Джули Гарууд
Разбивач на сърца (32)

ТРИДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

Лорен откри две рокли, които щяха да й свършат работа за сватбата. След като оставиха дрехите на химическо чистене, двамата с Ник потеглиха към абатството. Ноа беше в кухнята и ядеше студено пиле с най-разнообразни гарнитури. Ник дръпна един стол за Лорен и грабна едно пилешко бутче.

— Трябва да хапнеш нещо, скъпа.

Погледът на Ноа започна да снове между пламналото лице на Лорен и измъченото изражение на Ник. След това избухна в смях.

— Отне ви доста дълго време.

— Не започвай с това! — предупреди го Ник.

— Какво да не започвам? — невинно попита Ноа.

— Ник нарича всички „скъпи“ — изтърси Лорен, чувствайки се като истинска глупачка.

— Несъмнено — съгласи се Ноа. — При всяка възможност нарича така мен и Томи.

— Млъкни! — настоя Ник. — Къде е Томи?

— В една от залите за събрания заедно с онази редакторка.

— Какво иска тя? — попита Лорен.

Ноа сви рамене.

— Не мога да проумея.

Ник чу шум от затваряща се врата и прекоси кухнята, за да погледне през прозореца. Видя Лорна да бърза надолу по стълбите.

— Ноа, откъде е цялото това угощение? — попита Лорен.

— От клуба на почитателките му — отговори Томи от вратата.

Ноа се усмихна неволно:

— Дамите ме харесват, какво да сторя!

— Той дава лични консултации — каза Томи, клатейки глава с явно раздразнение.

— И много добре се справям.

На Лорен й беше трудно да погледне брат си. Знаеше, че Ник е виновен за това; беше й внушил абсурдната мисъл, че щом Томи я погледне в очите, веднага ще разбере какво се е случило снощи.

— Лорен, искам да поговорим за малко насаме — каза Томи.

Ник я погледна красноречиво. „Нали ти казах, че ще разбере“, говореха очите му.

— Томи, двамата с теб трябва да поговорим.

— Не — почти извика Лорен и скочи. — За какво искаш да говориш с мен?

— Лорна току-що беше тук.

— Тя събра достатъчно новини, та да има с какво да се занимава през следващия месец. Имам предвид и пожара и Стив Бренър. Дали не търси начин да ми припише вината и за всичко това, а? — ядоса се Лорен.

— Тя пише нова статия за теб, но това няма нищо общо с пожара, нито с Бренър. От мен искаше потвърждение. Случайно налетяла на жената на банкера и тя й споменала за кредита, който си взела, за да купиш твоя магазин. Така от една клюка на друга всичко станало ясно. По дяволите, Лорен — възкликна той с треперещ от гняв глас, — защо не ми каза, че парите под попечителство ги няма? През цялото това време аз си мислех, че няма защо да се притеснявам за теб.

Лорен бе слисана от неочаквания обрат на разговора. Искаше й се да удуши Лорна.

— Трябваше да попълня бланка за финансовото си състояние, за да получа заем, но банкерът няма никакво право да говори за това — възнегодува Лорен. — Дори на жена си не бива да казва. Това беше поверителна информация. И как смее Лорна да си завира носа в моите работи. — Лорен пристъпи към брат си. — Чу ли се какво ми каза току-що? През цялото време си смятал, че съм добре и че няма защо да се притесняваш за мен? Аз не съм на десет годинки, Томи, но ти като че ли не можеш да го проумееш. Парите ги нямаше още преди да навърша двайсет и една и нищо не можех да направя. Адвокатите ги взеха. До последния цент. Не ти казах, защото знаех, че ще се разстроиш, а нищо не можеше да направиш.

— Милиони долари… Спечелените с труд пари от нашия дядо ги няма? Когато се подписах да прехвърлят моя дял на теб, аз си мислех…

Изражението на лицето му едва не я накара да се разплаче. Изглеждаше напълно съкрушен. И ужасно разочарован от нея. Накара я да се почувства така, сякаш сама е пропиляла парите.

— Сестра ти не е виновна — тихо се обади Ник.

— Знам това.

— Но се държиш така, сякаш не го разбираш.

Раменете на Томи тежко се отпуснаха.

