Кит Гарланд
Пленница на вятъра (14)

ГЛАВА 13

В мига, в който жената се раздвижи, Доминик бе обзета от ужас, сякаш върху нея се бе стоварила огромна скала. Но не я изплаши самият танц. Разбира се, тя никога не си бе представяла, че някой може да се движи по такъв необикновено предизвикателен начин, ала сам по себе си той бе по-скоро смайващ и можеше да я накара да се изчерви, но не и да се изплаши. Не, страхът, обзел я до дъното на душата й, бе от жената, чието гъвкаво тяло се извиваше в една феерия от руси къдрици и прозирен лен.

Ала не бе породен от пищното тяло, екстравагантно изложено на показ от късата селска блуза, която оставяше открит корема, а ниското деколте разголваше раменете и по-голяма част от гърдите; от бялата ленена пола, която плътно прилепваше по бедрата и се вдигаше високо над коленете, докато тя се въртеше в сладострастни движения. Не се дължеше и на силно дръпнатите в ъгълчетата очи на жената, златистата й кожа с цвят на мед, нито на прекалено пълните и чувствени устни. Не беше и заради хрипливия й глас. Не бе нито едно от тези неща, неща, които биха възбудили огромна завист и у безкористната жена, и у най-строгата пуританка. Не беше дори и широкият колан, украсен с перли, диаманти и сапфири, който се спускаше ниско отстрани на едното бедро. Колан, изработен във формата на извит скорпион, който мигом привличаше погледа върху трептящия корем. От нанизите с перли висяха малки звънчета и се губеха в сенките между бедрата й, хипнотизирайки всички присъстващи и оставяйки ги зяпнали в захлас.

Рейна се обърна с гръб към публиката си, отметна глава назад и заизвива бедрата и ханша в ритъм, който накара Доминик да си припомни за библиотеки и бюра и за Хоксмур със смъкнати до глезените панталони.

Шията и лицето й пламнаха. Усети как устната й смаяно увисва. Рейна не носеше нищо под полата си. Отзад — Доминик преглътна — това бе смразяващо ясно. Отпред… е, без колана, подскачащ между бедрата й, всеки можеше да го види.

Внезапно осъзна какво я бе изплашило.

Това бе погледът в очите на Рейна, кипящата енергия, която струеше от нея. Макар че омагьосваха всеки мъж на поляната, те бяха предназначени само за един-единствен. Тя танцуваше само за Хоксмур. Но това не бе танц на любовница и изкусителка. Циганката танцуваше като хищник.

Доминик погледна към Хоксмур. Сянка бе втвърдила чертите на лицето му. Устните му бяха спокойно отпуснати — пълни и чувствено извити. Очите му бяха приковани в Рейна.

Доминик почувства как пръстите на Омар стиснаха здраво ръката й. Нали не бе направила движение към Хоксмур? Нали тялото й не бе реагирало, преди разумът да й заповяда? Какъв беше този порив да застане пред него, да закрие тази гледка, да сграбчи брадичката му и да го накара да отвърне очи от танцуващата жена? Не я бе грижа, че веднъж е бил достатъчно глупав да пожертва кораба си заради една нощ с това екзотично създание. Не я интересуваше дали той ще прекара още сто нощи с Рейна и ще загуби сто кораба, стига това да не засягаше нито нея, нито „Мисчиф“. Трябваше да съсредоточи мислите си и да планира бягството си. Тогава защо всичките й мисли се изпариха за миг, когато очите на Хоксмур се присвиха и се приковаха в Рейна, блеснали от интерес и желание?

Младата жена се обърна, изпълнена с отчаян стремеж да се махне, но Омар я стиснаха още по-здраво.

— Ще останеш — каза гигантът. — Ще научиш нещо.

Доминик затвори очи, когато Рейна премина бързо покрай нея, обвита в облак от ухания.

— Не ме интересува нищо, което може да ме научи тази жена.

— А би трябвало.

Доминик потисна желанието си да го зашлеви. Какво можеше да знае този странен и непознат мъж за нея или за нейните чувства? Омар със студените си очи, топлите ръце и странните молби. Странно, но тя не се изплаши, когато той я отведе у дома си, нито когато коленичи на пода пред нея, разпусна косата й и бавно прокара пръсти през нея. Не направи нищо повече. Не каза нищо. Не й зададе никакви въпроси, а тя се страхуваше да му зададе. Беше й дал да пие гъсто и сладко червено вино и смокини. И беше я наблюдавал и галил косата й с явно възхищение.

