Кит Гарланд
Пленница на вятъра (24)

ГЛАВА 23

Бележката за откупа бе донесена в двореца преди обяд от едно момче с уплашени очи и в мръсен бурнус.

— Пуснете го — заповяда Николас на двамата евнуси, които го държаха за ръцете. Стоеше изправен пред стъклената стена в просторната приемна на бея и гледаше към градината с уморени от безсънната нощ очи. Беше прекарал цялата нощ да помага на Майър и моряците да разтоварят оръжията. Сутринта бе кръстосвал неспокойно по дебелите персийски килими на бея в очакване да го повикат. Часовете му се сториха безкрайно дълги и мъчителни. Изгревът на слънцето бе като подигравка с неговата безпомощност и усили безпокойството му. Слугите му донесоха храна и питие, но той не се докосна до нищо. Отказа дори да изпие чашата коняк, която Хасан му предложи. Ако до обяд не се получеше съобщение, щеше да преобърне всеки сантиметър от арабската земя, за да я открие. Дори и да се наложи до края на живота си да я търси, щеше да я намери.

Докато отваряше писмото, хартията сякаш изгаряше пръстите му. Погледна към евнусите, които продължаваха да държат момчето.

— Той не може да ни каже нищо. Дайте му това заради безпокойството. — Бръкна в джоба си, извади една златна монета и я хвърли към евнусите. Разчупи печата, преди вратата да се затвори зад гърбовете им. Очите му мигом се приковаха върху подписа в края на бележката. Рамзи.

От другия край на стаята Хасан тихо изруга.

— Каква може да бъде целта му? Той държи в ръцете си сина на бея. Какво повече би могъл да желае? С това отвличане само предизвиква късмета си.

Погледът на Николас се плъзна по редовете, изписани на арабски.

— Той я е отвел в лагера си в южната част на Тунис, близо до Алжир!

— В пустинята…

— Да, в оазиса Масри.

— Знам го. Дотам е един ден езда с камила.

— А с коне?

— Конете на бея могат да те отведат там за три часа усилено препускане. Кажи ми какво иска Рамзи, за да я освободи? Пари? Скъпоценности? Харема на бея?

— Нещо далеч по-просто. — Николас вдигна отново поглед към градините и усети как върху гърдите му ляга огромна тежест. — Той иска мен.

— Теб? В името на Аллаха, защо?

— Между мен и Рамзи има недовършена работа. Иска реванш. Аз трябва да отида сам в Масри. Без никаква войска.

— Но това е немислимо!

— Така ли? Кой мъж би се поколебал да пожертва живота си, за да спаси жената, която обича? Ако не отида сам, Рамзи ще я убие.

— Сега мислиш със сърцето си, а не с…

Вратата на приемната рязко се отвори. Вътре нахлуха двама мъже, следвани по петите от армия евнуси, която се опитваше да ги спре. Първият джентълмен, с внушителна осанка и побелели мустаци, бе окичен с емблемите на френската армия — тъмновиолетова военна шапка, униформа в червено и бяло с месингови копчета, високи до коленете черни ботуши. На кръста му бе препасана дълга сабя в ножница, която подрънкваше, докато пристъпваше.

— Перно! — изруга Николас и рязко се извърна към прозореца, предоставяйки широкия си гръб на новодошлите.

Жак Перно, френски изследовател, авантюрист, филантроп и генерал в оставка от френската армия, спря, козирува и се поклони на везира Хасан, като свали шапката си.

— Ваше превъзходителство, оказвате ми голяма чест, приемайки ме за посланик на Франция…

— Ако обичате! — вторият джентълмен, висок и кокалест, с болнав цвят на лицето, удари Перно по бедрото с бастуна си, пристъпи напред, и подгъна леко крак в елегантен поклон. Джордж Стринфелд, на вашите услуги, Ваше превъзходителство. От името на кралица Виктория и цялата британска нация, имам честта да…

— Джентълмени! — Хасан плесна с ръце и двамата мъже млъкнаха с отворени уста. — Достатъчно! Кажете какво ви води при мен.