— Кога точно откри, че парите ги няма? — Лицето му пламтеше от гняв и той с всички сили се стараеше да се овладее.

— На двайсет и първия си рожден ден.

— Тогава трябваше да кажеш на семейството си. Може би е било възможно да се направи нещо.

Ноа знаеше, че не е негова работа да се меси, но не успя да се сдържи. Той погледна Томи право в очите:

— Какво семейство? Доколкото ми е известно, Лорен не е имала такова, докато навърши пълнолетие. На кого по-точно е трябвало да съобщи?

— Аз съм нейното семейство — възропта Томи.

— Опитай се да видиш нещата с нейните очи — настоя Ноа. — В детските си години ти си имал семейството на Ник и помощта му, а след като са те ръкоположили за свещеник, църквата е станала твоето ново семейство.

— Моята сестра винаги ще бъде част от семейството ми.

— Тя е била в Европа, а ти тук. Не можеш да промениш нещата. Чувството за вина те кара да се гневиш, защото е била изоставена да се справя сама.

Томи придоби измъчен вид. Лорен бавно поклати глава и се приближи до него.

— Това не е вярно, не съм била изоставена. Винаги съм знаела, че те имам. Наясно бях, че се бореше, за да мога да дойда да живея в Съединените щати. Томи, винаги съм чувствала, че ме обичаш. Моля те, не се ядосвай.

Той я прегърна и я притисна към себе си:

— Това просто беше голям шок. Повече не крий нищо от мен. Предполага се, че един голям батко трябва да се грижи за малката си сестричка, независимо на колко години са и двамата. Виж какво, хайде да се договорим за нещо, искаш ли? Отсега нататък няма да крием нищо един от друг. Ако се наложи да ходя на химиотерапия, ще ти кажа, а ако ти имаш проблем, ще ми кажеш.

— Не очаквам да решаваш проблемите ми вместо мен.

— Да, знам, но би трябвало да ги обсъждаме заедно.

— Добре — съгласи се Лорен.

— Кога ще излезе статията? — попита Ник. Той се опитваше да разбере дали има време да бъде спряна.

— Няма да излезе във вестника. С Лорна малко си поговорихме.

Ноа се ухили:

— Да не би да си я заплашил с адските мъки?

Томи остана сериозен.

— Не, не съм, но пък й казах, че завижда на Лорен. Тя не искаше и да чуе моето мнение, но се съгласи да не пуска статията. Страхува се, че и други хора могат да си помислят, че завижда на Лорен, след като толкова пъти я е преследвала.

— Искам чаша мляко — каза неочаквано Лорен.

Споменеше ли се името на Лорна и стомахът й започваше да се бунтува.

— Аз ще ти донеса — предложи Томи.

— Поне малко хапни — предложи й Ноа.

— Нищо ли не може да се направи с тези адвокати? — попита Ник.

— Аз вече правя нещо.

Томи подаде глава от килера.

— Какво? — попита той.

— Съдя ги.

Брат й грабна една чаша и побърза да се върне в кухнята.

— Съдиш ги?

— Да — отвърна Лорен. — След като узнах какво са направили, на следващия ден започнах да търся адвокат. Отне ми една година да намеря юрист, който да пожелае да се захване с тези колоси.

— Давид срещу Голиат, а? — обади се Ноа.

— Вече започваш да разсъждаваш като свещеник. Може би трябва да помислиш дали да не се присъединиш към братството — подразни го Ник.

Ноа се намръщи ужасен.

— Това никога няма да се случи.

Томи извади кутията с мляко от хладилника и наля малко в чашата на Лорен.

— Ще ми кажеш ли за делото? Какво става?

Тя отпи от млякото си, преди да му отговори.

— Спечелих го на две инстанции. Те го проточиха с искания за отлагане, но моят адвокат ме предупреди, че предстои последното обжалване. Скоро трябва да получа новини от него. Или ще загубя, или ще спечеля.

— Значи има голяма възможност да си получиш парите обратно.

— Вероятно — отговори тя. — Подготвена съм и да загубя.

— Нищо чудно, че караш тая разнебитена стара кола — рече Ник. — Живяла си с оскъдни средства.

Той й се усмихна така, сякаш смяташе, че е извършила нещо забележително.

— Живях като повечето хора — рече тя. — А по една случайност харесвам и колата си.

