Джули Гарууд
Разбивач на сърца (22)

ДВАДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

Онова, което за едни е боклук, за други може да се окаже съкровище. Във всеки случай на това се надяваше Лорен, докато преравяше дузина мухлясали кутии със старо, изядено от молците бельо и счупени джунджурии, които някой бе струпал в мансардата преди повече от петдесет години. Когато приключи работата си за деня, белият й панталон вече бе станал сив. Тя кихаше постоянно от миризмата на плесенясал картон. За нещастие не успя да открие тук безценни платна на Ван Гог или Дега. Всъщност не намери нищо друго, освен ненужни вехтории, но отказа да се предаде. В края на краищата работата едва сега започваше. Оставаха й още около шейсет запечатани кашона, които да прерови.

На път към колата Ник й помогна да смъкне боклука по стълбите.

— Имаме ли време да спрем при шивачката, за да си взема шаферската рокля? — попита тя.

— Разбира се, стига да побързаме. След час трябва да посрещнем Томи и Ноа. Имаме достатъчно време да вземем душ и да се преоблечем.

Щом пристигнаха у дома, тя изтича нагоре по стълбите и едва не се блъсна в Джо, който слизаше.

— Току-що направих обиколката, всичко е здраво заключено — увери я той.

Ник внимателно разпери роклята върху масата в трапезарията и тръгна към кухнята да вземе нещо студено за пиене.

Лорен се разбърза да се приготви. Втори път нямаше да направи същата грешка и да излезе от банята, облечена с грозен, стар халат. Ето защо взе със себе си всичко, което щеше да й трябва, дори и обувките си с каишка около петата.

Двайсет и пет минути по-късно тя реши, че изглежда чудесно. Тази вечер щеше да покаже на какво е способна. Затова облече роклята — къса, черна, а материята й съдържаше достатъчно ликра, за да прилепва на подходящите места. Квадратното деколте показваше съвсем мъничко от вдлъбнатината между гърдите. Откакто се беше преместила да живее в Холи Оукс, бе обличала роклята само веднъж, когато изведе Мишел и Кристофър на вечеря, за да отпразнуват годежа им. Мишел я бе определила като „рокля-убиец“. Добави, че е неприлично благоприлична, подчертавайки, че това е най-сексапилната дреха на Лорен. Кристофър категорично се съгласи с нея.

Лорен се гласеше пред огледалото. Дори накъдри косата си, но тъй като нямаше никакъв опит, изгори ухото си. Впери поглед в отражението си и силно изохка. Защо ли си даваше толкова труд да изглежда хубава? Държеше се като тийнейджърка, преживяваща мъките на първата си любов.

Мили боже, дали не се влюбваше в него? При мисълта за тази възможност по гърба й пролазиха ледени тръпки. Щом приключеше работата си, той щеше да си замине.

„Това е налудничаво!“, прошепна тя и хвърли четката за коса на масата. Не можеше толкова глупаво да хлътне по приятеля на големия си брат.

Съвсем рухна психически, когато Ник влезе в стаята и почти не я забеляза. След като й хвърли един бърз поглед от горе до долу — вероятно за да се убеди, че не е разменила обувките си, — той й каза, че Пит е на телефона. И след като свърши разговора си с Джо, желае да говори с нея. Гласът му звучеше напрегнато и тя се зачуди защо ли изглежда толкова умислен.

Гледаше някъде през нея.

— Нищо важно — каза той. — Просто иска да чуе как се справяш.

Ник се отправи към банята, но минавайки покрай Лорен, го лъхна ароматът на парфюма й. Престори се, че не го е забелязал, точно както се беше престорил преди малко, че не е видял колко невероятно секси изглежда тя в тази тясна черна рокля. Докато не затвори вратата зад себе си. Тогава се облегна на нея, наведе глава и прошепна:

— По дяволите, аз съм в беда!

Отидоха да вземат Ноа и Томи с петнайсет минути закъснение. Ник подкара по алеята за коли зад сградата на абатството и спря пред стълбището. Двамата с Лорен тъкмо слизаха, когато Томи се появи на вратата и притича надолу по стълбите. Ноа не се виждаше никъде.

Той прегърна Лорен.

— Добре ли си?

— Чудесно — увери го тя.

— Върни се в колата. — Той отвори вратата, явно много разтревожен. — Ник, това е лоша идея.

— Къде е Ноа? — попита агентът. Той изчака Томи да се настани на задната седалка и се намести зад волана.

— Идва — отвърна Томи. — Хайде да вземем храна за вкъщи от някой ресторант и да отидем у Лорен да хапнем. Не ми харесва идеята тя да излиза на публични места. Опасно е.

Лорен се обърна, за да може да вижда лицето му.

— Томи, не мога непрекъснато да стоя заключена. Идеята е да ни виждат заедно, не помниш ли?

— Знам каква е идеята — троснато изрече той. — Предизвикай смахнатия и го накарай да те преследва.

— Той може да я преследва с години — тихо отрони Ник. — Но ние бихме предпочели това да стане по-скоро. Ще бъдем готови и ще го чакаме.

— Повтарям ви, че тази идея не е добра. Нещата може да се объркат…

— Ти знаеш ли, че има агенти, които ни наблюдават в момента? — прекъсна го Лорен.

Тя не беше сигурна дали това е вярно. Само се опитваше да успокои брат си.

— Къде са? — попита той и изви глава, за да погледне през задния прозорец.

