Лайза Клейпас
Диви нощи (8)

СЕДМА ГЛАВА

Мадлин се събуди и остана неподвижна няколко минути, като си спомняше бавно всичко, което се бе случило. Понечи да стане от леглото и трепна от болката в мускулите. Най-много я боляха гърбът и раменете. Тя предпазливо се протегна и изохка, а от очите й бликнаха сълзи.

На вратата се почука и една прислужница влезе с кофа въглища, за да запали огъня в камината.

— Госпожице Ридли — произнесе тя с облекчение, че Мадлин е будна. — Госпожа Бийчъм каза, че всички трябва да ви благодарим за грижите, които сте положили за господаря.

— Как е той?

— О, много е добре, госпожице! Спи почти непрекъснато. Когато е буден, звъни на всеки пет минути — иска храна, ликьор, книги и разни други неща, но госпожа Бийчъм каза нищо да не му даваме.

Мадлин се усмихна, защото знаеше, че Лоугън по природа не е от послушните болни. Тя веднага поиска да отиде при него, но ръцете й попипаха сплъстената й коса.

— Сега ще ви напълним ваната — усмихна се прислужницата. — Ще ви донеса и закуска. Госпожа Бийчъм нареди да получите всичко, от което се нуждаете.

Тя отвори шкафа и там Мадлин видя няколко рокли.

— Тези рокли пристигнаха снощи.

Новите рокли!… Госпожа Флорънс трябва да ги е изпратила от Съмърсет стрийт веднага, щом са пристигнали от ателието. Мадлин мислено й благодари и отиде до шкафа. Извади жълтата копринена рокля, мръщейки се от болката в рамото. Прислужницата забеляза изражението й и бързо схвана причината.

— Ей сегичка ще приготвя ваната, госпожице. Топлата вода сигурно ще успокои болката.

Две прислужници помогнаха на Мадлин да се изкъпе и да измие дългата си коса. Плакнаха я с вода, ухаеща на виолетки, докато не заблестя. После увиха тялото й в топли хавлиени кърпи и изсушиха косата и пред огъня, донесоха и на поднос шунка, суфле и плодове и изгладиха всяка гънка на роклята й.

После сплетоха косите й и ги прибраха на кок, а отстрани на лицето й пуснаха по няколко свободни къдрици. Жълтата копринена рокля беше изработена семпло, но много отиваше на Мадлин. Придаваше й вид на не съвсем млада девойка, но не и на опитна млада жена. Тя се радваше на шумоленето на коприната около краката си а също и на бухналите над маншетите ръкави. Прислужниците ахнаха от възхищение, а Мадлин усети как деколтето й поруменява.

— Много е хубава — каза госпожа Бийчъм, влизайки в стаята с одобрителна усмивка — По-добре ли се чувствате, госпожице Ридли?

— Да, благодаря ви. А господин Скот…

— Пита за вас на всеки пет минути — отговори икономката. — Всъщност дойдох да ви кажа, че той иска веднага да ви види.

Мадлин се усмихна.

— Очевидно е дошъл на себе си.

— Така изглежда — съгласи се жената.

Мадлин последва госпожа Бийчъм в спалнята му. Когато приближиха, отвътре се чуха виковете на човек, който се оплаква.

— …Не искам повече бульон — говореше Лоугън на горкия прислужник, който му беше донесъл храна. — Искам месо, хляб, кафе. Как бих могъл да живея на пастет и бульон? И ако ми донесете нещо, в което има мляко, ще го…

Лоугън изведнъж млъкна, защото съзря Мадлин.

— Мади — произнесе той с дрезгав глас.

И той като нея се беше изкъпал наскоро. Косата му беше още влажна, лицето му блестеше, гладко избръснато. Беше облечен в бяла фланела, която се закопчаваше на врата, но Мадлин си спомняше какво има под фланелата — всеки сантиметър от гладката му кожа и твърдите му мускули се беше запечатал в ума й. Сега, когато видя, че е жив и здрав и се разпорежда, Мадлин трудно можеше да си представи, че го е гледала и докосвала по съвсем интимен начин.

Госпожа Бийчъм и прислужникът дискретно си излязоха и ги оставиха сами.

— Не сте от послушните болни — каза Мадлин, приближавайки леглото.

— Ще полудея — отговори той. — Искам да научиш от Бенет какво става в театъра ми, по дяволите, и да ми донесеш някои книги…

— Вие трябва да си почивате — отговори Мадлин, като се наслаждаваше на неговата безпомощност, а също и на белезите на възстановящата се жизненост. — Сигурна съм, че лекарят ви е казал да не се напрягате.

— Напрягам се, когато седя тук и ме гледат като някой инвалид.

