Джули Гарууд
Разбивач на сърца (13)

ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Това щеше да е горе-долу най-близкото подобие на сеанс по психотерапия, на който Лорен някога щеше да присъства. В Холи Оукс нямаше никакви психолози. Но тя познаваше неколцина души, които със сигурност биха имали полза от някой и друг дълъг разговор със специалист. Веднага се сети за Ема Мей Бри — също като името на онова сирене. Тя беше идеалната кандидатка за психоанализа. Тази мила, но странна жена носеше синя шапка за баня, украсена с бели маргаритки, навсякъде, където отидеше, в дъжд и в пек. Сваляше я само за един час във вторник сутринта, когато й правеха прическа в „Магията на Мадж“. Това беше местният салон за красота, в който гарантираха на всяка клиентка „обем“. Ала Ема Мей не беше изключение. Когато излезеше от салона, нейната оредяла сива коса наистина изглеждаше двойно по-обемна, докато не си сложеше отново шапката с маргаритките.

И на някои други от местните жители един добър психолог щеше да е от полза. Но истината беше, че ако прочутият доктор Моргенщерн решеше да се захване с частна практика и окачеше табелката си на Мейн Стрийт, никой нямаше да стъпи при него. Това просто не бе прието. Никой не обсъждаше проблемите си с външни хора и ако някой от местните изглеждаше „по-особен“, останалите просто го отбягваха.

Защо ли толкова се бавеше Пит? Бе я помолил да го изчака във всекидневната, но това беше преди десетина минути и тя вече бе толкова изнервена, че не можеше да стои на едно място. Точно когато реши да слезе долу и да довърши сортирането на прането, въртящата се врата откъм кухнята се отвори.

— Извинявай, че те накарах да чакаш — каза Пит, щом влезе. — С монсеньор се разприказвахме и аз не исках да го прекъсна, докато ми разказваше интересна история за един от неговите енориаши.

Той затвори двойната врата, водеща към коридора, за да осигури уединението им.

Макар че самата тя го бе помолила за тази среща, изведнъж се изплаши, защото знаеше за какво иска да го помоли. Притесняваше се до смърт дали той ще се съгласи.

— Ето ни тук насаме — каза Пит и седна.

Тя не можеше да седи спокойно и така енергично потропваше с крак по дървения под, че с коляното си разклащаше масата. Когато осъзна, че това издава притеснението й, наложи си да престане. Беше невъзможно да се отпусне, затова седеше с изправен като свещ гръб в неестествена поза на неудобния стол, който проскърцваше сърдито всеки път, щом се помръднеше.

Снопчета слънчева светлина проникваха в стаята през старомодните завеси от викторианска дантела, а във въздуха се носеше лек мирис на презрели ябълки. Чувстваше се като глупачка, защото й бе толкова трудно да говори. Онова, което преди малко й се виждаше като един съвършено разумен план, сега й изглеждаше смахнато.

— Карал ли си някога ски? — попита неочаквано Лорен.

Дори да беше изненадан от този въпрос, Пит не го показа.

— Не, не съм. Но винаги съм искал да опитам. Ами ти?

— Да, някога непрекъснато карах ски. Учех в едно училище, което беше заобиколено отвсякъде с планини.

— Била си в интернат в Швейцария, нали?

— Да — отвърна тя. — И при всяка възможност се изкачвах горе в планината. Обичам да карам ски и наистина бях доста добра едно време. Откакто съм в Америка, няколко пъти ходих на ски пистите в Колорадо. Няма да забравя как се почувствах първия път, когато взех лифта до върха на една „черна“ писта. Те ги класират пистите по степен на трудност, нали разбирате. „Зелените“ са за начинаещи, „сините“ — за средно напреднали, а „черните“ са запазени за опитните, които търсят по-големи предизвикателства. Има и други класации, като „брилянтни“ и „двойно брилянтни“ — несвързано продължи тя. — Във всеки случай, когато за първи път застанах пред една писта, която изглеждаше направо вертикална, трябваше ми страшно много време, за да събера кураж и да се оттласна. Имах чувството, че съм се изправила на канарите край Дувър. Толкова стръмно ми се видя. Бях ужасена, но и изпълнена с решимост.