— Не бива да ги виждаш — рече авторитетно Лорен.

Тогава Томи като че ли малко се успокои.

— Е, добре. Мамка му, забравих си портфейла!

— Не биваше да казваш това, докато не ти представят сметката в ресторанта — пошегува се Ник.

— Изчакайте ме само минутка.

Лорен видя как брат й изтича нагоре по стълбите и се скри отново в къщата.

— По-нервен е, отколкото беше в Канзас Сити.

— Напълно разбираемо е.

След минута Томи се появи. Слизаше, като вземаше по две стъпала наведнъж. Ноа го следваше по петите.

Именно в този момент Ник и Лорен забелязаха с какво е облечен Ноа. Ник пръв започна да се смее, но Лорен бързо се присъедини към него.

Беше се облякъл като свещеник — с черни одежди, черна свещеническа риза и бяла римска яка.

— Той ще отиде направо в ада — изпъшка Ник.

Лорен трябваше да извърне глава, за да престане да се киска.

— Мислиш ли, че носи пистолет? — попита тя.

— Задължително — отвърна Ник.

— През цялото време ли?

— Дори и нощем — успокои я той.

Ноа не си направи труд да ги поздрави. Той бе решен да накара Томи да се съгласи с него за нещо, за което двамата явно бяха спорили.

— Казвам ти, не е нормално!

— За теб може да не е — отвърна му Томи.

— За никого не е нормално — изсумтя Ноа.

Ник предположи за какво е тази караница.

— Обетът за безбрачие, нали?

— Да бе — възнегодува Ноа. — Свещеникът никога да не стигал до секс… Това просто не е справедливо.

Ник се разсмя. Томи поклати глава, а след това се опита да смени темата.

— Къде ще ядем?

Ала Ноа не желаеше да отстъпи. Той просто не можеше да преглътне обета за безбрачие.

— Това не е здравословно — продължаваше да нарежда агентът. — Ти дори не забелязваш всички тези жени, дето идват при теб. Така ли?

Томи започваше да губи търпение.

— Да, забелязвам ги — каза той. — Но не им обръщам внимание.

— Точно това имам предвид.

— Да, знам — сряза го Томи. — Не е нормално. Хайде сега престани.

Ноа реши да му угоди.

— По дяволите, много хубаво миришеш, Лорен. Или това ухание идва от Ник? — пошегува се той.

Преди някой от двамата да успее да отговори, Ноа вметна неочаквано:

— Не сте ли забелязали, че в тоя град има безбожно много пикапи? Те са навсякъде, дявол ги взел! Предполагам, че Уесън проверява номерата на всичките. Нали така?

Този въпрос сложи край на безгрижното настроение и разговорът стана сериозен.

— Днес по-рано му се обадих да разбера дали има някакви новини. Предполагах, че е проверил автомобилните номера на работниците в заведението на Лорен, но Уесън не пожела да ми каже нищо.

— Какво ти отговори?

— „Аз си върша работата“. Цитирам го точно.

Ноа въздъхна.

— Значи ние сме наемниците! Той ще ни държи настрана.

— Така изглежда.

— По дяволите, нямам намерение да работя на сляпо.

Томи започна да измъчва Ник с въпроси и предложения и когато паркираха колата зад ресторант „Роузбрайър“, Лорен вече бе загубила апетита си.

Ноа сграбчи Томи за ръката над лакътя, когато той се опита да излезе от колата.

— Виж какво, отче, стой до мен. Ако хукнеш пак нанякъде, собственоръчно ще те застрелям.

— Да, добре. Няма да се повтори.

Ноа се усмихна и доброто му настроение се възвърна. Томи слезе от автомобила и отвори вратата на Лорен. Тя спусна краката си навън и се изправи, като смутено придърпваше полата си.

Ноа тихо подсвирна от възхищение.

— Имаш красива сестра, Том.

— Не подобава на един свещеник да подсвирква, когато види хубава жена.

Ноа погледна към Ник.

— Не е спрял да ме критикува, откакто си сложих тази свещеническа яка. Аз се старая да бъда търпелив и полезен, но той ми създава трудности.

Томи тръгна напред заедно с Лорен, сведе глава към нея и взе да й говори нещо. Ник вървеше редом с Ноа.

— Полезен, в какъв смисъл? — попита той.

Ноа сви рамене.

— Предложих да отменя един от другите свещеници в изповедалнята, но Том изопачи всичко и не ми позволи.

Томи чу забележката и погледна назад.

— Разбира се, че няма да ти позволя.

— Твоят приятел взема твърде на сериозно тези свещенически работи.

— Всички свещеници вземат на сериозно работата си — каза Ник. — Аз трябваше да предупредя Томи за изкривеното ти чувство за хумор.

— Много е лесно да го раздразниш.

— Така е, защото знаеш как да му дърпаш конците.

— Ами Лорен?

— Какво имаш предвид?

Ноа му намигна.

— Вече започна ли да й дърпаш конците? Забелязах как я гледаше.

— Тя е забранена територия. Томи, изчакай ни — извика Ник. — Нека някой от нас да влезе пръв.

— Забранена територия за теб или за мен?

— За двама ни. Тя не е от онези жени, с които можеш да се мотаеш, без да си се обвързал.

Настланата с чакъл пътека завиваше покрай сградата. Ноа тръгна с големи крачки напред и изпревари Томи и Лорен, а Ник изостана. Двамата агенти бяха заети да оглеждат терена.