Проклет да е Хоксмур! Каква игра играеше? Държеше се така, сякаш в плановете му не влизаше нищо друго, освен още една нощ с Рейна в джунглата. А тя бе пленница на Омар. Всичко бе твърде обезпокоително.

— Не мога да гледам това — прошепна Доминик, забила поглед в пясъка. Чуваше звъна на звънчетата и знаеше, че Рейна танцува пред Хоксмур, а той е впил поглед в подскачащия й корем. Китарата свиреше приглушено и въпреки това акордите сякаш още повече сгъстяваха напрежението във въздуха, в душата на Доминик. Искаше отчаяно музиката да спре и танцът да свърши.

— Не се страхувай. Той не я обича.

Доминик извърна бързо поглед към Омар. Той я гледаше невъзмутимо.

— Обичал е само една жена и никоя друга оттогава.

— Коя е тя? — попита Доминик, преди да успее да се спре.

— Няма значение. Тя умря преди много години.

Доминик изпита странна пустота.

— Изглежда го познаваш много добре.

— Някога го познавах. — Омар погледна към Хоксмур. Лицето му леко се изопна. Това бе първата проява на някакви чувства у този мъж. — Той ми спаси живота. — Преди Доминик да отговори, Омар плесна с ръце. Музиката спря. — Достатъчно. Вече сме гладни. Халид, двамата със Саид ще се грижите за нашите затворници до сутринта.

Един дребен мъж, облечен в бяла бедуинска роба изникна пред Доминик и се вторачи похотливо в нея.

— Не за нея — тихо рече Омар, но в гласа му прозвуча стоманена нотка. Доминик му бе дълбоко благодарна, че я закриляше от всички останали мъже. Бедуинът Халид сведе глава в мълчаливо покорство, но похотливия блясък не изчезна от очите му. — Отведете затворниците в най-отдалечената колиба, погрижете се да бъдат нахранени и не ги изпускайте от поглед — нареди Омар. — Пазете ги добре или ще ви накарам да платите много по-скъпо отколкото предишният ви господар.

— А Alcalde! — с тиха и извратена нотка в гласа попита Халид.

— До сутринта го оставете на Рейна. Няма да предприеме нищо, нито пък ще се опита да избяга без тази жена. — Омар се наведе по-близо към Доминик и тя се запита дали той бе усетил как се скова от заповедите му. — Ела. Ще те нахраня със студена супа от грозде и ще те напоя с гъсто вино, а ти ще ми разкажеш всичките си тайни. А след това ще танцуваш sardana за мен. Ще видиш, че си се научила от Рейна, моя непокорна пленнице. А после, ако си добра, ще ти кажа какво сте дошли да търсите двамата с моя приятел.

 

 

— Ти винаги си се смятал за идалго — измърка Рейна с ниския си дрезгав глас. Тя се движеше с котешка грация през тъмните сенки, а малките звънчета подрънкваха, докато палеше свещите в ъглите на малката си хижа. След миг мекото им сияние освети стените. Стаята съдържаше много съкровища, което доказваше колко доходни бяха контрабандата и плячкосването. Омар имаше много основателна причина, за да се грижи добре за красивата циганка. Рейна пазеше тайните му, а в замяна той се грижеше за нея и я закриляше. Това бе споразумение, което удовлетворяваше и двамата. Знаеха го само те и Николас.

Всеки нормален мъж би бил изкушен да се отпусне в приятната обстановка, особено в присъствието на Рейна. Екзотичната хубавица плисна в две чаши малко от гъстото вино с цвят на рубин и се приближи към него с подканващо извити устни и полюшващи се гърди. Звънчетата изкусително иззвъняха. Ала Николас не можеше да бъде заблуден толкова лесно. Независимо колко усилено се опитваше да прикрие гнева си, очите на Рейна изпускаха огнени искри. Тя бе жена, от чиято ярост мъжете се страхуваха повече, отколкото от някой изгладнял тигър. Нямаше да го отрови, за да получи изисканото си отмъщение. Без съмнение завързаните му ръце разпалваха извратеното й въображение. Беше заповядала на своя верен пазач, един огромен циганин, да завърже глезените му с вериги и да ги прикове към стената. Хоксмур стоеше с разкрачени крака, с ръце завързани зад гърба — нейният затворник или поне той искаше да я накара да повярва в това. Наблюдаваше я с известно любопитство, докато тя пъхаше ключа от веригите му в широкия колан на полата си.

