Джули Гарууд
Разбивач на сърца (37)

ТРИДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА

Когато Ник заведе Лорен в болницата, Ноа вече беше в хирургията. Томи, все още облечен с окървавените одежди, изтича долу в кабинета за приемане на спешни случаи, когато разбра от една медицинска сестра, че Лорен също е докарана тук.

Изпадна в паника, докато не я видя. Изглеждаше така, сякаш е преминала през ада. Едва дишаше, но успя да му се усмихне с усилие. Ник седеше до нея, обвил ръка около кръста й. Томи си помисли, че той изглежда още по-зле от нея, което означаваше, че изглежда направо ужасно. Лицето на Ник беше сиво, погледът му — измъчен.

— Ами Ноа? — попита Ник. — Как е той?

— В момента го оперират — отговори Томи. — Докторът ми каза, че куршумът не е засегнал важни органи, но е изгубил много кръв. Ще се оправи. Просто ще му трябва време да възстанови силите си.

— Откога е в операционната? — попита Ник.

— От двайсетина минути. Познаваш Ноа. Той е як като камък.

Лорен се отпусна тежко и сложи глава на рамото на Ник. Ръката й беше в скута му и той я стискаше здраво. Цялото тяло я болеше, пулсираше от болка. Искаше да си почине, но когато затвори очи, стаята започна да се върти около нея.

— Къде, по дяволите, е докторът? — нетърпеливо попита Ник.

— Току-що му изпратиха съобщение по пейджъра — отговори Томи. Той се приближи до сестра си и нежно отмахна косата от лицето й. — Ще се оправиш. — Постара се гласът му да звучи уверено, но не се получи.

— Да, ще се оправя. Просто съм уморена.

— Можеш ли да ми кажеш какво се случи? Ти вървеше точно зад мен, когато изнасях Ноа от църквата.

— Той беше там и ме извика. Помоли ме да му помогна. Май ми каза, че е ранен.

— Кой те извика?

— Джъстин Брейди — отговори тя. — Само че той всъщност не беше Джъстин. — Лорен вдигна поглед към Ник. — Тръгнах към него, но изведнъж твоят глас прозвуча в главата ми…

— Какво ти казвах?

— „Не вярвай на онова, което ти казват“. Знаех, че в този човек има нещо, което не е наред и тогава видях ръкавицата. Струва ми се, че това беше хирургическа ръкавица. — Тя погледна към Томи и добави: — Опитах се да избягам, но той се втурна след мен и следващото нещо, което си спомням е, че се свестих в пикапа. Беше махнал вътрешните дръжки на вратите и не можех да изляза. Томи, той ми показа снимка на жена си. Беше на пикника и ми показа снимка. Трябва да я е откраднал от някого.

— Нека да говорим за това по-късно — предложи свещеникът, като забеляза колко е разстроена. — Сега не мисли за него.

— Томи, иди да накараш проклетия доктор да побърза — извика Ник.

Докторът, слабоват мъж на средна възраст на име Бенчли, дръпна завесата тъкмо когато Томи тръгваше да го търси. Той погледна Лорен и след това нареди на Ник и Томи да излязат. Подходът му към болните беше достоен за доберман. Кресна на сестрата да дойде да му помогне, изгледа свирепо Ник, след като той не се помести от кушетката и отново му нареди да напусне.

Ник отказа да изостави Лорен. Но не го направи особено дипломатично, тъй като страхът го караше да се държи войнствено и враждебно. Ала не съзнаваше, че се е изправил срещу един също толкова войнствен човек. В продължение на дванайсет години доктор Бенчли бе работил в Лос Анджелис в приемна за много тежки спешни случаи. Всичко това му беше добре познато. Нищо не можеше да го стресне, нито дори един въоръжен агент на ФБР с налудничав поглед.

Томи се намеси и избута Ник от кабинката, преди да е избухнал.

— Остави го да я прегледа — каза той. — Той е добър лекар. Ела да седнем в чакалнята. Ако си близо до вратата, ще можеш да виждаш завесата.

