Лайза Клейпас
Диви нощи (14)

ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Вечерта преди бала Мадлин стоеше пред огледалото в личната си тоалетна стая, а прислужницата закопчаваше копчетата на гърба на роклята й.

Госпожа Бийчъм в елегантна черна рокля със снежнобяла престилка се беше качила горе да помогне в последните приготовления.

— Прекрасно! — възкликна икономката и я огледа отзад. — Вие ще бъдете най-красивата тази вечер, госпожо Скот. Господарят няма да откъсне очи от вас.

Мадлин се усмихна, макар сърцето й да биеше неспокойно.

— Донесоха ли всички цветя? Някой да е бил в кухнята наскоро?

— За всичко ще се погрижим — увери я госпожа Бийчъм. — Къщата е пълна с божествени цветя, а готвачката изглежда е надминала себе си. На гостите ще им се стори, че са в рая… А когато вие се появите да ги поздравите, господин Скот ще бъде мъжът, на когото цял Лондон ще завижда.

Мадлин нервно попипа диафрагмата си. Бременността й вече леко личеше, но пурпурната рокля беше ушита така, че да я прикрие. Блузата следваше стройните линии на тялото й, а полата се диплеше богато надолу. Тоалетът беше изненадващо семпъл, единствената украса бяха трите рубинени клипса, които придържаха предницата, а гърдите й блестяха с белотата си над тях. Червеникавият оттенък на балната рокля й отиваше, кожата й на този фон изглеждаше като порцеланова и допълваше кехлибарения цвят на очите. Златистокестенявата й коса беше завита на тежки къдрици и прибрана нагоре, като подчертаваше нежната извивка на дългата й шия.

Лоугън влезе в стаята и рязко спря. Той изглеждаше великолепно в официалното си вечерно облекло със синьосива жилетка от тежка коприна. Очите му, най-сините очи, които Мадлин беше виждала, блестяха от някакво нестихващо чувство, когато я погледна. А щом заговори, гласът му беше по-дълбок от друг път:

— Надявам се, че това ще ти хареса.

Той й подаде черна кутия за бижута. Изненадана от неочаквания подарък, Мадлин пристъпи да го поеме.

Госпожа Бийчъм се усмихна и направи знак на прислужницата да излязат, като затвори вратата след себе си, за да ги остави насаме.

Мадлин ахна от удивление, когато отвори кутията. Вътре имаше огърлица от злато и рубини, а също и подходящи обици.

— Колко са красиви! Не очаквах… — тя вдигна поглед към него. — Много си щедър. Благодаря ти, Лоугън.

Високите му скули леко се изчервиха. Той взе огърлицата и застана зад Мадлин, за да я закопчее на врата й. Тя наблюдаваше изражението му в огледалото и замря, когато усети допира на горещите му пръсти. Лоугън доста се измъчи, докато й сложи огърлицата, чиято закопчалка беше сложна, а дъхът му леко раздвижи внимателно нагласените й къдрици.

Мадлин си окачи обиците и обърна глава, наслаждавайки се на техния звън.

— Как ти се вижда роклята ми? — попита тя Лоугън.

За нейно разочарование той нито се възхити, нито я одобри.

— Деколтето е доста дълбоко.

Мадлин леко се намръщи.

— Джулия я видя и каза, че е съвършена.

— Само ако възнамеряваш да се отдадеш на живот — промърмори той, а погледът му беше прикован в деколтето й.

— Ако не ти харесва, мога да облека нещо друго…

— Не, носи си тъпата рокля — каза той, като се стараеше да говори с равнодушен тон, ала си оставаше нацупен.

Мадлин прехапа устните си да не се засмее. Тя търпеливо издържа втренчения поглед на Лоугън.

— Ще се простудиш в тази рокля — рече той загрижено.

— Къщата е отоплена — отбеляза тя. — Ще се чувствам добре.

Мадлин видя, че е стиснал юмруци, за да се въздържи да не я докосне.

— Да слизаме ли долу?

Лоугън изсумтя и й подаде ръката си, за да я отведе в балната зала с такъв вид, сякаш присъствието на бала за него не беше удоволствие, а досадно задължение.