Мадлин се усмихна и се наведе, докато носовете им не се докоснаха. Тя се вгледа в очите му, а и нейните блестяха предизвикателно.

— Вие сте инвалид, господин Скот.

Погледът му се насочи към устата й и времето сякаш спря.

— Не задълго — каза Лоугън нежно.

Между тях имаше нещо ново — усещане, че се познават интимно, което накара Мадлин да спре дъха си.

— Засега трябва да останете на легло.

Той погледна към деколтето й, към извивката на гърдите, обвити в жълтата коприна. Когато погледът му се върна на лицето й, в очите му играеха сини пламъчета.

— Хайде, накарай ме!

Мадлин бързо се отдръпна.

— Ще донеса книги и… и ще ви прочета доклада на господин Бенет.

— Като начало е добре — каза той. — Можеш да ми донесеш и някаква по-прилична храна.

— Това не мога да сторя. Доктор Брук не би го одобрил. Не бихте могли да скриете от него подобно нещо.

— Донеси ядене, Мади! — заповяда й той, като я наблюдаваше как излиза от стаята. — И се връщай бързо! Никога не съм скучал толкова!

 

 

Мадлин остана в къщата две седмици с пълното съзнание, че ще си спомня за това време като за най-щастливия период в живота си. Тя всеки ден се канеше да си тръгва, но решаваше да остане още мъничко. Знаеше, че поведението й е безотговорно, но не я интересуваше. Знаеше също, че връзката й с Лоугън е ограничена по време, и това я правеше още по-ценна. Мадлин не беше забравила обета си към бога да се върне у дома и да се омъжи за лорд Клифтън. Обетът беше даден с дълбока вяра и Господ беше изпълнил молбите й. Сега оставаше тя да изпълни своето.

Макар и в болнична обстановка, Лоугън живееше два пъти по-интензивно от другите. Той принуди Мадлин и останалата прислуга да му позволят да работи по четири часа дневно и да ръководи делата си. От леглото или от стола си диктуваше писма до господин Бенет относно театъра и пращаше бележки до управителите и агентите на именията си. Между другото, водеше кореспонденция с аристократи, художници и други известни личности… Предлагаше им проекти, напомняше им за обещани помощи и дарения, приемаше или отказваше различни покани в обществото.

— Вие трябва да сте най-заетият човек в Англия — възкликна Мадлин след една доста дълга серия от писма. Тя остави писалката и разтри изтръпналите си от болка пръсти.

— За известно време бях — призна Лоугън, като сключи ръце зад главата си и се облегна назад. Беше облечен в халат от луксозна коприна на виненочервени и кафяви райета. До леглото му стоеше тясна френска масичка за ядене, на която беше струпал книгите и статиите, за да са му под ръка.

— Претрупаната програма ми помогна да не мисля за други неща.

— Какви неща? — попита Мадлин, без да се замисли.

Устните му се извиха в усмивка, която я притесни.

— Най-вече за липсата на личен живот. Не е лесно да постигнеш равновесие, особено когато си така ангажиран с професията си като мен.

— Вие лесно бихте си намерили партньорка — каза Мадлин, като погледна към бюрото. Тя подреждаше попивателната, хартията и сребърната мастилница точно по местата им. — Сигурна съм, че всяка жена би приела подобно предложение.

— Но аз не бих приел всяка жена.

— Разбира се…

Тя прегъна лист хартия, докато получи малко, но дебело квадратче.

— Вие искате да е жена е опит. Някоя зряла и с повече умения.

— Това исках преди — отговори Лоугън и изчака, докато тя го погледне. Очите му светеха като на разбойник и той добави: — Сега вече не съм сигурен дали е така.

Обезкуражена, Мадлин етана и се насочи към вратата.

— Ще обсъдя обяда е готвача.

— Можеш да го сториш по-късно.

— Бихте ли желали супа, пресни зеленчуци и парче шунка…

— Не искам да говоря за ядене. Искам да зная защо остана толкова дълго да се грижиш за мен.

Мадлин спря до вратата, за да запази разстоянието между тях.

— Нямаше кой друг да го стори.

— Имам толкова прислужници, които биха се справили доста добре.

Мадлин дълбоко си пое дъх.

— Съжалявам, ако сте предпочитали тях.

— Независимо от предпочитанията ми ти не беше задължена да се грижиш за мен.

Ръцете му направиха знак тя да се приближи.

— Искам да чуя от теб защо остана. Само Господ знае какво ти е струвало всичко това.

Мадлин прикри неудобството си с лека усмивка.

— Не зная как точно се случи. Отначало исках да ви съблазня, а вместо това вие за малко да си отидете в ръцете ми.

