Кит Гарланд
Пленница на вятъра (8)

ГЛАВА 7

Когато Доминик най-после затвори вратата на спалнята зад гърба си, здрачът се бе спуснал зад прозорците, закрити с дантелени завеси. Подпря ръка на гладкото дърво и затвори за миг очи, опитвайки се да спре пулсиращата болка в слепоочията си. Чувстваше се изтощена и силите й бяха изцедени докрай.

— Изглеждате много по-зле от брат си. Ето, вземете. — Една топла чаша се озова в ръката й. — Пийнете.

Гласът на Хоксмур подейства като камшик върху оголените й нерви. Отърси се от мислите си и се опита да си придаде твърдото изражение на човек, който може да се справи с всичко и при всякакви обстоятелства. Ала в мига, в който погледите им се срещнаха, младата жена се почувства неочаквано слаба и уязвима.

Той й се усмихна, скръсти ръце пред гърдите си и нехайно се облегна на стената. Беше свалил сакото и вратовръзката си, навил ръкавите до лактите си и разкопчал няколко копчета на ризата си. Изглеждаше така, сякаш си бе у дома.

— Не го възприемайте като обида, госпожице Уилъби, но и най-издръжливите се нуждаят от чаша силно кафе, за да подкрепят силите си.

Искаше й да му отвърне с нещо язвително и остроумно, но ароматът на кафе бе прекалено примамлив, а и духът й бе твърде съкрушен. Вдигна чашата, вдъхна уханието и отпи глътка. После още една и още една. Устните й се разтвориха и от тях се изплъзна блажено възклицание, преди да успее да го спре.

— Има такъв аромат — избъбри тя. — Има нещо в аромата и топлината. Толкова е успокояващо. — Погледна колебливо към него, усещайки, че думите сами изскачат от устата й. — Благодаря ви, господин Хоксмур, днес направихте толкова много за мен.

Внезапно се почувства неудобно под втренчения му поглед, а може по-скоро от факта, че му бе задължена. Излезе и тръгна към всекидневната. Отвори вратата и се закова на прага. Докато се бе грижила за Дру, някой бе почистил мръсния апартамент на брат й. В камината гореше огън. Лампите бяха запалени. Хоксмур очевидно дори бе намерил кафе и го бе сварил.

Чу го как влиза в стаята след нея. Младата жена приближи до камината и се загледа в пламъците, питайки се защо се чувства толкова неловко. Искаше й се той да си тръгне. Остави с трепереща ръка чашата върху полицата над камината.

Хоксмур се приближи.

— Още не се е събудил — каза той и се подпря на полицата, но не погледна към огъня, а впи очи в нея.

— Не.

— Ще имате нужда от съвет как да се оправите в цялата тази бъркотия. Позволете ми да ви препоръчам своя адвокат, Икабод Бритълс. Той може…

Тя се извърна към него с вирната брадичка. Беше изула обувките си в спалнята на Дру. Без тях Хоксмур се извисяваше застрашително над нея.

— Много мило от ваша страна, господин Хоксмур, но в момента не се нуждая от ничий съвет.

— Брат ви е без пукната пара — безцеремонно заяви той, изказвайки на глас това, за което Доминик не искаше да мисли, а още по-малко да го обсъжда точно с него. — Пропилял е всичките си пари на карти и за жени. В мига, в който кредиторите му го открият, ще го тикнат в затвора за длъжници. Да не говорим какво междувременно ще го сполети от вбесените изоставени любовници, които навярно ще наемат неколцина главорези, за да си разчистят сметките с него. Цялата работа е безнадеждна. На сутринта пред вратата ви ще има опашка от възмутени кредитори.

— Ще заплатя на всеки един.

Лицето му се изопна.

— Ще вземат от вас много повече, отколкото той им дължи.

— Не, няма. Тази нощ ще прегледам счетоводните книги и ще оправя всичко.