За щастие гостите изобщо не се смущаваха и се веселяха. Стотици хора бяха напълнили къщата и с възхищение обсъждаха колекцията от произведения на изкуството на Лоугън, отрупаните маси с отбрани деликатеси, веселата музика, изпълваща голямата зала.

Вдъхновени от романтичната атмосфера двойките изчезваха да се уединят в многобройните уютни кътчета на голямата къща, а клюкарките си шушукаха като кокошки. Джулия явно беше успяла да подбере умело представители на различни слоеве на обществото, с които Лоугън имаше връзка: аристократи, богаташи без титли, художници, писатели, дори няколко политици. Това множество представляваше интересна смесица — само за една вечер тук можеха да се открият достатъчно скандални случки, които щяха да пълнят страниците на вестниците седмици наред. Господата се наслаждаваха на безкрайните запаси на домакина от хубав ликьор и пури и отвреме-навреме избухваха в леки спорове за благоразположението на някоя загадъчна дама. Но никоя от дамите не привличаше вниманието така, както Мадлин.

Тя се държеше непосредствено, бъбреше, усмихваше се и поддържаше разговора с околните с учудващо умение. Маниерите й изглеждаха толкова естествени, че беше невъзможно да го прави престорено. Лоугън забеляза не без ирония към себе си, че тя цял живот беше възпитавана да се държи именно така — като истинска светска дама. Семейството й, естествено, не беше планирало женитба на дъщеря си с мъж като него, но, както изглеждаше, Мадлин изобщо не се притесняваше, че съпругът й е актьор.

Лоугън почувства искрица гордост от нейното представяне, която се примеси с горчивото съзнание, че той би трябвало да й предложи нещо повече. Каквито и качества на домакиня да проявеше Мадлин, тя никога нямаше да достигне до висшите обществени кръгове, в които би се движила като съпруга на лорд Клифтън. Лоугън не обвиняваше родителите й, че те искаха тази блестяща партия за дъщеря си. Всъщност, той изпита странна симпатия към семейство Матюс, особено когато ги видя тази вечер.

Родителите на Мадлин бяха дошли на бала с приятни, учтиви лица, но под тях те също криеха смесица от гордост и горчивина. Беше очевидно, че Мадлин е твърде добре възпитана, за да бъде съпруга на мъж с миналото на Лоугън. Бяха я готвили за светска дама от висшето общество, а тя се бе омъжила за мъж без титла. Той беше богат, без съмнение, но не беше добре възпитан.

Дойде време да открият танците и Лоугън подаде ръка на Мадлин да я заведе до средата на залата. Тя беше по-развълнувана от всякога, кехлибарените й очи блестяха, а бузите горяха. Това бил нейният първи бал, разбра Лоугън с известна изненада. Мадлин не беше представяна на подобни светски събития, където би могла да срещне евентуални кандидати.

— Всъщност, досега не съм танцувала с мъж — каза тя, останала без дъх, и вдигна глава да го погледне, когато Лоугън сложи ръката си на кръста й, а с другата хвана нейната. — В училище имахме часове по танци. Учителят ни идваше веднъж седмично. Танцувахме по двойки и с момичетата се сменяхме във воденето.

Лоугън се усмихна на нейната откровеност.

— Защо да не водя аз? — предложи сухо той и кимна на музикантите. Те засвириха приятен валс и мелодията ги заля, преди Мадлин да осъзнае какво става. Лоугън танцуваше съвършено, както вършеше и всичко друго. Той знаеше как да представи партньорката си в най-добрата й светлина, как да я води така, че тя да няма възможност да сбърка или да се спъне.

Мадлин усети, че в началото танцува стегнато. Тя внимаваше да го следва неотклонно, да не направи грешка и Лоугън се смееше на съсредоточеното й лице.

— Отпусни се! — промърмори той.

— Не мога… Внимавам за стъпките.

— Погледни ме!