— Идалго — задъхано промълви тя, с поглед, прикован в слабините му. Изви се към него и отърка леко великолепните си гърди в широката му гръд. Той не трепна. — Държиш се сякаш си син на някой… може би английски аристократ?

— Ти знаеш истината.

— Как бих могла да знам кое е истина и кое не?

— Никога не съм те лъгал относно произхода си, Рейна.

Тя отметна глава.

— Не си ли? А какво ще кажеш за всичките си обещания?

Николас сви нехайно рамене. Тонът му бе хладен и спокоен.

— Мъжът е готов да обещае всичко, за да притежава една красива жена.

— Да, знам. Чувала съм безброй обещания. Просто не вярвах, че и ти си като останалите.

— Не съм. Аз съм по-лош.

Тя впи поглед в него, после вдигна едната чаша и я изпи до дъно.

— Идалго — промърмори и приближи другата чаша към устните му. Погледите им се срещнаха и той жадно я пресуши. Виното се плъзна като студен поток в гърлото му. Той преглътна, тя му наля още и няколко калки се стекоха от ъгълчето на устата му.

Рейна улови една капка с върха на пръста си.

— Не биваше да се връщаш при мен с друга жена — промълви тя и втри виното в кожата на шията му. Пръстът й се плъзна надолу и откопча едно копче. — Ти дойде доброволно, без почти да окажеш съпротива — първо при Омар, а сега при мен, защото искаш нещо. Знаеш, че тук от мен няма тайни. — Погледът й се спря върху устните му. — Обаче готов ли си да заплатиш цената?

— Знам правилата — отвърна Николас. Рейна дръпна ризата му.

— Аз съм тази, която определя правилата — промърмори циганката. Чашите се търкулнаха върху покрития е килим под. Рейна погали е длани корема на Николас. Дъхът й опари гърдите му. Той усети докосването на езика й, ухапването на зъбите й, милувките на устните й, и се презря, задето се опитваше по този начин да изкопчи нещо от една жена. Затвори очи. Двете ръце на Рейна обхванаха мъжествеността му.

— Ах, идалго, ти не си се променил. — Дланите й се плъзнаха надолу по бедрата му и обхванаха хълбоците му. Мускулите му се напрегнаха и тя го стисна по-силно. — Твоята жена е твърде слаба за теб. Тя не знае как да те задоволи. Видях го в очите й, докато танцувах за теб. Сигурно е разбрала, че сега си с мен, но въпреки това не може да си представи нищо от това, което ще направим. — Задоволството, което се стичаше като гъст мед от устните на Рейна, разпали у Николас дивото желание да я отблъсне от себе си. Конопеното въже се впи в китките му, когато ръцете му се напрегнаха. — Ще й кажеш ли какво си правил с мен, за да узнаеш тайните ми?

Рейна се засмя победоносно. Николас се овладя, отказвайки да признае възможността, че Доминик може да е част от отмъщението на Рейна и че я бе пожертвал, за да постигне целта си.

Не. Рейна просто искаше да го накара да повярва в това. Колко умело бе улучила слабото му място — едно самотно малко местенце в сърцевината на душата му, запазено за Доминик. Беше се издал, без да се усети. С поглед, с трепване на устните. Един мъж не може да контролира това, което не разбира, и именно то може да бъде използвано против него. Самият той много пъти бе постъпвал така с враговете си.

Ала никога досега не бе познавал подобна слабост.

Пръстите на Рейна се спуснаха по дължината на члена му и после разкопчаха горната кукичка на панталоните.

— Чудя се дали тя ще ти разкаже за това, което Омар ще направи с нея? Той не е толкова неспособен, както може би смяташ, идалго.

Сякаш огън избухна в главата на Николас. Цялото му тяло се изпъна срещу въжетата, умът му се разбунтува. От устните му излезе глухо ръмжене, преди да успее да го спре. Смехът на Рейна му подейства като сол върху отворена рана. Тя отметна глава назад и го погледна с див блясък в очите и с хищно извита уста.

— Какво животно си ти — изсъска и разтърси русите си къдрици, които някога разпалваха страстта му до самозабрава. — Ще те накарам да забравиш онази девственица. И ще ти дам това, което желаеш, което винаги си желал. Но първо трябва да бъдеш мой. Ще мине доста време преди ти, глупако, да забравиш Рейна ла Кодобезита!