От двете страни на пътеката до вратата имаше големи теракотени саксии с червено и бяло мушкато, обсипани с цвят. „Роузбрайър“ беше една голяма къща във викториански стил, превърната в ресторант. Трапезарията беше богато украсена с кристални вази, пълни с пролетни цветя — имаше ги по всичките маси с бели покривки. Порцелановите сервизи изглеждаха стари и скъпи.

Въведоха ги в един салон в задната част на къщата с изглед към малко езеро с патици и гора. Посочиха им кръглата маса до прозореца, за да могат да се наслаждават на гледката, но Ноа кимна към една ъглова маса и поиска да седнат там.

Помещението беше пълно. Чуваше се говор и смях. Няколко семейства се хранеха заедно с децата си. Когато групата тръгна към ъгъла, всички обърнаха глави да видят Лорен. Дори децата я гледаха като хипнотизирани. Тя като че ли не забелязваше възхитените погледи на мъжете в ресторанта.

Келнерът премести малко по-напред масата, за да може Лорен да седне в ъгъла. Ник седна до нея. Ноа и Томи се настаниха срещу тях, но Ноа не понасяше да седи с гръб към помещението, тъй че измести стола си, за да може да вижда останалите клиенти. Ник започна да сваля сакото си, но се сети, че хората ще видят пистолета му, и отново го облече.

Томи не можеше да седи на едно място. През две секунди се обръщаше да огледа помещението. Мигновено вдигаше глава, щом наблизо избухнеше смях.

— Седни спокойно и се опитай да се отпуснеш — нареди му Ноа. — Привличаш вниманието на околните, като се въртиш така на стола. И престани да се вторачваш в хората. Не познаваш ли повечето от тях?

Томи поклати отрицателно глава.

— Не, не ги познавам. Именно затова ги оглеждам.

— Остави на нас да ги наблюдаваме — предложи Ник.

— А сега се заеми с менюто. Съгласен ли си?

— Опитай да се усмихнеш, Томи — прошепна Лорен.

— Предполага се, че тази вечер празнуваме.

— Аз ще поръчам бутилка шампанско — предложи Ник.

— Какво празнуваме? — попита Ноа.

Лорен протегна ръка напред.

— С Ник сме официално сгодени.

Тогава Томи наистина се усмихна.

— Значи ето защо си се издокарала така тази вечер. Дори си се гримирала. А ти никога не слагаш грим.

Знаеше, че брат й няма за цел да я накара да се почувства неловко, но въпреки това й се искаше да го ритне под масата, за да го принуди да млъкне.

— И косата ти изглежда по-различно.

— Накъдрих я. Нещо против ли имаш? Честно казано, това е дребна работа. А междувременно, ако някой те попита, да знаеш, че си във възторг от това, че ще се омъжа за най-добрия ти приятел.

— Добре — отвърна той.

— Всъщност може да се наложи наистина да се оженя за сестра ти — усмихна се Ник.

— Как така?

— Тя налетя на една приятелка…

— Лорна не ми е приятелка.

Ник кимна, но продължи:

— И Лорен е готова на всичко, за да не й позволи да се окаже права.

Томи се разсмя.

— Лорна винаги я дразни. Предполагам, че наистина ще ти се наложи да се ожениш за нея.

Той се облегна на стола си. Погледът му заподскача от Лорен към Ник. Накрая съвсем сериозно заяви:

— Знаете ли, че това съвсем няма да е лошо. Двамата някак си подхождате.

— Тя не иска да се омъжи за мен. Не съм бил достатъчно безопасен.

— Сватбата ще се състои в седем часа във втората събота на октомври и ти ще ни венчаеш — осведоми го Лорен. — Сигурна съм, че Лорна ще поиска да говори с теб, затова се прави на щастлив и не забравяй датата.

— Да, втората събота на октомври — повтори той. — Няма да забравя. Но когато всичко това приключи, ще ти се наложи да разкриеш истината на Лорна.

Лорен ядно поклати глава:

— По-скоро ще се преместя да живея другаде.

— Мислех, че ще се омъжиш за мен, за да спасиш репутацията си.

Тя повдигна рамене.

— Предполагам, че бих го направила.

— Бракът е свето тайнство — напомни им Томи.

— Не бъди толкова сериозен — усмихна се Лорен.

— С други думи, да лъжа най-безсрамно, така ли?

— Точно така — заяви сестра му.

— Добре, нека да те питам едно нещо. Ако ще ви венчавам с Ник, кой тогава ще те заведе до олтара?

— Не бях помислила за това — призна си Лорен.

— Имам идея — обади се Ноа. — Какво ще кажете аз да венчая Ник и Лорен, а ти, Том, да заведеш сестра си до олтара.

— Ето това се казва стратегия! — съгласи се Ник.

Томи изглеждаше разгневен.

— Добре, Ноа, хайде да си припомним правилата още веднъж. Ти не си истински свещеник, а това означава, че не можеш да венчаеш никого, не можеш да изслушваш изповеди и не можеш да си уреждаш срещи с жени.

Ноа се разсмя и с това привлече вниманието на останалите посетители.

— Дявол да го вземе, не се иска много, за да изкараш човек от кожата! Нали се преструваме, че Лорен и Ник ще се женят? Аз пък се преструвам, че ще ги венчая.

Томи погледна строго Ник.