Мадлин го послуша и почувства как всичко става по-лесно. Тя повече не мислеше накъде я води той, виждаше само топлите му сини очи и усещаше силните му ръце. Той беше толкова снажен, бедрата му докосваха нейните, пръстите й почувстваха стегнатите мускули на рамото му. Залата се завъртя и ръката й здраво стисна неговата. За Мадлин този момент беше върховен и цялото й същество беше пропито с желанието вечерта никога да не свършва.

В танц се впуснаха и други двойки, нетърпеливи да покажат уменията си, докато дансингът не се напълни. Когато валсът свърши, засвириха кадрил. Лоугън отведе Мадлин настрани и я погледна с лека усмивка.

— Моите поздравления към вашия учител, мадам.

— Беше прекрасно! — възкликна тя, без да пуска ръката му. — Моля те, не можем ли…

— Би ли желала… — каза Лоугън едновременно с нея, но и двамата бяха прекъснати от върволица нетърпеливи мъже от различни възрасти, които искаха да поканят Мадлин на танц. Тя хвърли към него поглед, изпълнен със съжаление.

— Ще бъде егоистично от моя страна да танцувам само с вас, госпожо Скот — каза Лоугън и отстъпи назад с пресилена усмивка, когато съпругата му беше отведена да танцува кадрил. Не беше прието съпругът да обръща твърде много внимание на съпругата си. Нещо повече, като домакин той беше длъжен да танцува с някои от гостенките.

Лоугън обичаше да бъде в женска компания. Харесваше му загадъчността на жените, разликите между формите, мириса, движенията им… но сега всичко това сякаш им липсваше. Той искаше само Мадлин. Чувствеността на съпругата му в тази проклета червена рокля му действаше объркващо. Досега никога не беше изпитвал ревност, а сега това чувство извираше от цялото му същество. Ако още един приятел му поднесеше благопожеланията си, той щеше да го убие. Всички мъже в къщата се стремяха към нея. Те гледаха похотливо лицето, фигурата й и полупокритите й гърди.

Лоугън разбра защо никога досега не беше организирал празненства в дома си. Нямаше учтив начин да накараш гостите да си тръгнат, когато на теб ти се иска, нито пък средство да ги избегнеш. Ако беше гост на някой бал, той отдавна да си е отишъл. Лоугън искаше да е някъде, където и да е, насаме с Мадлин. В ума му се блъскаха невероятни фантазии. Той си представяше как сваля пурпурните й поли и я обладава на някоя от дългите маси, как я съблича на средата на дансинга и наблюдава отражението й в големите огледала, монтирани на масивните колони.

Лудите му мисли бяха прекъснати от появата на неговата съдружничка. Джулия се беше отделила за малко от компанията на съпруга си и се приближи до Лоугън, като го потупа по рамото. Имаше вид на квачка, която се радва на напредъка на пиленцето си.

— Поздравявам те! — извика тя възторжено. — Щастлив си, че имаш за съпруга Мадлин.

— Вече ми го казаха — намръщи се Лоугън. — Най-малко сто пъти.

Джулия се усмихна и погледна към Мадлин, която стоеше на няколко метра, заобиколена от обожатели.

— Лоугън, тя притежава едно качество, което ние двамата нямаме. Мадлин обича хората. Тя проявява жив интерес към тях и те й отвръщат със същото.

— И аз обичам хората — промърмори Лоугън в своя защита, което накара Джулия да се засмее.

— Само ако смяташ, че ще имаш някаква полза от тях.

В ъгълчетата на устните му се появи лека усмивка.

— Джулия, защо винаги успяваш да разбереш какъв съм?

— Никога не съм твърдяла подобно нещо — възрази тя, а тюркоазените й очи светеха весело. — След толкова години ти все още ме изненадваш. Например с отношението ти към Мадлин. То показва една дълбоко скрита романтична черта, за която не съм и подозирала.

— Романтична!? — Лоугън се засмя, защото той се гордееше, че е циник.

— Ако искаш, можеш да отричаш — каза Джулия. — Въпрос на време е да си признаеш, че Мадлин те върти на малкото си пръстче.

— След около сто години, че и повече.

