Кит Гарланд
Пленница на вятъра (19)

ГЛАВА 18

Доминик издуха един кичур от челото си и пристъпи от крак на крак.

Джузепе надникна иззад статива и й метна смразяващ поглед.

— Не мърдай!

— Чух жуженето на пчела — тросна му се младата жена и примигна, за да попие капката пот върху миглите й. Слънцето обливаше малкия вътрешен двор с безмилостните си лъчи. Никакъв вятър не раздвижваше въздуха. Кожата й блестеше, обилно намазана с крема на Мия. А някъде сред цветята зад нея жужеше пчела.

Мия стрелна гостенката си със закачлив поглед.

— Това е цената на позирането. А пък ти си мислиш, че твоят капитан може да ти причини повече страдания. Съблечи пеньоара си и той ще е този, който ще се измъчва и върти неспокойно.

Доминик изтръпна и бързо погледна надолу, за да се увери, че пеньоарът не се е плъзнал по-надолу от раменете й. И без това се ядосваше, че бе позволила на Мия да я убеди да позира в тази полупрозрачна дреха.

— Казах ти, че няма да позирам без… знаеш какво… дори и с цел да превърна Хоксмур в роб. — Не можа да се сдържи да не вирне пренебрежително глава. — Освен това цялата сутрин го няма. Предполагам, че се занимава с кораба си.

— Аха. Опитваш се да си дадеш вид, че не те е грижа. В такъв случай може би не бива да ти казвам, че той ни наблюдава от прозореца.

Доминик се опита да не поглежда към прозорците, които гледаха към вътрешния двор. Обаче внезапно й стана още по-горещо и въздухът не й достигна. Да, сега усещаше погледа му, пронизващ тънката ленена дреха като топъл вятър. Пчелата бе напълно забравена.

— От дълго време ли е там?

— От няколко минути. — Мия изви глава към слънцето и се изтегна в предизвикателна поза върху дивана. Днес коприненият й шал се диплеше между гърдите й и се извиваше около корема й. — Винаги когато позирам, давам интересно представление на моя Себастиан. Той не може да направи нищо друго, освен да стои зад прозорците и да стиска юмруци. Това го кара да се чувства като бик.

— Като бик. — Доминик облиза устни и се замисли над вече познатото кокетство, което се надигна у нея. Именно то я накара миналата нощ да облече копринената рокля с тайната надежда, че Хоксмур ще дойде в стаята й. Водена от греховните си желания, бе забравила за здравия разум и го бе целувала в пълно забвение. Кокетство… безразсъдство… каквото и да бе, то я караше да го предизвиква да докаже качествата, които тя усещаше, че се крият у него. Кой от двамата щеше да извоюва победа над нея: джентълменът или развратникът?

Миналата нощ се бе държал като истински благородник. Тя би трябвало да е доволна. Ала една част от нея изобщо не беше удовлетворена. Тази сутрин се бе събудила, изпълнена с твърда решителност да използва женските си оръжия, които Бог й бе дал. В крайна сметка това бе урокът, който Мия й бе преподала. Странно, но Мия бе забравила да я предупреди, че тя също може да загуби своята сдържаност и самоконтрол.

Стъклата на прозорците отразяваха слънчевите лъчи и тя не можеше да види нищо зад тях. Какъв риск имаше за целомъдрието й, след като не можеше да го види, а той не можеше да я докосне? При тази мисъл безразсъдството избуя в гърдите й също като дивите цветя, разцъфтели под топлите слънчеви лъчи.

Той наблюдаваше. Като бик, обладан от тъмна и дълбока страст. Тя потрепери при спомена. Ала не от страх, а от копнеж, изгарящ сетивата й със същата дълбочина и сила. Доминик се размърда леко, но това бе достатъчно единият край на пеньоара да се разтвори, разголвайки крака й до бедрото. Главата на Джузепе щръкна, очите му се разшириха и ръката му захвърча по платното.

