Кит Гарланд
Пленница на вятъра (2)

ГЛАВА 1

Пристанището на Ню Йорк, юли 1850 година

— Казвам ви, че по вода този кораб няма равен на себе си по бързина.

— По вода? — Лицето на Франсис Банкс придоби пурпурен оттенък. С едната си ръка притискаше върха на смачканата си и прогизнала шапка. С другата се бе вкопчил в главната мачта на шхуната „Мисчиф“^[1]. — Госпожице Уилъби, този кораб не е по вода, а под вода!

— Само малко сме се наклонили, но не сме потънали. Едно малко затруднение, което лесно ще се преодолее. — Доминик примигна изпод мокрите, увиснали пера на шапката си и издуха разрешените кичури, паднали на челото й. Дари треперещия от гняв господин Банкс с най-чаровната си усмивка, отказвайки да повярва на очевидното. Чувстваше се така, сякаш някой я бе ритнал с всичка сила в корема и сега не можеше да си поеме дъх. Все едно сините небеса се бяха сгромолясали върху й, затрупвайки я под тежестта си. Ала никога нямаше да се издаде пред Франсис Банкс. Не и пред Франсис Банкс от Ню Ингланд банк — единственият корабен магнат, който се бе осмелил публично да хвърли предизвикателство към монопола на Вандербилт^[2] върху корабните линии до Калифорния. Единственият мъж, проявил безразсъдството и смелостта да заложи на един корабостроител, известен с прогресивните си идеи при проектирането на кораби.

Не, никога нямаше да позволи на Франсис Банкс да разбере, че си нямаше и най-малка представа защо шхуната й „Мисчиф“ внезапно се бе наклонила в спокойните пристанищни води, и то докато той бе на борда. Не и след като на карта бе заложен договор за двеста хиляди долара… и нейната шхуна.

— Разбирам резервите ви в този момент, господин Банкс започна тя със спокойния тон, който бе чувала баща си да използва при разговор с клиентите си. Един напълно овладян и лишен от емоции тон, поне така се надяваше. — Но аз ви уверявам, че това не е кой знае каква беда, както може би изглежда на пръв поглед.

— Напълно сте права. Още по-лошо е.

— Само още няколко допълнителни изчисления, може би още допълнителен баласт и проблемът ще бъде решен. Много просто.

— Ще е нужен месец, за да се отводни този кораб.

— О, само след три седмици шхуната ще е като нова. Не мърдайте оттам, господин Банкс. Не ви е студено, нали? Намираме се на около четвърт миля^[3] от брега и моят лоцман ще ни изтегли с лодката си до кея на Батъри^[4]. Опитайте се да държите по-настрани островърхите си обувки от брезента. Той е изтъкан от най-финия шведски памук, който можах да открия. — В гласа й прозвуча неподправена гордост. — Такова платно най-добре хваща попътния вятър.

— О, едва ли ще имате проблем да го хванете — озъби се Банкс, когато шхуната се наклони от насрещния вятър. След като само десет морски възела са в състояние да наклонят този кораб, с всичките му четиридесет метра дължина. — Потъмнелите му като буреносно море очи се впиха пронизващо в нея. — Разбирате ли значението на думата провал, госпожице Уилъби? Ако не, много скоро ще го разберете.

Доминик примигна и плъзна длан по гладката обшивка на фалшборта.

— Бих искала да насоча вниманието ви към гладката подводна част на кораба. Забележете колко е дълбок килът, добре балансиран с оловен баласт. Прекрасната медна обшивка на корпуса, боядисана в черно с оловна боя, предпазва дъното от полепване на водорасли по време на дългото презокеанско плаване от Ню Йорк до Сан Франциско. Издължената форма на шхуната е гаранция, че е по-бърза от всеки кораб с широка носова част…

— Казах, че това е провал. — Гласът на Банкс се извиси над порива на вятъра като ръмжене на раздразнена мечка. Посивелите му мустаци щръкнаха възмутено. — Корабостроителната компания „Уилъби“ не е в състояние да изпълни дори един договор за превоз на кози от Бостън до Чарлстън. Джеймс Уилъби ще стане за смях на целия град, а аз нямам никакво намерение да бъда правен на глупак от една прекалено самоуверена жена, която претендира, че знае всичко за кораби с широка носова част и оловен баласт!