— Абатът пое огромен риск заради Ноа. Пит го убеди да приеме нашия план. Той се съгласи да каже на всички, че Уесън е негов братовчед и че му е позволил да отседне във вилата. Човекът наистина е много любезен и услужлив — добави той. — Но не ни харесват хора, играещи ролята на свещеници, а Ноа обеща, че с нищо няма да дискредитира расото. А само пет минути след като напуснахме кабинета на абата, Ноа намигна на Сузи Джонсън и я нарече „миличка“.

— Играя ролята на приятелски настроен свещеник — обясни Ноа. — И все още смятам, че отчетата трябва да имат един свободен ден в седмицата за…

Томи го прекъсна:

— Да, знам, един свободен ден за секс. Не става!

Мобилният телефон на Ник иззвъня. Той слуша в продължение на минута, а след това каза: „Да, сър“, и затвори.

— Шерифът току-що е слязъл от един чисто новичък червен „Форд Експлорър“. Идва насам.

— Сам ли е? — заинтересува се Ноа.

— Така изглежда.

— Масонската ложа провежда седмичните си събирания тук — обясни Лорен. — Другите сигурно са на горния етаж в един от по-малките салони.

— Бренър член ли е на ложата?

— Струва ми се, да — отговори тя.

— Може би, след като се нахраним, ще отидем горе да го поздравим — подхвърли Ник. — На мен със сигурност ще ми хареса да се запозная с добрия стар Стиви Бренър.

Минута по-късно шерифът тежко влезе в преддверието. Облечен със сивата си униформа и с каубойски ботуши, той не си направи труд да свали шапката си. Ник видя как съдържателката на хотела взе листата с менюто и поведе шерифа нагоре по стълбите.

— Бренър е местният „играч“, нали? — попита Ноа.

— Така изглежда — отговори Ник.

— Какво означава това „местният играч“? — заинтересува се Томи.

— Тип, който се опитва да управлява града. Сиреч — местният бандит — обясни Ноа. — Във всяко малко градче винаги има поне по един такъв.

— Значи това представлява Бренър — рече Томи. — Той се опитва да управлява града, а моята сестра е единственият човек, който иска да застане на пътя му. — Той забеляза как Лорен с възхищение разглежда пръстена си и се усмихна. — На твое място не бих се привързвал прекалено много към това бижу.

— Това е представление, Томи — прошепна тя. — Но пръстенът е красив, нали? Нямах ни най-малка представа, че в магазина на Ръсъл има толкова много прекрасни неща.

Тя мислено се питаше какво ли би било, ако се омъжи за Ник. Да знае, че когато се събужда всяка сутрин, той ще е до нея…

— А магазинът приема ли върната стока? — попита практичният Томи.

Тя отпусна безсилно ръка в скута си.

— Обикновено ти дават десет дни, но госпожа Ръсъл прави изключение за мен — оставя ми трийсет. Знаеш ли какво ми каза? „Поради вашата прискръбна репутация сред мъжете, скъпа, ще ви дам цял месец време да промените намеренията си“.

Томи се засмя.

— В града сестра ми е известна с това, че плаши мъжете.

— Благодарение на всички онези лъжи за мен, които Лорна публикува във вестника.

— Е, бъди честна, ги наистина плашиш мъжете. Но смятам това за много хубаво. Така всички смахнати ще стоят настрана от теб.

Томи се извърна, защото чу някаква шумотевица зад себе си. След това се усмихна.

— Това е Франк Хамилтън. Той е треньорът на футболния отбор на гимназията, а онези двамата са неговите помощници. Те умират от желание да се запознаят с теб, Ник. Хайде да отидем да ги поздравим, преди да са тръгнали нагоре по стълбите.

— Откъде познават Ник? — полюбопитства Лорен.

— От записа, който спортният канал излъчва два пъти в годината.

— О, да ги вземат дяволите! — промърмори Ник.

Той хвърли салфетката си на масата и последва Томи.

— Ник никога няма да преживее този мач и мрази всички тези хвалебствия.

Какво точно е станало?

— Никога ли не си виждала записа?

Тя поклати глава.

— Не, а и Томи никога не ми е споменавал за него.

Ник постигна решаващия тъчдаун.

— Това е хубаво.

Ноа се засмя.

— Но има и още нещо. Той улови къс пас и премина през защитата, в това наистина беше много добър. Можеше да се провре и през иглено ухо и затова му бяха дали прозвището Тарана — обясни той. — Както и да е, беше вдигнал глава и гледаше към горния ръб на циментовата стена. На записа можеш да чуеш как коментаторът крещи: „Какво ли гледа номер осемдесет и две?“. Това беше номерът на Ник. Така че, докато едната камера бе фокусирана върху него, другата проследи седалките, за да се разбере какво е грабнало вниманието му. И след края на мача те наставиха тези два записа.

Той млъкна, за да отпие глътка вода, и продължи:

— Там имаше един тип, дето се беше навел от циментовата стена. Оказа се, че е много пиян, викаше също като другите привърженици, а в едната си ръка държеше бутилка бира. Но с другата — малко дете. Беше сложил току-що проходилото хлапе да седне на ръба. Можеш ли да си представиш!

— Да не изпусна бебето? — ужасено попита Лорен.

— Ник го беше забелязал — продължи той. — По-късно ми каза, че докато тичал, видял как онзи хваща детето, но не го дръпва назад. То просто някак си се било вкопчило в него и наполовина висяло от стената. На този етап Ник тичаше с бясна скорост и никой не го следваше по петите. Той изпълни тъчдауна, но продължи да тича напред и да се обръща. Помислил си да застане под онази стена, докато някой накара бащата да премести детето. Но когато беше на около десетина крачки, онзи изпусна хлапето и то полетя надолу. Щеше да се убие. Но Ник го улови. Честна дума, това беше много красива гледка.