Джулия се отдалечи, а Лоугън се намръщи. Вниманието му отново се насочи към елегантната му съпруга, която все още беше заобиколена от обожатели. Тръгна към нея, но беше пресрещнат от няколко свои партньори от инвестиционния тръст. Проклинайки наум, той се усмихна на комплиментите им и размени няколко нищо незначещи фрази.

За негово облекчение Андрю, лорд Дрейк, се появи като спасител. Той прегърна през рамо Лоугън, сърдечно го поздрави и го отвлече от групата под претекст, че иска съвет по въпроси на изкуството.

— Боже мили, как издържаш тези тъпаци? — попита тихо Андрю. — Разговорите за лихви и дивиденти са интересни като разходка из моргата!

— „Тези тъпаци“, както ги наричаш, са едни от най-големите финансови мозъци в Англия — каза сухо Лоугън. — Добре ще е и ти да прекарваш известно време с тях.

Докато говореше, погледът му се върна на Мадлин. Тя стоеше под светлината на един от полилеите с рамене като от кадифе, а във вдигната й коса играеха всички оттенъци от злато до кленовокафяво.

Андрю проследи погледа му и се ухили.

— Засрами се, Джими. Мислех, че си надживял буржоазния навик да се влачиш подир собствената си съпруга… но, както казват, кръвта вода не става.

Лоугън остро го погледна, търсейки скрито значение в думите му, но в очите на Андрю нямаше хитрост.

— Никога не съм отричал, че съм буржоа — отговори Лоугън. — И един поглед към съпругата ми говори достатъчно за това.

— Няма да го обсъждам. След тази вечер всеки любител-поет в Лондон ще пише ода за нея. За лицето й на ангел, с намек за скандал около бързата ти женитба… тя има всичко необходимо да възбуди любопитството на обществото.

— И мен да подлуди — промърмори Лоугън, което накара приятелят му да се подсмихне.

— Джими, ти се подреди добре — каза Андрю и отпи вино от кристалната чаша, която не му беше първата за тази вечер, нито щеше да е последната. — Живот за завиждане. Богатство, прекрасен дом, красива млада жена… А почна от нищото. Докато аз имах всичко: име, богатство, земя… А почти ги пропилях. Напоследък главното ми занимание е да чакам смъртта на стареца, за да ми остави титла с много пари. Но с моя късмет той сигурно ще живее още много, та на стари години няма да мога да й се порадвам.

Лоугън вдигна вежди, изненадан от горчивата нотка в гласа на Андрю.

— Какво има, Андрю? — попита той, както по-големият брат се обръща към по-малкия.

Андрю се поколеба и се засмя.

— Не се тревожи за мен… Радвай се на прекрасния си живот и на сладката си женичка.

Лоугън го погледна с раздразнение и загриженост. Очевидно Андрю отново беше загазил. Последното нещо, което Лоугън искаше да прави тази вечер, беше да слуша изповедите на Андрю и да търси начин да разреши проблемите му. Въпреки това той се разчувства — нещо, от което никога досега и никога в бъдеще не би могъл да се освободи, особено след като знаеше за тайното им роднинство.

Хвърли копнеещ поглед към Мадлин, въздъхна и насочи вниманието си към Андрю.

— Запазил съм кутия изключителни пури — подхвърли уж случайно той. — Изглежда, че сега е моментът да ги опитаме. Искаш ли да попушим?

Настроението на Андрю се поразведри.

— Да, донеси ги в билярдната, а аз ще дойда там с няколко приятели.

Лоугън излезе от балната зала, като се спря няколко пъти да поговори с групички от гости, които му кимаха. Когато най-сетне стигна до вратата, той забеляза сестрата на Мадлин Джъстин и съпруга й, лорд Багуърт. Те изглежда спореха, защото се бяха отдръпнали в един ъгъл и нервно разговаряха. Очите на Джъстин бяха присвити от ярост.

Лоугън излезе от балната зала, като потисна съжалителната си усмивка. Беше почти сигурен, че Джъстин искаше да танцува с лорд Багуърт някакъв бърз танц. Тя беше глезеното дете в семейство Матюс и искаше винаги да е център на внимание. Семейство Матюс не бяха й направили добра услуга с непрекъснатото си вайкане около нея за сметка на другите си две деца. Когато се запозна с Джъстин, Лоугън си помисли как е могло да стане така, че Мадлин да бъде толкова пренебрегвана. На устните му се появи иронична усмивка, той поклати глава и отиде в библиотеката да търси пурите си.