Ник се съгласи, но не можа да седне, крачеше нервно напред-назад.

— Защо не отидеш горе да почакаш — предложи Ник. — Накарай сестрата да ми изпрати съобщение на пейджъра, когато Ноа излезе от операционната. Искам да поговоря с лекаря.

— След минутка ще се кача — обеща Томи. — Но искам да остана тук, докато Бенчли прегледа Лорен.

— Томи, аз едва не я убих, мътните го взели. Психопатът я беше приковал към себе си с опрян нож в гърлото. Никога през живота си не съм бил толкова изплашен. Една секунда. Толкова щеше да му отнеме да й пререже артерия. И всичко е по моя вина. Трябваше да се досетя.

— Да се досетиш за кое?

Ник не му отговори веднага. Той преживяваше отново онези ужасяващи мигове, когато бе изпълзял на балкона и бе видял Лорен в ръцете на Старк.

— Трябваше да проумея какво става, преди той да е имал шанс да я отвлече. Поради моята непредвидливост Лорен едва не изгуби живота си, а Ноа беше прострелян.

Томи никога не беше виждал Ник толкова разстроен.

— Престани да се самобичуваш и ми кажи какво стана. Какво е трябвало да проумееш?

Ник потърка челото си и се облегна на стената. Погледът му беше отправен към завесата. Той му разказа всичко и когато приключи, на Томи му се наложи да седне.

— Боже мой, можеше да ви убие и двамата. — Той тежко въздъхна и след това се изправи. — Нали знаеш, че щях да ти кажа, ако смятах, че си се провалил.

— Може би.

— Но ти не си се провалил — натъртено каза Томи. И Пит не е проумял какво става. Ти си вършил работата си, защити сестра ми и спаси живота й.

— Тя сама си помогна. Аз нахълтах, въоръжен до зъби, а тя закова онзи кучи син с безопасна игла. Заби я направо в окото му.

Томи потръпна.

— Дълго ще сънува кошмари.

Една медицинска сестра дойде да извика Ник, агент Уесън го търсел по телефона. Томи остана в чакалнята. Случайно погледна надолу и едва тогава осъзна, че все още е облечен с белите одежди, просмукани с кръвта на Ноа.

— Уесън е открил детонатора. Бил е монтиран в ключ за гаражна врата — каза Ник, когато се върна.

— Ами бомбата?

— Абатството е отцепено, а звено от сапьори пристига с хеликоптер.

— Знаеш ли какво, Ник, имаме късмет, че никой друг не е ранен.

Той се стараеше да отвлича вниманието му, защото усещаше, че търпението му вече е изчерпано. Не искаше да връхлети в кабинета за прегледи.

— Защо толкова се бави тоя доктор?

— Преглежда я внимателно.

— Ти си дяволски спокоен.

— Единият от нас трябва да е спокоен.

— Ако бях на твое място и моята сестра беше там вътре, щях направо да се побъркам.

— Лорен е силна жена.

— Да, силна е, но човешката издръжливост си има граници.

Завесата се разтвори и медицинската сестра, която бе асистирала на доктора, излезе. Отиде до бюрото и вдигна слушалката на телефона.

Докторът остана с Лорен. На четири очи с пациентката неговият подход претърпя коренна промяна. Той беше любезен, мил и нежен. Сложи й обезболяваща инжекция и почисти раната. А след това я покри с марля, за да я предпази, докато пластичният хирург дойде да я зашие. Опипа мястото около лявото й око, но дръпна ръката си, когато тя потръпна от болка.

— Имате огромна синина.

Докторът й каза, че я праща на рентген. Подутината в основата на черепа й го притесняваше и искаше да се увери, че не е получила мозъчно сътресение.

— Ще останете тук за през нощта, за да сте под наблюдение.

Сложи още една лепенка, за да прикрепи по-здраво марлята, и отбеляза:

— Научих какво се е случило в църквата. Имате късмет, че сте жива.