— Дойдохме поради същата причина, която е накарала мосю Хоксмур да ви удостои с присъствието си — обидено отвърна Перно. — Какво друго, ако не огромна награда, би го откъснало от многобройните му поклоннички?

— Именно! — изграчи Стринфелд. — Аз дойдох, за да намеря прочутия камък „Котешкото око“! В мига, в който научих за създалата се кризисна ситуация от своя информатор в „Лойд“^[1], разбрах, че не бива да губя нито миг. Натъкнах се на бригантината на Перно в Ламанша.

Французинът кимна.

— Научих, че Хоксмур е бил изпратен на тази мисия от тайнствен поръчител. Нямах престава, че приятелят ми Стринфелд също е тръгнал по следите на „Котешкото око“.

— Реших, че е най-добре да се съюзим, за да победим капитан Хоксмур.

— Би било престъпление срещу французите и археолозите, ако се оставим Хоксмур да ни победи! — злорадо додаде Перно.

— Следваме го петите още от Корнуол, но близо до Канарските острови ни връхлетя внезапна буря. Вятърът прекърши мачтата на моя кораб и изостанахме. Настигнахме го отново чак в Сицилия. Докато го търсехме, се натъкнахме на един арабски лагер.

— И двамата решихме, че е доста необичайно.

— Изгубихме цял ден заради един сицилиански готвач — негова бе вината да получим тежко стомашно разстройство, но накрая отново попаднахме на следите на Хоксмур и го проследихме дотук.

— Доколкото разбирам — заключи Хасан, — вие сте оставили Николас Хоксмур да ви заведе до „Котешкото око“ с подлото намерение след това да му го откраднете и да си присвоите цялата слава. И желаете от името на бей Хамуда да ви дам благословията си за това предателство? Или може би преувеличавам?

Перно и Стринфелд се втренчиха в първия министър с пребледнели лица.

— Ваше превъзходителство — заекнаха едновременно.

— Веднага напуснете двореца — заповяда Хасан. Стринфелд отвори уста, но преди да успее да произнесе и звук Николас се извърна към съперниците си.

— Почакайте! — Размаха във въздуха писмото, което държеше в ръка. — Ще ви отведа до „Котешкото око“. Освен това съвсем доброволно ще ви отстъпя славата от победата. Бей Хамуда и цялата страна ще са ви безкрайно задължени, обстоятелство, което би трябвало да задоволи и двама ви. — Устните му се разтеглиха в мрачно подобие на усмивка. — Но първо смятам да апелирам към филантропа у теб, Стринфелд и към генерала у вас, Перно, и да ви помоля за помощта ви.

Стринфелд запримигва смаяно.

— Ти молиш за помощта ми? Мислех, че ме презираш!

Перно се намръщи.

— Да не е заради някоя жена?

Стринфелд се ухили самодоволно и ръгна с лакът Перно.

— За чия съпруга се отнася този път, Николас, стари приятелю?

— За моята.

Настъпи оглушителна тишина.

Николас преглътна тежко. Мъката, която го изпълваше, бе толкова силна, че едва можеше да диша. „Моята съпруга“.

— Слушайте внимателно. Имам план.

 

 

— Ставай! — Един бедуин с тюрбан на главата нахлу в палатката, сграбчи Доминик за ръката и я дръпна грубо.

— Престанете да ме измъчвате! — озъби се младата жена, призова на помощ цялото си достойнство и вирна брадичка, докато пазачът я влачеше навън от палатката. — Краката ми все още са вързани — изсъска и размаха вързаните си ръце.

Но мъжът не я удостои с поглед, дори когато се спъна и едва не се свлече на колене. Дръпна я силно за косата, което изтръгна неволен вик от устата й, и я повлече по горещия пясък към голямата палатка, край която бяха разположени по-малки в малка горичка от високи дървета с широки листа. Доминик изгледа свирепо бедуина, после огледа лагера и присви очи срещу палещото следобедно слънце. Въздухът бе толкова тежък и задушен, че тя едва дишаше. Затворена сама в малката палатка, без нищо за пиене, тя бе решила, че Халид я е оставил да умре. Очевидно Рамзи имаше други планове за нея.