— Сиреч, останала си от съжаление? — попита той и я погледна втренчено. — Или все още храниш надежда, че ще ме съблазниш?

— Не — отговори тя веднага, цялата изчервена. — Не бих… Не го искам вече.

— Тогава да съм спокоен — високо отвърна Лоугън, макар че в гласа му се усещаше нотка на съжаление. Погледът му продължаваше да я приковава към мястото й. — Изобщо не ми стана ясно защо така решително се стремеше да влезеш в леглото ми?

Мадлин сви рамене и хвърли отчаян поглед към вратата с желание по-скоро да излезе в коридора. Изобщо не можеше да мисли как да му отговори.

Нейното смущение не му убягна. Лоугън изпитателно я гледаше, докато тишината стана непоносима.

— Понякога — каза той бавно, — жените се мъчат да стигнат до мен по този начин, защото смятат, че една нощ с един добре известен актьор е нещо като… трофей. Завоевание, с което биха могли да се хвалят пред приятелките си.

— Да — отговори Мадлин, хващайки се за думата, макар че определението беше съвсем далеч от истината. — Точно затова исках да го направя.

Лоугън я погледна стъписано. Когато заговори, гласът му беше по-мек и по-нежен от всеки друг път.

— Мъничката ми… Не знаеш ли, че струваш много повече?

Тя наведе очи, неспособна да издържи на погледа му. Ако не си излезеше веднага, щеше да избухне в плач и да му се хвърли на врата.

— Но ние нямахме любовна връзка — каза тя е последни сили. — Няма от какво да се срамуваме. Това е най-важното.

Преди той да отговори, Мадлин излезе бързо, като притисна с ръце горящите си бузи. Тя знаеше, че вече е твърде късно да пламне нещо интимно между тях. Обичаше го много, за да го използва по този начин.

Единственото, което можеше да направи, беше да се върне към предишния си начин на живот и да приеме титлата на почитаемата Мадлин Матюс. „Почитаема“, повтори си тя засрамено и въздъхна. Провали всички, като се захвана с тази работа. Нещо по-лошо, тя вече искаше само едно: да остане с Лоугън завинаги и да живее като пропаднала жена. Беше сигурна, че на сестрите й никога не са им хрумвали подобни мисли. Но те пък никога не са срещали мъж като Лоугън Скот.

Благодарение на магарешкия си инат Лоугън най-накрая успя да замени болничната храна с обичайната за него кухня. Нещо повече, той настоя Мадлин да вечеря с него в апартамента му. За пръв път той се почувства достатъчно добре. Вече не заспиваше, както правеше през изминалите две седмици. Мадлин неохотно се съгласи, като реши, че ще намери подходящ момент по време на вечерята да му каже, че на следващия ден смята да напусне къщата.

Тя облече синята си кашмирена рокля. Леката материя обгърна фигурата й и придаде на кожата й особен блясък. Косата й беше прибрана на врата, с виещи се кичури около лицето.

В осем часа Мадлин влезе в спалнята на Лоугън. Той я чакаше до масата, сервирана със сребърни прибори и украсена със запалени свещи. Беше облечен в един от многото си луксозни халати и носеше бежов панталон. Приличаше на лъв, който почива в бърлогата си. Въздухът беше пропит с различни ухания: супа от праз и черен пипер, сьомга, задушена с вино, пиле, приготвено с подправки, трюфели и шампанско.

Лоугън изучаващо я огледа на светлината на свещите, докато тя стоеше изправена насред стаята.

— Надявам се, че си гладна — каза той, като я настани галантно на стола.

Френските блюда, приготвени от личния готвач на Лоугън, бяха далеч по-различни от обикновената английска кухня, която Мадлин познаваше. Тя се опиваше от ароматите, следващи един след друг. Въпреки предупрежденията на Лоугън, Мадлин преяде още на второто блюдо и така се насити на вкусните ястия, че не беше в състояние да опита от салатите и десертите, които последваха.

— Бавно — съветваше я той и очите му блестяха, докато я гледаше как жадно пие френското вино. — Епикуреецът трябва да се наслаждава на всяка капка.

— Епикуреец ли? — повтори Мадлин с любопитство.

— Човек, който е посветил себе си изцяло на наслаждението — обясни Лоугън и напълни чашата й. — Човек, който приема удоволствието като начин на живот.

— Вие такъв ли сте? — попита девойката.

— Опитвам се да бъда.

— Но вие работите почти през цялото време.

— За мен и това е удоволствие.

Тя повдигна вежда.

— Идеята да посветиш целия си живот на удоволствието ми се вижда доста странна.

