Кит Гарланд
Пленница на вятъра (6)

ГЛАВА 5

Изглежда не всички жени се препъваха в полите си, както бе присъщо за пола им. Госпожица Уилъби маневрираше доста умело между такелажа и лабиринта от платна, както и сред моряците, неуморно сновящи по палубата на „Мисчиф“. Николас, който не бе запознат с кораба, откри, че е невъзможно да стои близо до нея. На няколко пъти едва не се блъсна в гротмачтата, за малко да събори неколцина от членовете на екипажа и дори веднъж заплете крака си в едно навито въже. За пръв път в живота си се чувстваше не на място на борда на кораб.

Когато тя вдигна полите си, за да си проправи път към стълбата, той по навик се спря зад нея. Или може би по-скоро воден от мъжкия си инстинкт. Госпожица Уилъби се движеше бързо и очевидно нямаше никаква представа за гледката, която представляваше, вдигайки полите си почти до коленете.

Докато я наблюдаваше, Николас усети как нещо трепна в гърдите му. Тя наистина имаше най-великолепните женски крака, които досега бе виждал. Дълги и стройни, с фини мускули и изящна форма. По дяволите, те бяха по-дълги от глезена до коляното, отколкото е дължината при повечето жени от глезена та чак до средата на бедрото. Можеше само да гадае колко дълги са бедрата й. Никак не бе чудно, че се движеше с такава лекота и грация.

Младият мъж усети някаква странна сухота в гърлото си. Обикновено забелязваше и оценяваше само женските гърди. Краката никога не бяха съдържали за него такова… примамливо обещание. Още повече пък крака, обути в плътни черни чорапи, вдигнати до над коляното. Да не говорим за грубите ботуши, стигащи до глезена й. Нито пък за сивите и раздърпани фусти, които изглеждаха така, сякаш бе търкала палубата с тях. Нямаше нищо привлекателно в това. Нищо, което да предизвика това странно привличане и желание.

И толкова явна възбуда.

— Идвате ли? — Тя стоеше, стъпила с единия крак на стъпалото. Гледаше го намръщено, но в този миг му се стори някак си малка и уязвима. Прииска му се да я сграбчи в прегръдките си и да вкуси сладостта на устните й.

Сигурно за миг мислите се бяха изписали върху лицето му, защото тя примигна, после се втренчи в слабините му. Това, разбира се, я накара да се обърне и да хукне надолу по коридора между каютите.

Докато се спускаше след нея, на устните му заигра лека усмивка. Откри я да крачи напред-назад в една от стаите в дъното на коридора. Тя не го погледна, когато той наведе глава, за да влезе в стаята. Само се скова и сякаш зае отбранителна поза. В следващия миг брадичката й войнствено се издаде напред, а раменете й се изпънаха, привличайки вниманието му към гърдите й.

Николас скръсти ръце пред гърдите си, подпря се на стената на каютата и зачака да започне язвителната й лекция, която, разбира се, не закъсня. За толкова предсказуемо създание, тя бе странно очарователна и запленяваща — също като бяла лилия сред ваза, пълна с червени цветя.

— Както можете да се уверите, ние разполагаме с просторни каюти за екипажа, петнадесет на брой — заяви тя, без да го поглежда.

— Моят екипаж се състои от осем души.

Думите му я накараха да млъкне и тя премигна срещу него.

— Вие имате готов екипаж, освен този на „Флийтуинг“?

— Да, в Лондон.

— Но за „Мисчиф“ са нужни два пъти повече моряци. Освен това неговият екипаж трябва да има опит с платната и да познава кораба…

— Опитът може да се придобие за една нощ. Но не и доверието.

— Разбирам. — Стисна устни. Той почти усещаше физически битката, която се води в нея. Очевидно отчаяно се нуждаеше от този договор, макар причината за това да си оставаше пълна загадка за Николас. Рано или късно обаче щеше да разбере. Още по-интересно и възбуждащо бе явното й нежелание да прави бизнес с мъж, когото очевидно смяташе за разбойник и негодник. За миг се зачуди защо просто не го свали на брега и не приключи с цялата тази история. — Вие се занимавате с незаконна дейност, нали, господин Хоксмур?