Тази история я удиви. Искаше й се да зададе десетки въпроси, ала Ноа насочи вниманието й в друга посока:

— След този мач Ник беше временно изключен от отбора.

— Какво? — не повярва тя.

— Истина е — въздъхна той. — След мача бащата дойде в съблекалнята заедно с оператора. Все още беше пиян, разбира се. Някои от момчетата ми казаха, че страшно много се радвал, че е станал център на внимание. Все пак искал да благодари, на Ник, задето е спасил детето му. Но той се появил иззад ъгъла, видял го, дръпнал го настрана и му фраснал един. Направо го нокаутирал.

— И затова е бил отстранен.

— Да, но не за дълго. Протестите на публиката промениха мнението на треньора, който вероятно така и не е искал да го изключва от отбора. Можех да разбера Ник, той дори не искаше да чуе оправданията на пияницата.

Келнерът се появи и постави на масата плетено панерче с кифлички. Ноа грабна една и каза:

— Добре, сега е твой ред. Ти ми разкажи нещо.

— Какво би искал да знаеш?

— Как така е станало, че Томи е живял със семейството на Ник, докато порасне?

— Баща ми щял да открива нов офис в Бостън. Смятал да се установи там със семейството си и довел Томи със себе си, за да го запише на училище за новия срок. Тогава съм била още бебе и съм останала при мама. Тя трябвало да привърши опаковането на багажа и да последва татко. Но изведнъж всичко се променило. Баща ми загинал при автомобилна катастрофа и за известно време Томи бил оставен на грижите на икономката. Майка ми не могла да понесе загубата. Томи трябвало да остане в Бостън само до края на учебната година, а мама да пристигне там и да бъде с него, но тя въобще не била в състояние да пътува. Дядо ми каза, че пиела много и вземала хапчета. Някои от тях трябвало да й помогнат да заспи, а други — да се събуди. Починала от свръхдоза.

— Самоубийство ли е било?

— Предполагам. Дядо каза, че станало заради смесването на алкохол с приспивателни. Той искаше да вярва, че е било нещастен случай.

— Това е смъртоносна комбинация.

Тя кимна и замислено се загледа пред себе си, преди да продължи:

— След нейната смърт дядо бил като в капан с мен и Томи на ръце. Искал да постъпи правилно, а знаел, че Томи е щастлив в Бостън. Съвсем ненадейно съдия Бюканън му се обадил и предложил Томи да остане да живее с неговото семейство, докато нещата се уредят. Ник и Томи вече били станали първи приятели и брат ми прекарвал по-голямата част от времето си със семейството. Съдията може да бъде много убедителен. Също като мама, дядо смятал, че това ще бъде за кратко време, но после починал.

— И Томи трябвало да остане при тях? Ами ти?

Тя повдигна рамене.

— Пратиха ме в интернат. След като завърших университета, заминах в Париж да изучавам изкуство, после се върнах в Щатите и започнах работа в Чикаго. Там живях в продължение на девет месеца, а след това се преместих в Холи Оукс. Няма нищо кой знае какво в миналото ми.

— Зарязали са те, така ли? Томи е имал това хубаво голямо семейство, което може да нарича свое, а ти — никого.

— Но бях щастлива.

— Не е възможно.

— Ето ги, идват — каза Лорен. — Не ми се говори повече за това.

Ник тихичко се кискаше, когато седна.

— Какво ти е толкова смешно? — попита го Ноа.

Преди да отговори, агентът погледна към Лорен:

— Мъжете от града са ти измислили прозвище.

— Така ли? И как я наричат? — полюбопитства Ноа.

— Ледената жена или просто Лед — отвърна Томи.

И тримата се засмяха, но на Лорен никак не й беше забавно.

— Ти си истинско дрънкало, Томи.

Тя погледна заканително брат си, което означаваше, че после ще му даде да разбере. Но Ник привлече вниманието й, като се наведе към нея и прошепна в ухото й:

— Целувките ти със сигурност не са ледени.

Келнерът дойде да вземе поръчката, но веднага щом си тръгна, мъжете започнаха един след друг да я дразнят. Най-накрая, когато й дойде в повече, тя реши да овладее положението.

— Научих, че щата Пенсилвания го очаква ужасен футболен сезон. Отборът му е загубил най-добрия си куортърбек.

Разбира се, не беше научила нищо подобно, но това нямаше значение. Веднага щом чуха думата футбол, мозъците на мъжете превключиха. Беше толкова лесно, колкото да накараш дете да яде бонбони. Тя се облегна на стола си и се усмихна самодоволно.

Ник и Томи бяха играли за щата Пенсилвания, а Ноа, както се оказа, бе играл като среден защитник в отбора на щата Мичиган. Затова всеки от тях се смяташе за най-голям експерт в тази област. А по време на вечерята спореха за правото на избор при постъпване в армията. Тя беше страшно доволна.

Когато тръгнаха да излизат от ресторанта, едно шестчленно семейство повика Томи на своята маса. Ноа остана с него, а Ник и Лорен излязоха навън.

Но докато отиваха към колата си, шевролетът на Лони влетя в паркинга.