— „Котешкото око“ — промърмори Николас, когато Рейна вдигна ръка, дръпна шнура на блузата си и я разтвори. С едно движение на раменете блузата се свлече до кръста и гърдите й се разголиха. Някога Николас я бе смятал за най-красивата жена на света. Но сега му бе много трудно да повярва, че бе позволил на страстта да завладее разума му. Наистина тя приличаше на великолепно изработена кутия за бижута, но под тази красота нямаше нищо. С нея, както и с всички други жени, които бе познал, не бе изпитал нищо друго освен физическо освобождение, нищо не бе докоснало душата му. Винаги се бе задоволявал с това и бе продължавал напред.

До този момент, когато всичко, което бе смятал за достатъчно в живота си, внезапно се бе превърнало в недостатъчно. Ако тя не му трябваше, щеше да я остави без никакво съжаление. Доволният блясък в очите й го увери, че ще получи от нея всичко, което желае. Дори повече.

— „Котешкото око“ — измърка Рейна през влажните си устни. Намазаните й с червена боя нокти се забиха в извитата опашка на скорпиона, който придържаше скъпоценния колан на кръста й. Натисна го леко и коланът се свлече на пода. Тъмните сенки се раздвижиха изпод прозирната материя на полата й, която се люшна между бедрата й. — Едва ли си мислиш за някой скъпоценен камък, когато ме гледаш по този начин, идалго. В този миг си мечтаеш само как ще ме докосваш, ще ме целуваш, ще ме любиш…

— Развържи ръцете ми, Рейна.

Тя се поколеба. Нямаше му доверие, а и не биваше да му вярва. Но страстта бе движеща сила за една жена като Рейна, която също като Николас намираше удоволствие в несигурността.

— Мога да заповядам да те убият — предупреди го тя, прекрачи колана си, плъзна ръце през кръста му и се протегна към въжето, стягащо китките му. — Моят пазач Ибрахим е отвън пред вратата.

— Освободи ми ръцете — промърмори Николас в ухото й и усети как цялото й тяло потръпна, въпреки твърдостта в тона й. — И ми разкажи за английския кораб, който е потънал наблизо. — Наведе глава и притисна устни към шията й, галейки с парещия си дъх голото й рамо. Усещаше почти физически недоверието и съпротивата, които се бореха със страстта й. Николас знаеше, че физическата слабост у една жена можеше в определена ситуация да се превърне в голямо предимство за един мъж. — Разкажи ми за „Източна Индия“, Рейна, и за съкровището, което си намерила.

Пръстите й дръпнаха въжето. Дъхът й излизаше горещ и накъсан.

— Няма да ти кажа нищо…

С рязко движение Николас се освободи от въжето. Сграбчи я за ръцете над лактите и я повдигна високо, докато очите им се оказаха на едно ниво. Усети как тежките й гърди се притиснаха към неговите, почувства влажната топлина на слабините й да се отърква в корема му и впи поглед в дълбоките й, тъмни като нощта очи.

— Ще ми кажеш, красавице — избоботи той, — или ще се наложи да повикаш пазача си, но не за да ме убие, а за да довърши това, което аз започнах.

Ноздрите й се разшириха, сякаш изпуснаха пламък. Дългите й извити нокти се забиха в раменете му. Устните й просъскаха злостна испанска клетва.

— Не можеш да го направиш…

Николас извърна глава към вратата.

— Извикай пазача си Ибрахим.

— Окован си като куче и пак се опитваш да ми заповядваш.

— Защото ми го позволяваш и защото искаш много повече, а не да гледаш как умирам, задето съм те предал. — Сведе устни към високите извивки на гърдите й. Както винаги тя ухаеше на подправки и мускус, ала тази нощ ароматът й не го опияняваше, кожата й не бе така гладка и прекрасна, каквато я помнеше, а тялото й не бе храм на женската страст, пред който се бе прекланял. За него бе загадка, ала той остана равнодушен, действията му бяха продиктувани от желанието да се сдобие с информация… и да приключи с това колкото се може по-бързо.

Съдейки по страстта му, можеше да се каже, че има делова среща.

— Ти ме измъчи — простена тя и зарови пръсти в косите му. — А аз… с радост посрещнах възмущението и гнева на моите хора заради теб. Ти ще омърсиш чистата циганска кръв на децата ми със своята…

— „Котешкото око“, Рейна. Къде е то?