Притихнал, Николас я съзерцаваше в захлас. Сетивата й се изостриха в съзвучие с всеки лъч на светлината, къпещ голата й плът. Притисна с едната си ръка пеньоара към корема си, повдигна рамо, затвори очи и наклони глава. Косата и се разстла по чувствените извивки на гърба й. Дрехата се плъзна от рамото и се закачи за щръкналите връхчета на гърдите й. Доминик плуваше в новопридобитата си чувственост, наслаждавайки й се, забравила за всичко.

— Bellisima. — Нещо докосна крака й. Средният син на Мия, Джулио, момче на три годинки, повдигна черните си очи и със свенлива усмивка й подаде порцелановото бурканче с крем, което стискаше в дланта си. Доминик му благодари и коленичи пред детето. По високото му челце се виеха черни къдрици, обрамчвайки лице с такава смайваща красота, че Доминик усети как стомахът й се сви на топка. Нещо в гъстите вежди на детето, в извивката на очите, в тъмната им бездна, дори малката трапчинка на брадичката, й напомниха за Хоксмур. Погали булката му. Тя бе мека, закръглена и топла като узряла праскова и Доминик внезапно бе разтърсена от желание, извиращо дълбоко от утробата й. Закопня да притисне това малко момче до гърдите си, да вдъхне уханието му, да се прероди в невинността му. Ала Мия бе тази, която можеше да го прегръща и да му се радва. Доминик взе бурканчето, целуна го по върха на главата и се изправи.

Хоксмур стоеше, облян от слънчевата светлина, на по-малко от десет крачки от нея. Доминик внезапно усети как въздухът изгаря дробовете й.

— Ела, Джулио — извика Мия, скочи от дивана и придърпа пеньоара на раменете си. Улови здраво ръката на детето. — Мама е гладна. Джузепе… — Без дори да погледне към Доминик, тя се завъртя и се запъти към вратата, като говореше бързо на италиански. Думите й накараха художника неохотно да я последва. Вратата се затвори зад тях със застрашителна безвъзвратност. Настъпи тишина. Доминик се питаше как ли е на италиански предателка, защото именно такава бе Мия.

— Мислех си — рече Хоксмур и пристъпи към нея. Държанието му бе хладно, а гласът спокоен. Въпреки това излъчваше нещо демонично. Кожата му бе придобила кафяв загар. Мускулите му бяха силни и заякнали. Гъстата брада придаваше на лицето му зловеща загадъчност. Очите му приличаха на разтопено сребро. Ризата му бе разтворена до средата на гърдите, панталоните му плътно прилепваха по стройните и дълги бедра, а чувствеността бликаше от цялото му същество.

Той спря пред нея, потопи два пръста в бурканчето с крем и ги поднесе към носа си. Сведе поглед към нея.

— Може ли?

Доминик отвори уста. Не можеше да отгатне играта му. Опита се да придърпа пеньоара си и установи, че краят му е застъпен от ботуша му.

— Аз…

— Добре. Николас повдигна ръката й, докосна я с пръсти и започна да втрива крема в кожата й. Движенията му бяха бавни и необикновено нежни. Наблюдаваше работата си с неподправен интерес, съсредоточен, с присвити очи. След малко потопи отново пръсти в крема и продължи да масажира вътрешната страна на ръката й. Коленете на Доминик започнаха да треперят.

— Както вече казах, мислих през цялата нощ — рече младият мъж. — Защо някой аристократ с безупречна репутация, ще ме наеме да открия „Котешкото око“, ако то има стойност само за народа на Тунис? — Смръщи вежди и плъзна дланта си под ръкава на пеньоара й. Спря за миг под мишницата й, после продължи да разтрива крема. Пръстите му бяха леки като крила на пеперуда. — Със сигурност той е запознат с легендата. Може би съм сгрешил в предположението си, че беят е изпратил „Котешкото око“ в Лондон на борда на „Източна Индия“. Може би човекът, за когото работя, го е откраднал от бея и възнамерява да го използва за откуп. — Повдигна въпросително вежди към нея. — Ти как смяташ?