Лорен се чувстваше объркана. Беше й трудно да се съсредоточи. Струваше й се, че лекарят й е задал въпрос, но не беше сигурна в това, а и бе прекалено уморена, за да го помоли да го повтори.

— Сестрата ще ви помогне да облечете болнична нощница.

Къде ли беше Ник? Дали не стоеше отвън заедно с брат й, или си бе тръгнал? Искаше й се той да я вземе в прегръдките си. Помести нозете си и прехапа устни, за да не извика от болка. Имаше чувството, че кракът й гори.

Докторът понечи да си тръгне, когато я чу да шепне:

— Струва ми се, че пак кърви. Може ли да ми дадете малко лейкопласт?

Бенчли се обърна.

— Трябва да зашият раната на ръката ви. Нали ви казах, че пластичният хирург е тръгнал насам?

Говореше така, сякаш тя беше дете. После вдигна два пръста и я попита колко са.

— Два — отговори тя, като присвиваше очи срещу миниатюрното фенерче, с което той осветяваше зениците й. — Говорех за крака си — обясни му тя.

Все повече й се гадеше и дълбокото дишане не й помагаше. Бенчли повдигна полата й и видя изцапания й с кръв комбинезон.

Отметна го над коляното и повдигна крака й. Прегледа кървавата рана.

Тя не можеше да я види. Пречеше й полата.

— Просто ми трябва малко лейкопласт — настоя Лорен.

— Да, наистина — съгласи се той. — Но първо ще се наложи да извадим куршума.

 

 

Хирургът беше много натоварен тази вечер. След като свали шапката си, той отиде в чакалнята, за да съобщи, че Ноа е в залата за следоперативно лечение. Той увери Ник и Томи, че не е имало никакви изненади или усложнения и че агентът ще бъде добре. После се обърна да си изтърка отново ръцете и да се заеме с Лорен. Докато оперираше крака й, заши и раната на ръката й.

Една медицинска сестра връчи на Томи часовника и годежния пръстен на сестра му. Без да се замисли, той ги подаде на Ник.

Лорен не остана дълго в операционната и за известно време двамата с Ноа бяха в залата за следоперативно лечение. Все още беше под упойка, когато я откараха с количката в отделна стая.

След като провери как е Ноа, Ник отиде в стаята на Лорен и остана там през цялата нощ. Веднага щом закараха Ноа в интензивното отделение, за да могат непрекъснато да следят състоянието му, Томи отиде в абатството да се преоблече. След това се върна в болницата и седна при Ноа.

Пит Моргенщерн пристигна около два часа след полунощ. Първо отиде да види Ноа. Томи бе заспал на стола си, но се събуди, когато Пит влезе. Двамата излязоха в коридора да си поговорят. Тогава Томи му обясни къде може да намери Лорен и Ник.

Лорен спеше неспокойно. В редките моменти, когато идваше на себе си, викаше името на Ник. Бавно се отърсваше от упойката. Трудно й беше да отвори очи, но усещаше, че той държи ръката й, и отново заспиваше, успокоена от гласа му.

— Ник?

— Тук съм.

— Струва ми се, че щях да повърна върху доктор Бенчли.

— И хубаво щеше да направиш.

Измина още един час.

— Ник?

— Все още съм тук, Лорен.

Тя усети как той стиска ръката й.

— Каза ли на Томи, че спахме заедно?

Настана тишина, но след това Ник отговори:

— Не, но ти току-що го направи. Той е тук.

Тя заспа, но този път нямаше сънища, нито кошмари.

Когато Пит влезе в болничната стая, видя, че Ник се е навел над Лорен. Той остана да го наблюдава как й слага годежния пръстен и закопчава часовника на китката й.

— Как е тя? — попита тихо, за да не я обезпокои.

— Добре е.

— Ами ти?

— По мен няма нито една драскотина.

— Не за това те питах.

Излязоха в коридора да поговорят. Пит предложи да слязат долу в закусвалнята, но Ник не желаеше да остави Лорен.

Седнаха в коридора на столове, които Пит донесе от стаята на сестрите.