Лагерът гъмжеше от бедуини. Повечето бяха тежко въоръжени с дълги саби, затъкнати в коланите им. От раменете им висяха пушки, а през гърдите им бяха препасани кожени ремъци, в които бяха втъкнати дългите дръжки на пистолетите. Мъжете се бяха разпръснали на групички — някои се грижеха за конете и камилите, а други почистваха и смазваха оръжията си. Зад пясъчните дюни Доминик видя неколцина пазачи, възседнали коне, да обикалят в кръг. Мнозина от мъжете се обърнаха да я огледат. Тя остана с гордо вдигната глава, вперила поглед право пред себе си, макар вътрешно да изтръпна от алчните им похотливи погледи. Беше виждала същия глад в очите на Ибрахим, когато спираха да напоят конете по време на изтощителното и мъчително пътуване през пустинята. Тя бе сигурна, че ако не бързаха толкова, Ибрахим нямаше да се подчини на заповедта на Халид да я остави недокосната за Рамзи. Изглежда у някои мъже алчността бе по-силна от похотта. Надяваше се и Рамзи да е един от тях. Опита се да си припомни малкото, което Хоксмур й бе казал за врага си, но спомените никак не я успокоиха.

Пазачът я бутна в голямата шатра и я затътри по килима към платформата, издигната, като олтар в задната част на палатката. Вътре бе много топло, за което без съмнение допринасяха множеството запалени свещи. Освен това въздухът бе изпълнен с някаква остра миризма, която едва не я задави. Пазачът я дръпна рязко. Тя отметна косата от лицето си и се озова лице в лице със самия дявол.

Вътрешностите й се преобърнаха и цялата й смелост се стопи. Рамзи. Той седеше върху платформата, разположен в голямо кресло с висока облегалка и позлатени орнаменти. Без съмнение някога бе украсявало приемната зала на някой паша. Беше огромен, с яко и набито тяло, краката му, подобни на свински бутове, бяха изпружени напред, така че достигаха почти до самия край на платформата. Беше обут в черни бричове и излъскани до блясък ботуши. Не носеше бурнус, нито покривало на главата, а върху раменете му бе наметната бяла роба, подобна на пелерина. Гърдите и коремът му бяха голи. Кожата бе загоряла от слънцето и покрита с гъсти черни косми, с изключение на криволичещата линия от дълъг розов белег, започващ от лявата страна на гърдите и достигащ до дясното бедро. Гарвановочерната му коса падаше до раменете. Огромните му ръце, които без усилие биха удушили човек, стискаха облегалките на креслото. Върху скута му блестеше грамаден нож.

Доминик преглътна и го погледна в очите. Знаеше, че нищо няма да спечели, ако издаде страха си. Навярно някога е бил хубав мъж. Но животът му бе изкривил чертите на лицето му, превръщайки ги в грозна и уродлива маска. Под гъстите черни вежди, в подобните на два горещи въглена очи, бе стаена безмерна омраза. Докато я изпиваше с поглед от главата до петите, устните му се изкривиха в усмивка, разкривайки два реда изненадващо бели зъби. Без горната си копринена роба, която Ибрахим бе смъкнал по време на пътуването, младата жена знаеше, че с прозрачното елече и шалварите представлява чудесна гледка за похотливите мъжки погледи. Макар да бе твърдо решена да не издава чувствата си и да не показва нито страх, нито слабост, тя не можа да възпре пурпурната червенина, обагрила лицето й.

Рамзи се засмя и кимна с глава към пазача й.

— Пусни я! — изрече на гърлен арабски, без да откъсва очи от нея. — Доведи я при мен.

Доминик повика на помощ цялата си воля, за да спре треперенето, което я обзе. Извърна поглед надясно. Ибрахим и Халид стояха в сенките, с похотливи изражения на лицата. Погледна наляво. Неколцина пазачи я наблюдаваха с безизразни лица, а сабите подрънкваха на коланите им. Дори Хоксмур да бе получил съобщението за откупа и да разполагаше с най-бързите арабски коне, все още бе далеч. Ако изобщо дойдеше. Отпъди мисълта. Той щеше да дойде. Чувстваше го. Почти изпита желание да греши, особено след като бе видяла въоръжената до зъби армия на Рамзи.