Със силно скърцане на спирачки автомобилът се закова в центъра, само на няколко крачки от тях. Ник избута Лорен между две коли и застана пред нея, като изчакваше да види какво възнамерява да прави шофьорът.

Лони не беше сам. В шевролета имаше още трима души, всички от близкия град Нюджънт и всички с досиета на малолетни престъпници. Винаги когато Лони трябваше да свърши някаква важна работа за Стив Бренър, той гледаше да включи и приятелите си. Даваше им само дребни подаяния, но те бяха прекалено тъпи, за да се сетят, че синчето на шерифа прибира и техния дял от парите, плащани от Стив. Пък и тяхната цел беше да се забавляват, а не да печелят. Лони имаше още една причина да ги взема със себе си. Ако работата тръгнеше на зле, те щяха да операт пешкира. А неговият баща негодник щеше да се наложи да го пусне. Какво щяха да си кажат хората, ако синът на шерифа отидеше в затвора? Най-важното за татко му беше да е голяма „клечка“ в града. Синчето смяташе, че и убийство да извърши, ще му се размине, стига да е по-внимателен.

Стив беше казал на Лони, че Лорен и нейният приятел се возят с „Експлорър“, а те стояха точно до един нов червен „Форд Експлорър“. Стив не му бе споменал нищо друго за Ник, освен че претендира да е годеник на Лорен. Тъй като Стив възнамеряваше да се ожени за Лорен, Лони трябваше здравата да сплаши Ник. „Изгони го от града“, беше му наредил той и бе размахал под носа му дебела пачка, при което лигите на Лони потекоха и обеща да изпълни всичко.

— Това е Лони, синът на шерифа — прошепна Лорен.

— Какво ли е намислил?

— Както изглежда, много скоро ще разберем — прошепна Ник. А след това извика: — Ей, хлапе, премести си колата оттам.

Лони остави мотора да работи, отвори вратата и изскочи от автомобила. Беше висок като върлина и тромав, а лицето му бе нашарено с белези от акне. Тънките му устни станаха почти невидими, когато се ухили. Косата му висеше на дълги мазни кичури върху лицето. Ник прецени, че Лони е на около осемнайсет деветнайсет години.

Това вече беше една изгубена кауза. Виждаше го в очите му.

— Хайде да започнем с колата — викна Лони на приятелите си. — Направете я на парчета. — Извади автоматичен нож от задния си джоб и като се хилеше, се изфука: — Сега ще изкарам акъла на този Големец. Гледайте и се учете! — Щракна мръсното острие на ножа и бавно тръгна напред. — Лора, ти ще се прибереш у дома с нас, защото колата на гаджето ти ще стане за боклука, когато приключа с него.

Ник се засмя. Такава реакция Лони не беше очаквал.

— Какво ти е смешно, мамка му!

— Ти — отговори Ник. Той забеляза как Ноа избута Томи зад себе си и се втурна надолу по стълбите към тях. Извика му: — Хей, Ноа, местният бандит иска да разбие новата кола.

— Но това е… — започна Томи.

— Точно така — прекъсна го Ник.

— Лони, какво си мислиш, че правиш? Прибери този нож — нареди му Томи.

— Имам малко работа с Лора — настръхна отново синчето на шерифа. — Ти и другият свещеник се приберете вътре.

— Този тип малоумен ли е? — недоверчиво попита Ноа.

— Според мен трябва да е така — бавно изрече Ник, бръкна под сакото си и разкопча каишката, с която бе прикрепен пистолетът му.

Вбесен, че му се надсмиват пред приятелите му, Лони се хвърли напред и заби ножа в лявата предна гума. След това отново я прободе и се усмихна, като чу съскането на излитащия въздух.

— Още ли ме смяташ за малоумен?

— Слава богу, имаме резервна — извика Ноа.

Той се стараеше едновременно да държи Томи зад себе си и да наблюдава ненормалника.

Лони реагира точно така, както Ноа се надяваше — сряза и другата гума. Приятелите му се запревиваха от смях и това само го окуражи. Издраска една назъбена линия върху решетката на радиатора, след това направи същото с капака.

А после отстъпи назад, за да огледа постижението си. Закикоти се победоносно:

— Ха да видим как ще се приберете у дома сега?

Ник присви небрежно рамене.

— Смятах да се прибера с моята кола.

— С две спукани гуми ли?

Агентът се усмихна весело.

— Защо? Това не е моята кола.

Лони тъпо примигна. Ник пристъпи напред и извика:

— Ноа, може би трябва да влезеш и да извикаш шерифа. Той ще иска да знае, че синът му е повредил колата му.

— Мамка му! — изломоти Лони.

— Хвърли ножа. Веднага! — нареди Ник. — Не усложнявай още повече положението си. Повредил си частна собственост и заплашваш федерален…

Той се канеше да каже на Лони, че е агент на ФБР, но не му дадоха шанс.

— Никой няма да ме прави на глупак! — изсъска синчето на шерифа.

— Ти сам се правиш — изсмя се Ник. А после му нареди сериозно: — А сега хвърли ножа. Предупреждавам те за последен път.

Но Лони се втурна напред, крещейки като обезумял:

— Ще те накълцам на парчета, гадино.

— Добре — отвърна спокойно Ник и му заби един ритник в коляното, а след това измъкна ножа от ръката му и го хвърли на земята. Блъсна го в автомобила и с това включи алармата.

Всичко стана толкова бързо, че Лорен нямаше време да мигне. Лони се беше превил на две и пищеше от болка. Тя видя ножа и отстъпи назад, за да може да го ритне под автомобила.