— Омар има… — Тя преглътна и изохка, когато устните му се надвесиха над зърното на гърдата й, без да го докосват, обливайки го с дъха си. — Халид, бедуинът… Омар намери един жълт камък у него, когато го плени. Той е в Омар.

— И това е „Котешкото око“?

— Когато светлината минава през него, прилича на око на котка. Виждала съм го само веднъж. Омар го пази като зеницата на очите си. Камъкът е безценен. Моля те… всичко у мен крещи за теб…

— Ти знаеш къде е — промърмори Николас.

— Не знам, проклет да си! Докосни ме…

— Той сигурно ти е казал, Рейна.

— Н-не, не е. Дяволите да те вземат, не е! Това… не ми каза. Само това. И би убил дори теб, за да го запази. Също както и аз ще те убия заради този огън, който запали у мен.

Николас бавно пусна краката й на пода.

— Разкажи ми за Халид — рече той, обви ръце около кръста й, доближи устни към нейните и лекичко ги захапа. — Как бе пленен?

— Аз…

Обхвана едната й гърда, повдигна я, наведе глава към зърното, после се взря в очите й.

— С кого беше той?

— С пирати.

Николас разтри леко с палец зърното, дразнейки и измъчвайки я. Не се съмняваше, че така ще получи всичко от нея.

— Рейна!

— С някакви варвари пирати — задъхано прошепна тя, треперейки. — От Тунис. Не ги познавам. Ти може би ги знаеш. На кораба им се развяваше знаме със златен скарабей.

— И те са го оставили?

— Да.

— С „Котешкото око“?

— Да.

— Сладка моя, Рейна, не съм толкова глупав, че да повярвам на това.

— Кълна се! Те бяха изоставили кораба, преди да стигнем до него. Сигурно са се изплашили, когато са ни видели. Напуснаха кораба много бързо. Халид бе изоставен заедно с жълтия камък в джоба му. Той е крадец и лъжец. Нима би могъл да очакваш нещо друго от него? — Дъхът й секна, когато пръстите му се плъзнаха около кръста й. Много бавно, измъкна ключа, прокара го по женствеността й, после нагоре по пъпа й. От устните й се изтръгна диво проклятие.

Николас коленичи пред нея, притисна корема й към устните си и бързо пъхна ключа в железните скоби, стягащи глезените му — първо в едната, после в другата. Оковите се отвориха и от устните на Рейна излезе сподавена въздишка, прозвучала като отчаяна молба.

— Беше ми много полезна — измърмори Николас и една част от него изпита срам от това, което й бе сторил.

— Ти отново ме използва! — изхриптя Рейна.

Да, така беше. При това съвсем безсърдечно. Тя трепереше толкова силно, изпълнена с изгарящо и неутолено желание, че Хоксмур не се съмняваше, че откакто я бе изоставил, не се бе любила с друг мъж. Част от него я съжали. Ала друга част знаеше, че тя притежава отмъстителната душа на циганка и с радост ще забие нож в гърба му, ако й даде основателна причина и добра възможност.

Бе наясно, че преди да напусне този остров, тя може би ще разполага и с двете.

Николас се изправи, хвана брадичката й и я повдигна.

— Съжалявам — рече.

Видя как в очите й избухнаха яростни пламъци, после се извърна и я остави. Преди да стигне до вратата, от устните й се изтръгна остър писък като на побесняла хиена. Вратата рязко се отвори. Мускулестият гигант Ибрахим се втурна с вдигната сабя. Николас, който не бе толкова едър и як, но поне сто пъти по-подвижен, отбягна първия удар на сабята, наведе се при втория, после заби юмрука си в корема на Ибрахим. Пазачът изръмжа, присви се на две и Николас нанесе светкавичен удар по врата му. Мъжът се свлече на пода подобно на повален дъб. Николас измъкна сабята от пръстите му, прекрачи тялото му и се спусна към вратата, следван от изпълнените с омраза проклятия на Рейна. Погледна наляво към къщата на Омар, поколеба се, после се завъртя надясно и изчезна в тъмната джунгла.

 

 

— Обърни се.