Но това не би го спряло. За да изпълнява опасните си мисии, той бе ходил по места, където нито един човек не би отишъл. И преди се бе изправял пред добре въоръжени войски. Беше най-храбрият, най-решителният и най-безразсъдният мъж, когото познаваше. Щеше да дойде. Но дотогава тя бе пленница на Рамзи, инструмент за отмъщение срещу мъжа, когото обичаше.

Отблъсна ръката на пазача и пристъпи сама към платформата. С изправени рамене, полюшващи се нежно бедра, със стегнато гърло. Видя как веждите на Рамзи трепнаха едва доловимо, очите му се присвиха за миг и смелостта й избуя. Бъди загадка за мъжете. Не показвай никакви чувства. Привлечи вниманието им. Та нали бе гледала как Рейна омагьосваше всички само с танца си. Но Рейна владееше изкуството да съблазнява и омагьосва, без да се бои, че ще изгуби играта. Имаше и закрилата на Омар, независимо от безразличието му към женските й прелести. Рамзи и обстоятелствата бяха съвсем различни. Доминик не разполагаше със силен покровител. Освен това бе напълно неопитна в изкуството да съблазнява мъжете с танц.

Приближи още повече до Рамзи. С огромно усилие на волята успяваше да изглежда поне привидно спокойна.

От Рамзи се носеше миризма на спарено и вкиснато. Надяваше се, че собственото му зловоние ще му попречи да подуши страха й.

— Сега разбирам защо Хоксмур те е избрал — изрече със смразяващ глас и поглед, прикован в гърдите й. Нужно й бе цялото й самообладание, за да не се отдръпне, когато той повдигна с върха на сабята си сплетените пискюли, които закриваха зърната й. Очите му се присвиха още повече. Погледът му сякаш проникваше през тънката материя. — Ако те бях видял по-рано, тази сутрин нямаше да спя сам. — Погледна в очите й. — Ти негова любовница ли си или съпруга?

— Нито едното, нито другото. — Гласът й прозвуча дрезгаво от напиращите чувства. Проклети сълзи, които пареха очите й! Проклети да са чувствата, терзаещи душата й! За да спаси Николас, трябваше да го предаде, да пожертва тялото и душата си. Би направила всичко. Но нямаше да позволи той да се превърне в уязвима играчка в ръцете на този дявол! Всяка връзка с нея — любовна или брачна — би го направила слаб и безпомощен.

Рамзи хвърли остър поглед към Халид. Бедуинът примигна и пристъпи от сенките.

— Тя лъже, Рамзи, за да спаси и себе си, и него. Иска да си мислиш, че той няма да дойде за нея, че тя не означава нищо за него. Кучка! В Тенерифе спа в едно и също легло с него. Дошла е с него от Лондон, за да търсят „Котешкото око“.

Рамзи сви презрително устни.

— И защо да ти вярвам, Халид? Искаш да ме убедиш, че няма да спечелиш нищо от цялата работа, така ли? — Обърна се към Доминик. — Ще разбера, ако ме лъжеш.

— Да — изрече младата жена. — Знам, че ще разбереш. Но за разлика от Халид, аз не бих си позволила да крия безценни камъни в джобовете си, докато се кълна, че ти казвам истината.

Лицето на Рамзи се вкамени.

— Какво ще отговориш на това, Халид?

Смехът на бедуина прозвуча доста неуверено.

— Тя изопачава истината. Опитва се да спечели доверието ти за моя сметка.

— Ако тя е достатъчно умна, за да използва ситуацията в своя полза, тогава е по-добре да вярвам на нея, отколкото на теб. Тази жена подушва глупака, също като мен. — Без да откъсва блесналия си поглед от Доминик, той кимна към пазачите.

Халид започна да трепери неистово.

— Не, Рамзи… трябва да ме изслушаш… Хоксмур й го е дал! И аз възнамерявах да ти го дам веднага след като… аах!

Пазачите го сграбчиха и претърсиха — единият донесе на Рамзи пръстена.