Доминик махна пренебрежително с ръка.

— Баща ми няма нищо общо с това.

— Как ли пък не! Този кораб е проектиран и построен с одобрението на баща ви. Неговият конструктор, Сайлъс Стийл, е известен с най-бързите кораби в пристанището на Ню Йорк. Това е негов проект.

— Не е точно така.

Банкс я изгледа остро.

Въпреки всичко Доминик се усмихна. Не можа да се сдържи, независимо дали днешната демонстрация бе провал или не. Усмивката се зароди дълбоко в душата й и съвсем неволно разцъфна на устните й.

— Този проект е изцяло мой.

— Ваш?

Лицето й засия изпод увисналата периферия на шапката. Почувства как топлото слънце прогони студа от страните й, а гърдите й се изпълниха със заслужена гордост.

— Изцяло.

Очите на Банкс се разшириха и той смаяно се вторачи в нея.

— Вие сте пуснали този кораб по вода без знанието на баща си?

Доминик вирна брадичка.

— Нямах друг избор. Преди три седмици баща ми отплава за Бриджтаун, на остров Барбадос, и ще остане там поне няколко месеца.

— Вие сте изключително неразумно и дръзко момиче.

Доминик му се усмихна още по-лъчезарно.

— Благодаря ви, сър.

— Очаквах, че днес ще ми покажете новия кораб, изработен по проект на Сайлъс Стийл.

— Такъв беше първоначалният замисъл.

— Този, който решихте да промените. — Банкс присви очи. — Не е вярно, че Стийл е неразположен, както ми казахте в началото, нали, госпожице Уилъби?

— Сайлъс има пълно доверие в моя проект.

— Както и в способността ви да управлявате плавателен съд само с петима души екипаж, така ли? — попита с явен сарказъм в гласа Банкс и погледна към моряците, които се бяха уловили за мачтите. — А може би баща ви ви е упълномощил да управлявате целия му бизнес?

— Да, докато двамата с мама са на Барбадос.

— Доколкото знам той не издържа повече от няколко седмици на суша, нали? Твърде зает е да обикаля света, вместо да се погрижи за делата си. Или по-скоро се опитва да извлече изгода от познанствата си с представителите на висшето общество, които среща по време на пътешествията си по море? Ще ви кажа нещо — за тях американските новобогаташи не са по-различни от английските бедняци и винаги ще бъде така. Той трябваше да се задоволи със славата си на отличен корабостроител.

Думите на банкера засегнаха оголен нерв и Доминик вътрешно потръпна. Да, тя много добре знаеше, че баща й преследва нереални мечти. Ала освен това отлично разбираше какво означава признанието за един човек. Подобен стремеж се превръщаше в нещо жизненонеобходимо, в основание да продължиш да живееш и да се бориш.

Нямаше да се спре пред нищо, за да удържи обещанието, което бе дала на баща си — да увеличи печалбите. Ако се налагаше, бе готова дори да излъже. Думите сами се изплъзнаха от устата й:

— Баща ми ми даде пълна свобода да управлявам делата му, както намеря за добре, докато той е на Барбадос. Същите правомощия има и Дру в Лондон.

— А това включва ли и погубването на репутацията му?

Доминик трепна, но се усмихна.

— Възникналото недоразумение е само помежду ни, господин Банкс. Ще го разреша много бързо, веднага щом корабът се прибере в пристанището Батъри и имам възможност да го прегледам основно. Виждате ли там? Току-що зърнах лодката на лоцмана, която ни идва на помощ. Потърпете само още няколко минути. Господин Банкс, репутацията на баща ми няма да пострада от една незначителна грешка при изчислението на баласта.