— Незаконна. — Изговори думата бавно, сякаш се наслаждаваше на звученето й. — Имате предвид дали някога съм бил признаван за виновен за незаконна дейност? Не, госпожице Уилъби, не съм. — Тя не изглеждаше никак убедена. Поради някаква причина му се искаше да му повярва. Искаше тя да знае, че корабите й ще попаднат в добри ръце. Внезапно осъзна, че тъкмо това бе главната й загриженост. Не парите или репутацията й. Нейните кораби.

Отдръпна се от стената и бавно запристъпя към нея. С всяка негова стъпка лицето й се изопваше все повече.

— На първо място, и това е най-важното, аз съм делови човек, госпожице Уилъби. В бизнеса всеки ден се налага човек да използва някои връзки, за да се сдобие с това, което желае. Понякога се случва малко да се прекрачи границата на закона. — Спря на крачка пред нея. — Сигурно го знаете.

Чу я как преглътна. Не, тя не знаеше нищо за бизнеса. Тогава защо, по дяволите, се бе забъркала в него?

— Да — продължи младият мъж. — Всеки път поставям нови граници, когато правя бизнес с някого. Това правилно или грешно е? Не си задавам подобни въпроси, особено когато залозите са високи и клиентът е готов да си плати.

На мен ми се струва доста непочтен начин да се прави бизнес.

— Посочете ми по-добър.

— Етичния, господин Хоксмур.

— Аха. Да се ръководим от висок морал.

— Именно.

— Никой не е забогатял по този начин, госпожице Уилъби. Винаги е имало хора, които са спечелили парите си благодарение най-вече на способностите си, и такива, които са ги натрупали чрез хитрост. Питайте баща си. — Почти съжали за думите си, когато видя как лицето й пребледня. Ала нещо го подтикваше да продължи с резкия си тон, макар да усещаше, че не бива да го прави, не и с тази жена. Тя не бе типична… не бе типична в нито едно отношение. — Основата на богатството на Уилъби е положена преди тридесет години — рече той, наблюдавайки я отблизо. — Ако не е била печалбата през войната, никога нямаше да съществува. Те са имали неофициално разрешение за незаконна дейност като пиратството и контрабандната търговия. Тогава са го наричали изключително право. И вашият дядо е бил един от най-добрите при оплячкосването на британските кораби, в опожаряването им или в пленяването им и продаването им на изгодна цена.

Очите й се бяха разширили и изумрудените им дълбини бяха станали почти черни.

— Откъде знаете толкова много за моето семейство?

Той повдигна иронично вежди, но продължаваше да се чувства като негодник.

— Не забравяйте, че англичаните не питаят топли чувства към някой, който е направил богатство за тяхна сметка. Не че давам пет пари за това. Достатъчно е да ви кажа, че аз знам всичко за преуспелите корабостроителни компании в света, госпожице Уилъби. Първото правило в бизнеса гласи: опознай добре врага си. Обзалагам се, че знам много повече от вас за начина, по който баща ви е удвоил наследството си. И голяма част от това няма нищо общо с етиката, госпожице Уилъби, нито пък със загрижеността защо един клиент има на борда си двадесет тежки оръдия. По дяволите, голяма част от клиентите му са едни от най-презрените пирати, плували в средиземноморски води.

Устните й се разтвориха и тя пое дълбоко дъх. Изглеждаше потресена. След миг на лицето й се изписа дълбоко оскърбление. Гърдите й се повдигаха и спускаха, а когато заговори, гласът й бе дълбок и плътен, какъвто не бе чувал у никоя друга жена.

— Дълбоко се заблуждавате, господин Хоксмур — заяви тя. — Баща ми не е толкова глупав, че да смесва бизнеса с удоволствието. През последните петнадесет години двамата с майка ми пътуват само за удоволствие. Единственият му интерес са социалните контакти, нищо повече. Не ме интересува какво говорят злите езици.