— Дойдох тук по две причини — започна той. — Първата беше да видя Ноа, разбира се.

— А другата?

Пит въздъхна.

— Да поговоря с теб и да ти се извиня.

— Аз съм човекът, който забърка тая каша.

— Не, това не е вярно — рече Пит. — Аз обърках всичко. Трябваше да те послушам. Когато арестуваха Бренър, ти ми каза, че нещо не е наред. А как реагирах аз? Пренебрегнах всичко онова, на което съм те учил. Бях толкова сигурен, че заради дребните подробности не виждаш главното, поради личната си ангажираност при този случай. А не обърнах внимание на интуицията ти. Тази грешка никога повече, няма да се повтори. Съзнаваш ли колко близко до катастрофа бяхме този път?

Ник кимна. Облегна гръб на стената и изпъна уморено крака.

— Много хора щяха да бъдат убити, ако бомбата беше гръмнала.

Пит започна да разпитва Ник и не спря, докато не научи всичко до най-дребните подробности.

— Прочитането на онази статия във вестника… Да, именно това го е подтикнало — рече Пит.

— Предполагам.

— Чул си да казва на Лорен, че жена му била почти съвършена.

— Да — отвърна Ник. — Жената на Старк трябва да е знаела какво я чака. Щом веднъж е решил, че не е възможно да я усъвършенства повече, че тя е самото съвършенство, той е щял да я убие. Точно както е убил и майка си. Като знам всички подробности сега, струва ми се, че тя наистина е превъртяла и затова е отвлякла момченцето.

— Никога няма да разберем какви са били мотивите й — умислено отбеляза Пит. — Може да се е надявала семейството да промени нещата.

— Искала е да го превърне в любящ баща?

— Нещо такова.

— Според мен тя е искала да сложи край на всичко… Да ни накара да заловим нея вместо него.

Пит кимна.

— Може и да си прав. — После попита: — Ами Лорен?

— Докторите казват, че ще се оправи.

— Ще останеш ли още до нея?

Ник разбра какво го пита Пит.

— Ще остана достатъчно дълго, за да мога да й кажа колко много съжалявам, че я забърках във всичко това.

— А после?

— Заминавам си. — Вече беше взел решение.

— Разбирам.

Той погледна Пит.

— По дяволите, наистина мразя да се държиш така! Говориш ми като психиатър.

— Ник, не можеш да предпазиш сърцето си. Бягството няма да реши проблема ти.

— А ти ще ми кажеш точно какъв ми е проблемът, нали?

— Разбира се — с готовност се съгласи Пит. — Любовта към Лорен те превръща в човешко същество и именно това те плаши. Толкова е просто.

— Аз не бягам. Връщам се на работа. Какъв живот бих могъл да й предложа? Тя заслужава да бъде щастлива и да живее в безопасност, по дяволите, а аз не мога да й гарантирам това. Старк използва нея и Томи, за да се добере до мен. Това може да се случи отново. Само един Бог знае колко врагове съм си създал, откакто работя за теб. Ами ако някой друг смахнат започне да я преследва? Не, не мога да позволя това да се случи. Няма да поема този риск.

— Значи ще живееш още по-изолирано отпреди? Така ли? Взел ли си вече решение? — притисна го Пит.

Той съзнаваше, че няма да спечели в този спор, но се почувства задължен да продължи:

— Психиатрите са обучени да забелязват дребни неща. Ние наблюдаваме внимателно.

— Е и какво от това!

— Когато влязох в стаята на Лорен, забелязах, че слагаш годежния пръстен на ръката й. Това ми се видя много любопитно.

Ник не можеше да обясни действията си.

— Не исках Лорен да се събуди и да си помисли, че го е изгубила. Тя може да го върне в магазина и да получи обратно парите. Това е всичко.

— Още няколко думи и ще престана да ти досаждам. Обещавам. Всъщност ще ти задам един въпрос.

— Какво ще питаш? — Ник имаше много нещастен вид.

— Откъде ще намериш сили да я напуснеш?