Доминик облиза устните си.

— Аз… — Преглътна, когато една капка от разтопения крем се плъзна по ключицата й. Миг по-късно дланта му започна да масажира с кръгови движения голото й рамо. Доминик се запита дали той усеща кръвта, препускаща като разтопена лава по вените й. — Ти не познаваш този, който те е наел, така ли?

Николас поклати глава.

— Предпочитам да не го познавам. Всичките ми ангажименти се осъществяват с посредничеството на графиня Сейнт Леджър. Тя гарантира пълна дискретност и от двете страни.

— Вярваш ли й?

— Безрезервно. През последните десет години тя беше изключително важна за мен. На нея дължа деловата си репутация.

— Колко великодушно от нейна страна. — Наблюдаваше с широко отворени очи как той потопи ръката си в крема, сетне разтри двете си длани и ги сключи около шията й. Палците му докоснаха гърлото й, дръпнаха леко главата й назад и тя затвори очи. Макар движенията му да бяха изключително нежни, на Доминик внезапно й хрумна мисълта колко лесно може той да прекърши врата й само с един замах. — Но, както самият ти каза, каква причина би имал този тайнствен поръчител да иска да притежава „Котешкото око“? — с пресеклив глас попита тя. — Предполагам, че действа по филантропични подбуди. Навярно е бил принуден да действа в пълна тайнственост заради славата на „Котешкото око“ и заради интереса на Рамзи. Освен това може би също като теб не желае да го смятат за герой. — Дъхът заседна в гърлото й. Очите й отказваха да се отворят. Всичките й сетива бяха съсредоточени върху пръстите му, които в този момент разтривана падината между гърдите й.

— Мислиш, че беят му е изпратил „Котешкото око“ с някаква цел — хрипливо рече Хоксмур. — Може би да го пази. Беят е знаел, че Рамзи е на крачка да открие „Котешкото око“ и ще го намери, ако не предприеме нещо. Но защо беят ще изпрати „Котешкото око“ на един англичанин? Арабите и англичаните не са в добри отношения, особено след като пиратите продължават да нападат и плячкосват английските кораби, плаващи в Средиземно море.

— Аз не…

— Не е тайна, че англичаните правят всичко възможно, за да избегнат въвличането в конфликта между арабите. Ако стане известно, че член на аристокрацията, известна политическа фигура, се е намесил, за да помогне на арабски бей — един от заклетите английски врагове — той може да бъде изгонен от страната. В очите на Парламента действията му ще бъдат окачествени като предателство и държавна измяна. Нищо чудно, че иска да държи в изключителна тайна цялата операция. По дяволите, не мисля, че подобен човек съществува в Англия, със сигурност не и сред политическите кръгове. Такъв човеколюбец! Проклет глупак…

Доминик не можеше да мисли. Съвсем смътно долови възхищението, прозвучало в гласа му.

— Да… — Това нейният глас ли беше? Големите му длани започнаха да разтриват крема покрай гърдите й. Не можеше да пропъди мисълта, че той нарочно я подлага на това мъчение. С всяко движение пръстите му приближаваха все по-близо и по-близо към зърната й, които трептяха под тънката материя. Ала никога не приближаваха толкова близо, че да й дадат това, което искаше, това, за което цялото й тяло жадуваше.

Освобождение.

Ръцете му обхванаха раменете й. Доминик отвори очи. Той я завъртя и дръпна пеньоара високо нагоре. Тя потрепери, когато хладната бучка от крема докосна горещата й кожа.