— Социални контакти. Това ли за ви казали?

Веждите й потрепнаха.

— Не е нужно да ми казват каквото и да било. То е съвсем ясно. Пристанищата, които посещават… хората, които са идвали да ни поздравят на кораба… Беше…

— Представям си. — Да, знаеше всичко доста добре. Прекалено добре. Подушваше северния бряг на Африка и сладкия мирис на опиума от две мили в морето. Можеше да удвои богатството си, ако се бе включил в тази търговия. Ала имаше някои граници, които не прекрачваше.

Втренченият й поглед го изтръгна от мислите му.

— И къде сте били през това време вие, госпожице Уилъби? На палубата с всички тях? Наслаждавали сте се на живота на висшите класи? — Подпря ръка на стената зад нея и наведе глава към лицето й. — На колко години сте били, когато за пръв път сте навлезли в този свят? — тихо продължи. — На девет? Може би на десет? — В съзнанието му изплува видение за едно дете с кръгли страни, с лунички на носа, разпуснати кестеняви къдрици и големи очи, които попиват всичко от някой ъгъл на кораба. Нещо се бе случило, нещо, което завинаги бе белязало невинните очи с леденото було на страха. — Не сте оставали в леглото си, както са ви казвали, нали?

Лицето й пламна.

— И наистина всичко никак не е приличало на бизнес, нали, госпожице Уилъби? Но е било. Попитайте ме за брат си Дру и за местата, където той предпочита да сключва сделките си. А след това съм съгласен да обсъдя с вас морала на корабостроителната компания „Уилъби“.

— Как се осмелявате да петните…

Той сведе глава още с един сантиметър и думите замряха на устните й.

— Осмелявам се. И опетняването е един от най-малките ми недостатъци. — Усещаше топлия й дъх, подушваше напиращия гняв в гърдите й, вкусваше забраненото и недостижимото. — Но преди да си помислите най-лошото за мен, искам да ви кажа още нещо. Аз храня дълбоко уважение към вашия баща, госпожице Уилъби. Прозорливостта, съчетана с наследено богатство е невероятна и непобедима комбинация. Именно заради неговите блестящи проекти, аз се намирам в сегашното положение. Няколко от корабите му попаднаха в ръцете на кръвожадни пирати, обзети от манията да нападат моите кораби.

— Извинете ми, но се радвам да го чуя — отвърна тя с блеснал поглед.

Устните му се извиха.

— Почти чувам как цената на договора се увеличава.

— С всяка изминала минута.

— От това, което видях, „Мисчиф“ струва шестдесет и пет хиляди. — Очите му нито за миг не се отклониха от нейните.

— След като видите и салоните, ще ми даде седемдесет с усмивка.

Хоксмур вдигна вежди.

— Знаете ли, че сте доста добра.

— Аха, при това съм още начинаеща. — Изплъзна се изпод ръката му, преди той да успее да я спре.

Хоксмур я откри в първия салон в предната част, точно след моряшките каюти.

— Палисандрово дърво — промърмори той, възхищавайки се на дървената ламперия по стените. Сви ноздри, вдъхвайки аромата на лимон и восък. — Дървото мирише на ново.

— Аз… Тя вдигна вежди, стисна устни и го погледна. — Ново е. — Изглеждаше така, сякаш искаше да каже още нещо, но се въздържа.

Хоксмур я гледаше как се движи между канапетата и креслата, подредени в помещението. Едната й ръка се плъзгаше по лъскавите дървени облегалки.

— Всичко е тапицирано с копринено кадифе — рече тя с неприкрита гордост в гласа. — Чайниците, каничките за мляко и сметана, купичките за захар са сребърни от времето на кралица Ана^[1]. Сервизите за чай са от майсенски порцелан, а покривките са от брюкселска дантела. Не съм се скъпила в обзавеждането.