Мадлин пожела да си почине от танците и така се измъкна от тълпата мъже около себе си. Тя забеляза зет си, лорд Багуърт, да стои до един от високите прозорци с намръщено лице. Той не усети приближаването й, защото вниманието му беше насочено към градината. Лорд Багуърт беше добър, с приятна външност, макар и малко нисък и без да притежава изключителна фигура.

— Госпожо Скот — каза лорд Багуърт, усмихна се и се поклони. — Поздравления за прекрасната вечер. Трябва да призная, че никога не съм ви виждал толкова хубава.

— Благодаря, милорд. Надявам се вие и сестра ми да прекарвате добре.

— Така е — съгласи се Багуърт механично, но изражението му беше разтревожено. Той замълча и дълго гледа Мадлин в очите. — Трябва да призная, че за мое съжаление, със сестра ви имахме малка разправия.

Учудена от откровените му думи, Мадлин се намръщи.

— Милорд… Мога ли да помогна с нещо?

— Може би, да. — Той неспокойно хвана ръцете си. — Боя се, госпожо Скот, че Джъстин е някак си засегната от успеха ви тази вечер.

— От моя… — възкликна удивена Мадлин. Не можеше да повярва, че Джъстин може да я ревнува. Тя винаги е била най-красивата, най-обожаваната и най-глезената сестра. — Уверявам ви, че не виждам причина, милорд.

Видът му беше определено притеснен.

— Както и двамата знаем, Джъстин е доста непостоянна по природа. Тя изглежда се страхува, че вашият триумф тази вечер ще накърни нейното самочувствие.

— Това не може да е истина — възрази Мадлин.

— Все пак, боя се, че в своето нещастие тя би могла да реши да стори нещо… драстично.

— Например?

Лорд Багуърт огледа с тревога залата.

— Къде е съпругът ви, госпожо Скот?

Очите на Мадлин се разшириха. Какво общо би могъл да има Лоугън с всичко това? Би ли могла Джъстин, изпълнена със завист, да се хвърли на врата на Лоугън, за да повдигне самочувствието си на красавица?

— Смятате ли, че трябва да потърся съпруга си?

— Мисля, че идеята ви е отлична — отговори веднага лорд Багуърт.

Мадлин поклати глава и се засмя недоверчиво.

— Но Джъстин никога не би се опитала да… няма причина за това…

— Изказвам само съмнение — каза тихо лорд Багуърт. — Онова, в което се съмнявам, може бързо да се опровергае.

Лорд Багуърт се опита да се усмихне.

— Госпожо Скот, отдавна наблюдавам отношенията в семейството ви и съм забелязал как вие винаги сте в сянката на сестрите си. Заслужавате да ви признаят за привлекателна и изискана жена.

Мадлин объркано се усмихна, като мислеше къде би могъл да бъде Лоугън.

— Благодаря ви, милорд. Моля за извинение…

— Да, разбира се. — Той й се поклони, въздъхна, но остана до прозореца.

 

 

Лоугън влезе в библиотеката и започна да рови в шкафа до бюрото си. Не беше забелязал, че някой го е проследил, докато не чу един предизвикателен глас да пита:

— Какво търсите, господин Скот? Или мога да ви наричам Лоугън? Нали сме от едно семейство?

Лоугън се изправи с кутията пури в ръка и подигравателно погледна сестрата на Мадлин Джъстин, която влизаше в стаята.

— Мога ли да ви бъда полезен, лейди Багуърт? — попита той с безизразно лице.

— Бих искала да си поговоря с вас насаме.

— Нямам време — каза Лоугън троснато. — Трябва да се погрижа за гостите си.

— Значи те са по-важни от членовете на семейството ви?

Лоугън я изгледа хладно, защото разбра ясно каква игра се опитва да играе Джъстин. Безброй омъжени жени го бяха преследвали през целия му живот по най-различни начини.