— А да говориш с мен е все едно отново да се изправиш над онази пропаст, нали? — попита я Пит.

Тя кимна утвърдително:

— Да, така е… Защото знам, че както на онзи планински връх, щом веднъж се оттласна, няма връщане.

Настъпи неловко мълчание, преди Лорен да подхване отново:

— Предполагам, че като начало трябва да бъда напълно откровена. Иначе просто ще ви загубя времето. Казах ви, че се справям добре, но това не е вярно. В главата ми е пълна бъркотия и имам чувството, че ще се пръсна от напрежение.

— Това е разбираемо.

— Предполагам — съгласи се тя. — Мога да мисля единствено за… него. Станах страшно разсеяна — добави Лорен. — Докато накисвах прането на монсеньор в пералнята, мислех си за това какво трябва да ви помоля и неволно изсипах цяла бутилка белина върху чаршафите.

Пит се усмихна.

— Значи мислите позитивно. Чаршафите ще станат много бели и хубави.

— Бяха на зелени и сини ивици, когато ги слагах в пералнята.

— Мили боже! — засмя се той.

— Ще трябва да му купя нови чаршафи — въздъхна Лорен. — Но както можете да се убедите сам, доста ми е трудно…

— Да се съсредоточите ли?

— Да. Главата ми се върти и се чувствам толкова… виновна.

Монсеньор почука на вратата и надникна вътре.

— Лорен, тръгвам за обичайните си посещения в болницата. Сигурно няма да се бавя много, а госпожа Крауски скоро ще пристигне. Ще имаш ли нещо против да отговаряш на телефона, докато тя дойде? Отец Том ще може да се справи, ако има нещо спешно.

— Да, разбира се.

Пит се изправи:

— Почакайте за минутка, монсеньор.

Той се извини, излезе в коридора и повика Ноа. Лорен чу стъпки по стълбите, а след това отново прозвуча гласът на Пит.

— Помоли агент Сийтън да закара монсеньор и да остане с него.

Старият свещеник се възпротиви, като чу че трябва да има придружител. Възрази, че сам може да кара собствената си кола, но Пит любезно го прекъсна и твърдо настоя агентът да отиде с него. Монсеньор разбра, че е безсмислено да спори, и неохотно се съгласи.

Пит помоли за извинение и се върна при Лорен. Ник го последва във всекидневната, затвори вратата зад себе си и се облегна на нея. Скръсти ръце на гърдите си и съучастнически й намигна. С цялата си поза й подсказваше недвусмислено, че няма никакво намерение да си тръгне скоро оттук.

— Да не би да искаш да говориш с Пит? — попита го тя.

— Ник помоли да се присъедини към нас — рече Пит. — Казах му, че това зависи от теб.

Тя се поколеба за миг.

— Добре. Но, Ник, ще ти бъда благодарна, ако не ме прекъсваш и не спориш, като разбереш за какво става дума. Обещай ми — настоятелно изрече Лорен, гледайки го право в очите.

Ник й се усмихна неопределено, но Пит взе положението в ръцете си:

— Ти ми каза, че се чувстваш виновна. Защо?

Решена да не обръща внимание на Ник, тя се взираше в изящните рози, изрисувани върху ориенталската ваза.

— Иска ми се да избягам някъде и да се скрия, докато го хванете — отговори Лорен. — Срамувам се, задето се чувствам така.

— Няма от какво да се срамуваш и желанието ти да избягаш е съвсем естествено — обясни й Пит. — Сигурен съм, че и аз бих се чувствал по същия начин.

— Не, не е вярно — настоя Лорен. — Моята реакция е на страхливка и егоистка.

Изведнъж, обзета от безпокойство, тя стана и отиде до предния прозорец. Повдигна дантелената завеса и погледна навън точно когато монсеньор се настаняваше в черния седан.

— Ти си прекалено строга към себе си — рече Пит. — Да се страхуваш не е недостатък, Лорен. Това е защитен механизъм.

— Сега той е някъде там навън… И търси друга жена, нали?

Никой от двамата не продума.