— Въпреки това не мога да не мисля, че по някакъв начин съм бил нечия марионетка във всичко това. — Използваше и двете си ръце, разперил пръстите си, за да размаже крема по гърба и раменете й. Върховете на пръстите му се спуснаха надолу и се спряха на кръста й. Кожата й настръхна навсякъде, където я бе докоснал. Тялото й сякаш бе обхванато от пламъци, които я караха да се топи отвътре. Главата й клюмна на една страна, а от устните й се изтръгна тиха въздишка. Тя бе негова пленница, негова безропотна робиня, с която можеше да прави каквото пожелае. И той го знаеше. Ала въпреки това не направи нищо повече.

Горещият му дъх опари ухото й.

— Аз съм бил подлаган на изпитания от всички страни, нали? От графинята, от Рамзи, от тайнствения си работодател, но най-вече от теб, моя сладка и прелестна, Доминик. Само за една нощ невинната девойка се превърна в съблазнителка. Изглежда, че всички се надпреварват да те учат на различни неща. Никога не съм предполагал, че с такава лекота ще сваляш дрехите си, особено в присъствието на мъж. — В гласа му прозвуча груба и безмилостна нотка, каквато не бе чувала досега, ала Доминик не й обърна внимание. Той целуваше ухото й, косите и, рамото й, шията й. Главата й се отпусна безволно върху рамото му. За нея това бяха нежни и сладки целувки, за които толкова дълго бе копняла. Всички мисли и женски преструвки отлетяха от главата й. Почувства дланта му върху корема си, докато другата обхващаше гърдата й. Желанието я замая и цялото й същество се изпълни с нуждата да му се отдаде изцяло.

Прошепна името му. Сърцето й се преизпълни с чувства и на Доминик й се стори, че всеки миг ще изхвръкне от гърдите й. Пеньоарът й се разтвори.

— Ще ти покажа силата на съблазняването — промърмори той. Устните му пареха бузата й. Тя се извърна леко и му поднесе треперещите си устни. — И ще се научиш никога повече да не я използваш срещу мен, ако не искаш да получиш това, което заслужаваш. — Обхвана зърната й между пръстите си и бавно започна да ги разтрива. Тя изохка и се изви, изгаряща за нещо, което само той можеше да й даде.

— Ти дори не знаеш какво искаш… — Устните му се впиха с дива ярост в нейните. Тя се завъртя в ръцете му, но не откри нито топлина, нито нежност в прегръдката му само бруталната грубост на ръцете му, които я мачкаха безмилостно. В този миг Доминик разбра, че той я наказва. Това не бе нежно съблазняване на неопитна девственица. Той бе мъж, обсебен от демони. Мъж, подвластен на гнева си, решен да покаже силата си на всички и да накаже света за грешките му. Колко умело бе прикривал гнева си до този момент!

Но Доминик никога не бе познавала игрите на любовта. Тя познаваше единствено чистото желание и неопетнените копнежи. Ако Хоксмур се нахвърляше върху нея, обзет от гибелна ярост, тя нямаше друг избор, освен да се предаде.

И тя го стори, без нито за миг да се поколебае. Когато устните му завладяха нейните и езикът му нахлу в устата й, тя се вкопчи здраво в него, с ръце, обвити около шията му, и тяло, притиснато в неговото. Ръката му се зарови в косите й, той дръпна главата й назад и впи поглед в очите й.

— Няма да позволя да бъда манипулиран от теб — процеди през зъби Николас. Гърдите й се триеха в неговите. Тя усети топлината на слабините му, притиснати в нейните с херкулесова сила. А той не откъсваше поглед от устните й. В очите й запариха сълзи. — Няма да се превърна в играчка в ръцете на една девственица, чуваш ли ме? — Сграбчи я за раменете и я разтърси. Устните му се извиха в горчива гримаса. — Нямам намерение да бъда ничий герой, независимо колко силно някой се нуждае от мен. И никога няма да позволя на жена да ме постави на колене, независимо колко е силно желанието ми за нея. Не познавам любовта. Това е урок, на който майка ми е пропуснала да ме научи, преди да ме изостави.