— А какъв би трябвало да е животът тогава?

— Дълг и пожертвователност в името на хората. И ако сме били добри, то удоволствието ще дойде по-късно, когато бъдем възнаградени в отвъдното.

— Аз ще взема възнаграждението си сега.

— Това е светотатство — отговори Мадлин намръщено.

— Епикурейците не се придържат към религията. Страданието, саможертвата, смирението… Нито една от тези добродетели не ми помогна да се издигна.

Тя замълча и се смути, неспособна да обори логиката на разсъжденията му.

— Мади — каза Лоугън нежно и избухна в несдържан смях, докато я гледаше. — Ти си дяволски млада.

— Вие ми се подигравате — обиди се тя.

— Не. Ти си едно приятно изключение сред тълпата дегенерати, с които общувам. Запазила си идеалите си.

— Вие също.

— Първо, никога не съм имал идеали, мила. Никога не съм вярвал в честността и добротата — у никого не съм ги срещал. Освен у теб.

Стомахът на Мадлин се сви от чувство за вина. Тя не постъпи честно спрямо него и всеки неин жест на доброта беше провокиран от низки мотиви до момента, в който осъзна, че е влюбена в него. Дори и тогава тя щеше да изпълни предначертания план, ако не се страхуваше, че той щеше да страда и да стане още по-голям циник, отколкото беше.

— Какво има? — попита Лоугън, като я гледаше изпитателно, и тя реши, че той много лесно ще разкрие тайната й.

— Аз не съм добър човек, нито пък мил — каза тя тихо. — Бих постъпила лошо, ако допусна да си мислите така.

— Имам собствено мнение по въпроса — отвърна той с нежен поглед.

Поднесоха десерта — блюдо от круши във винен сос, покрити с английски крем. Между лъжичките, пълни с вкусната сладост, Мадлин изпи чашка ликьор. Замаяна от алкохола, тя примигваше, докато се вглеждаше в Лоугън на светлината па свещите.

— Късно е — каза той. — Искаш ли да се оттеглиш?

Мадлин поклати глава. Тя беше изпълнена със съзнанието, че последна вечер са заедно.

— Какво искаш тогава? — в гласа на Лоугън се долавяше нещо предизвикателно. Той беше спокоен и красив, златистата светлина играеше в тъмните му коси, които изглеждаха като огнени езици.

— Може би ще ми рецитирате нещо — предложи Мадлин. И двамата обичаха литературата и философията, защото бяха беседвали на най-различни теми като превъзходството на Кийтс над Шели, както и по теориите на Платон. Мадлин се зарадва, когато откри много ценни и уникални книги в библиотеката, повечето от които бяха купени на частни аукциони или бяха подарени от богати приятели.

Лоугън помогна на Мадлин да стане от стола и повика прислуга да прибере масата. Той я поведе към съседна стая, в която имаше възглавници с цвят на кехлибар, китайски порцелан, картини и бронзови корнизи по стените.

Седнала пред мраморната камина, Мадлин потръпна от приятната топлина на огъня. Лоугън седна на пода до нея, като се подпря на кадифена възглавница и започна тихо да рецитира част от „Хенри V“. Хипнотизирана, Мадлин едва чуваше думите.

Опитваше се да запомни всяка подробност на лицето му: сенките на ресниците, когато гледаше надолу към ръката си, финия овал на лицето му, формата на широката му уста. Лоугън рецитираше по-скоро по памет онези пасажи, в които Хенри ухажва Катрин, дъщерята на френския крал. Думите изразяваха горчивина, нежност, ирония. Внезапно Мадлин почувства, че не би могла да издържи още един момент да слуша настойчивите молби, от които сърцето й се късаше. Сцената беше твърде интимна, думите — съвсем близки до нейните собствени копнения.

— Моля ви, достатъчно — каза тя, останала без дъх, когато Лоугън стигна до репликата : „Устните ти омагьосват, Кейт…“

Той остави книгата.

— Защо?

Мадлин поклати глава, ставайки от възглавниците, но Лоугън се протегна и я хвана. Привлече я до себе си, галейки тялото й.

— Не си отивай — тихо каза той.

Мадлин изстена, когато той я притисна към себе си. Седяха един до друг и той беше толкова едър, раменете му се надвесиха над нея. Тя не можеше да види лицето му, но почувства допира на устните му, когато той пошепна в ухото й.

— Остани при мен тази нощ, Мади.

Това бяха думите, които тя очакваше е толкова копнеж. Мадлин изведнъж се задави от сълзите си.

— Не мога — успя само да пророни.

— Ти ми беше казала, че си искала точно това от първия миг, в който се срещнахме.

— Така беше… Но не се случи онова, което очаквах да бъде.