Доминик преглътна и впи поглед в блузата и панталоните си. Дрехите й висяха преметнати през горния край на копринения параван в ъгъла на стаята. Искаше й се да остави и всичките си надежди ведно с тях. Сега бе облечена в блуза с ниско изрязано деколте и прозрачни шалвари с цепки отстрани, които Омар й бе наредил да обуе зад паравана. Около глезените си бе закопчала тънки златни верижки от които висяха малки звънчета. Разпуснатата й коса обрамчваше лицето й и се стелеше на огнени вълни до бедрата. Едно срамежливо момиче би се скрило зад нея. Една покорна жена би се свила уплашено при звука на гласа на Омар. Но Доминик никога не се бе поддавала на страха и ако се налагаше да се пожертва заради някаква прищявка на Хоксмур, щеше да го направи с изпънати рамене, гордо вдигната глава и изгаряща омраза в сърцето. Ако Хоксмур нямаше план, то тя със сигурност щеше да измисли. Проблемът бе, че трябваше да го направи сама. Нуждаеше се от време. И затова, както Омар й заповяда, тя се обърна.

Благоуханният нощен въздух внезапно охлади кожата й, докосвайки я през прозрачната коприна със стотици малки нежни пръстчета, събуждайки странни, чувствени усещания. Трите чаши гъсто червено вино плуваха като топла река по вените й. Очите й бяха замрежени и натежали. Усещаше върху устните си сладостта на студената супа от грозде. Коремът й бе пълен и тя се чувстваше доволна и преситена. Чуваше съблазнителните звуци на китарата отвън и усещаше как ритъмът вибрира през тялото й. Някаква тежест изпълни гърдите й и после се настани дълбоко в слабините й. Ала усещаше и някакво безпокойство, и увереност, че нещо ще се случи.

И тя искаше да се случи… само и само да отвлече мислите й от Николас и Рейна.

— Ела тук.

Пламъците на свещите затрептяха, докато тя се приближаваше към Омар. Босите й нозе потъваха в мекия разноцветен килим. Малките звънчета около глезените й звънтяха. Омар се бе излегнал върху дълъг диван без облегалка и дръжки, покрит с дебела покривка от изумрудено кадифе, отрупан с висока купчина възглавнички със златни пискюли. Сред пищната обстановка на дома си той изглеждаше още по-огромен и застрашителен. Гол до кръста, с присвити очи и стиснати устни, той изглеждаше способен без никакво усилие да разкъса човек на две с голи ръце.

И въпреки това Доминик не се страхуваше от този гигантски черен пират.

Спря пред дивана и отметна косата от лицето си. Бездънният поглед на Омар се плъзна по тялото й. След няколко мига той се изправи пред нея. В едната си ръка държеше колан, още по-предизвикателен и от този, който Рейна носеше по време на танца си. Преплетените рубини и сапфири с големината на орех искряха от тройния наниз от едри диаманти и перли. Но нямаше скорпион, който да го придържа към кръста, а една широка златна верига съединяваше увисналата предна част на колана със задната. Закопчалката в най-извитата част на веригата висеше разхлабена. В нея се виждаше отвор, пригоден за много малък ключ. Доста особено приспособление. Доминик никога не бе виждала нещо подобно.

Омар залюля колана. Доминик затаи дъх. Сиянието на скъпоценните камъни бе почти ослепително. Тя премигна. Погледът й се замъгли. Проклетият разбойник й бе дал да пие прекалено много вино.

— Ще си сложиш това — каза мъжът. Тя почувства докосването на огромните му ръце около бедрата си, после надолу и в следващия миг той държеше колана ниско, така че тя да може да пристъпи в него. Доминик го направи, като се подпря с двете си ръце на раменете му. Той бавно вдигна колана нагоре, пристегна го около бедрата и го нагласи там, много ниско върху корема й. Тя очакваше да бъде тежък, неудобен и много студен. Но не бе така.

— Този колан е бил поръчан от халиф Харун ал-Рашид през девети век — тихо заговори пиратът. — Бил е предназначен за любимата му наложница. За да я защитава. Говори се. че оттогава той е блестял на лунна светлина през безбройни вълшебни нощи върху полюшващите се бедра на най-красивите девици в света. — Пръстите му се плъзнаха към хлабавата верига със закопчалката, която почиваше върху вътрешната страна на бедрото й. — А сега ти ще го носиш. Не се страхувай от мен. Ще бъдеш в безопасност.