— Вие не разбирате що за хора са това — изсъска Николас. — Те не са благородните джентълмени, които се забавляват с ветроходни състезания. Нито пък приличат на елегантните и любезни търговци от Ню Йорк, които познавате. Те са една мазна, непочтена сган, която не притежава никакъв морал, не се ръководи от никакви правила и със сигурност не цени хорския живот, нито пък уважава жените.

— Ха! И чувам това точно от вас! Смея да заявя, че днес наистина надминахте себе си, господин Хоксмур!

Той направи една крачка към нея.

— Чуйте ме, по дяволите! Сега не е време да се правите на героиня, нито да се впуснете в каквато и дяволска игра да сте замислили. Нямате никаква представа в какво се е замесил брат ви.

— Струва ми се, че това не е ваша грижа, господин Хоксмур. — Тя се опита да се извърне, но той я хвана за ръката. Пръстите му сякаш изгориха като с нажежено желязо кожата й. Доминик го изгледа свирепо.

— Мисля, че е най-добре да си вървите — процеди през зъби тя.

— Тъкмо в това се състои проблемът ви — промърмори той и я притегли към себе си. — Прекалено много мислите и е крайно време някой да вземе решителни мерки.

Доминик усети как и последните й съпротивителни сили се стопяват.

— Когато оставя мисленето и действията на друг, аз се чувствам разочарована.

— От вашия брат със сигурност.

— На първо място от него.

— Не можете сама да направите този свят съвършен.

— Мога поне да опитам!

— Ами ако ви убият, докато опитвате? — Черните му вежди се извиха нагоре. — Май не сте помислили за това, пали?

Тя отвори уста, но не можа да признае нито звук. Никога досега не й бе минавало през ума, че нейният живот или този на Дру могат да бъдат в опасност.

Хоксмур се взираше в устните й с поглед, който накара стаята да се завърти около нея.

— Вие не подозирате, че съществува и друг свят, съвсем различен от вашия, нали? Свикнала сте всичко да е чисто, бяло и слънчево, правилата да са съвсем ясно определени и усмивките никога да не помръкват. Да няма опасност, да не съществува нищо, с което да не можете да се справите. Всичко е просто, предсказуемо и вие се задушавате в уютния си пашкул.

Да, Доминик не можеше да диша. Той сякаш я поглъщаше и изпиваше с поглед. От него се излъчваше сила, която обгръщаше цялото й същество и го караше да тръпне. Отблясъците на огъня танцуваха върху кожата му. Лицето му бе близо, а тялото му я притискаше като тежка стомана. Имаше чувството, че се разтваря и изчезва.

— Вие не се страхувате от опасностите — дрезгаво рече той. Не го отричайте. Виждам го в очите ви. Почувствах го, когато бяхме в клуба на Джей. Усетих го в библиотеката в Каус. Вие ще криете главата си като дете, докато жената във вас най-после надделее. Толкова дълго сте си го забранявали, че сега сте зажаднели за това.

— Не, не… — задавено прошепна тя и се опита да се отскубне от хватката му.

Ала той я стисна по-силно.

— Построили сте най-бързия кораб, който някога е кръстосвал моретата. Готова сте да рискувате живота си, за да докажете уменията си. Нима искате да ме убедите, че никога не сте си мечтали да посетите всички онези места, където са били родителите ви? Места, които не сте видели, затворена в малката си каюта на долната палуба, майсторейки макети на кораби? Ето защо не можете да понесете мисълта да се разделите с „Мисчиф“.

— Мога да накарам да ви арестуват за незаконни действия! — избухна младата жена.

— Няма да ми е за пръв път — с измамно тих глас отвърна той. В този миг изражението на лицето му бе толкова порочно, че Доминик се изплаши. Особено когато стисна здраво ръцете й и я повдигна толкова високо, че краката й се разлюляха над пода. Тя се опитваше отчаяно да не мисли, че гърдите й се притискат в неговите, а бедрата му — в нейните. Ала не можеше да пренебрегне дивата, изгаряща жар.

Погледът му не се откъсваше от устните й.