В този миг разговорът бе прекъснат внезапно. Шерифът яростно влетя в кухнята.

— Къде, по дяволите, е моето момче? — изръмжа той, посягайки към пистолета си. — Какво сте направили с него?

Ник бе обърнат с гръб към вратата, ала Ноа стоеше точно срещу вилнеещия шериф. В миг ръката му изчезна под черното расо и под масата той насочи пистолета си към Лойд.

— Само извади оръжието и си мъртъв.

Лойд замръзна на място, слисан от този свещеник, който дръзваше да го заплашва.

Лорен не успя да се извърне на стола си, когато Ник рязко извади своя пистолет. Вече бе застанал пред нея, за да я защити, а дулото опираше в слепоочието на Лойд.

Томи се приближи отзад и отне пистолета на шерифа. След това кротко предложи на Лойд да седне, за да обсъдят разумно проблема.

— Аз съм властта тук — изкрещя шерифът.

— Не, не си — осведоми го Ник, прибирайки пистолета си обратно в кобура.

Лойд се тръшна на стола, който беше в най-отдалечения край на масата.

— Върни ми пистолета.

Томи връчи оръжието на Ник, а той бързо изпразни пълнителя и го плъзна по масата към шерифа.

— Та какъв ти е проблемът? — попита го Томи.

— Моето момче — промълви Лойд. — Изчезна безследно. Ето това е проблемът.

— Скрил се е — предположи Ник. — След пожара, който запали. Крие се.

Лойд разтърси глава.

— Аз няма да се занимавам с цялата тая работа около пожара, щото ние с теб виждаме нещата различно. Моето момче знае, че може да разчита на мен за алибито си. Няма защо да се крие. Той беше в леглото, спеше дълбоко, когато се прибрах у дома от Нюджънт. Бях уморен до смърт, защото прекарах на крак почти през цялата нощ. Тъкмо си лягах, когато онази отрепка шерифът от Нюджънт почука на вратата ми. Той каза, че ще арестува Лони по обвинение в палеж. Поспорихме малко, ама после реших да оставя тая работа на адвокатите и го пуснах вътре. Обаче Лони го нямаше в леглото, а прозорецът му беше широко отворен.

Ник погледна към Ноа, после рече:

— Може би Уесън е решил да го прибере.

— Не е това! — Шерифът вече хленчеше. — Той все още е с другите, натъпкан е заедно с Бренър в една килийка, два на два, разпитват го. Не ми позволиха да подслушвам, не искаха да знам какво става. Най-накрая вдигнах ръце и тръгнах към вратата, но тогава чух, че го обвиняват в убийство. Един от заместник-шерифите каза, че имат всички улики срещу него.

Той свали шапката си и се почеса по челото.

— Наистина ли те интересува какво става с Лони? — попита Ноа.

Този въпрос обърка шерифа. Като видя смутеното му лице, седна до него и рече миролюбиво:

— През годините твоят син ти е причинил доста мъка, нали така?

Гласът на шерифа се сниши:

— Той никога не е бил добре с главата, никога. Но има наистина гаден характер.

Томи предизвикваше шерифа да се разприказва. Подтикваше го да даде воля на гнева и разочарованието си, натрупани у него за толкова дълго време. И само след няколко минути шерифът започна да излива душата си; разказа му за всички бели на сина си, които е трябвало да покрива. Списъкът беше ужасяващо дълъг.

— Лони е извършил ужасни неща. Знам, обаче е мой син и трябваше да го защитавам. Направо ми е дотегнало от тази работа. Знам, че от мен се очаква да съм загрижен за момчето, но не мога, вече не. Все пак трябва да го намеря, защото, ако той се прибере у дома, ще бъде… ядосан на мен, а аз не искам това да става. Може да се забрави и да започне да буйства. — Избърса очите си и продължи да се изповядва: — Срам ме е да си го призная, но аз се страхувам от моето собствено момче. В някой от близките дни той ще ме убие. Вече на няколко пъти едва не го направи.

— Може би е време Лони да научи какви са последиците от неговите действия — намеси се Ноа.

— Той ще ме преследва. Знам, че ще го направи.

— Имаш нужда от време, за да помислиш за възможностите, с които разполагаш — рече Томи. — Защо не се качиш на колата и не напуснеш Холи Оукс за една-две седмици само докато нещата се успокоят и Лони отиде зад решетките.