Пръстите на Рамзи се свиха около украшението и той погледна младата жена. Гласът му бе леден.

— Ти разобличи един предател и ми даде пръстена си. Но аз се нуждая от много повече, за да ти повярвам.

Доминик пое дълбоко дъх, опитвайки се да говори колкото се може по-спокойно.

— Миналата нощ бях изведена от двореца с помощта на едно слабичко момиче. Тя се появи в стаята ми и ми предложи начин да избягам, какъвто отдавна търсех. Напуснах двореца не по принуда, а по собствено желание.

Ръцете на Рамзи се свиха и острието блесна на светлината на свещите.

— Искала си да си тръгнеш?

— Исках да се махна от Хоксмур. Той… — Гърлото й бе толкова свито, че думите едва се изтръгваха от гърлото й. Но в главата й изплуваха картини — видя го отново да крачи из стаята, докато тя се къпе, измъченото му лице, когато се откъсна от нея, после как плъзга пръстена на ръката й и й се кълне във вечна вярност. Този мъж, който би се опълчил срещу огромна войска, за да я спаси, се бе оженил за нея против волята си. Прозрението я озари като внезапна слънчева светлина, огряла студена и пуста земя. Едва не се задуши. Събра с мъка мислите си. — Той използва хората, без значение дали са мъже или жени. И аз… аз имах други планове. В тях не влизаше да бъда покорна жена в ръцете на един егоистичен мъж. Истина е, че дойдох с него, за да търся „Котешкото око“. Успях да го накарам да ме вземе на кораба си. От малка бях запленена от легендата, както и мнозина други. Но не дойдох, за да завладея тази легенда, каквато е целта на Хоксмур. Аз искам повече. Дойдох, за да открия мъжа, който я притежава. — Сведе клепачи и продължи е дълбок глас. — Дойдох, за да открия теб. Някога Хоксмур е отнел твоята жена. Сега ти можеш да вземеш неговата.

Халид изруга гневно от ъгъла и се впусна в обидна тирада за измамните жени, с които е пълен светът, но погледът на Рамзи го накара да млъкне.

— Завържете го на коловете! — заповяда той. Очите на Халид щяха да изхвръкнат от орбитите.

— Не! — изкрещя бедуинът. — Рамзи, в името на Аллах, не и на коловете! Нима ще изтезаваш човека, който ти доведе Хоксмур?

Рамзи взе пръстена между двата си пръста, вдигна го на светлината и притвори едното си око.

— Ти си само една свиня, Халид. Ти ме предаде. Това е краят. Няма да те изтезавам дълго. Денят е горещ и слънцето е силно. Не се бой, ще умреш бързо. — Отчаяните вопли на Халид изпълниха палатката, докато пазачите го извеждаха. Рамзи впи изпитателен поглед в Доминик. Младата жена имаше чувството, че той прониква до дъното на душата й, че отгатва отвращението, което изпитва към него, премесено със съжаление към безпомощния и глупав Халид. Ала дори и да бе забелязал, не го показа. — Излезте всички! Ще ви повикам, когато имам нужда от вас. Дотогава никой да не влиза.

Един от пазачите пристъпи към Рамзи и се наведе над ухото му. Доминик изтръпна, когато върхът на ножа му отметна пискюлите, които скриваха слабините й.

— Забравяш, че тя е само една жена — изръмжа той на пазача, без да откъсва поглед от бедрата й. — Няма оръжие, както сам виждаш, а аз съм въоръжен. Върви си.

Пазачът се поколеба. Рамзи го изгледа. Лицето му стана зловещо като смъртта. Пазачът пребледня. Адамовата му ябълка заподскача в гърлото. Доминик бе сигурна, че едва се сдържа да не побегне от страх за живота си. Но Рамзи бе изключително подвижен за мъж с такива огромни размери. Надигна се от креслото с бързината на мълния. Доминик политна и се свлече на колене върху стълбите на платформата. Погледна към масивния гръб на Рамзи и разкрачените му крака. Ръката му замахна встрани, нещо избълбука и пазачът падна с глухо тупване на пода. Смразена от ужас, младата жена се взираше в безжизнените очи на мъжа и в локвата кръв, която бързо се образуваше върху килима. Едва не се задави. Побърза да се извърне, опитвайки се с все сили да спре треперенето на тялото си, ала не й се удаде.