— Това е истинска лудост. Вие сте най-вбесяващата жена, която някога съм познавал. Изобщо не сте мой тип. Говорите твърде много. Прекалено сте самоуверена. Въобразявате си, че знаете всичко, но макар че имате изключителни познания за корабите и морето, нямате и най-малка представа за истинския живот. И въпреки това не мога да спра да се интересувам от вас. Има нещо много озадачаващо във всичко това, нещо, което трябва да разбера.

Притисна я още по-плътно към себе си.

Тя примигна насреща му, обзета от внезапен студ. Устните му бяха леко извити и кой знае защо младата жена се почувства спокойна и уверена. Близостта му вече не й се струваше толкова плашеща.

— Затвори си очите — прошепна Николас.

— Няма. Аз… — Устните му докоснаха нейните. Тя пое дълбоко дъх и притвори клепачи.

Не се почувства на седмото небе. Не, ни най-малко. Изведнъж й се стори, че стаята сякаш се завъртя около нея. Ала дори и със затворени очи този шеметен вихър не спря, усилваше се все повече и повече, отнасяйки я към някакви непознати дълбини.

Внезапно усети, че се задушава, обгърната от уханието му, от топлината на устните му, от силното му и великолепно тяло, също както през онази нощ…

Извърна глава.

— О, Господи! — задъхано промълви младата жена, сякаш бе преплувала две мили в развълнувано море.

— Съгласен съм. — Гласът му бе дрезгав и дълбок.

Доминик нямаше сили да го погледне. Краката й омекнаха. Той се отдръпна леко, но ръцете му продължаваха да стискат раменете й като със железни скоби.

— Нараних ли ви? — попита Николас. Боже, звучеше искрено загрижен.

— Не — прекалено бързо отвърна Доминик. Поклати глава и докосна устните си с пръсти. — В-вие бяхте… твърде… нежен… не съм го очаквала от вас. — Погледна го. — Не че съм очаквала да… нали разбирате…

— Целувка.

— Да… искам да кажа, не и с… досещате се.

— С мъж.

— Не, дяволите да ви вземат. С клиент.

— Разбира се. — Наведе глава и се взря в очите й. Доминик нямаше как да не забележи развеселените пламъчета в неговите, насмешливата извивка на устните му.

— Няма да кажа на никого — обеща й.

— Нито пък аз. — Постара се да отговори с увереност, каквато не чувстваше. Струваше й се, че всичко това го забавлява по някакъв начин. Навярно бе незначително приключение за него, като се имаше предвид славата му на развратник. В гърдите й се надигна възмущение. — Разбира се, това няма да се повтори.

— Разбира се.

— Никога.

— Естествено.

Само ако можеше да му повярва… Отстъпи крачка и неволно притисна длан към гърдите си. Усещаше ги странно напрегнати и чувствителни, особено връхчетата им. Никога досега не бе изпитвала подобно нещо.

Ужасена Доминик се обърна, взе сакото и вратовръзката му, които бяха захвърлени върху облегалката на дивана.

— Утре сутринта ще се срещнем в кабинета на вашия адвокат — с овладян глас рече младата жена. Загледа се в дрехите, които държеше. Усещаше, че той я наблюдава. Една част от нея я подтикваше да приближи сакото към носа си, да вдъхне отново аромата му, който вече й бе познат.

— Ще изпратя каретата да ви вземе — каза Николас и се протегна да вземе сакото. Ръката му покри нейната. — И не си губете времето да ми възразявате.

— Не съм толкова глупава, господин Хоксмур.

— Да, не сте. — Стисна нежно ръката й, завърза вратовръзката си, наметна сакото и се упъти към вратата.

Доминик се вкопчи в облегалката на дивана, опитвайки се с всички сили да не гледа след него. Не разбираше защо движенията му й действаха толкова омагьосващо. Разбира се, ако погледне навярно ще успее да разбере какво я привлича толкова силно.

И понеже бе разумна и практична натура и искаше да намери отговор на тези объркващи я въпроси, тя погледна.