Шерифът с радост прие тази идея.

— Но какво ще кажат хората? Не искам да си мислят, че бягам.

— Имаш право да си вземеш малко почивка, нали така? — успокои го Томи.

— Разбира се — съгласи се той. — И може би никога повече няма да се върна. Но ще оставя всичко тук, няма да взема никакъв багаж, та моето момче да не си помисли, че съм си отишъл завинаги. Тогава няма да тръгне да ме търси.

— Те ще го хванат и ще го пъхнат зад решетките — увери го Ноа. — Гледай да съобщиш на отец Том къде се намираш.

Шерифът изведнъж се разбърза. Вече излизаше през вратата, когато се обърна към Лорен:

— Той от самото начало обира големите пари.

— Кой, Бренър ли? — попита тя.

— Да. Казва на своите покровители от „Грифин“, че ще му трябват сто хилядарки да купи някой магазин, а след това предлага половината сума на собственика и прибира разликата. Открил си е банкова сметка, ама не знам къде. Може да поискаш да надникнеш в нея преди съвещанието за града — каза шерифът.

— Да, ще го направя — отвърна Лорен.

Шерифът отново понечи да тръгне, но Ник го спря.

— Доколко си замесен и ти във всичко това, Лойд?

— Помагах му малко — смотолеви шерифът. — Ще свидетелствам срещу него. Може би, ако го затворят, няма повече да ми се налага да му служа. — Той хвърли обнадежден поглед към Ник, а след това се обърна към Томи: — Ще ти съобщя къде съм. Ще се върна, щом ме повикаш.

Шерифът се затътри обратно с вид на съсипан старец и сложи значката и пистолета си на масата. След това напусна стаята.

Всички го наблюдаваха как излиза.

— Наистина ли ще го пуснеш да си върви, Ник? — попита Ноа.

— Да. Той няма да отиде далече.

Ник се опита да се свърже с Уесън по мобилния телефон, но той не отговаряше. Тогава набра номера на Файнбърг, но попадна на гласовата поща. Чувстваше се все по-безсилен. Току поглеждаше часовника си. Самолетът на Моргенщерн сигурно вече се бе приземил в Хюстън. Защо, по дяволите, той не отговаряше на повикванията му?

Томи се върна в килера, за да потърси чипс, а Ник го последва. Лорен го чу да казва на брат й, че не бива да се отказва от охраната си, докато не са напълно убедени, че Бренър е истинският престъпник.

Двамата стояха в килера и си приказваха. Лорен бе толкова заета да ги следи, че не забеляза как Ноа я наблюдава.

— Престани да се притесняваш — каза й той.

Тя сведе очи към храната на масата.

— Нямам причина за безпокойство.

— Притесняваш се и още как. Мислиш си, че Ник ще каже на Томи, че е спал с теб.

Лорен дори и не опита да отрече. Тя надникна в лукавите му сини очи и попита:

— Винаги ли си така прям?

— Неизменно.

— Как разбра?

— От начина, по който двамата избягвате да се погледнете. Познавам Ник от дълго време, но никога не съм го виждал така напрегнат. Предположих, че ти си причината.

Тя взе едно пилешко крилце, но бързо го остави.

— Ник може да каже на Томи.

— Така ли мислиш?

— А Томи ще се разстрои, все пак е свещеник.

— Но ти вече си голямо момиче и всъщност това не е негова работа.

— Той няма да го изтълкува по този начин.

— И така, от колко време си влюбена в Ник?

— Откъде знаеш това?

Той се засмя.

— Познавам жените.

— Какво намекваш?

— Че ти си от онези жени, които няма да легнат с мъж, ако не са влюбени в него. И Ник го знае. Сигурно направо се побърква от страх заради теб.

— Аз не го плаша. Той не иска онези неща, които аз искам, но не желае и да ме нарани. Миналата нощ беше грешка — прошепна тя. — Но сега всичко свърши.

Искаше да създаде впечатление, че за нея всичко това е вече минало, но разбра, че не е успяла.

— Като грешка ли ти изглежда преживяното? — попита Ноа.

Тя поклати отрицателно глава.