— Махни се от прозореца — нареди й Ник.

Преди да отстъпи назад, тя разтвори пръстите си, които бяха здраво вкопчени в завесата.

— Тревожи ли те фактът, че той сега може да наблюдава къщата на свещеника? — Лорен пристъпи към Ник. — Ти ми каза, че според теб той е свършил онова, за което е дошъл тук, и сега е на път за дома си.

— Не — поправи я Ник. — Казах ти, че вероятно си е заминал. Няма да поемаме никакви рискове.

— Затова ли днес монсеньор има охрана? Да, разбира се, че е така.

— Докато ти и Том сте тук, един агент ще го следи внимателно — добави Пит.

— Излагаме го на риск с присъствието си?

— Това е просто предпазна мярка — натъртено изрече той.

— Този човек… Той скоро ще убие друга жена, нали?

— Докато не докажем обратното — рече Пит, внимателно подбирайки думите си. — Трябва да приемем, че той е казал истината на Том. Следователно отговорът е: да, той скоро ще хване друга жена.

— Ще я измъчва и ще я убие. — Стаята сякаш всеки момент щеше да се срине върху главата й и тя пое дълбоко дъх, опитвайки се да се овладее. — А още една жена просто няма да му е достатъчна, нали така? Ще продължава да убива отново и отново.

— Ела да седнеш, Лорен — помоли я Пит.

Тя изпълни желанието му и се настани на един стол с лице към него. Стисна ръце в скута си и заяви решително:

— Аз имам план.

— Готова си да се хвърлиш от онзи планински връх ли? — попита иронично Пит.

— Нещо такова — съгласи се Лорен. — Все още ми се иска да избягам — добави тя. — Но няма да го направя. — С крайчеца на очите си забеляза как Ник се напрегна. — Аз искам да го заловя.

— Остави тази работа на професионалистите — прекъсна я Пит.

— Но аз мога да ви помогна — настоя Лорен. — И трябва да го направя. По много причини. На първо място заради всички онези жени навън, които нямат ни най-малка представа, че това чудовище търси следващата си жертва.

Пит се намръщи, предусещайки какво ще последва. Тя разбра, че се е досетил за намеренията й, и побърза да му обясни, преди да е прекратил разговора.

— Мога да бъда много упорита и решителна, щом веднъж взема решение. През целия ми живот други хора са се опитвали да контролират действията ми. След като майка ми почина, адвокатите, отговарящи за попечителството, вземаха всички решения вместо мен. Това имаше смисъл, когато бях малка, но щом пораснах, започнах да ненавиждам диктаторските им методи. Те със сигурност не се интересуваха от това как се чувствам, а аз исках поне да имам някакъв принос при вземането на решения. Обаче не ми беше позволено. Те решаваха в кои училища да уча, къде да живея и колко да изхарча.

Тя млъкна за миг и въздъхна развълнувано, преди да продължи:

— Отне ми много време, докато успея да се измъкна от техния контрол, но най-накрая го постигнах и намерих едно място, където се чувствам като у дома си… А сега това чудовище се опитва да ми отнеме всичко. Не мога да му позволя да го направи.

— А какво искаш от мен?

— Да ме използваш! — решително заяви тя. — Заложи капан и ме използвай, за да го пипнеш.

— Да не си се побъркала? — избухна Ник.

Лорен усети по гласа му колко е разгневен, но се постара да го пренебрегне. Не откъсваше поглед от Пит.

— Помогни ми да убедя брат си, че трябва да се върна в Холи Оукс. Това е първата стъпка — каза тя. — Нямаш представа колко съм изплашена, но както разбирам, всъщност нямам избор.

— Имаш, дявол го взел! — възрази й Ник.

Тя вдигна очи към него.

— Единственият начин да получа живота си обратно, е да овладея положението.

— Това е изключено — възропта Ник.

— Не, не е — отвърна Лорен, удивена колко спокойно звучи собственият й глас. — Пит, ако аз се върна обратно у дома, след като той е казал на брат ми да ме скрие, няма ли да го приеме като предизвикателство?