Той наистина притежаваше великолепна фигура. Строен и гъвкав, с мускулесто и силно тяло, той приличаше на съвършен модел на кораб. Разбира се, дрехите още повече подчертаваха физическите му достойнства. Сигурно бе похарчил цяло състояние за тях. Докато го гледаше, си мислеше… не, по-скоро усещаше как дълбоко в нея се надига едно силно, болезнено желание.

Той я караше да изпитва копнеж.

Навярно същото изпитваха още много жени по света, които въздишаха, стенеха задъхано, проснати върху бюрата, молейки го да не спира, да не ги изоставя точно в този миг.

Как искаше още една целувка.

По дяволите!

Внезапно той се обърна, сложил ръка върху дръжката на вратата. Доминик се ужаси, задето я бе хванал, че го гледа. Да, май не само го гледаше. Не разбираше какво, но имаше още нещо. Грабна виновно една кадифена възглавничка и започна нервно да я мачка.

Мъжът изглежда се колебаеше.

— Колкото до онова, което казах по-рано…

— Всичко е наред. Имате право на собствено мнение.

— Обикновено не го изразявам на глас. — Изгледа я продължително.

Доминик усещаше езика си странно надебелял. После осъзна, че след миг той ще си тръгне, и изстреля на един дъх:

— Разбрахте ли това, което искахте да знаете? — Господи, ставаше безсрамна. Откъде идваше тази дързост? Да моли един мъж да й каже какво мисли за целувката й, сякаш я бе грижа за мнението на един донжуан.

— Боя се, че отговорът ми убягна, госпожице Уилъби. Поне за тази вечер. — После се обърна и излезе.

Николас спря пред каретата си и погледна кочияша.

— Иди да вземеш Григс и Хатън, Нейт. Сигурно са в кръчмата на Мърси на пристанището и се наливат с бира.

Кочияшът кимна, прибра пешовете на палтото си и се приготви да скочи от капрата, за да отвори вратата. Николас вдигна ръка, за да го спре.

— Аз няма да дойда.

Нейт намести шапката си.

— Сър?

— Ще почакам тук, докато се върнеш.

Мъжът огледа улицата.

— Сигурен ли сте, сър?

— Напълно.

Нейт изгледа господаря си за миг, после лицето му светна и устните му се разтеглиха в широка усмивка.

— Виноват, сър. Сигур тук сте довели онова девойче, нали, сър? — Нейт посочи с глава към сградата и сниши глас: — Готино парче е, не ще и дума. — В следващия миг запремига, преглътна и пребледня. Николас се запита какво го бе изплашило толкова… със сигурност едва ли е било изражението на лицето му. Или пък бе тъкмо това? Изпита… да, точно така, собственическо чувство, когато Нейт нарече госпожице Уилъби „готино парче“. Собственическо?

— Не че тя не е свястно момиче, сър. — Запелтечи Нейт. — Хубаво момиче, макар да не е голяма красавица. Ако ме питате, сър, струва ми се, че има нужда от някой, дето да се грижи за нея. Разбира се, вие сигур сте разбрали, че под неугледните й дрехи се крие истинско бижу. Тя не е като другите, сър. Замесена е от по-друго тесто.

Николас повдигна въпросително вежди.

— Като другите ли?

— Ами… другите жени, сър. Тя е специално момиче. По т’ва не е само от цвета на косата й. — Нейт доверително сниши глас. — Мяза на зрели кестени, печени на слаб огън.

Слугата му имаше право. Наистина, тя съвсем не бе неговият тип жена. Не можеше да си спомни кога за последен път бе намирал една жена толкова… пикантна, като се изключи онова лято, когато бе тринадесетгодишен. Бе прекарал всяка минута от онези три знойни месеца в състояние на постоянна възбуда. Николас с усилие се изтръгна от мислите си.

— Не, не става дума за госпожице Уилъби. Всъщност отнася се за нея, но не е заради… ъъъ… обичайните причини.

— Няма ли да прекарате нощта при нея, сър?