— Хоксмур… — Риданията я задавиха. Затвори очи, опитвайки се да преглътне. — О, Господи, аз никога не плача. Аз…

Той изруга яростно. И в следващия миг отново я целуваше, с нежност и страст, и копнеж, примесени с гняв. Името й се отрони от устните му, но приличаше повече на зов на опитомен звяр. Посипа с целувки шията, раменете й и накрая гърдите й. Устните му бяха горещи и жадни, ръцете му я галеха и впримчваха, покорявайки я с нежната си ласка. Тя обви ръце около него, затвори очи и вдигна лице към небето. И в този миг разбра, че прегръдката и страстта му бяха това, от което най-много се нуждаеше на тази земя. Единственото, за което жадуваше… Слънцето я заливаше с жарката си топлина, а мекият бриз рошеше косите й. Този мъж бе смисълът на живота й, изпълваше я много повече от страстта й към корабите и морето, от стремежа й да се докаже в света на мъжете. Нуждаеше се от деца и от мъж, когото да обича. От този мъж, заедно с всичките му недостатъци и грешки, с гнева и презрението му към света, един мъж, който обаче вярваше, че е неспособен да обича. Обичаше ли го тя? Внезапно се задъха от щастие.

Една врата се затръшна. Хоксмур подскочи и се извърна, скривайки я бързо зад себе си. Доминик се втренчи в широкия му гръб, оправи пеньоара си и стегна колана.

— Извинете ме — разнесе се унилият глас на Себастиан. — Един от вашите хора е дошъл и настоява спешно да ви види, капитане. Отнася се за кораба ви.

Преди Доминик да успее да поеме дъх, Хоксмур стисна ръката й и я поведе със себе си. Откриха Майър в предния салон, притиснал моряшката шапка към гърдите си и опитвайки се да прикрие треперенето на брадичката си. Щом го погледна, Доминик изтръпна от лошо предчувствие. Почти бе забравила за външния свят.

— Извинете, капитане, сър. Ъъъ… госпожице Доминик… не бих ви обезпокоил, сър, но се налагаше. Корабът, сър.

— Какво има? — Гласът на Хоксмур бе измамно спокоен.

— Бил е претърсен, сър.

— Има ли някакви повреди?

— Не, сър.

— Оръжията?

— Всички са взети, сър.

— Нещо друго? — изсъска Хоксмур. Майър преглътна.

— Изглежда доста са бързали, сър, но са преобърнали вашата каюта и тази на госпожица Уилъби. Сякаш са търсили нещо. Трудно е да се каже какво са взели.

— Някой пострадал ли е?

— Да, Хатън, сър. Миналата нощ беше на вахта. Единственият от екипажа, който не слезе на острова… ами… пронизали са го, сър… оставили са го да лежи като заклана свиня.

— Не ги ли е видял?

— Страхливците са го нападнали в гръб, сър, и той не е имал никакъв шанс.

Доминик потрепери.

— Хората на Рамзи ли са били?

Хоксмур поклати глава.

— Не знам. Биха могли да бъдат и хората на Стринфелд или на Перно. Или просто някой италиански бандит, ламтящ за оръжие. — Погледна към нея. Един мускул заигра на брадичката му. Никога досега не бе изглеждал по-заплашителен. Не приличаше на мъжа, когото само до преди миг бе притискала до самозабвение в прегръдките си и бе осъзнала, че обича. Той приемаше нападението върху кораба и хората му, както всеки благороден капитан би сторил — като посегателство върху честта му. Устните му се изкривиха в отмъстителна гримаса. — Никога не са ми липсвали врагове. Събери си нещата.

— Ти върви. Ще се срещнем на кораба.

— Ще те изчакам.