— Да, сигурен съм, че така ще стане — съгласи се той. — За него това е игра. Иначе защо изобщо би споменал за Ник? Той знае, че агентът работи за ФБР и иска да докаже, че е много по-интелигентен от нас.

— Тогава, ако аз се върна в Холи Оукс, той ще си помисли, че играя неговата игра, нали така?

— По дяволите, няма начин да се върнеш там, преди това копеле да умре или да го пратим зад решетките — ядоса се Ник.

— Ще бъдеш ли така любезен първо да ме оставиш да довърша, а след това да спориш?

Ник имаше вид на човек, който иска да я сграбчи, да я замъкне в коридора и да я разтърси, за да може да се опомни. Точно такава съпротива беше очаквала.

— Ти можеш да проникнеш в мислите му, Пит. Да го накараш да тръгне след мен. А ако аз го ядосам достатъчно, той ще остави на мира другите жени. Поне така се надявам. И ти, Ник, можеш да му заложиш капан. Нали цял живот си се занимавал с това? А Холи Оукс е малко градче. Има само една магистрала, която минава през него. Не смятам, че ще е много трудно да блокирате града, ако се наложи.

— Лорен, проумяваш ли с какво се заемаш? — внимателно я погледна Пит.

— Да, знам какво би могло да се случи и ви уверявам, че няма да се излагам на никакъв риск. Обещавам, че ще правя каквото ми кажете. Просто ми позволете да ви помогна да го хванете, преди да е извършил ново убийство.

— Като използваме теб за примамка!

— Да — тихо отвърна тя, сетне повтори по-решително: — Да!

— Ти си се побъркала! Съзнаваш ли какво искаш? — троснато попита Ник.

— Планът е разумен — възрази тя.

— Кой план? — настоятелно попита той. — Ти нямаш никакъв план.

— Николас, успокой се.

— Пит, съзнаваш ли какво обсъждаме? Да поставим малката сестричка на моя най-добър приятел в една абсурдна ситуация…

— Може би ще трябва да престанеш да мислиш за мен като за сестрата на Томи — прекъсна го Лорен. — И да започнеш да мислиш като агент. Това е златна възможност.

— И да те използвам като примамка. — Ник повтаряше думите на Пит, но за разлика от своя началник, не можеше да говори спокойно.

— Ще говориш ли малко по-тихо? Не искам Томи да научи за всичко това, преди да сме взели решение.

Ник я изгледа свирепо и нервно закрачи из стаята. Сега Лорен разчиташе на Пит да стане неин съюзник; колкото и зле Ник да бе възприел плана й, тя знаеше, че реакцията на брат й ще бъде още по-лоша.

— Пит, не искам да прекарам остатъка от живота си, като се крия — сговорчиво започна Лорен. — И двамата знаем, че нямаше да сте тук, ако не бяха Ник и Томи. Имате толкова много работа, че не е възможно просто да зарежете всичко и да притичвате тук всеки път, когато чуете за заплаха. Не съм ли права?

— За нещастие напоследък нямаме достатъчно хора — призна Пит.

— Времето ви е ценно и затова си помислих, че бихме могли да пришпорим „графика“ на този изверг.

Тя бе готова да се закълне, че зърна пламъчета на размисъл в очите на доктора.

— Какво предлагаш?

— Хайде да го побъркаме!

Ник се втренчи удивено в лицето й:

— Той вече е побъркан. И ти си побъркана, ако смяташ, че с Томи ще ти позволим да застанеш в центъра на неговото игрище. По дяволите, Лорен, не! Това няма да стане.

Тя отново се обърна към Пит:

— Кое би могло да свърши работа? Кое би могло да го блъсне от ръба на пропастта? Как бихме могли да го ядосаме така, че да стане невнимателен?

— След като прослушах магнетофонния запис, мога да потвърдя, че този психопат има доста голямо его. За него е важно светът да го смята за интелигентен. Ако чуе и най-слабата критика, направо ще се вбеси. Ако ти започнеш открито да говориш за него из града, ако разкажеш на всички какъв глупак е, тогава съм сигурен, че той ще ускори нещата. Ще иска по-бързо да те спипа, само за да ти затвори устата. Присмивай му се и ще го насъскаш.