— Не, по дяволите. Вече закъснявам за срещата си с „Райт, Фулър и Смит“. Григс и Хатън ще останат тук през нощта.

Нейт зяпна.

— Господи, не можете да го мислите сериозно, сър.

— Да, мисля го, и то съвсем сериозно! — тросна се Николас, на границата на търпението си, макар да не разбираше защо. — Върви да ги вземеш, преди да съм те уволнил.

— Но, сър, момичето… — Очите на Нейт се насочиха към апартамента и Николас можеше да се закълне, че видя в тях блеснали сълзи. — Господи, но Григс прилича на огромна мечка, сър.

— Тъкмо затова го искам тук. Силен е като вол. А Хатън е умен и пъргав.

— Но Григс никогаж не е бил нежен с момичетата, сър, особено с таквиз невинни девойчета. Не бива да ги оставяте с нея, сър. Ако тя ви дължи нещо зарад днес, аз ще ви платя вместо нея.

За огромно изумление на Николас, Нейт бръкна в джоба си и измъкна няколко монети. Хоксмур усети как нещо го стяга в гърдите. Наведе глава и заби поглед във върховете на ботушите си.

— За Бога, нима ме смяташ за такова животно, Нейт?

— Ами… хм, да, и то за най-доброто, дето може да се роди сред англичаните, сър.

Николас рязко вдигна глава. Нейт примигна насреща му. Мъжът бе дяволски честен. И винаги е бил такъв. Нали именно заради това го бе наел на служба.

„Най-доброто, дето може да се роди сред англичаните…“

Усети как в гърдите му се надига гняв.

— Прибери си парите, дяволите да те вземат. Госпожица Уилъби не ми дължи нищо. А и дори да ми дължеше, никога не бих изпратил Григс и Хатън да го приберат.

— Да, сър, и аз не смятам, че щяхте.

Николас стисна зъби, смръщи вежди и изрече със строг глас:

— Върви тогава и побързай. Чака ме още доста работа.

Ала не работата занимаваше мислите му, докато чакаше завръщането на Нейт, облегнат на стената на сградата на Риджънт Парк. Това бе сянката, която се виждаше зад дантелените завеси на прозорците точно над него, и споменът за нейната целувка.

 

 

Доминик затвори с трясък счетоводната книга, сложи ръце върху изтърканата кожена подвързия и изгледа брат си със стиснати устни.

— Не можеш да кажеш на татко — избъбри Дру. Лицето му се сгърчи и той присви очи срещу ярката слънчева светлина, изпълваща стаята. На зазоряване Доминик бе разтворила широко прозорците, за да влезе свеж въздух. Изглежда нито Дру, нито този апартамент бяха виждали слънчева светлина от месеци. Кожата на брат й бе бледа, със зеленикав оттенък. Очите му бяха зачервени, а косата му се нуждаеше от подстригване. Изглеждаше слаб и изтощен. Когато се отпусна немощно върху възглавниците, заприлича по-скоро на старец, а не на младеж на двадесет и пет години. Но това бе последната й грижа в момента.

— Счетоводната книга не е попълвана от месеци, Дру.

Брат й обви пръсти около чашата с кафе и се втренчи в нея, сякаш това усилие бе изчерпало и последните му сили.

— Никога не съм бил добър с цифрите като теб, Доминик.

— Последните вписани приходи са отпреди шест месеца, през март, за пощенски услуги до Корнуол. След това няма заведени никакви сметки.

— През март ли? Не си спомням.

— Няма никакви пари, Дру.

Той се втренчи унило в чашата си.

— Да, права си. Няма никакви пари. Но аз имам пистолет.

— Пистолет?

Погледът му се спря върху едно от чекмеджетата на бюрото.