— Ти си истинска загадка — каза Лоугън, бършейки сълзите в крайчетата на очите й с пръсти. — Кажи ми тогава какво искаш.

Той беше толкова мил, толкова нежен, че в един момент Мадлин се поколеба дали да не си признае всичко. Но ако Лоугън узнаеше истината, щеше да я намрази, защото го беше излъгала, защото беше кроила планове да го използва и да го превърне в част от глупавия си замисъл, без той да знае това. Тя нямаше друг изход, освен да го напусне и да се надява, че той никога нямаше да разбере какво се е опитвала да стори.

— Лоугън — каза Мадлин с глас, който потъваше в копринения му халат. — Не мога да остана повече при теб. Утре си отивам.

Той отдръпна главата й от гърдите си и я погледна е проницателните си сини очи.

— Защо?

— Последните две седмици приличаха на сън. Тук бях много щастлива… с теб… Но трябва да се върна в своя свят. Време е да си отида у дома.

Ръката му бавно се спусна по гърба й.

— Къде е домът ти, Мади?

— В един съвсем друг свят — каза тя, като си представяше далечната провинциална къща, където щеше да живее до края на дните си като съпруга на лорд Клифтън, щеше да ражда децата му и да се старае да му угоди.

— Има ли друг мъж? — попита Лоугън, сякаш четеше мислите й.

Самодоволното лице на лорд Клифтън се появи в съзнанието й и Мадлин затвори очи, от които закапаха сълзи.

— Да.

Лоугън не показа, че е изненадан от отговора, но Мадлин усети някакво силно чувство… Гняв?… Ревност?… То вреше под спокойната му външност.

— Кажи ми кой е той. Аз ще се погрижа за останалото.

Тя се разтревожи от решителните нотки в гласа му.

— Не, не можеш…

— Мади, ти ще останеш тук!

Той измъкна фуркетите от косата й и разпусна къдриците й.

— Отдавна имам нужда от човек като теб. Сега те намерих и никой не е в състояние да те отнеме от мен!

— Аз не съм такава, за каквато ме мислиш — прошепна Мадлин, като триеше насълзените си очи. — Ние сме много различни.

Лоугън се усмихна горчиво в знак на съгласие.

— Съмнявам се дали отговаряме на нечия представа за съвършена двойка, но това не ме интересува. Бях забравил какво означава да желаеш някого така силно. След последния си опит се бях заклел да не го допускам никога повече.

— Когато си се влюбил в Оливия — каза тя.

Усмивката му изчезна и той я погледна въпросително.

— Как узна името й?

— Споменаваше го в трескавото си бълнуване. Беше ядосан… говореше неща, които никога не бях… — Мадлин млъкна и се изчерви, като си спомни думите, които той беше изрекъл тогава.

— Да — каза Лоугън с горчивина в гласа. — Стана така, защото Оливия спа с Андрю, въпреки че беше сгодена за мен.

— С лорд Дрейк? Приятелят ви… Но защо е постъпила така?

— Оливия беше впечатлена от титлите и общественото му положение, които са много над онова, което аз някога бих постигнал. Сглупих, като си мислех, че я обичам… Тя беше красива и опитна, от онези жени, за които си мислех, че никога не ще притежавам.

Лоугън замълча, сякаш се пренесе някъде.

— Не зная какво си слушала за миналото ми. То никак не е хубаво.

Мадлин остана смълчана и любопитна, чакаше той да продължи.

— Баща ми беше арендатор в имението на граф Рочестър. Андрю е единственият му наследник. Израснах с Андрю, за известно време ми беше разрешено да уча заедно с него, докато не станах толкова непокорен, че Рочестър ме обвини в лошо влияние над сина му.

— Не мога да повярвам.

Лоугън тъжно се усмихна.

— Не знаеш какъв бях тогава. Дребен крадец, вандалин… Бях се прочул като селският побойник.

— Защо?

— Бунтарска възраст… Гняв! Бунтувах се срещу факта, че никога нямахме достатъчно храна, че живеехме в колиба… Най-много ме беше яд, че каквото и да направех, пътят ми в живота вече е определен.

— Да — каза Мади е разбиране. — И аз съм се чувствала така.

Лоугън я погледна изпитателно.

— Вярвам ти.

— Как стана актьор? — попита тя, чувствайки неудобство от проницателния му поглед.