— Какво друго бих могла да сторя?

— Накарай го да ревнува — каза Пит. — Ако той си мисли, че имаш романтична и интимна връзка с друг мъж, ще приеме това за измяна.

Тя кимна решително:

— Бих могла да го накарам да ревнува. Знам, че мога. Спомняш ли си какво казва той на записа? Милисънт му изменила, като флиртувала с други мъже и затова трябвало да я накаже. Аз бих могла да флиртувам с всички мъже в града.

Ник я погледна ужасено, но Пит поклати глава:

— Смятам, че ще има по-голяма полза, ако мъжът е само един и преследвачът ти повярва, че си влюбена.

Тя го изчака да продължи. Пит започна да барабани с пръсти по масата, обмисляйки възможностите.

— Той спомена за Ник. И отправи предизвикателство към Томи да замеси ФБР. Явно е, че иска да си играе с нас. — Пит потърка слепоочието си. — Нека да играем по свирката му, докато видим къде ще ни отведе.

— Какво означава това?

— Да го накараме да смята, че той дирижира положението — обясни Пит. — Чудя се как ли ще се почувства, ако си мисли, че неговата изповед ви е събрала двамата с Ник и между вас е пламнала романтична искра. Планът му ще се обърне срещу самия него и той със сигурност ще се почувства като глупак. Това е интересна идея. — Той кимна и добави: — С Ник трябва да се държите като влюбена двойка. Това ще го накара да изгуби равновесие — заключи Пит. После додаде замислено: — В случай че той е такъв, за какъвто се представя.

— Ник… — подхвана тя.

— Няма начин той да се хване на тази въдица — възрази Ник. — Как тъй мигновено се влюбваме? Казвам ти, Пит, този план е нелогичен.

— На нас не ни пука дали той ще повярва или не — търпеливо обясни Пит. — Целта е да му се надсмеем. Ако с Лорен се държите като влюбени, той ще повярва, че му се присмивате. Това ни най-малко няма да му хареса. Гарантирам ви.

— Не. Това е прекалено рисковано — отново се възпротиви Ник.

— Не се държиш разумно! — възрази Лорен.

— Аз ли не се държа разумно? Ти нямаш идея на какво са способни тези психопати.

— Но ти знаеш какво могат да направят — отбеляза спокойно тя. — И си в състояние да осигуриш моята безопасност.

Ник я погледна строго:

— Вземаш решение, без да имаш достатъчно информация, защото не знаеш пред какво си изправена. Планът ти е неосъществим.

Пит помълча замислено, после се намеси:

— Преди да започна работа във ФБР, хора като Хайнс бяха наричани психопати. В днешно време Хайнс ще бъде наречен убиец с интелект, което е обратното на дезорганизиран. Той педантично планираше и подготвяше убийствата си и беше високоинтелигентен. Винаги си набелязваше някоя непозната жена, дебнеше я в продължение на месеци, докато се запознаеше добре с навиците й. Но не би контактувал с нея, нито би я предупредил, както направи този изверг. И когато накрая беше готов, Хайнс примамваше жената на някое изолирано място, където никой не би чул писъците й. Хайнс с удоволствие удължаваше агонията й колкото е възможно… Това увеличаваше собственото му удоволствие. След като я убиеше, винаги скриваше трупа. Ето една важна разлика между „организирания“ и „спонтанния“ убиец — обясни той. — Аматьорите оставят трупа на видно място, а много често и оръжието, което са използвали.

Хайнс наистина си запазваше сувенири от убийствата. Повечето от тези типове го правят, за да могат отново да изживеят фантазиите си, но също така и за да има нещо, което да им напомня, че са надхитрили всички, особено властите. Ако неговата жена не се беше свързала с нас, Клей Хайнс можеше да продължи да убива в продължение на години. Наистина беше умен.

Заложиха му капан, за да го примамят. Жена му бе открила „сувенирите“ в един стар куфар и искаше да ни помогне. Съвсем основателно тя ужасно се страхуваше от съпруга си, но бе решена да го прати зад решетките. Клей пътуваше през седмицата. Той беше представител на фармацевтична компания, но в петък следобед винаги се прибираше у дома. Агентите смятаха, че имат време, затова позволиха на мисис Хайнс да приготви багажа си, преди да я отведат на сигурно място. До нея винаги имаше един агент, а двама други бяха поставени пред входа.