— Незначителна грешка в изчисленията? — изграчи господин Банкс и целият се разтърси.

— Изключително малка — жизнерадостно потвърди Доминик, докато сто четиридесет и шесттонната й шхуна се носеше по вятъра, килната на една страна.

— О, но баща ви ще пострада. — Зачервеното лице на господин Банкс се изкриви от злорада усмивка. — Вашата грешка в изчисленията наистина е незначителна в сравнение с неговата. Кой глупак би поверил репутацията си в ръцете на една жена? И то дяволски дръзка и самоуверена жена, доколкото виждам. Уверявам ви, че щеше да бъде по-добре, ако се бяхте родили мъж.

— Благодаря ви, сър.

В продължение на няколко минути Банкс само примигваше срещу нея, без да може да каже нищо.

— Продължавам да твърдя, че човек, който държи на компанията и на клиентите си, никога не би поел подобен риск.

— В случая не става дума за никакъв риск, господин Банкс. Моят баща уважава клиент…

— Ще ви унищожа, кълна се в Бога, дори това да е последното нещо, което…

— Господин Банкс, престанете да говорите и ме изслушайте. Моят проект е безпогрешен и е блестящо замислен. Аз съм вашият единствен шанс да разбиете монопола на Вандербилт.

— Мили Боже, това се казва женско нахалство!

— Не се изхвърлям. Уверявам ви, че с този кораб ще можете да изминете разстоянието от Ню Йорк до Сан Франциско, заобикаляйки нос Хорн, само за три месеца.

Банкс я зяпна втрещено.

— Мила моя, вие сте полудяла. Няма кораб, който да е в състояние да направи това, което казвате.

— Тъкмо обратното. Само ако ми позволите да ви обясня, ще ви докажа, че в изчисленията ми няма грешка.

— Проклето самодоволство!

— По-точно казано, аз никога не греша, господин Банкс.

Банкс само мигаше с отворена уста насреща й, докато тънкият й пръст, облечен в ръкавица, потропваше по лакираното дърво на кораба.

— Да не би да се опитвате да ме убедите, че сте жертва на саботаж?

— Да, мина ми тази мисъл.

Банкс отметна глава и избухна в смях. Доминик се намръщи.

— Никак не е смешно, господин Банкс. В момента конкуренцията между корабостроителите е особено жестока. Не бих се учудила, ако онези главорези от „Стрънк и Нийдърмиър“ нарочно са махнали част от баласта, за да ми навредят.

Банкс поклати глава.

— Госпожице Уилъби, ако смятате да участвате в мъжкия бизнес, научете се да преглъщате неуспехите си и да признавате грешките си. Спестете ни женската привичка за всичко да обвинявате другите.

— Презирам подобна привичка, господин Банкс. Виждала съм и твърде много мъже, които обвиняват съпругите си за своето нещастие.

Банкс изръмжа.

— В този момент, госпожице Уилъби, кого трябва да обвиня за съсипването на костюма ми? Може би Сайлъс Стийл, който ви е позволил да ме примамите на това жалко подобие на кораб? Или баща ви, задето е създал още една самоуверена жена с остър език? Светът е пълен с такива като вас. Единствената ми надежда е, че скоро ще се омъжите и веднага ще забременеете.

Доминик усети как кръвта се отдръпва от лицето й.

— За Бога, дори не го казвайте, господин Банкс!

Банкс я изгледа изпитателно.

— Вашето бъдеще не е в корабостроенето, госпожице Уилъби. Ще се погрижа за това. Преди баща ви да се върне, корабостроителната компания „Уилъби“ ще е само спомен.

— Правите ужасна грешка, господин Банкс.

Духна вятър и Банкс сграбчи шапката си. Доминик го чу как изруга под нос.

— Не мога да отрека, че притежавате дяволски силен дух — изрече банкерът, докато се взираше в приближаващата лодка. — И повече смелост от много млади мъже. Жалко, че сте толкова самонадеяна. Обзалагам се, че до днес не сте се качвали на тази шхуна, за да я изпитате.