— Когато бях на шестнайсет години, напуснах дома си и станах чирак при един търговец на вина в Лондон. Добре се справях с търговията и може би щях да продължа в този бранш, ако не бях посетил едно представление на Друри Лейн точно на осемнайсетия си рожден ден. Това промени всичко. Тръгнах с една пътуваща трупа, като играех малки ролички и учех занаята на сценичните работници. След две години се върнах в Лондон и създадох „Капитал“. По същото време се срещнах с Оливия. — Лоугън се усмихна горчиво. — Мислех си, че като се оженя за нея, ще наваксам всичко останало, от което някога бях лишен.

— Разбирам — каза Мадлин и сведе очи, за да не покаже, че изпитва ревност.

— Докато бях зает с подбора на трупата — продължи Лоугън, — направих грешка, като запознах Оливия с Андрю. Очевидно тя реши, че титлата на Андрю и наследството му са за предпочитане пред несигурното бъдеше, което й предлагах аз. Тя избра него, без да знае, че Андрю изобщо нямаше намерение да се жени.

— Как разбра, че те са… — Мадлин замълча ужасена и се мъчеше да подбере подходящата дума.

— Заварих ги заедно в леглото.

— Колко непочтено от тяхна страна — възкликна тя, като се изчерви от възмущение и презрение.

— И аз си помислих същото — каза Лоугън сухо.

— Не мога да разбера как си могъл да им простиш.

Той сви рамене.

— След време разбрах, че всъщност Андрю ми е направил услуга, като ми е показал що за жена е Оливия. Пък и не можех да виня Оливия, че иска нещо повече от онова, което аз можех да й предложа.

— Тя би трябвало да се гордее и да е благодарна, че е спечелила сърцето ти…

— Тя ме виждаше такъв, какъвто си бях — каза Лоугън спокойно. — Богатството ми беше спечелено, защото забавлявах хората… играех пред тях като дресирана маймуна, както се изразява Рочестър. Актьорът е слуга на всички, които плащат билетите си, за да го гледат — пройдохи, търговци, а също и благородници. Оливия проумя това и не й хареса.

Лоугън свали ръката си, която галеше косите й, и я протегна пред нея.

— Независимо, че на сцената често играя ролите на крале и принцове, аз винаги ще си остана Дженингс. Имам ръце и крака на работник. Сиреч, да тегля и да ора. Освен това и лицето ми…

— Не — каза бързо Мадлин, а пръстите й докоснаха устата му, за да замълчи.

Лоугън хвана ръката й и целуна дланта й, преди да я пусне.

— Ти заслужаваш, човек, който да е по-добър от мен. Да е млад и идеалист. Някой, който да открива нещата от живота заедно с теб. Аз не съм добър и имам повече недостатъци, отколкото ми се ще да изброя. Обещавам ти единствено, че ще те желая до последния си дъх.

Тя разбра какво правеше Лоугън, като разкриваше пред нея душата си с безпощадна честност, която съкрушаваше сърцето й. Той искаше да й покаже кой е, та тя да не си създава илюзии за него. Но нищо не я интересуваше — нито миналото му, нито пък професията му. Той беше необикновен човек, заслужаваше да бъде обичан заради самия себе си. Малко хора са имали подобна възможност. Мадлин си помисли, че най-трудната постъпка в целия й живот щеше да бъде да го напусне.

— Оливия е глупачка — изхълца тя. — Но не такава, каквато съм аз.

С нежни целувки Лоугън изтри сълзите от страните й.

— Не ме интересува коя си и какво си сторила. Кажи ми само защо искаш да си отидеш. В друг мъж ли си влюбена?

— О, не — каза веднага Мадлин и потисна желанието си да се изсмее на подобна идея. — Не е така, а… Обещах на Господ-Бог, че ще се върна у дома, ако оздравееш.

Тя усети как той се усмихва.

— Не мисля, че това е добро споразумение, мила. Освен това, не си се посъветвала с мен.

Той вдигна лице и усмивката му изчезна, когато я погледна. В очите му се четеше напрежение, желание, което се предаде и на нея. Беше очевидно, че тя не може да владее положението. Той я желаеше, искаше да я има и, за нейно съжаление, тя също го желаеше така, че нищо повече нямаше значение.

— Обичам те, Мади — устните му жадно я целунаха. — Ужасно се страхувам да изрека тези думи, винаги съм смятал любовта за слабост. И сега е така. Но когато съм с теб не мога да не ги кажа… и не мога да те пусна да си отидеш.

Лоугън взе главата й в ръце и я целуна по устата — дълбоко с някаква груба нежност, която я опустоши.

— Позволи ми да те обичам — каза той е дрезгав глас. — Позволи ми да се грижа за теб.

Устата му се сля с нейната в сладко, първично желание и той продължаваше да я целува, докато всяка част от тялото й усети горещата му страст.