— Не, но както ти току-що каза, вече съм голямо момиче. Мога сама да продължа живота си. Ти просто се съгласяваш снизходително с мен. Затова нека да говорим за друго — предложи Лорен. — Може ли да те попитам нещо?

— Разбира се. Какво искаш да знаеш?

— Защо Уесън толкова много мрази Ник?

— Това е стара история.

— Но коя беше причината да избухне тази вражда?

— Може да се каже, че това съперничество започна заради една котка, макар че сега, като си помисля, държанието на Ник също имаше значение. Той беше нов в отдела, но смяташе, че знае всичко. Моргенщерн току-що бе получил разрешение да ръководи Апостолите, а Ник беше вторият новобранец, избран от него.

— А кой беше първият? — попита тя.

— Аз — отговори Ноа с нахална усмивка. — Пит лично избираше своите агенти, като ги вземаше отвън и ги обучаваше по специална програма. Уесън направо си умираше да участва в тази работа. Всъщност според мен от самото начало той искаше сам да ръководи програмата, но нямаше начин това да се случи.

— Уесън стана ли един от новобранците на Моргенщерн?

— Не. Моргенщерн не го прие и това наистина страшно много го раздразни.

— Значи така е започнала враждата между двамата?

— Не, причината, както ти казах, беше една котка — търпеливо повтори той. — Имаше един такъв случай. Тригодишно момиченце беше изчезнало и извикаха ФБР на помощ. Уесън беше дежурен по график и нямаше начин да позволи на никого от асовете на Моргенщерн да се намеси и да поеме работата. Уесън искаше сам да се справи със случая и то бързо.

— И справи ли се?

— Не, но Ник разреши случая. Ето какво се случи. Момиченцето било с майка си в един универсален магазин. Сградата беше наистина много стара, с дървени подове, които скърцаха ужасно, когато стъпваш по тях. Имаше високи гипсови тавани и големи стари отдушници покрай подовите первази. Вътре ставаше течение и беше студено. Сградата се намираше в съседство с района със складовете и градския пазар, съвсем близо до реката. Това беше едно приятно малко място за пазаруване. Всички околни постройки бяха съборени или реконструирани, но в тази имаше проблем с плъховете. И затова собственикът държеше там котка.

— Продължавай — настоя Лорен, тъй като искаше Ноа по-бързо да приключи разказа си, преди Ник и Томи да са се върнали.

— Било е около обед в съботата преди Коледа и магазинът бил пълен с клиенти, пазаруващи в последната минута. Наоколо царяло шум и бъркотия, чувала се оглушителна коледна музика, а една от продавачките случайно забелязала някакъв мъж на около трийсет и пет години да се шляе из магазина. Помислила си, че може да е крадец. Носел парцаливи стари дрехи и дълъг сив шлифер. Тя каза, че бил мръсен и окъсан. Жената не можа да ни даде кой знае какво описание, освен че онзи бил мършав и имал рошава брада. Каза ни, че се канела да повика охраната, но тогава го видяла да се насочва към изхода и си помислила, че си отива.

Една от клиентките на опашката си спомни, че е видяла как мъжът клекнал до момиченцето и му говорел нещо. Тя каза, че майката едва успяла да си проправи път до касата. И докато ровела в чантата си, търсейки разплащателната си карта, не забелязала, че дъщеричката й говори с непознат. След това според клиентката мъжът си тръгнал.

— Взел ли е момиченцето със себе си?

Ноа не отговори на въпроса й.

— Друга клиентка пък твърдеше, че едва не настъпила детето, когато то изскочило пред нея. Момиченцето гонело котката — обясни Ноа. — А около десетина минути по-късно майката вече трескаво търсела дъщеря си. Разбира се, всички наоколо се мъчели да й помогнат и тогава продавачът си спомнил за мъжа с шлифера, а клиентката — че го видяла да говори с детето. Шефът на охраната извикал полицията, а собственикът на магазина — ФБР. За чест на Уесън трябва да се признае, че бързо пристигнал там. Моргенщерн бил уведомен по телефона от шефа на Уесън и поискал двамата с Ник да отидем там, за да придобием малко опит. Изпрати ни да разследваме случая, само че успяхме да отидем твърде късно вечерта. Аз пристигнах от Чикаго, а Ник бе пътувал със самолет от Далас. Той бил на мястото около петнайсет минути преди мен, наел кола, снабдил се с пътна карта и дойде да ме вземе.