Младата жена затвори очи и ръцете й отново се вкопчиха в раменете му, докато пръстите му докоснаха фината коприна, покриваща краката й. Той ги разтвори, после с удивителна ловкост закопча закопчалката високо между краката й и я заключи с миниатюрен ключ. Веригата се вряза между полукълбата на задника й, притискайки заключалката високо до женствеността й, оформяйки непреодолима преграда за всеки, който не притежаваше ключа.

— Няма да принадлежиш на нито един мъж — хрипкаво рече Омар, обхващайки бедрата й с ръце. — Дори и на мъжа, когото обичаш.

Доминик рязко отвори очи.

— Аз не го обичам.

— Дори и в този миг мислиш за него.

— Не. В този момент… аз го мразя.

— Смяташ, че се е отнесъл зле с теб?

— Да.

— Но ти не си била наранена. Дадох ти храна и пиене. Защитавам те както един господар би защитавал най-ценната си наложница. Докато си с мен, никой няма да ти причини зло. Хоксмур го знае. Той направи всичко това за теб и въпреки това ти го мразиш.

Доминик поклати глава, отказвайки да повярва, че Хоксмур е направил каквото и да било добро за нея.

— Не, той не мисли за никого и за нищо, а само за себе си, за богатство и слава и…

— За Рейна?

— Да. — Доминик объркано поклати глава. — Исках да кажа не. Нямах предвид Рейна. Не ме интересува какво прави той с Рейна или с която и да било друга жена. Не разбирам защо още никой не го е убил заради всичките му измами.

— Ти би ли го убила.

— Да. Ако ме предаде, ще посветя живота си, за да го накарам да си плати. А ти защо не си му отмъстил?

Смехът на Омар бе нисък, обезпокоителен. Ръцете му се плъзнаха по дължината на краката й.

— Той не може да ме предаде, не и с която и да е жена. Той не ме предаде дори и първия път, когато ни остави.

— Но тази нощ те предава с Рейна.

Омар я изгледа някак странно.

— Знаеш толкова малко за мъжете. — Загреба с шепа косите й и ги притисна до лицето си. — Толкова малко за собствената си красота и как да я използваш. Аз ще те науча.

Не схващаше смисъла в думите му. Изглежда мислите й бяха напълно объркани. Усещаше гърдите си странно напрегнати. Златната ключалка между краката й запари. Искаше да се извие. А когато си помисли за Хоксмур, чувствата й се превърнаха в пулсираща болка.

Докато пиратът се изправяше, Доминик почувства мощния му дъх върху гърдите си. Една част от нея искаше да се сгуши в силната му прегръдка и да заспи.

— Танцувай за мен — каза той. — Затвори очи, почувствай нощния въздух, представи си, че той е тук и те наблюдава, и танцувай за мен.

Сърцето й се сви от кратка болка и съжаление.

— Аз не танцувам. Тромава съм и…

Огромната ръка на Омар хвана брадичката й и повдигна главата й. Много мъдрост бе стаена в черните им глъбини.

— Ще танцуваш за неговата любов — тихо рече той. — А един ден ще танцуваш за живота си, а и за неговия. Там, където ви отведе вашето пътуване.

Надеждата избуя в гърдите на Доминик.

— Значи ти ще ни освободиш.

— Ти не си затворничка. Не съм толкова глупав, че да се опитвам да затворя мъж като Хоксмур. Ще му взема мадейрата, малко храна, може би кораба, ако имам късмет. В замяна Хоксмур ще те отведе от мен. Ще му позволя да прояви благородство и ще предпазя хората си от гнева му. Той много добре знае, че няма да позволя да го убият. — Очите му сякаш прогаряха дупки в душата й. — Не, той няма да вземе Рейна. Не нея, а теб желае той. Ако не беше ти, той щеше още тази нощ да избяга с моя кораб.

Доминик имаше чувството, че някой стиска сърцето й с ледени пръсти.

— Той е с нея сега. Защо ще заминава?

— Той вече я е оставил. Хоксмур знае, че тя не може да си държи езика зад зъбите и не може да му откаже нищо. Казала му е всичко, което е искал да узнае. За разлика от теб… — Ръката му погали бузата й. — Ти не ме питаш за нищо. И заради това, ще ти дам всичко, което поискаш.

— Дори и „Котешкото око“?

Очите на Омар се превърнаха в две цепки.

— Това ли търси твоят Alcalde! — Гласът му се извиси от недоверие.

— Да. Ти чувал ли си за него?