Мадлин не можеше повече да се въздържа и отговаряше на целувките му, ръцете й прегърнаха силния му гръб, а сърцето й силно биеше от страх и безразсъдна любов.

— Не зная какво да правя — изстена тя.

— Няма нужда да правиш нещо. Остави на мен.

Мадлин силно се разтрепери и усети, че той откопчава роклята й откъм гърба, докато тя не се свлече. Зърната на гърдите й се бяха втвърдили и я боляха, още преди Лоугън да съблече елечето й и да ги освободи от копринения им затвор.

Една предупредителна мисъл се стрелна в ума й, но тя не й обърна внимание, и предпочете да изживее момента, цялата нощ, без да се интересува какво ще стане след това.

— Целуни ме — каза тя тихо в желанието си да усети горещите му устни отново върху своите.

Вместо това той се наведе и целуна зърното на гърдата й като го дразнеше и дърпаше с езика и зъбите си. Тя се надигна на пръсти, за да го достигне и целуне по-дълбоко, и той веднага й отговори. Ръцете му се плъзгаха по тялото й, събличаха я, дърпаха връзки и кукички, отстраняваха всяко парче плат, което я покриваше, докато остана само по чорапи и долно бельо.

През целия си съзнателен живот Мадлин никога не беше заставала гола пред друг човек. Дори в училище, където ученичките бяха съветвани да се къпят по бельо.

— Недей! — чу се Мадлин да шепне, лицето и гореше, когато Лоугън развърза връзките на последната преграда пред тялото й.

Лицето му беше изопнато от страст.

— Любима моя — каза той, докато тя се опитваше да се прикрие с ръце. — Ти видя цялото ми тяло… Сега е мой ред.

Мадлин изпита чувството, че е в небитието, когато му позволи да отдръпне ръцете й. „Това не съм аз“, помисли си тя напълно стъписана. Стоеше гола сред купчина кадифени възглавници, а Лоугън я гледаше и я докосваше съвсем интимно. Върховете на пръстите му се плъзнаха по гърдите, корема и краката й и тя усети по кожата си тръпката на удоволствието. Почувства, че той я изучава, като че ли иска да научи всички нейни тайни. Видя също как страстта зачервява лицето му.

— Красива си — пошепна той. — Много по-красива, отколкото си представях. Аз ще бъда първият и последният ти мъж, Мади… Завинаги!

Тя трепереше под него, неспособна да отговори. Ръката му се плъзна по стегнатия й корем, пръстите му погалиха къдравия пух, търсейки нежното място между бедрата й. Сърцето на Мадлин се блъскаше в гърдите й, докато тя не усети пулсирането му във всяка част на тялото си. Усилието да остане спокойна я накара да потрепери като силно изпъната тетива.

— Да, точно така — промърмори Лоугън и се наведе да я целуне по устата. — Нека те докосвам… нека те любя…

Той я целуваше с изключителна нежност, а тя стенеше и извиваше нагоре изпълненото си с удоволствие тяло. Той я подготви за онова, което щеше да последва и с пръста си леко проникна в нея.

— Това ли искаш? — попита Лоугън нежно и после повтаряше въпроса, като внимателно проникваше в нея. Мадлин се дръпна със сподавен вик, преди усещането й да стане прекалено силно. Тя се обърна настрана и го чу да се съблича — късаше финия плат, дишаше възбудено.

Когато остана гол, Лоугън я обърна към себе си.

— Докосни ме — каза той, като я целуваше, а ръцете му потънаха в дългите й коси. Мадлин се поколеба. Тялото му се беше променило от възбудата — нямаше нищо общо с онова, което беше видяла по време на болестта. Ръката й трепереше от вълнение, когато се протегна надолу — пръстите й усетиха едновременно коприна, стомана и огън. Лоугън изстена и ръката му потърси нейната, за да я води, натиска и показва какво би го задоволило.

Той я целуна с нежна грубост, езикът му се въртеше и потъваше в устата й. Мадлин потърси тялото му. Тя жадуваше допира на стегнатата му и мека кожа, на краката му с твърди косми, на мускулестия му гръб. Сведе лице на рамото му и вдъхна неговия аромат — свеж мъжествен, с дъх на канела.

— Обичаш ли ме? — чу Мадлин въпроса му и гласът й секна, докато му отговори.

— Винаги ще те обичам.

Лоугън разтвори бедрата й с тялото си и Мадлин усети твърдата му мъжественост да навлиза в нея. Той я прегърна силно и натисна напред. Мадлин почувства разкъсваща болка — сгърчи се, за да се предпази, тялото й се изпъна.

— За Бога, Мади, стой спокойно… — прошепна Лоугън в ухото й.

— Боли ме — изохка тя.