— Уесън не се зарадва, като ви видя, нали?

— Това е меко казано. Но за нас нямаше значение. Той не ни беше началник. Докладвахме единствено на Моргенщерн и на никой друг. Уесън нямаше абсолютно никакво желание да сподели с нас сведенията, които вече имаше и това наистина вбеси… искам да кажа ядоса Ник. Когато се разгневи, той става по-лош и от мен — поясни Ноа с нотки на възхищение в гласа.

— Какво направи той?

— Даде на Уесън добър урок. Ник можеше да се държи и по-дипломатично, но тогава така притисна Уесън в ъгъла, че той си призна: имало заподозрян, а положението било под контрол. Което, разбира се, не беше истина. Сетне Уесън обяви, че екипът на Моргенщерн само пилее време и пари, и че двамата с Ник трябва да се приберем у дома, и да си намерим нормална работа.

— С други думи, опита се да ви разкара.

— Да — каза Ноа. — Клиентите напуснаха магазина. Беше около два часът след полунощ и в сградата цареше вледеняващ студ. Уесън беше установил команден пункт в полицейското управление, на две преки разстояние оттам. Всички, които бяха на разположение, бяха излезли по улиците да търсят мъжа с шлифера. С Ник стояхме на тротоара пред магазина и се опитвахме да разберем какво се очаква от нас. Шефът на охраната заключваше вратите и се канеше да се прибере у дома, когато Ник му каза, че иска да влезе обратно. Той убеди стареца да изключи алармената система и да ни даде ключовете.

Двамата отново претърсихме сградата от горе до долу. Нищо не открихме и си тръгнахме. Аз карах колата. Не бях сигурен накъде сме тръгнали. Просто се опитвах да проясня мозъка си, както ни беше учил Моргенщерн — спомни си Ноа. — Тъкмо минавахме покрай една болница, когато попитах Ник какво ще правим, по дяволите, след като Уесън ни изолираше по този начин.

Ноа млъкна за малко, усмихна се и след това продължи:

— Ник не каза нищо. Пъхна една дъвка в устата си и предположих, че се опитва да прави същото, което правех и аз — да прояснява мозъка си. И тогава изведнъж той се обърна към мен и ме попита: „А къде е котката?“.

Започнахме да правим онова упражнение, което Моргенщерн би нарекъл „извикване на свободни асоциации“. Децата обичат животните, във всеки случай повечето деца, а една клиентка бе съобщила, че е видяла момиченцето да гони котката. Тогава и двамата се сетихме какво може да се е случило. Карах с пълна газ, за да се доберем до универсалния магазин колкото е възможно по-скоро. И точно тогава видях входа към спешното отделение на една болница. Спрях и двамата с Ник изтичахме вътре, показахме набързо значките си и взехме с нас доктора, който тъкмо излизаше в почивка. Ник му нареди да тръгне и да си вземе стетоскопа.

— Момиченцето все още е било в магазина, нали?

— Разбира се — каза Ноа. — То влязло след котката в един от онези големи стари отдушници. Както пълзяло по пода покрай стените, никой не е могъл да го забележи в този гъмжащ от хора магазин. Не успяло да се задържи в отдушника, паднало два и половина етажа надолу и останало заклещено на един перваз над сутерена. Падането би трябвало да я убие — добави той. — Ударила си беше главата и беше в безсъзнание, когато я намерихме. Котката стоеше при нея. С помощта на стетоскопа чухме едва доловимото мяукане.

— А момиченцето оправи ли се? Той отново се усмихна.

— Да, всичко беше наред с нея.

— С Ник сигурно сте тържествували.

— Да, така беше, но в същото време и двамата бяхме разочаровани от себе си. Пропуснахме да видим очевидното. Позволихме на онзи тип с шлифера да застане на пътя ни. Трябваше веднага да забележим, че отдушникът, в който е пропълзяло момиченцето, е в по-лошо състояние от останалите. И че котката я няма.

— Но все пак сте открили момиченцето само няколко часа след пристигането си — отбеляза Лорен.