Това бе очевидно. Ала Хоксмур хвърли само бегъл поглед на обстановката. Предпочиташе да следи фигурата на госпожица Уилъби, която се носеше из полутъмния салон. Докато наблюдаваше грациозните й, женствени движения, никога не би повярвал, че същата тази жена се чувства като в свои води на палубата на кораб или в открито море.

— Чувал съм, че най-голямата мечта на едно американско момиче е да се омъжи за благородник — отбеляза той.

Тя го погледна.

— Всеки европейски благородник от стар, макар и разорен род има шанс да си намери жена в Америка. Вие какво мислите по въпроса?

Тя сви рамене.

— Нищо не мисля.

— Не се ли интересувате от благородническа титла? За морето ли се смятате омъжена?

Тя заобиколи последното канапе и спря пред него.

— Бракът не ме интересува. Независимо дали е с благородник или не.

Той я дари с най-очарователната си усмивка.

— Бихте ли желали да споделим мнението си по този въпрос, госпожице Уилъби?

— Не държа.

Усмивката му стана още по-широка.

— Може би имаме еднакви причини да избягваме брака.

— Вие не избягвате брака, господин Хоксмур. Вие по-скоро се боите от него. Затова предпочитате да го разстройвате.

Той не успя да сдържи удивлението си.

— Внимавайте, госпожице Уилъби. Досега не съм осуетил ничий брак.

— Не, вашите похвати са много по-фини. Вие просто сеете семената на съмнението.

— Нужно е доста дълго време, докато семето се хване и пусне корени.

Доминик вдигна пренебрежително вежди.

— Сигурна съм, че вижданията ви по въпроса са доста интересни, но в момента, господин Хоксмур, предпочитам да говорим за договори.

Корабът се залюля и Николас разкрачи крака, за да запази равновесие. Доминик вдигна поглед към тавана.

— Разбира се, ние постигнахме споразумение, госпожице Уилъби, но аз искам „Мисчиф“ незабавно да бъде ремонтиран в Лондон при „Райт, Фулър и Смит“.

Младата жена зяпна изумено.

— Ремонтиран? Та аз съм подменила всяка мебел и съм я претапицирала само преди месец… — Затвори уста. Примигна и вирна брадичка. — Приемам това като лично оскърбление, господин Хоксмур!

— Недейте. „Райт, Фулър и Смит“ са най-добрите в света.

— И пет пари не давам кои са! Този кораб е снабден с всички удобства. Никой нормален човек не би се осмелил да развали съвършенството му. — Тя изписка и политна към него, защото корабът рязко се наклони надясно. Николас инстинктивно обви ръце около нея и почувства…

Не, съвсем не очакваше подобно нещо… нито пък си бе представял, че тя ще се озове в прегръдките му. Но Николас никога досега не бе поглеждал към жена без подсъзнателно да знае какво ще почувства тя като се притисне към него. В резултат никога не бе изпитвал усещането за нещо ново, тръпката на непреживяното. Но госпожица Уилъби през всичките й пластове муселин и фусти, дебели черни чорапи и ледена резервираност бе за него нещо като… нещо отвъд въображението му.

Едно малко късче от блаженството. За един смайващ миг той се потопи в нежното й ухание на лавандула.

— О! Стъпили сте върху крака ми, господин Хоксмур.

— Аз… — Младият мъж отмести крака си. — Извинете ме.

Коприненомеката кестенява коса го погали по брадичката. Тя се завъртя неспокойно в ръцете му и той откри, че се взира в очите й. Те не бяха жълти, бяха златисти и топли, по краищата оградени със изумруден пламък. Миглите й бяха гъсти и извити и достигаха до веждите й. Той усещаше пулса й под пръстите си. Изведнъж почувства странно стягане в областта на сърцето. Юмручетата й го заудряха по гърдите.

— Пуснете ме, господин Хоксмур, преди Сайлъс да ни е изпратил на дъното на морето.

— Да, разбира се. — Свали ръцете си от кръста й и отстъпи назад. Чувстваше се твърде едър и недодялан, като селско момче, оказало се случайно в стая, пълна с произведения на изкуството.