Рамзи избърса ножа в бедрото си и се извърна към Доминик. Устата му бе отворена, гърдите му тежко се повдигаха, а очите му мятаха мълнии.

— В моя лагер няма място за предатели или за хора, които не биха пожертвали живота си за моята кауза. Този беше млад и глупав. Мислеше си, че е по-умен от мен. И преди ми е създавал главоболия. Знаеше, че рано или късно това ще се случи.

Останалите мъже минаха покрай безжизненото тяло и се изнизаха навън. Доминик се изправи, опитвайки се да запази самообладание и да се съсредоточи върху плана си дори при тази невиждана жестокост. Беше сигурна, че Рамзи е луд. Той закрачи напред-назад пред позлатения си трон. Ръката му, държаща ножа, се свиваше и отпускаше ритмично. От челото му потекоха струйки пот. Той ги избърса с ръка и впи поглед в нея също като звяр, дебнещ плячката си. Това не бе опитният водач, който със самообладание и вещина би повел хората си към съдбата им. Не, този мъж бе един извратен и самонадеян луд, разяждан от подозрения. Затова, и бе убил без никаква причина, само по прищявка. Доминик издържа пронизващия му поглед без да трепне, със спокойствие, на каквото не бе и помисляла, че е способна.

— Имаш ли вино? — попита тя.

Той спря и хвърли поглед към задния ъгъл на палатката.

— Предпочитам опиум — рече и се пресегна към нещо зад трона.

— Тогава по-добре седни. — Тя се извърна и бавно пристъпи към малката масичка в ъгъла. Впери поглед в кристалните гарафи и усети как коленете й се разтреперват. Какъв дявол я бе накарал да помисли за вино?

Кристалните чаши звъннаха зловещо, докато сипваше от гарафата. Преглътна с усилие, извърна се и едва не изтърва чашите. Там, скрита зад голям диван, в сянката до стената, беше поставена малка дървена клетка. Вътре се бе свило малко момче, обхванало с ръце тънките си крака. Около глезена му имаше дебела желязна верига, прикована към пречките на решетката.

Огромни кафяви и тъжни очи срещнаха нейните. Сърцето й се сви от мъка и тя прехапа устни в усилието да се сдържи да не се хвърли към детето. „Синът на бей Хамуда“.

Събра всичките си сили, за да мине покрай малкия пленник, без да каже нищо. Знаеше, че Рамзи не сваля поглед от нея. Държеше нещо, което й заприлича на дълга ваза с два странно извити накрайника, които стърчаха нагоре. Той поднесе пламъка на свещта към долния накрайник. Секунди по-късно течността в стъклената купа започна да бълбука и някакъв бял дим се изви от горния накрайник. Рамзи прилепи устни към него и вдъхна дълбоко, а очите му се изцъклиха. Задържа дъха си и после изпусна дима от ноздрите си. Въздухът се изпълни с остра миризма. Очите му заискриха с особена светлина. Отново поднесе накрайника към устата си. Изведнъж Доминик осъзна, че той бе пленник на опиата, също както тя бе негова пленница. По време на война трябва да се възползваме от слабостта на врага. Нима Хоксмур не й го бе казал?

Внезапно ръката на Рамзи се стрелна и сграбчи толкова силно китката й, че тя изтърва чашите. Червеното вино се разля като кръв върху елечето й и изпръска гърдите на Рамзи. С нечовешки вик той зарови лице в пазвата й и замляска шумно като изгладнял мъж. Доминик с огромно усилие потисна отвращението си и се застави да не се отдръпне. Бягството бе невъзможно. Ръката му я стискаше като с железни клещи. Щеше да я убие, ако дори за миг се възпротиви. Без да се замисли, щеше да пререже гърлото й. Как си бе въобразила, че би могла да го води за носа?

— А сега, мое котенце — завалено изрече той и вдигна замъглените си очи към нея, — ще ми докажеш верността си.