— Имах късмет, че успях да я построя, сър, без баща ми да разбере. Както вече ви казах, сигурна съм…

— Това си е ваш проблем, госпожице Уилъби. Не познавам корабостроител и търговец, който ще рискува да повери репутацията си на една жена.

— Ще го направи, ако е достатъчно амбициозен каквато съм аз.

— Или толкова алчен? А ще ми кажете ли, госпожице Уилъби, каква е вашата цел? Какво искате да докажете на света?

Доминик не се поколеба с отговора:

— Само едно нещо, господин Банкс — че „Мисчиф“ е най-бързият презокеански кораб. И ще го направя!

— Да — промълви банкерът след кратко мълчание. — Не знам защо, но поради някаква дяволска причина ви вярвам, че ще го постигнете.

 

 

Лондон, Англия, август, 1850

„Банята“ в труднодостъпния квартал Сейнт Джеймс, известна като „Клуб за джентълмени на Джей“, бе привилегия само на избрани членове на висшето общество. Освен това беше най-идеалното място в цяла Англия, където човек можеше да се отдаде на забранени удоволствия, без да се страхува, че някой ще узнае. Входът в този рай бе достъпен само за малцината избраници, определяни от червенокосата Джей, собственичка на заведението. Фактът, че клубът не се различаваше особено от един първокласен публичен дом, бе известен на ограничен брой посетители. Клубовете за джентълмени процъфтяваха из целия град, осигурявайки игрални зали, стаи за четене и отдих. На пръв поглед това, което предлагаше Джей, не се различаваше особено от асортимента на конкурентните заведения. Много малко мъже имаха право да минават през заключените двойни врати в дъното на тъмното стълбище, водещи във вътрешността на къщата, където се носеше сладникавият дъх на опиума. Там голи жени очакваха мъжете, за да ги отведат на места, които никога не са и сънували. Там всички житейски неприятности се изпаряваха за миг. Един мъж можеше да се пристрасти към баните в клуба на Джей също като към виста, и като истинска делова жена тя отлично го разбираше.

Това, което липсваше на някой мъж в обществото, той можеше да си го осигури тук по други начини. Джей имаше слабост към американците, които плащаха скъпо и прескъпо, за да проникнат в забранения рай.

— Какви са предпочитанията ви за тази вечер, господин Уилъби? — попита Джей и гостоприемно повдигна тежката кадифена завеса. Стаята бе голяма, окъпана в светлината на свещите, сякаш отделена напълно от външния свят. Единствените мебели бяха огромното овално легло, позлатеният свещник и дълбоката вана в единия ъгъл. Над ароматните й води се издигаше пара в мълчалива покана.

Дру Уилъби пъхна ръка в джоба на панталоните си и измъкна руло от смачкани банкноти и няколко монети. Бръкна по-надълбоко и извади и последните си пари, като ги стисна в шепа.

— Сабин, разбира се.

Джей сведе поглед за миг. Постави ръка върху дантелата, подаваща се от маншета на сакото му.

— Страхувам се, че тази вечер Сабин е заета другаде. Може би ще си изберете друго момиче.

Дру усети как вътрешностите му се преобръщат. Стисна смачканите банкноти. Обля го вълна на дълбоко разочарование. Сабин. В полумрака на свещите за него тя бе неясен облак от златисти коси, напевен глас и пищни форми. Една жена, която караше крайниците му да омекват и сърцето му да се разтуптява само при мисълта за нея. Винаги успяваше да прогони демоните, които терзаеха душата му, дълго след като слънцето изгрее на хоризонта. Не познаваше друга като нея.

„Заета другаде…“

Устата му пресъхна. Имаше нужда от чаша уиски.

— Т-това никога не се е случвало досега.

Усети умолителната нотка в гласа си и се намрази за слабостта си. Видя как под дебелия слой пудра лицето на Джей се изопна. Преглътна, копнеещ за глътка алкохол, а по челото му избиха големи капки пот.