Доминик разпозна студения, пронизващ поглед в очите му, чу нетърпящия възражение тон и за пръв път реши да се подчини без възражения. Той по-добре от нея знаеше какво да предприеме в подобна критична ситуация. Освен това инстинктът й нашепваше да не застава на пътя на един мъж като Хоксмур. Не беше от хората, които бяха свикнали да им се опълчват. Съмняваше се, че на този свят има много, които биха дръзнали да го сторят. Обърна се и затича надолу по коридора, а полите на пеньоара се развяха зад нея.

 

 

Хатън умря, когато морската мъгла погълна отдалечаващия се бряг на Сицилия и небето се издигна над хоризонта. Хоксмур заповяда да му устроят моряшко погребение с траурни салюти и хвърли тялото му през борда в морските глъбини. Доминик се взираше със сухи очи в бурното море и усещаше как празнотата бавно я поглъща. Хатън не бе дошъл в съзнание. Въпреки сияйния ден, тъгата и скръбта се спускаха като гъсто було върху кораба. Хоксмур остави Майър на кормилото и изчезна в трюма, без да каже нито дума. Майър предположи, че капитанът е отишъл да провери оръжията и мунициите, които бе взел от Себастиан. Доминик можеше само да си представи колко му е било трудно да ги приеме от един непознат. Щедростта на италианския революционер сигурно дълги години щеше да пресяда на гърлото му като рибена кост.

— Ще ги открием, госпожице, не се тревожете — заяви убедено Майър. Очевидно погрешно бе прочел мислите й. — Капитанът се закле, че ще намери убийците на Хатън, и ще го направи, даже и да се наложи да прекоси цялата пустиня. Никой, който е нападнал кораб на капитан Хоксмур, не се е измъквал безнаказано. Всичко е само въпрос на време. Можете да бъдете спокойна. Казвам ви. че няма по-отмъстителен човек от капитана.

Да бъде спокойна? След тези кръвожадни приказки?

— И какво възнамерява да направи капитанът с тях, когато ги залови?

— Ами… ще ги убие, разбира се.

Доминик с мъка се удържа да не потрепери.

— Може би няма да ги намери.

— О, ще ги намери. Ще ги преследваме по целия път до Тунис.

— Той преследва „Котешкото око“, Майър. А Рамзи е близо до Тунис.

— Да, но капитанът няма да позволи повече да го правят на глупак. Убийците на Хатън са искали да му отправят предупреждение. Нарочно са го предизвикали. Можели са да изгорят кораба, но не са го направили. Вместо това са убили един от хората му, пронизвайки го с нож в гърба като най-долните страхливци. Това е лична обида за капитана и неговото име. А какво друго му остава на един мъж, ако изгуби гордостта си?

— А той е много горд, нали? Горд е като лъв. — Доминик пъхна ръка в джоба на панталона си и стисна малката скъпоценна котка, която беят на Тунис й бе дал, когато бе дете. — В Тунис късметът ще бъде на наша страна, Майър. Ще успеем, обещавам ти.

— Ще ни трябва нещо повече от късмет и женски обещания, госпожице. Тази работа ще струва живота на много хора. Но капитанът е готов за битката. Да ви кажа истината, никога досега не съм го виждал такъв.

Доминик усети как котката се стопли в ръката й. Стомахът й се сви на топка. Никак не й харесваше това, което чуваше.

— Предполагам, че ще посъветваш никой да не се пречка на пътя му.

— Да, госпожице… особено младите дами.

— Е, аз не съм толкова млада и със сигурност не съм дама, освен това не се боя от него.

— Никога досега не сте го виждали побеснял, госпожице. Мога да ви уверя в това. Прилича на самия дявол и дори е по-лош.

— По-лош казваш? — Доминик прехапа устни и усети как котката запулсира в дланта й, сякаш искаше да я предупреди за надвиснала опасност. Обърна се към трюма. — Благодаря ти, Майър.

— Ама нали не смятате да…

Но веднъж поела към целта, Доминик рядко се обръщаше назад.