— Да, ето там. Смятах, че съм добре въоръжен срещу кредиторите си. Обаче не се получи. Вината е моя, разбира се. Трябваше да се науча да стрелям с проклетото нещо. Няма никаква полза, ако само го размахваш и крещиш. Един от онези негодници дори не трепна. Халоса ме здравата по главата, после заби юмрука си в корема ми. При това бе най-приятелски настроеният. — Лицето му изведнъж се изопна и той погледна над рамото и към вратата. На лицето му се изписа ужас. — Дали някой от тях…

— Не. Никой не е идвал. Засега — добави нерешително. Искаше й се да му вдъхне някаква увереност. Доминик се вгледа в това лице, толкова подобно на нейното, и сърцето й се сви. Обаче баща й никога не се бе поддавал на емоции, когато ставаше въпрос за бизнес. Нито пък тя. — Изпий си кафето — хладно изрече, — а аз ще ти донеса още една чаша. След това искам да се изкъпеш, да си облечеш чисти дрехи и да изядеш една от тези питки.

— Ти си ми изпекла питки?

Доминик се сви вътрешно, когато Дру вдигна една сплескана и полуизгоряла питка от подноса и я завъртя, оглеждайки я внимателно.

— Да, е, не са много…

— Благодаря ти, сестричке — прекъсна я той. — От месеци никой не ми е готвил нищо.

Доминик се втренчи в брат си. Колко тъжно, че той се радваше на нейните жалки подобия на питки. Когато заговори, тонът й бе значително омекнал.

— След като се наядеш, ще седнеш зад бюрото и ще ми направиш пълен списък на кредиторите ти, като започнеш с комарджийските си дългове.

Кръвясалите му очи възмутено блеснаха.

— Комар? Аз никога…

— Чу ме. Включително и това, което дължиш на любовниците си. Няма да бъдеш в безопасност, докато не се разплатиш с всички.

Дру я наблюдаваше как се изправя.

— Мили Боже, сестричке, ти наистина си пораснала. Какво, по дяволите, знаеш за комара и любовниците, освен за татковите… пардон. Не биваше да го казвам, нали? Правило номер едно… — Той се поизправи. — Не е разрешено да се петни идеалният образ.

Доминик нямаше намерение да се замисля над намека му.

— Изглежда, че знам достатъчно.

Дру изсумтя и сви устни.

— Обзалагам се, че си го научила от Хоксмур.

Презрението в тона му бе очевидно.

— Дали ти харесва или не, но аз нямаше да мога да те открия без помощта на господин Хоксмур — заяви Доминик.

Брат й изведнъж сякаш се смали и се сви под завивките. Затвори очи.

— Господи, колко много презирам този човек.

— Та ти едва го познаваш. Какво би могло…

— Заради жена, по дяволите! — прекъсна я Дру. — Какво друго — като оставим настрани умението му на игралната маса и късмета му с конете, но, по дяволите, вече бях чул да се говори за това и го избягвах. Но… — Гърдите му се надигаха и спускаха учестено. — Той взе, не, всъщност открадна жената, която бе моя, и си поигра с нея. Тя ми бе най-скъпа, а Хоксмур я омърси!

Доминик погледна слънчевия лъч, който танцуваше във въздуха, и си помисли за странната ирония на съдбата, за всичко, в което Хоксмур се бе превърнал за нея, и то само за една вечер.

— Да — прегракнало рече тя. — Сигурно го е направил. Но…

— И като си помисля, че ти имаш делови отношения с този мъж. — Брат й потръпна. — Разкажи ми пак. Ти си го победила. Не, направила си нещо много повече. Направо си го размазала.

Доминик леко се усмихна.

— Да, размазах го, и то със скъсени платна.

По лицето на Дру се разля задоволство.

— И си тържествувала. Знам, че е било така. Победата винаги е сладка. Ти никога не губиш, Доминик, независимо с какво си се заела. Ти си синът, за когото баща ни винаги е мечтал. И го знаеш. И аз го знам. Татко със сигурност го знае. Мама…

— Престани.

— Аз съм непотребен, просто една пречка…

Доминик притисна счетоводната книга към гърдите си.

— Човек може да се научи на дисциплина и отговорност, Дру. Това е единствената разлика между нас.

— Щеше да е много просто, ако беше само това — изсумтя той. — Аз се провалих, сестричке, напълно и безвъзвратно.