Недодялан? Стисна юмруци и пак ги отпусна.

— Дяволите да го вземат онзи старец — промърмори тя и издуха една немирна къдрица от челото си. Мина покрай Хоксмур и едва го удостои с поглед. — Мога да ви уверя, че случилото се не е по вина на проекта ми.

— Естествено, човек би могъл да си помисли…

— О, недейте. Корабът е съвършен от носа до кърмата. За всичко е виновен Сайлъс. Той не познава тези води. Хайде, елате. Няма защо да стоите тук. Може да се нуждаем от вас за баласт.

— За баласт — повтори той, наведе глава, за да мине през вратата, и я последва по коридора към стълбата. Не разбираше защо, но се чувстваше така, сякаш го бяха поставили на мястото му. И то за какво? Защото я хвана, преди да забие вирнатия си нос в пода.

Пое дълбоко дъх, докато тя се изкачваше пред него по стълбите. Загледа се в стегнатия й ханш. Наведе глава и зърна краката й, миг преди полите да ги закрият. До слуха му достигна отчетливото тракане на токчетата й, докато крачеше към мостика. Николас я последва, без да се колебае.

— Баласт — промърмори. В същия миг една силна морска вълна го плисна в лицето и за миг отне дъха му. Един от моряците му хвърли едно въже, но без да го удостои с поглед.

— Ето. Помогнете ми да наглася платната.

Доминик скочи върху мостика, сложи ръка на кръста си и застана пред Сайлъс Стийл.

— Какво, по дяволите, се опитваш да направиш?

Сайлъс обърна нос към вятъра и присви уморените си очи.

— Просто за малко изтървах управлението на кораба. Зрението ми не е както едно време, нито ръката ми е толкова уверена на руля. Непрекъснато ти го повтарям.

Доминик пое курс към брега и потисна съмненията си към своя стар приятел. Скръсти ръце пред гърдите си и се опита да си придаде строг вид, но не успя. Не и със Сайлъс.

— Добре. Съжалявам, че не ти казах за Хоксмур. Но това не ти дава право да саботираш договора с него, като се държиш като безразсъден стар глупак. Можеше да ни потопиш.

— Просто се питах какво, по дяволите, правиш долу с него. Или по-точно какво той прави с теб.

Доминик преглътна.

— Какво искаш да кажеш?

Сайлъс я изгледа с онази проницателност, която му бе спечелила името на един от най-уважаваните капитани в Ню Йорк Сити през последните двадесет години.

— Не вярвам на английските копелета. Особено на този. Той смята, че може да открадне това, което не може да купи.

— Преди малко изглеждаше доста впечатлен от него.

Сайлъс стисна челюсти.

— Това беше преди да разбера, че се каниш да сключваш сделка.

— Той е единственият клиент, когото успях да намеря, Сайлъс.

— Още една причина да не му вярваш — изръмжа възрастният мъж и нахлупи шапката си ниско над челото. Вятърът развяваше дългата му светложълта коса със сребърни нишки. Слънчевите лъчи проблясваха по златната халка на едното му ухо, придавайки му пиратски вид. Много мъже се страхуваха от него, ала не и Доминик.

— Не е нужно да му вярвам, за да построя за него три кораба — рече тя.

Сайлъс я изгледа остро.

Младата жена не можа да сдържи самодоволната си усмивка.

— Да, казах три. По шестдесет хиляди лири всеки. — Отпусна се на коляно пред него и обви ръце около ръката му, както правеше, когато бе малко момиче. Само че тогава се покатерваше в скута му и слушаше в захлас морските му истории. Боботещият му баритон заглушаваше шумовете от горната палуба. Винаги бе успявал да я пренесе на екзотични места, където опасностите и приключенията дебнат зад всеки ъгъл, но краят винаги беше щастлив. Обичаше го за това и се надяваше да му се отплати, като облекчи старините му. — Помисли си, Сайлъс. Ще можем да платим сметките, да отделим за работен капитал, да дадем на Томас Филпот премията, за която отдавна ни врънка, и пак ще ни останат достатъчно, за да построиш мечтаната си кръчма в Батъри на Осемнадесета улица.