Джей се усмихна студено.

— Сигурна съм, че Клотилд ще ви хареса. Тя е руса и също…

— Кой е той?

— Сър?

— Мъжът, с когото е Сабин. Кой е той?

— Господин Уилъби, вие отлично знаете, че изключително много държа на дискретността. Няма да…

— Да, но аз ще го направя. — Дру се шмугна покрай жената, отърсвайки ръката й от ръкава си. Тръгна забързано по коридора, като пътем отмяташе кадифените завеси. Чу зад гърба си шумоленето на полите на Джей, както и че вика онова свирепо животно Цезар, но не им обърна внимание. Не го засягаха и възмутените протести на обезпокоените клиенти.

Значи го гонеха от това място. След като не можеше да има Сабин какво значение имаше? И тази илюзия, както и много други, се сгромоляса. Нима някога не се бе смятал за ловък бизнесмен, за корабостроителен магнат, комарджия, мошеник, страхотен любовник, но най-вече за достоен син?

Отметна последната завеса и я видя — един русокос ангел с божествено тяло, излегнат върху леглото, застлано с черна покривка. В първия миг видя само нея през мъглата от опиумен дим. Дали тъкмо той бе накарал очите й да блестят така? Дали неговото име мълвяха полуразт-ворените й устни или нечие друго?

„Николас…“

Дру пристъпи в стаята и вдигна юмруци, когато една мъжка фигура изплува от тъмните сенки. Един мъж, необикновено висок, с широки и мускулести рамене, който би смразил кръвта на всеки, дръзнал да го обезпокои, се надигна от Сабин и приближи към Дру. Мъжът бе гол и въпреки това не приличаше на безпомощна жертва. Целият му вид показваше, че той е този, който владее положението. Това личеше от формата на краката му, от гордата извивка на главата му, но най-вече от сребристия му поглед.

Дру мигом застина, усещайки как целия му гняв се изпарява, и отново се намрази заради страхливостта си.

— Господин Уилъби! — Джей се закова зад Дру. Гласът й бе станал писклив, почти истеричен. — Мили Боже! Съжалявам много! Поднасям най-искрените си извинения! Цезар! Ела тук! Веднага изведи господин Уилъби от къщата ми!

— Не. — Думата бе произнесена с нисък и тих глас, но накара Цезар и Джей да замръзнат на местата си. После мъжът — навярно Николас? — наклони глава, сякаш нещо внезапно бе привлякло вниманието му. Димът продължаваше да се вие около него, обгръщайки го в някаква тайнствена пелена. — Казвате се Уилъби, така ли?

Сабин се размърда в сенките и се скри зад мъжа. Ръката й се плъзна по мускулестото бедро, седефено бяла на фона на смуглата кожа. Дру усети как гневът му се завръща, изпълвайки гърдите му.

— Моето име няма никакво значение, човече. Дойдох, за да взема това, което ми принадлежи.

Устните на мъжа се извиха в лека усмивка.

— Виждам. Тази битка едва ли си заслужава — нехайно изрече. — Вие сте от корабостроителната компания „Уилъби“, така ли?

Дру изпита дълбоко разочарование. Напоследък нямаше никаква изгода да признава кой е, още по-малко пък в подобно място. Но от друга страна бе глупаво да отрича очевидното.

— Точно така. — Питаше се дали това признание ще възпре мъжа да го смачка с един замах на пода. Поради някаква причина бе уверен в това.

— Доста трудно е да ви намери човек.

Дру се смая. Стотици мисли се блъскаха в главата му. Първата едва не го накара да се обърне и да побегне. Може би кредиторите му бяха наели този човек, за да го накарат да си плати дълговете. Мъжът изглеждаше достатъчно застрашителен. Дори гол приличаше на човек, който би накарал и стоманата да се огъне под волята му. Едва ли би се затруднил с един затънал до гуша в дългове човек, който се криеше от закона.

