците му като че не бяха негови. Слабостта му го подлудяваше, понеже винаги е бил необикновено здрав и пъргав. Той се облегна назад, докато световъртежът му премина, като ругаеше на всяко вдишване.

 

 

Въпреки уверенията на доктор Брук, че Мадлин не се е заразила от треската, Лоугън не беше доволен.

— Приятелю мой — каза доктор Брук през смях, — не бива да изразходвате силите си, като се тревожите за госпожица Ридли. Уверявам ви, че тя е здрава, но е малко изморена. Утре сутринта ще я видите в обичайния й вид. Сега не трябва да се хващате за работа, защото така възстановяването ви ще продължи два пъти повече. Останете на легло поне две седмици и възвърнете силите си.

Той намигна и добави:

— Това включва и въздържане от любовни преживявания, макар че, признавам, и аз на ваше място бих се изкушил. Госпожица Ридли е прекрасно същество.

Лоугън се раздразни от бележката на лекаря, защото изпита ревност. Той се намръщи и нервно забарабани с пръсти по покривката, показвайки с това, че доктор Брук трябва да си върви.

— Много добре — промърмори лекарят. — Няма повече нужда от моите визити, освен ако ви повтори. Изпълнявайте съветите ми, Скот, и не се претоварвайте.

Лоугън изсумтя в знак на съгласие и не престана да барабани с пръсти, дори след като лекарят си тръгна. Протегна се до звънеца и повика Денис.

Камериерът се възпротиви на желанието му да стане, но го подкрепи, за да стигне до стаята на Мадлин. Лоугън се изненада колко усилия му струваше това. Когато най-сетне пристъпи прага, дробовете и сърцето му едва смогваха да задоволят нуждата на тялото му от кръв и кислород. Той пусна рамото на камериера и сам отиде до леглото.

— Върви си — нареди той грубо. — Ще те повикам, ако ми потрябва помощ.

— Да, мосю — отговори Денис, а в гласа му прозвуча съмнение. — Но мисля, че състоянието и на двама ви не е подходящо за рандеву…

— Хайде, Денис!

Вратата се затвори. Лоугън се взря в неподвижната фигура на леглото. Мадлин лежеше на една страна като дете, ръцете й бяха свити, а гърдите — покрити със скромна бяла нощница, която стигаше до шията й. Лоугън седна до нея, докосна една златисто-кестенява къдрица, разпиляла се по възглавницата. Тя се раздвижи и се обърна с лице към възглавницата, а дишането й си остана все така дълбоко и ритмично.

Лоугън видя, че ръцете й са зачервени явно от грижите около него и се почувства неудобство. Не толкова, че я е видял в този вид — не се срамуваше от голотата и физическата близост. По-скоро усети, че тя е отнела някаква част от него, която той не можеше да си върне… Почувства се обвързан с нея. Беше раздвоен — една част от него не приемаше това чувство, а друга част му се радваше.

Питаше се какво ще прави с Мади. Едно беше сигурно — сега не можеше да я отпрати. Беше влязла в живота му и се беше настанила във всяко негово ъгълче. Затова той нямаше друг избор освен да я приеме. Защо да не изживее насладата, която тя му предлагаше? Беше млада, красива и безстрашна, притежаваше жизненост, от която той би трябвало да се възхищава. Погледът му се плъзна по формите на тялото й, покрито от чаршафи и вълнени одеяла. С въздишка докосна гърдите й, пръстите му погалиха меката плът, докато тя не изпълни шепата му. Палецът му изписа малко кръгче около зърното, докато то не набъбна. Мадлин промърмори нещо в съня си и нощницата й се вдигна, когато тя леко сви коленете си. Лоугън се усмихна, галейки копринените й коси, разпилени по възглавницата. За момент си позволи да мечтае за нещата, на които щеше да я научи, за удоволствията, които щяха да изживеят заедно, докато не усети топлата вълна на възбудата. Рано беше за подобни мисли. Имаше достатъчно време, докато и двамата възстановяха силите си. Тогава Лоугън щеше да задоволи всяка фантазия на Мадлин… пък и някои от своите.