— Какво искате? — попита рязко той, без да се старае да бъде учтив.

Изглежда, че грубият му тон не я смути. Джъстин се усмихна предизвикателно и се приближи към него с бавна, предлагаща се походка.

— Искам да зная дали ще направите сестра ми щастлива. Много съм загрижена за това.

— Ще трябва да я попитате, лейди Багуърт.

— Боя се, че тя няма да ми каже истината. За Мадлин фасадата е всичко.

— Имате ли основание да подозирате, че съпругата ми е незадоволена?

— Само поради неоспоримия факт, че вие не сте подходящ за нея, господин Скот. Мъж като вас… и малката ми сестра… Сигурна съм, че тя няма представа как да се държи с вас. Ами, сигурно е ужасена от вас.

— Нямам такова впечатление — отговори подигравателно Лоугън и прикри нарастващото си раздразнение. — Кажете ми, лейди Багуърт, каква жена според вас би подхождала на мъж като мен?

— Някоя красива… дискретна… опитна… — Джъстин сви рамене в добре премерено движение, с което свали бухналите ръкави до лактите си, а предницата на синята й копринена рокля се смъкна от гърдите й и зърната им почти се показаха. Тя се облегна и опря бюста си на една маса, като го погледна през ресници.

— Очарователна покана — каза той, а тонът му предполагаше точно обратното. — Въпреки това не се интересувам от други жени, освен от съпругата си.

В очите на Джъстин светна ревност.

— Не може да е истина — каза тя злобно. — Не бихте могли да предпочитате онази покорна, проста мишка пред мен!

Лоугън я погледна с подигравателна усмивка. От всички думи, които биха могли да опишат решителното момиче, което се втурна в живота му и изцяло го промени, „покорна“ и „проста“ бяха най-неподходящите.

— Предлагам ви да се облечете, лейди Багуърт, и да се върнете в балната зала.

Спокойният му отказ сякаш подгря нейната решителност.

— Мога да ви накарам да ме пожелаете — каза тя и се притисна до него.

Присмехът на Лоугън се изпари и той се опита да отблъсне жената, която така внезапно му се нахвърли. Кутията падна на пода и скъпите пури се разпиляха по килима. Лоугън възкликна от учудване и недоумение. Ситуацията наподобяваше долнопробен фарс. В кратката борба той не долови отварянето на вратата. Изведнъж чу гласа на съпругата си и се ужаси. „По дяволите“, помисли си Лоугън и погледна към Мадлин.

— Търсих те, Джъстин — каза Мадлин с поглед, вперен повече в сестра си, отколкото в Лоугън. Беше невъзможно да се разбере какво точно мисли, лицето й изглеждаше неподвижно и сдържано.

Лоугън стисна зъби. Роклята на Джъстин беше раздърпана, двамата бяха съвсем близо един до друг… Той знаеше добре как изглежда всичко това отстрани. Единственото нещо, което не можеше да понесе, беше да бъде подведен от една жена.

Той хвърли убийствен поглед на Джъстин, отблъсна я и се обърна към Мадлин. Дощя му се да използва възможността веднъж и завинаги да я унизи. Но веднага отхвърли тази мисъл. Каквото и да си мислеше за него, на нея й беше съвършено ясно, че той не желае сестра й. Освен това не искаше да й изневерява.

— Мади… — започна Лоугън и за първи път в живота си осъзна, че губи дар слово. Изпотен и вбесен, той измисли няколко начини да обясни ситуацията, но не произнесе и думичка.

Джъстин изгледа Мадлин предизвикателно, а устните й се извиха в триумфална гримаса.

— Съпругът ти не можа да се въздържи — каза тя. — Аз имах желание да поговоря с него, но той…

— Зная какво се е случило — произнесе Мадлин спокойно. — И ще ти бъда много благодарна, ако в бъдеще се въздържаш да се хвърляш в обятията на съпруга ми. Той не заслужава подобно скандално отношение… нито пък аз.

Джъстин оправи роклята си и вдигна ръкавите си.

— Кажете й, каквото искате — обърна се тя към Лоугън с писклив глас. — Сигурна съм, че ще се представите за невинна жертва… Може би тя ще е достатъчно наивна да ви повярва.