Мъжът извърна глава, промърмори нещо на Сабин, наведе се и вдигна панталоните си от пода. Движеше се с почти животинска грация, обърнат с гръб към Сабин. Освободи я с едно пренебрежително махване на ръката. Дру едва не се задави от ярост, когато Сабин скочи от леглото и мина бързо покрай него с лице, скрито зад рус облак. Дру се протегна към нея, вдъхвайки упойващия аромат на жасмин, докато отчаяно я гледаше как излиза заедно с Джей от стаята.

Обърна се и видя, че мъжът бе седнал на леглото и обуваше ботуша си. Черните му вежди се повдигнаха въпросително към Дру.

— Тук някъде има бутилка петдесетгодишна мадейра. Налейте си.

— Аз… — Устата на Дру се напълни със слюнка. Поколеба се. Мъжът се държеше странно любезно. — Благодаря, с удоволствие. — Осъзна абсурдността на ситуацията, докато си наливаше щедро. Изпи виното на един дъх. Усещаше погледа на мъжа върху себе си. — Доста странно място за делови разговори — рече Дру.

— Не по-лошо от всяко друго. Може би дори е по-добро от това, което имах предвид.

Космите по врата на Дру се изправиха. Ако един мъж имаше нещо за криене — което важеше с пълна сила за него — този приятел изглеждаше доста заплашителен. Отчаянието го сграбчи в ноктите си. Алкохолът изгори вътрешностите му. Наля си още една чаша. Помисли си за пистолета, който наскоро си бе купил, и съжали, че не го бе взел със себе си.

— Нуждая се от кораб — рече мъжът.

— Кораб? — повтори Дру. Усети как крайниците му омекват от облекчение и се уплаши, че ще се свлече на пода.

— Шхуна. Може би четири или пет, ако остана доволен. От кърмата до платната и такелажа. Всичките да са поне тридесет метра дълги и приблизително двадесет и пет до ватерлинията. Да са бързоходни и обзаведени с всички удобства. Искам да са с меден обков, с пълна екипировка и пригодени за презокеанско плаване. Знам, че вашата компания строи точно такива.

— Да промърмори Дру в чашата си. — Вие сте чули за нашите най-нови корабни проекти.

— Поставих си за цел да разбера кой строи най-бързите кораби — ухили се мъжът. — Освен мен, разбира се.

— Разбира се. — Дру се втренчи в чашата си.

— Ще ви заплатя щедро — додаде непознатият, докато наблюдаваше Дру. — Петдесет хиляди лири за всеки кораб, след като, разбира се, ги изпитам за скоростта.

— Естествено — се чу да казва. Внезапно на гърлото му заседна огромна буца. Стисна чашата, за да прикрие треперенето на пръстите си. Четири кораба за петдесет хиляди лири всеки. Само половината от тази сума можеше да го избави от всичките му дългове и да измъкне лондонския клон на компанията „Уилъби“ от финансовите затруднения.

Затворът за длъжници щеше да остане само несбъднат кошмар.

Съвсем справедливо бе да поиска половината от Доминик, след като й поднася на тепсия такъв обещаващ клиент. Тя никога нямаше да узнае, че се бе провалил като бизнесмен и надежден наследник. Нямаше да има укори за липсата на амбиции, нито пък щеше да се наложи да дава дълги обяснения за пристрастеността си към заровете и пиенето.

Все пак не му се искаше да удовлетворява желанията на този мъж, без да е получил някаква компенсация за загубата на Сабин.

— Моят близнак — започна Дру — наскоро ми писа от Ню Йорк. — След няколко седмици ще започне състезанието в Каус.

— Да. Близо до остров Уайт, на изток от Портсмут. Финансира се от Кралския яхт-клуб. Всяка година участвам в състезанието в моя клас шхуни. Наградата е пет-десеткилограмова златна купа, присъдена за пръв път от Чарлс II. Казвате, че вашият близнак ще участва в състезанието?