Ала Клей изненада всички, като се прибра рано у дома. По време на разпита той ни каза, че е влязъл през сутерена и от пръв поглед е разбрал, че някой е пипал „трофеите“ му. Промъкнал се във всекидневната зад гърба на агента и го убил, а след това стоварил гнева си срещу своята жена. Като видели, че агентът в къщата не отговаря на телефона, другите се втурнали вътре, но вече било твърде късно. Клей доста бил поработил върху съпругата си.

— Заклал я с нож — каза Ник. — Умряла е в агония.

Лорен притвори очи. Не искаше да чува повече подробности.

— Вие ли работихте по този случай?

— Ник беше новобранец по онова време — отговори й Пит. — Беше завършил обучението си в моя отдел, но тогава работеше също в един екип, занимаващ се с разкриване на серийни престъпления. Ръководеше го много способен човек, наречен Уолкот. Той завел Ник със себе си на местопрестъплението.

Лорен зърна скръбния поглед на Ник и усети как сърцето й мъчително се свива.

— Видях какво е направил тоя психопат с жена си и с агента — мрачно отрони Ник. — През цялото време, докато той е убивал мъжа вътре и е клал жена си, отвън пред вратата са го чакали нашите агенти. Не се ли питаш какви ли мисли са преминавали през главата й, след като е знаела, че помощта е толкова близо? Аз все още си мисля за това — призна си той. — На Уолкот цялата тази работа му дойде твърде много. На другия ден си подаде оставката.

— Хайнс избяга, но през следващата седмица беше арестуван — рече Пит.

— Арестуването му обаче закъсня с една седмица и един ден и така никой не можа да помогне на жена му — обясни Ник. — Случайността може да обърка и най-добре замислените планове…

— Разбирам какви рискове има — съгласи се Лорен. — Извергът, който ме дебне, също е от интелигентните убийци, нали така?

— Да.

— Но ако той е толкова умен и така добре организиран, тогава ще може да продължи да убива години наред.

— Някои от тях го правят.

— Тогава как е възможно някой от вас да смята, че имаме избор? Жената, която той преследва сега… Тя е нечия дъщеря или майка, или сестра. Трябва да направим това, което ви предлагам.

— По дяволите! — не издържа Ник. — Мислила ли си как ще реагира Томи? Какво ще каже той, когато споделиш недообмисления си план?

— Всъщност, аз си мислех, че ти може да му кажеш за това. Би могъл да му го обясниш по-добре от мен.

— Не, няма да го направя.

Пит внимателно наблюдаваше Ник.

— Интересно… — тихо отбеляза той.

Ник погрешно изтълкува забележката му и избухна:

— Не е възможно да смяташ, че нейната идея има стойност! Това е налудничаво.

— Не, аз мисля, че твоята реакция е интересна. Вече ти казах какво смятам за участието ти в тази работа, Ник. Ти си прекалено обвързан.

— Да, аз съм в отпуск. Мога да правя каквото си искам.

Пит се усмихна загадъчно, а след това се опита да накара своя агент да мисли логично.

— Лорен е права за едно нещо. Ти трябва да започнеш да мислиш като агент. Отдава ни се златна възможност да заловим този психопат.

Лорен изведнъж разбра, че вече има съюзник.

— Ще говориш ли с брат ми?

— Първо ще трябва да си осигуриш съдействието на Ник.

— Това няма да стане — възнегодува агентът.

Телефонът иззвъня и Лорен потръпна. Сетне се втурна да вдигне слушалката.

— Остави го да звънне три пъти, преди да вдигнеш слушалката — предупреди я Пит.

Тя не разбра защо трябва да изчака, но кимна и продължи към коридора. Срещу стълбището имаше малка ниша. Една старинна масичка от началото на XVIII век едва се побираше вътре. Черен телефон бе поставен върху два телефонни указателя, а до него имаше бележник и писалка.