Доминик замръзна и мислено се помоли. Очакваше да разкъса елечето й и да я тръшне на пода. Огледа се диво и зърна ножа му до креслото на пода. Дали можеше да го достигне?

Но колкото и да бе странно, изглежда мислите му бяха другаде. Повдигна наргилето към устните й.

— Опитай го. — Беше заповед. Ръката му сграбчи главата й и насила приближи устните й към накрайника. Течността продължаваше да клокочи. Димът се извиваше около нея. изпълваше дробовете й със сладникавата миризма на гнило. — Дишай и ще познаеш насладата. Дишай, котенце, дишай.

 

 

Когато Николас видя патрулите, охраняващи южната страна на лагера на Рамзи, осъзна, че животът му зависи от една своенравна жена, която имаше твърде високо мнение за способностите си, и от двамата мъже, които презираше най-много на този свят. Още по-голяма подигравка със здравия разум бе фактът, че нито за миг не бе помислил за това в Тунис. Ала нима имаше друг избор? Нямаше време, нито търпение да обмисли и други възможности.

Както бе предположил, патрулът веднага го забеляза. Виковете на стражите се понесоха над пустинята. Само след миг смушкаха конете си и препуснаха в галоп към него. Николас заби пети в хълбока на коня си и се понесе напред, без да спира да се удивлява на скоростта на жребеца си. Накара ги да го следват през пустинята, увеличавайки бързо разстоянието помежду им. Макар че бе спирал само веднъж, за да го напои, конят бе издържал непоносимата жега с лекота. Дишането му бе дълбоко и равно и се носеше уверено по горещия пясък. Нито един английски жребец не можеше да се сравнява с чистокръвните коне от конюшните на бей Хамуда. Николас можеше единствено да се надява, че войската на Перно е снабдена със същата порода коне.

Докато пазачите се приближаваха, се молеше да не забележат, че идва от юг, макар че Тунис се намираше на север от лагера.

Дръпна поводите на коня си и вдигна ръце към небето — знак, че се предава. Горещият вятър издуваше ризата му, която след миг прилепваше към запотените му гърди. Виждаше се, че не носи оръжие. Съмняваше се обаче, че това щеше да ги настрои по-благосклонно. И се оказа прав. Когато го довлякоха до лагера на Рамзи, едното му око бе подуто, от носа му течеше кръв, а лицето му бе насинено. Освен това пазачите се бяха постарали да му счупят поне няколко ребра. Очевидно доволни от себе си, те щяха тутакси да го въведат в една голяма палатка, ако пазачът на входа не ги бе спрял.

Докато двамата бедуини и пазачите спореха кой има по-висок ранг, Николас огледа лагера. Бяха издигнали високи дюни, които го ограждаха като крепостна стена от пясък. Разположен сред дълбоките окопи, лагерът оставаше незабелязан чак докато ездачът не се озове пред него, а тогава вече бе късно да обърне и да се върне. Хората на Рамзи бяха добре въоръжени, но изглеждаха уморени, зло нахранени и без съмнение обезверени. Явно нямаха голяма полза от „Котешкото око“, което според легендата трябваше да ги направи непобедими и силни.

Погледът на Николас бе привлечен от група бедуини, скупчени около мъж, който лежеше върху пясъка. Мъжът бе гол, а кожата му — болезнено бяла. Трима пазачи завързаха глезените и китките му към коловете, забити на разстояние в пясъка. Обиждаха го, ритаха го грубо в ребрата, а после го оставиха там да крещи от агония и страх, да бъде опечен жив под безмилостните лъчи на слънцето.