Джъстин ядосано напусна стаята и затръшна вратата след себе си.

Лоугън гледаше съпругата си и се чувстваше така ужасно, както някога в детството си, когато го хванеха, че е направил пакост.

— Мади, аз не съм я поканил…

— Зная — каза тя. — Ти никога не би съблазнил балдъзата си, дори и да ти харесва.

— Не бих — промърмори той, прокарвайки пръсти през косата си, докато тя не се разроши.

— Виж… не прави така — Мадлин се приближи и поглади тъмните му къдри с ръка. Нежното й докосване го напрегна. — Джъстин също не би го сторила, във всеки случай. Тя просто искаше да й обърнат внимание.

— Щеше да си получи повече от онова, за което се пазареше. Бях готов да я убия.

— Извинявай, че попадна в подобно положение.

Той хвана ръката, с която го галеше, и я задържа, загледан в лицето й.

— Имаш основание да се съмняваш, Мади.

— Не е така — каза тя тихо, но той поклати глава с недоверие.

— Ако местата ни бяха разменени, аз щях да си помисля най-лошото за теб.

На устните й се появи лека усмивка.

— Не се съмнявам в това.

Думите й сякаш го възпламениха.

— Тогава как можеш да стоиш тук и да твърдиш, че ми вярваш, след като знаеш как бих постъпил аз в същата ситуация?

— А защо да не ти вярвам? — попита Мадлин спокойно. — Към мен ти винаги си постъпвал почтено и великодушно.

— Почтено? — повтори Лоугън и се втренчи в нея, сякаш си е изгубила ума. — Аз отнех невинността ти, направих ти дете преди брака…

— Когато започнах работа в „Капитал“, ти положи всички усилия да ме избягваш, независимо от начина, по който аз ти се хвърлих на врата. Ти се люби с мен тогава, когато беше повече от ясно, че аз желая това, а когато забременях, се ожени за мен вместо да се откажеш. Аз те измамих, но в замяна на това ти беше честен и добър…

— Достатъчно — лицето на Лоугън се напрегна от раздразнение. — Постъпих с теб непочтено и не възнамерявам да променя отношението си, затова те съветвам да престанеш с ласкателствата и умилените погледи, защото са излишни. Разбра ли ме?

Лоугън не беше забелязал, че я е хванал за ръцете, докато не усети нежната й кожа. Беше я стиснал малко под раменете — между края на ръкавите и дългите й ръкавици.

— Разбрах — каза Мадлин. Меките й устни бяха близо до неговите и Лоугън усети непреодолима потребност да я целуне и да плъзне ръцете си под кадифеното й елече. В нея той търсеше само физическото удоволствие. Не доверието й, нито привързаността й.

Лоугън протегна ръка към гърба й, опипа копчетата и силно я притисна до себе си.

— Желая те — измърмори той, вперил очи в дъното на деколтето й и я целуна по шията. — Ела горе с мен.

— Сега?! — попита Мадлин, останала без дъх от възбудата, която чувстваше до бедрата си.

— Сега!

— Ами гостите ни…

— Остави ги да се погрижат сами за себе си.

Мадлин се засмя.

— После — каза тя. — Ще разберат, че ни няма и ще се разприказват…

— Нека приказват — Лоугън изобщо не разсъждаваше с ума си. Не го беше грижа за проблемите на Андрю, нито пък за гостите или за впечатлението, което биха си създали. — Нека да знаят, че си правя удоволствието горе с теб, докато те са още тук… че си моя.

Лоугън жадно я целуна, опиянен от мириса й, от цялото й същество. Пръстите му се заровиха в старателно направената прическа и издърпаха фуркетите от златистокафявите къдрици. Мадлин изстена и се отдръпна.

— Добре — каза тя нерешително, лицето й беше порозовяло от напрежение. — За мен е много по-важно ти… да си доволен… но гостите ще ни спрат, още преди да стигнем до стълбите.

Лоугън се изсмя и кратко, но силно я целуна.

— Горко на онзи, който се изпречи на пътя ми — каза той и я побутна към вратата.