Щом се включи алармата, приятелчетата на Лони презглава се втурнаха към техния шевролет и се напъхаха вътре. Ник пусна Лони и остана да го наблюдава как се свлича на земята.

— Гадина такава. Аз ще…

— О, я виж. Татко ти идва — весело рече Ник.

Шерифът тичаше надолу по стълбите, а големият му корем подскачаше.

В това време трите момчета в автомобила трескаво търсеха ключовете. Ноа бавно се приближи откъм страната на шофьора:

— Тези ли търсите?

— Ние нищо не сме направили. Идеята беше на Лони.

— Млъкни, Рики — извика момчето на задната седалка.

— Излезте от колата — нареди им Ник. — Тихо и мирно, и дръжте ръцете си така, че да ги виждам.

Ръката му беше под сакото върху дръжката на неговия „Глок“, в случай че някой от тях извадеше оръжие.

Шерифът изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да се разплаче.

— Новата ми кола? Виж новата ми кола! Ти ли направи това, момче? Ти ли?

Лони с мъка се изправи на крака.

— Не — презрително изрече той. — Ей този негодник го стори. Годеникът! — Посочи Ник. — И дори ме ритна по коляното.

— Канех се да ти кажа, че съм си купил нова кола — продължи шерифът, сякаш не бе чул нито дума. — Канех се да ти кажа. Даже щях да ти позволя да я покараш. — С насълзени очи той прокара длан по дълбоките драскотини върху капака. — Не изкара дори един ден. Току-що я купих.

— Казвам ти, че го направи тоя негодник — повтори Лони.

— Момчето трябва да поработи върху речника си — обади се Ноа.

— Ще ми повярваш ли или не? — извика Лони на баща си. — За последен път ти се кълна, че той сряза гумите и издраска боята.

Вбесена, Лорен избута Ник и застана срещу шерифа.

— Знам, че е твой син и че ти е много трудно в момента, но ти си шерифът и трябва да свършиш работата си. Лони лъже. Той повреди колата. Мислеше, че новият ти автомобил принадлежи на моя годеник. Независимо дали ти харесва или не, ще трябва да го арестуваш.

Лойд вдигна примирително ръце.

— По-полека, Лора, няма защо да бързаш толкова — изсъска шерифът. — Колата е моя и аз ще накарам момчето ми да плати за последиците, ако я е повредил. Но той твърди, че твоето гадже…

Но Лорен беше толкова ядосана, че изкрещя:

— Той лъже! Има четирима свидетели. Брат ми, отец Клейборн, Ник и аз. Трябва да го арестуваш.

— Е, виж какво, доколкото разбирам, това прави четирима на четирима. Щото съм сигурен, че приятелите на Лони ще го подкрепят и аз нямам ни най-малка причина да не им вярвам.

— Лони ни заплаши с нож.

Без да погледне Лорен, шерифът се обърна към Ник и настоя:

— Най-добре е да озаптиш тази жена. Няма да я търпя да ми джафка. Хайде сега, дръпни се назад, Лора, и си затвори устата.

— Да си затворя устата ли? — невярващо повтори Лора. — Няма да стане! Ти си длъжен да предприемеш нещо.

Шерифът я изгледа свирепо.

— Сега ще направя! — обяви той. — Ей, ти там — изръмжа, сочейки Ник. — Искам да видя документите ти за самоличност и то веднага.

Лорен едва се сдържаше да не избухне. Тя се обърна към Томи и бързо заговори на френски, обяснявайки му какъв глупак е шерифът. Ник бързо и гладко й каза на френски да се успокои.

Шерифът бе стиснал юмруци и непрекъснато поглеждаше към сина си. Искаше с ритници да му набие малко акъл в главата и трябваше да положи много усилия, за да овладее яростта си. Пък и ако се поддадеше на емоциите, имаше опасност Лони да му отвърне и направо да го пребие. Той беше правил това и преди и Лойд знаеше, че ще го направи отново.

— Повтарям, искам да видя документите ти за самоличност!

— Нямаш проблеми — отвърна Ник, извади портфейла със значката си и рязко го отвори. — Николас Бюканън, шерифе. ФБР.

— Боже! — простена шерифът.

— Ще се наложи да го арестуваш. Аз ще намина утре да попълня документацията.

— Ама каква документация, мистър Агент? Нали моята кола е повредена. Лони, престани да хленчиш, че иначе ще ти прасна един, кълна се.

Ноа се приближи зад шерифа.

— Аз не съм много добре запознат със закона, тъй като съм свещеник, но ми се струва, че тук е извършено престъпление от вашия син. Лони заплаши с нож агент на ФБР, а това е тежко престъпление, нали така?

— Е, вижте какво, може да е престъпление, а може и да не е — взе да увърта шерифът. — Аз не виждам нож, така че вашите твърдения може да са изфабрикувани. Разбирате ли сега пред каква дилема съм изправен?

— Ножът е под колата — осведоми го Ноа.

Опитвайки се да спечели малко време, за да измисли как да постъпи, шерифът промърмори:

— Как така се е озовал отдолу?

— Аз го ритнах там — намеси се Лорен.

— Че за какво ти е бил на тебе тоя нож?

— О, за бога… — започна тя.

Шерифът свали шапката си и се почеса по главата.