— Всеки мюсюлманин от Алжир и Тунис е чувал за „Котешкото око“ и неговите сили. Мнозина са го търсили. Никой не го е намерил. Може би моят приятел е тръгнал да го търси тъкмо заради това.

— Значи ти не притежаваш този камък?

— Всички диаманти на света не струват нищо в сравнение с „Котешкото око“. Не, аз не го притежавам. Но дали има човек, който ще го познае, ако го намери?

Доминик се сепна.

— Не е ли скъпоценен камък?

Тъмни сенки засенчваха лицето на Омар, но гласът му бе гальовен като на заситен хищник.

— Сигурно моят приятел си мисли, че търси диамант. Но той винаги е жадувал за красиви неща… неща, които може да използва, за да се докаже пред света, който никога няма го приеме, нито ще се примири с произхода му. Той им се надсмива, презира ги, взема парите им на карти и конни залагания, спи със съпругите им, съблазнява любовниците им, обезчестява дъщерите им. И в същото време се опитва да спечели благоволението им също като дете, което винаги се старае да се хареса и никога не успява. Но „Котешкото око“… не, не би го пожелал. За човек като него то няма никаква стойност, а намирането му е прекалено опасно, дори и за него. Може би ще му кажа това и…

— Не. Не му го казвай. Аз ще му го кажа.

— Ти замисляш нещо, моя сладка красавице. — С нежност и почит Омар допря гладката си буза до тази на Доминик и я привлече плътно към себе си. — Ще направя всичко, което поискаш, както и ти ще направиш това, което аз пожелая. Позволи ми да те погледам как ще танцуваш за мен. Толкова малко искам от теб.

Доминик не разбираше причините за тази молба, както не разбираше и мотивите на Хоксмур, нито пък какво представлява „Котешкото око“. Но думите на Омар звучаха като заклинание в главата й:

„Един ден ти ще танцуваш за живота си…“

Омар докосна леко с устни голото й рамо и отпусна главата си за миг, сякаш искаше да овладее някакво вълнение. Всичко бе твърде сложно и объркано, за да го разбере Доминик. После се отдръпна от нея и тя се почувства така. сякаш бе риба, внезапно пусната на свобода в безкрайния океан. Свободна. Тя не бе ничия пленница… и Хоксмур… дали наистина бе вярно, че той не искаше нищо друго от Рейна, освен информация?

Защо й се струваше, че Омар нарочно ги бе настроил един срещу друг за някаква своя цел, която единствено той разбираше?

Тихите звуци на китарата се усилиха. Топлината на нощта караше кожата й да настръхва. Коприната прилепваше по гърдите и бедрата й. Ключалката изгаряше женствеността й. Младата жена облиза устни, усети сладостта на виното и внезапно закопня за твърди мъжки устни. Затвори очи и видя Хоксмур, изправен пред нея, с лице, изопнато от желание, и с тяло, напрегнато като опъната струна. Представи си как я наблюдава. Раменете и се извиха и коприната сякаш я опари, когато се изпъна болезнено върху гърдите й. Кръвта й запулсира във вените. Отметна глава назад, почувства как косата й се разстила върху гърба й и пое дълбоко въздух. Дълго сдържани желания се раздвижиха, все едно събудени от стогодишен сън. Невидими ръце замилваха гърдите й, обхванаха нежните им кълба, разтриваха набъбналите им зърна. Изведнъж Доминик осъзна, че това бяха нейните ръце. Разтвори широко очи и видя Омар, чу дълбокия му смях, завъртя се, но не избяга. Музиката я бе завладяла. Страстта я бе оковала като затворник. Бедрата и се люлееха, повдигаха, извиваха. Ключалката се дръпна нагоре и притисна мястото, което още никой мъж не бе познал. С всяко движение на краката й, ключалката се издигаше по-високо между бедрата й. Утробата й се обля в топлина. Доминик пъхна ръка навътре между бедрата си, докосна веригата, докосна влажната коприна и се разтърси от непознати, но божествени тръпки. Чу силен вик, почувства, че това бе собствената й молба за освобождение, но не я бе грижа. Още един вик… Внезапно нахлу студен въздух… Сепна я мъжка ругатня. Изстрел разцепи нощта.

Тя се завъртя. Хоксмур стоеше на прага, а зад гърба му се издигаха пламъци и пушек. В едната си ръка стискаше огромна сабя, а в другата — димящ пистолет.

Доминик се извърна към Омар. И тогава видя кръвта.