— Ти просто… се препъна в работата. На всички се случва.

— Ти си тази, която само се е препънала. Аз се провалих с гръм и трясък.

Доминик предпочете да не го разубеждава. Но знаеше, че случилото се в пристанището на Ню Йорк в присъствието на Франсис Банкс не бе само препъване.

— Ти сам си виновен за провала си. Можеш просто да избереш различен път и да поправиш грешките си.

— Пътят на най-малкото съпротивление — промърмори той и присви очи. — Дали това е най-правилният път? Чудя се как би могло да бъде, след като е напълно лишен от всичко, което ми доставя удоволствие. Толкова е скучно, толкова дяволски благородно и достойно за възхищение. Нима намираш удоволствие в цялата тази монотонност? Или и ти жадуваш за нещо по-различно? Сега виждам нещо, което не съм забелязвал никога досега…

Доминик усети как гъста червенина пропълзя по шията й. Вина? И защо, по дяволите, се чувстваше виновна?

Дру се опита да се надигне от възглавницата и един червеникавокафяв кичур падна на челото му.

— За Бога, само не ми казвай, че си запленена от него?

— Кой е запленен?

— Ти. Погледни се.

Доминик едва се сдържа да не докосне устните си. Имаше чувството, че е белязана и на челото й е изписано: „Току-що съблазнена“. Е, не съвсем, макар че бе много близо до това.

— Нямам ни най-малка представа за какво…

— Говоря за Хоксмур, по дяволите! Жените си губят ума, когато става въпрос за него. Той не им оставя никакъв шанс.

Да, наистина, миналата нощ тя нямаше никакъв шанс.

— Бъркаш бизнеса с нещо, което не съществува, Дру.

— Как ли пък не!

— Моят интерес към господин Хоксмур, ако искаш да знаеш, се отнася единствено до договора. След като тази сутрин го подпишем, нашата връзка ще се прекрати. И ти би трябвало да ми бъдеш благодарен. Нуждаем се от всяко пени, дори ако сметките в счетоводната ти книга са само наполовина верни. Със сигурност след няколко месеца никога повече няма да видя този мъж.

Той не й повярва. Странно, но някаква част от нея също отказваше да го повярва.

— Аха! — Младата жена се спусна към прозореца при звука на конски копита върху паважа. Вдигна завесата и видя каретата на Хоксмур. — Трябва да вървя.

— Това сигурно е екипажът на Хоксмур.

Доминик пусна завесата.

— И какво, ако наистина е така?

— В такъв случай ще те посъветвам да вземеш пистолета и да го убиеш, без да се замисляш. Просто се прицели и стреляй — след като прибереш парите, разбира се. Убий го. Познавам мнозина, които ще ти бъдат благодарни. Парламентът може дори да обяви национален празник, макар че женската половина на нацията ще се удави в море от сълзи. — Отпусна се върху възглавниците. — Господи, пази се, сестричке. Той е отрова… просмуква се в кръвта…

Доминик пристъпи към вратата. Сетне се извърна и погледна въпросително брат си.

— Доста странни думи за мъж в твоето състояние, Дру. — Отвори вратата и се спря за миг. — Не си прави труда да търсиш бутилките си. Изхвърлих всичко миналата мощ. Когато се върна, ще обсъдим как да съживим компанията. В скучните пощенски курсове се крият големи печалби. Помисли за това.

След тези думи излезе. Взе пелерината, чантата и шапката си, духна перата, за да ги изправи, и отвори външната врата. Една огромна сянка изплува на прага. Трябваше й минута, за да осъзнае, че това бе мъж, едър и застрашителен. Младата жена застина от ужас с ръка на дръжката. Звярът бе облечен в моряшки дрехи, които се допълваха от златни обици и превръзка на едното око. Юмруците му бяха колкото свински бутове.