— Ще го направя по друг начин — каза той твърдо. — Чакай.

Устата му потърси гърдите й, устните му галеха и смучеха твърдите й зърна. Мадлин отново усети желание за истинска, изгаряща близост. Тя притисна главата му, за да го задържи до себе си, болката беше почти забравена, когато той започна нежно да прониква в нея — отначало с леки движения, а след това все по-дълбоко. Мадлин се притисна до Лоугън и прие бавното проникване. Всяко движение беше изключително нежно и овладяно.

— Мади — каза той, дишайки на пресекулки. — Ти си толкова стегната, толкова сладка… Никога не съм усещал…

Лоугън млъкна, веждите му се извиха сякаш от болка, лицето му се обля в пот.

Те бяха притиснали тела, Мадлин почувства желание да повдигне ханша си, за да го усети дълбоко вътре в себе си. Лоугън вдигна краката й и й пошепна да ги увие около кръста му. Той продължаваше бавните движения, а тя усети тъмна пелена пред очите си и внезапно почувства върха на удоволствието. През тялото й преминаха чувствени вълни, които я понесоха слаба и зашеметена.

Лоугън силно потрепера и се задържа в нея, после изръмжа през зъби. За момент прегръдката му стана непоносимо здрава, после той се отпусна, страстта му се успокои. Дишайки тежко, той обви с ръце стройното тяло на Мадлин и се обърна настрани.

Бурята отмина и настъпи покой, нарушаван само от пращенето на огъня в камината. Те останаха прегърнати. Лоугън погали косите на Мадлин и я целуна по челото. Никога не се беше чувствал така задоволен. Години наред все пазеше сърцето си — може би беше голям глупак да й го отдаде толкова лесно. Но не го интересуваше. Мадлин беше по-различна… Тя беше невинна, любяща, честна. Опиянен от любов, той повдигна глава да я погледне. В очите й блестяха сълзи, като че от някаква скрита тъга.

— Съжаляваш ли? — тихо я попита Лоугън, защото знаеше, че много жени изпитват съжаление, когато се разделят с невинността си. Погали я по бузата с върха на пръстите си, понеже искаше да й даде онази увереност, от която тя имаше нужда.

— Не.

— Любима моя… Ти ще бъдеш щастлива с мен. Ще ти дам всичко, което искаш, което ти е необходимо…

— Искам само едно нещо — Мадлин сгуши глава на рамото му.

— Кажи го — настоя Лоугън, но тя не отговори.

После той вдигна голото й тяло и я отнесе в спалнята, като я сложи в студените чаршафи. Тя потръпна и прехапа устни, когато той сложи влажна кърпа между бедрата й. Беше разбрал, че е мокра и изпита чувство на съжаление и гордост. Била е девица… и никога нямаше да познае допира на друг мъж освен него.

— Искаш ли да се изкъпеш? — попита Лоугън, като я взе отново в ръце. — Или чаша вино?

— Искам си нощницата…

— Не тази вечер — Лоугън опря чело до нейното. — Искам да усещам кожата ти до своята.

Мадлин се поколеба, а после кимна. Когато легнаха един до друг, тя сложи глава на рамото му.

— Не исках това да се случи — въздъхна тя с ръка върху корема му. — Бях решила да си тръгна утре без изобщо…

Тя млъкна, а пръстите й се свиха в малко юмруче.

— Всичко е наред — утеши я Лоугън. — Сега спи.

Той я гушна и тихо й шепна, докато дишането й не стана бавно и равномерно, а тялото й се отпусна до неговото.

През нощта Мадлин се събуди като през мъгла, обзета от чувство на вина и беда. Тя се питаше как беше допуснала такава безотговорност… такава слабост. Леко се отдръпна от него, а той тихо измърмори. Едва го виждаше в тъмното, само очертанията на главата и раменете му се издигаха над нея. Той нежно докосна гърдата й и тялото й веднага отговори предателски — зърното й се втвърди. Мадлин усети дъха му до кожата си и устните му на връхчето… пъргавия допир на езика му.

— Ти притежаваш всичко, което един мъж би желал — промърмори Лоугън. Ръката му се плъзна между бедрата й. — И си моя!

Мадлин тихо изстена.

— Желая те, Мади — той разтвори бедрата й: — Всичко бих сторил за теб.

Тя се опитваше да го помоли да не изрича такива думи, но докато я любеше всичките й мисли се изпариха. Съществуваше само Лоугън… тялото му, което притежаваше нейното тяло, нежното му стенание, когато проникваше в нея.

— Обичам те — шепнеше Мадлин и го прегръщаше. Тя изпитваше отчаяно желание този момент да не свършва и утрото никога да не настъпи.