Ник пристъпи в коридора, щом Лорен вдигна слушалката.

— „Нашата Майка на милосърдието“ — каза тя и посегна към писалката. — С какво мога да ви помогна?

Чу се кискане, а след това момчешки глас попита:

— Хладилникът ви работи ли?

Тя знаеше тази шега и реши да влезе в тон:

— Естествено.

Последва нов изблик на смях, а след това друг глас извика:

— Тогава е най-добре да му плащате заплата.

Лорен ядосано затвори телефона. Ник я наблюдаваше от вратата.

— Някакви хлапета си правят шеги — обясни тя.

Телефонът отново звънна. Докато изчакваше третия сигнал, тя каза на Ник:

— Предполагам, че не трябваше да насърчавам хлапето. Този път ще бъда по-строга.

— „Нашата Майка на милосърдието“. С какво мога да ви помогна?

— Лорен. — Някой произнесе името й с тиха въздишка.

— Да? — плахо изрече тя.

Гласът от другата страна на линията започна да пее някакъв изопачен вариант на „Бъфало Гъл“.

„Зеленооко момиче, няма ли да излезеш да си поиграеш, излез да си поиграеш, излез да си поиграеш. Зеленооко момиче, няма ли да излезеш да си поиграеш…“ Харесва ли ти моята песен, Лорен?

— Кой се обажда? — нервно попита тя и рязко се обърна към Ник.

— Разбивачът на сърца — насмешливо изрече гласът. — Опасявам се, че ще трябва да разбия твоето хубаво малко сърчице. Страх ли те е?

— Не, не ме е страх! — Тя едва овладя гласа си.

Но потрепери, когато чу смеха му. Той спря да се киска така внезапно, както бе започнал и след това прошепна:

— Искаш ли да чуеш една друга песен?

Тя не отговори. Ник се втурна към нея. Лорен дочу някакви звуци, идващи откъм горния етаж и с ъгълчето на окото си зърна Пит да я наблюдава тревожно от трапезарията. Беше като парализирана от тайнствения глас. Така силно стискаше слушалката, че Ник едва я изтръгна от ръката й, за да слуша заедно с нея.

Тогава Лорен се досети, че някой записва телефонния разговор и затова Пит й беше казал да изчака три позвънявания. А може би проследяваха откъде се обажда непознатият. Помисли си, че трябва да накара онзи да говори колкото е възможно повече. Но, о, Боже само от звука на гласа му й се повдигаше.

— И тази песен ли ще бъде толкова глупава, колкото другата, дето току-що изпя? — попита Лорен.

— О, не, не, тази със сигурност ще ти хареса. Тя е толкова чиста и… автентична. Слушай внимателно сега.

Тя чу изщракване, а след това проехтяха смразяващи кръвта женски писъци. Това бяха най-ужасните звуци, които някога бе чувала. Ако Ник не я подкрепяше, Лорен щеше да се свлече на пода. Мъчителните писъци пронизаха ухото й. Бяха нечовешки и като че ли продължиха до безкрайност. След това тя чу друго прищракване и писъците престанаха.

— Няма ли да ми кажеш да я оставя на мира? Е, вече съм я оставил. В един гроб. Дори сложих отгоре малък камък, за да не забравя къде е, ако ми се прище да я изровя. Понякога го правя, да знаеш. Харесва ми да гледам на какво са заприличали. Лорен, тази беше само една много жалка твоя заместничка. Вече готова ли си да играем?

Гадеше й се. Пред очите й притъмня.

— Да играем на какво? — едва попита тя, като се стараеше с всички сили да създаде впечатление, че напълно е запазила самообладание.

— На криеница. Ти ще се криеш, а аз ще те търся. Така се играе тази игра.

— Няма да играя на никакви игри с теб.

— О, напротив, ще играеш.

— Не — възрази тя със суров глас. — Аз си отивам у дома.

Той изкрещя нещо, но Лорен не успя да разбере дали просто го е ядосала, или го е направила щастлив. Изведнъж тя изтръгна телефонната слушалка от ръката на Ник, събра сили и извика:

— Ела да ме хванеш. Чакам те!