За миг очите му заискриха с мека светлина. После, осъзнал, че предава нещо, Сайлъс изръмжа:

— Ще си купя кръчма и без твоя помощ, по дяволите, без да се налага да се забъркваме с такива като Хоксмур. Та ти можеш да сключиш договори и когато се върнем в Бостън. Освен това можеш да задържиш всички пари, за да спечелиш облога с баща си. Не искам да видя как ще продадат моето момиче на пазара за невести само заради една кръчма. — Чертите на грубото му, обветрено лице омекнаха, когато я погледна. — А през това време дяволът може да отнесе Томас Филпот. Този мъж направи цяло състояние, докато работеше за баща ти. И не се нуждае от никакви проклети премии. Алчно, долно копеле.

— Да, той е англичанин, нали?

— Дяволски си права. Започна да претендира за дял от компанията. Въобразява си, че го е заслужил.

— Сигурна съм, че двамата с татко са го обсъдили. — Доминик пренебрегна презрителното изсумтяване на Сайлъс. За никого в Ню Йорк Сити не бе тайна, че изобщо не бе съществувала любов между Сайлъс Стийл, дясната ръка на собственика на корабостроителната компания „Уилъби“, и адвоката и деловия му съветник Томас Филпот. Доминик знаеше много малко за причините, само това, че имаха двадесетгодишна давност. Щом баща й бе оставил бизнеса си в ръцете на Филпот, тя нямаше да оспорва решението му. Но лично предпочиташе Сайлъс Стийл пред дребния, прегърбен Филпот с вечните очила, кацнали на носа му. Той винаги се държеше надуто и студено. — Я ми кажи, Сайлъс, нали е нелепо да се мисли, че татко някога би имал делови отношения с някой, който престъпва закона?

— Той ли ти каза това? — остро попита Сайлъс.

— Имаш предвид господин Хоксмур? Да, всъщност каза ми го.

— Сякаш той е архангел Гавраил. Копеле. Не му вярвай, Доминик, казвам ти. Още повече, че самият той изглежда точно като онези, дето често престъпват законите. Само неприятности можем да очакваме от него. Помни ми думите, рано или късно ще ни навлече някоя беля. Това е все едно да се докоснеш до отрова. През живота си съм виждал много такива като него. Ще ти кажа, той е… — Погледът на Сайлъс се зарея над рамото на Доминик и застрашително потъмня. — Той е самият дявол — завърши и се прекръсти.

Дяволът. Доминик скочи на крака и рязко се извърна. Сърцето й сякаш щеше да изхвръкне от гърдите. Погледна към Хоксмур, надвесил се от палубата над нея. Никак не бе трудно да повярва на предупреждението на Сайлъс. А тя винаги се вслушваше в Сайлъс, освен онзи път, когато й каза да изчака, преди да изведе „Мисчиф“ за пробното плаване с Франсис Банкс.

Дяволът… примамлив…

Задъханата жена, просната безпомощно върху бюрото…

Онзи отчужден израз на лицето му… „Мисчиф“ с двадесет оръдия на борда, застрашен от коварни плитчини… Не. Отвори уста.

— Ще ви дам по седемдесет хиляди за всеки кораб — каза Хоксмур и скочи на мостика. — Вземам „Мисчиф“ веднага, втория след четири месеца, а другите два след осем. Ще ви дам петнадесет хиляди лири веднага щом слезем на брега. Още двадесет, когато пристигнем в Лондон. Какво ще кажете, госпожице Уилъби?

Той се премести леко надясно и слънцето удари Доминик право в лицето.

— Тридесет, когато пристигнем в Лондон! И смятайте сделката за сключена, господин Хоксмур — избъбри тя. Протегна ръка и в следващия миг сякаш бе погълната от грамадната длан на Хоксмур.

Над вълните, плискащи носа на кораба, се разнесе недоволното ръмжене на Сайлъс.