„Втория път заби юмрука си в корема ми…“

— Б-брат ми има пистолет — заекна тя с треперещ глас. Дяволите да го вземат, къде беше Хоксмур, когато най-много се нуждаеше от него? Да се нуждае от него? Разбира се, че не се нуждаеше от помощта му!

Звярът се почеса с огромната си лапа по главата и смъкна смачкано подобие на шапка. Доминик смело вирна брадичка и присви очи.

В следващия миг чудовището се ухили, разкривайки няколко златни зъба.

— Да, госпойце, но пистолетът вече няма да му трябва. Ний сме тук, за да се погрижим за вас.

— Какво?

— Любезен жест от страна на капитана, госпойце.

— Кой?

— Николас Хоксмур, госпойце.

Хоксмур? Заля я огромна вълна от облекчение. Един мъж с тясно лице изплува иззад огромното туловище на звяра. Той сведе глава и се ухили.

— Да, изпрати ни миналата нощ. Казвайте ми Хатън, госпойце. Григс си подремна малко. Оох! — Хатън разтри ръката си, където го бе хванал приятелят му. Усмихна се насила. — Спахте ли добре, госпойце?

— Да. — Доминик се съвзе от смайването и поклати глава. — Нима сте стояли тук през цялата нощ?

— Да, госпойце — отговориха едновременно и двамата и закимаха енергично.

— Когато дойдохме, капитанът беше тук и ни заповяда да не мърдаме, додето не ни каже, че може да си ходим — добави Хатън.

Доминик смаяно ги изгледа.

— Вие сте ме пазили.

— Да, госпойце. Щяхме да застреляме всеки, дет се осмели да влезе вътре. Но не се наложи.

— Е, това е прекалено.

— Заповед, госпойце.

— Разбирам. Предполагам, че винаги изпълнявате заповедите на капитан Хоксмур.

— Да, госпойце, той винаги знае как да се грижи за дамите.

— Разбира се. — Е, това, което той правеше с повечето жени, едва ли би могло да се нарече грижа. Все пак не можеше да отрече, че й бе вдъхнал спокойствие. Не успя да сдържи усмивката си, когато Григс притисна почтително шапката пред гърдите си и се отдръпна, за да й направи път. Доминик наметна пелерината си, сложи шапката и се зае да завързва панделките й. — Благодаря ви, господа. О, предполагам, че господин Хоксмур ви е дал специални инструкции относно моя брат.

Двамата мъже примигнаха.

— Ъъъ… к’во рекохте, госпойце?

Младата жена наклони глава.

— Ами, той не бива да излиза. При никакви обстоятелства. И не трябва да му се дава нищо, докато се върна. Нима господин Хоксмур е забравил да го спомене?

Мъжете се спогледаха.

— Госпойце — проговори накрая Хатън, — той никога не забравя нищо.

— Добре — усмихна се Доминик, доволна, че Дру е на сигурно място, докато тя се върне. Всъщност двамата мъжаги бяха доста симпатични, докато кимаха ухилени и се побутваха един друг като малки момчета. Изобщо не приличаха на главорези. Например Григс въпреки огромните си размери изглеждаше по своему нежен. А в очите на Хатън бе стаена топлина и доброта.

Господ да й е на помощ, но изглежда започваше да й харесва всичко у Хоксмур, дори служителите му, които едва ли бе наел за благотворителни цели. И то само защото снощи й бе сварил кафе и бе показал загриженост към брат й. Всъщност съвсем безкористна загриженост…

Не! Затвори очи и си представи палуби, смъкнати до глезените панталони, преплетени бедра и…

Достатъчно! Отправи се към каретата с решителна стъпка и сурово стиснати устни. Изгледа твърдо кочияша.

— Ето го и бедното момиче! — почти майчински изгука той, отвори вратата и й се усмихна толкова топло и с такава искрена привързаност, че цялата й сдържаност се стопи. По дяволите! — Прекрасна утрин, момичето ми!

Да, наистина. Въпреки всички тревоги, които тежаха на раменете й, независимо от решението да бъде хладна и делова с Николас Хоксмур, утринта наистина започваше да й се струва прекрасна.