— Да, и се надява да сключи изгоден договор за нашия последен кораб „Мисчиф“. — Дру сви устни, припомняйки си последното писмо на Доминик, което бе пъхнал в джоба на палтото си. — И да смае целия свят, като счупи всички досегашни рекорди по бързина. О, да, и да натрие носовете на всички англичани.

— Амбициозен младеж.

— Кой?

— Вашият близнак.

Дру се поколеба само за миг.

— Да, такъв е. — Имаше нещо особено вълнуващо да остави този мъж в заблуждение. И когато този надменен англичанин разбере, че е победен от жена, както със сигурност ще стане… Заля го огромна вълна на задоволство. Нещо му подсказваше, че този мъж не е от хората, които лесно могат да преглътнат едно поражение. Усещането за победа бе вълшебно. — Моят близнак е един от най-добрите корабни конструктори и моряци в Ню Йорк. Твърди, че „Мисчиф“ няма равен на себе си по бързина.

Мъжът се извиси някак си застрашително над него. Ризата му бе разкопчана почти до кръста, а връзката — разхлабена. Имаше нещо обезпокоително във внушителните му размери и огромната длан, стискаща чашата.

— Струва ми се доста странно, че вашият близнак ще прекоси океана, за да го докаже. Нима досега не е сключил никакви договори в Ню Йорк?

На Дру нито за миг не му бе хрумвала подобна мисъл. Доминик никога нямаше да се провали. Не знаеше каква бе причината за писмото й и за идването й в Каус, но бе сигурен, че е за доброто на компанията. Дру винаги бе вярвал в способностите й, така както се бе примирил с неизбежността на своя провал.

— Няма да останете разочарован — заяви на глас Дру. — Очакваме „Мисчиф“ да измине разстоянието от Ню Йорк до Каус само за дванадесет дни.

Мъжът го изгледа остро. В погледа му липсваше развеселеното снизхождение от прекалената самоувереност на събеседника му.

— Говорите по-скоро като състезател, отколкото като бизнесмен, господин Уилъби. — Замълча за миг. — Ако „Мисчиф“ победи моя „Флийтуинг“, смятайте сделката за сключена. — Грабна сакото си от облегалката на стола.

— Ако успея да се свържа с брат си преди това, за кого да го предупредя, че е възможно да срещне в Каус?

— Хоксмур. Николас Хоксмур. — С кратко кимване мъжът изчезна през кадифената завеса.

— Хоксмур — повтори Дру и примигна невярващо към завесата. Този мъж бе легенда. След миг Сабин се плъзна в стаята. Стрелна го с тъмните си бадемови очи и обещаващо му се усмихна. Тялото й проблясваше със седефена мекота под прозрачната копринена туника. Пъхна стъкленото шишенце с опиум в ръката му и я повдигна към устните му в нежна покана. Дру вдъхна дълбоко, напълвайки дробовете си с упойващия дим, после го изпусна със сладостна въздишка. Очите му се присвиха и той повдигна булото от раменете й, което се свлече на пода. Нежната, опияняваща й примамливо невинна Сабин. Досега от устните й бяха излизали толкова малко думи, че Дру се съмняваше, че би познал гласа й, ако го чуеше. Но безпогрешно разпознаваше докосването й, майсторското и неповторимо докосване. Малките й нежни ръце ловко се справиха с панталоните му.

Тя коленичи пред него, мъркаща като малко котенце.

 

 

Пристанището на Каус, остров Уайт, август, 1850 г.

— Що за глупак ще рискува при тези условия, и то само за удоволствие? — попита Сайлъс Стийл и се втренчи в мъглата. Гъста пелена се стелеше по цялото крайбрежие, закривайки напълно от погледа сградата на Кралския яхт-клуб. На около четвърт миля от десния борд се виждаше само един самотен кораб с три мачти, който през последния половин час се поклащаше напред-назад безцелно по вълните. Стийл поклати глава и се сгуши в яката на палтото си. Шапката му бе нахлупена ниско над челото, за да го предпази от силните пориви на вятъра откъм юг. Няколко големи дъждовни капки, примесени с морски пръски, паднаха върху гъстите му побелели мустаци. — Каква е системата на платната му?