Николас се взря в нещастника, който му се стори смътно познат. Но забрави за него, когато завесата на палатката се отвори с плющене и бедуините го набутаха в полумрака. Въздухът бе натежал от сладникавата миризма на опиум. Николас се изкашля, за да прочисти дробовете си. Примигна, тъй като очите му смъдяха от дима. Пазачите му се спряха мълчаливо пред края на един червен килим, който покриваше палатката, все едно бе приемната зала на някой дворец. Изведнъж Николас долови някакъв звук в тишината — тихо и ниско тананикане. Женски глас, който се носеше из натежалия въздух. Беше чувал тази мелодия, но не можеше да си припомни къде. Но не мелодията го омагьоса, не тя възпламени кръвта му и не тя го накара да се разтрепери до дъното на душата си. Това беше нейният глас. На Доминик. И тя си тананикаше циганската sardana. Подобно на видение изплува иззад пелената от дим, дългите й стройни крака шумоляха в прозрачната коприна, а разпуснатата й коса се стелеше до средата на бедрата като червеникавокафяв облак. Беше се превърнала в такава изкусителка, че и Рейна би й завидяла. Въпреки волята си и обстоятелствата Николас усети как цялото му тяло се втвърдява и трябваше да стисне здраво юмруци, за да не се втурне към нея и да не я сграбчи в обятията си. Тя мина с плавна стъпка покрай него, без дори да го погледне, сякаш изобщо не го познаваше. Вместо това погледът й се плъзна по лицата на пазачите — обходи ги един по един, подканващо им се усмихна, сякаш им даваше обещания, които тялото й щеше да изпълни. Гледайки как ханшът й се извива и гърдите й се полюшват изпод елечето, Николас почти повярва на тези обещания.

Неговата съпруга. Да се люби в стая, пълна с бедуини. Дано да имаше твърде основателна причина за това! Николас започна да вярва, че тази жена е способна на всичко. Лицето й оставаше безизразно, по него не премина никаква сянка на разпознаване, не се отразиха никакви предателски чувства като облекчение, любов…

Не. Тя не бе напуснала доброволно Тунис, въпреки че по всичко изглеждаше, че се чувства много добре тук. Това бе великолепно представление и нищо повече, предназначено да обърка всички, в това число и самия него. Един брак по принуда не би накарал Доминик да потърси убежище в лагера на неговия заклет враг. Навярно й трябваше време, за да свикне с идеята за брака им, но нима заради това би се решила на подобно предателство? Никога!

Но какво й бе сторил опиумът?

Погледът му обходи вътрешността на палатката. Рамзи се бе проснал в някакво смешно подобие на трон в средата на една платформа. В скута си крепеше стъклено наргиле с опиум, очите му бяха притворени. Приличаше на заспал. Но Николас знаеше, че наблюдава Доминик, както и всички останали мъже в палатката. Тя бе твърде привлекателна.

— Завържете го — рече внезапно Рамзи, без да помръдва. Повлякоха го към масивния дървен стълб в средата на палатката, който приличаше на уред за мъчения. Оковаха китките и глезените му с тежки белезници, висящи от дебели вериги, прикрепени към стълба.

Рамзи цъкна с език и пазачите излязоха. Доминик продължи да танцува и да тананика с дрезгавия си, дълбок глас. Тя се движеше из палатката и в един миг приближи толкова много до Рамзи, че Николас бе сигурен, че негодникът е усетил горещия й дъх. Тя дори се наведе ниско, давайки му възможност да види гърдите й. Жестът й бе достоен за най-съблазнителната циганска танцьорка. Но Рамзи не посегна към нея, както би направил Николас, ако имаше възможност. Или може би тя се извъртя твърде бързо и замаяният от опиум арабин не можа да я стигне. Доминик се спусна надолу по стълбите и се завъртя в средата. Ръцете й бяха високо вдигнати, косите й се вееха край нея, а гласът и се извиси в тревожно кресчендо. После тя падна на пода, изпускайки лека въздишка.

Рамзи се наведе към наргилето с опиум. Доминик се надигна, обърна се с гръб към арабина и бавно припълзя към Николас. Лицето й приличаше на каменна маска, въпреки че страните й пламтяха от танца. Очите й изглеждаха пусти и отсъстващи — една бледа сянка на дълбоките и блестящи очи, които той помнеше. Това му подейства като силен удар в корема. На устните му напираха думи, несвързани брътвежи за вечна любов.

Тя се изправи пред него, неговата съпруга, задъхана и запотена, с прилепнала коприна по чувствените извивки на тялото, с устни, извити в недвусмислена покана. Нещо проблесна за миг в очите й, нещо, което възроди надеждата в гърдите му. И тогава тя разтвори устни и го заплю в лицето.