— Ето сега какво смятам да направя. Всички вие си вървете у дома и оставете на мен да се оправя с тази работа. Ти може да наминеш в офиса утре, но първо ще ми се обадиш — обърна се той към Ник. — Дотогава всичко ще съм оправил. Хайде, вървете си у дома.

Лорен цялата се тресеше от гняв. Без да каже и дума повече, тя обърна гръб на шерифа и тръгна към колата на Ник, а токчетата й отсечено затракаха по паважа.

Докато й отваряше вратата, Ник я хвана за ръка.

— Добре ли си? Трепериш. Не се изплаши, нали? Знаеш, че нямаше да позволя да ти се случи нищо лошо.

— Да — отговори тя. — Просто съм ядосана, това е всичко. Шерифът няма да направи нищо, няма начин да арестува синчето си. Само почакай и ще видиш.

— Просто си ядосана.

— Лони имаше нож — извика тя. — Можеше да те нарани.

— Ти си се притеснявала за мен ли? — слисано я изгледа Ник.

Томи и Ноа тъкмо се настаняваха на задната седалка и тя не искаше да я чуят.

— Разбира се, че се притеснявах! А сега ще престанеш ли да се хилиш като идиот и ще се качиш ли в колата? Искам да се прибера у дома.

Прииска му се да я целуне, но се задоволи само с това да стисне силно ръката й.

— Шерифе — извика Ник, преди да подкара. — Утре ще трябва да поговоря със сина ти.

Докато изкарваше колата от паркинга, Томи изви глава, за да погледне през задния прозорец. Шерифът се караше с Лони.

— Ти нали не мислиш, че Лони е човекът, който преследва Лорен?

— Ще го проверим — отговори му Ник. — Но не смятам, че той е човекът, когото търсим. Тъп е като галош.

— Това момче е бавноразвиващо се — намеси се Ноа.

— Е, ти се постара да го насъскаш допълнително — рече Ник.

— И как съм го направил? — невинно попита той.

— „Слава богу, имаме резервна гума“. Не каза ли така на Лони, след като той сряза първата?

— Може би — рече Ноа. — Исках просто да е зает с нещо, за да остави на мира теб и Лорен.

— А аз си помислих, че искаш да видиш докъде може да стигне.

Ноа сви рамене, като подръпваше твърдата си свещеническа яка, която жулеше врата му.

— Това нещо ми прилича на примка — изсумтя той на Томи.

— Ник, в ресторанта имаше ли някакви агенти? И ако е имало, защо някой от тях не дойде да ни помогне? — попита го Лорен.

— Положението беше под контрол — отвърна й Ник.

— Уесън ми нареди да позволя на Томи да изслушва изповеди — каза Ноа.

— Пит не е съгласен той да влиза в изповедалнята — отвърна Ник. — Идеята не е добра.

— И аз така му рекох.

От начина, по който говореше Ноа, Лорен разбра, че той също не харесва Уесън. Обърна се и направо го попита защо.

Ник натисна с палец микрофончето, за да не може Уесън да ги подслушва.

— Не бива да правиш това — скара му се Ноа. — Аз искам Уесън да ме чуе. За сведение, според мен той се стреми единствено към слава и власт. Не дава и пукната пара за това кого ще стъпче, за да стигне до върха, дори да е Моргенщерн.

Ноа се самонавиваше и нямаше намерение да спре, докато не изкаже цялото си натрупано разочарование от човека, който ръководеше операцията.

— Той със сигурност не умее да работи в екип — продължи Ноа. — Но пък и аз не умея. Все пак избягвам публичните изяви, също като тебе, но Уесън нарочно ги търси. Спомняш ли си случая „Старк“? — попита той и преди Ник да успее да му отговори, добави: — Разбира се, че си го спомняш. Когато се наложи да убиеш някого, това не се забравя.

— Какво искаш да кажеш за този случай? — попита го Ник, поглеждайки към отражението на Ноа в огледалцето за обратно виждане.

— Хващам се на бас, че си бил изненадан, когато си отворил вестника два дни по-късно и си прочел историята за спасението на детето. Не ти ли се стори дяволски странно това, че репортерът е написал всички тези работи за теб, семейството ти и най-добрия ти приятел Том?

— Искаш да кажеш, че Уесън е издал информацията ли? — попита Ник.

Побесня само като си помисли за такъв вариант.

— По дяволите, точно това искам да кажа — отговори Ноа. — Не може да не си забелязал, че цялата статия направо вони на Уесън! Ако имах възможност само за две минути да остана насаме с репортера, щях и да ти го докажа.

— Че защо Уесън би направил такова нещо? — попита Лорен. — Какво печели от това?

— Той му има зъб. Освен това иска да стане шеф на Апостолите — рече Ноа. — Според мен си мисли, че колкото повече публични изяви осигури за себе си, толкова по-големи шансове има. Казвам ти, Ник, веднага щом Моргенщерн се пенсионира или се съгласи да го повишат, Уесън ще заеме мястото му. Когато дойде този ден, за теб ще е най-умно да се измъкнеш оттам.

Ник вкара колата в паркинга зад абатството и изключи мотора.

— Нека просто да се съсредоточим върху настоящата си работа. Иди да си починеш, Томи. Имаш много уморен вид.

— Ще се видим утре на пикника — рече Томи. Той се пресегна през седалката и стисна рамото на Лорен. — А ти все още ли си добре?

— Добре съм. Лека нощ.

Ноа слезе откъм страната на Томи. После се наведе навътре и каза:

— Бай-бай, Ледено момиче.