— Двумачтова — отвърна Доминик, докато продължаваше да се взира през далекогледа към кораба, който отново промени леко курса си спрямо вятъра. — Снабден е с десет оръдия. Съдейки по вида му, има претенции за един от най-добрите британски кораби.

— Значи е и бърз. — Стийл я изгледа самодоволно и добави: — За английски кораб, разбира се. Оттук не мога да различа името му.

Доминик присви очи.

— „Флийтуинг“. — Завъртя руля и насочи острия нос на шхуната по посока на вятъра. На около четвърт миля от тях „Флийтуинг“ се издигаше и спускаше, изхвърляйки водна струя до половината от предната си мачта. За разлика от него, носът на „Мисчиф“ пореше ниско вълните.

Екипажът мълчаливо вършеше работата си. Никакъв звук не нарушаваше околната тишина, като се изключи плясъкът на водата и дрънченето на халките на мачтите. Доминик прехапа разтревожено долната си устна.

— Смяташ ли, че ни предизвикват да се състезаваме?

— Казах ти, че е глупак. Сигурно е видял знамето ни и сега иска да ни покаже на какво са способни британските кораби, преди да влезем в пристанището. Проклето нафукано копеле!

— Не можем да си стоим просто така и да не му обръщаме внимание. Чакахме достатъчно дълго и ме е срам да чакам още. — Доминик насочи бинокъла към брега и къщите зад рейда, където се бе насъбрала любопитна тълпа. Някои, изгубили вече търпение, се разхождаха по крайбрежния булевард. — Те всички ни зяпат, Сайлъс.

— Така е. — Сайлъс се почеса по брадата и се намръщи. — Сигурно никога не са виждали кораб с толкова остра носова част и наклонени мачти, нали? — извиси глас той, за да надвие вятъра. Изсумтя и хвърли загрижен поглед към Доминик. — Не бива да забравяш следното — натоварени сме с провизии и сме потопени няколко сантиметра по-дълбоко във водата отколкото би трябвало да бъдем за едно състезание.

Доминик продължаваше да наблюдава маневрите на „Флийтуинг“.

И платната все още са мокри и тежки от плаването през океана. По-леките платна, подходящи за състезание, са прибрани.

— А и не знаем почти нищо за този бряг — додаде Сайлъс.

— Освен това, което онзи моряк от Портсмут ни каза снощи на чаша бира в кръчмата „Короната и котвата“. — Доминик свали бинокъла и погледна към Сайлъс. — Нещо за опасните плитчини. Само едно погрешно движение и ще заседнем.

Погледът му срещна нейния.

— Дяволски е рисковано. Ако загубиш…

— …ще се наложи да обърнем и да поемем курс към къщи.

— И няма да има никакъв договор в цяла Англия.

Двамата се загледаха в кораба, който ги дразнеше и предизвикваше от четвърт миля разстояние. Погледите им отново се срещнаха. По устните на Доминик се плъзна лека усмивка.

— Вдигнете гафелните платна на гротмачтата! — извика тя.

— По-добре да опънат най-горните платна — изръмжа Сайлъс и очите му блеснаха.

— Не. — Поривът на вятъра я блъсна с всичка сила в лицето и тя присви очи. Устните й се разтегнаха в широка усмивка. — Дори и без тях ще минем покрай кораба им, все едно че са закотвени.

— Така те искам, моето момиче! — одобрително я потупа Сайлъс.

Доминик усети задоволството и гордостта в гласа му, За миг й се прииска баща й да бе тук, застанал до нея на мостика. Може би щеше да чуе гордост и в неговия глас.

Може би…

Вдигна глава срещу вятъра, завъртя руля и насочи „Мисчиф“ право към „Флийтуинг“.