— Ако бяхме по-наблюдателни, щяхме да намалим това време наполовина. Това, че тя се оказа все още жива, си беше дяволски късмет. Можеше да лежи долу и да й изтича кръвта, а ние да пристигнем прекалено късно.

— А Уесън зарадва ли се? — попита Лорен.

— Той не е чудовище или поне не беше по онова време — отбеляза Ноа. — Но завистта направо го изяждаше отвътре. Разбира се, той се радваше, че момиченцето е добре, но…

Лорен го погледна изпитателно.

— Ник нарочно го изолира — продължи Ноа. — Би трябвало да каже на Уесън какви подозрения има и да го остави да довърши работата. — Агентът помълча малко. — Да, точно това трябваше да направи, но аз се радвам, че не го стори. Зъб за зъб, колкото и детинско да звучи — това е! И в негова защита, а и в моя, защото аз го подкрепих тогава, би трябвало да кажа, че по онова време бяхме млади и глупави. И на никого от нас не му пукаше за кариерата. А и все още е така. Ник трябваше да е сигурен, че детето е там, аз също. Във всеки случай Уесън разбра за момиченцето по-късно от Моргенщерн, когато с Ник вече пътувахме към летището. Той искаше да докаже нещо, но по този начин унижи Уесън и оттогава само при споменаване на имената ни той реагира по един и същи начин — все едно че поръсваме със сол отворената му рана. Оттогава на никого от нас не се е налагало да работи с него. До този случай.

Лорен облегна лакът на масата и впери поглед в Ноа. Но всъщност не го виждаше. Мислеше си за историята, която той току-що й бе разказал.

До този момент някъде в периферията на съзнанието й се беше въртяла малка надеждица, че Ник ще напусне работата си. Но колко егоистично и погрешно беше от нейна страна да мисли така!

— В този живот нищо не е гарантирано, нали? — въздъхна Лорен.

— Така е. Трябва да грабнеш каквото можеш и когато можеш. Ник е добър в работата си, но тя го изгаря отвътре. Виждам го в очите му. Напрежението ще го убие, ако не намери някакво равновесие в живота си. Има нужда от някоя жена като теб, при която да се прибира вечер.

— Но той не иска това.

— Може и да не го желае, но има нужда от него.

— Ами ти?

— Сега не говорим за мен — рече Ноа. — Ти и Ник сте нещо различно. Знаеш ли, като ви наблюдавам отстрани, за мен наистина е много лесно да разбера какво става. Искаш ли да те просветля по въпроса? Но те предупреждавам предварително. Няма да ти хареса онова, което ще ти кажа.

— Давай — окуражи го Лорен. — Просветлявай ме. Ще го понеса.

— Добре — съгласи се той. — Ето как виждам нещата. С Ник се опитвате да промените действителността. И двамата бягате от живота. Недей да спориш с мен, докато не приключа — предупреди я той, когато видя, че се кани да го прекъсне. — Ник се опитва да се затвори в себе си, да се дистанцира от всички, дори от семейството си. И това е голяма грешка при неговата професия. Той има нужда да изпитва чувства, защото само така ще остане с ясен и съсредоточен ум. Стигнал е до точката, когато въобще не иска да рискува, за да изпита нещо, защото това ще го направи дяволски уязвим. Ако продължава по този начин, ще стане жесток и циничен. И със сигурност няма да го бива в работата. А що се отнася до тебе…

Лорен се напрегна, очаквайки да чуе присъдата му.

— Ти правиш същото нещо, само че по различен начин. Скрила си се тук, в това малко градче. Повече от Ник се страхуваш да поемеш някакъв риск. Ако не излезеш оттук, няма да те наранят. Ето по този начин гледаш на живота, нали? Ако продължаваш така, ще се превърнеш в една озлобена, стара, сбръчкана досадница. И при това — страхлива.

Тя знаеше, че Ноа не се старае да бъде преднамерено жесток, но онова, което той току-що каза, я съкруши. По този начин ли я виждаше? Лорен се отдръпна назад и сключи ръце в скута си. Как бе възможно да си помисли, че тя въобще някога би могла да се покаже страхлива?

— Не съм сигурна, че разбираш…

— Още не съм свършил. Има и нещо друго. Искаш ли да го чуеш?

— Да, казвай — примирено рече тя.

— Видях една от твоите картини.

Погледна го, но веднага отмести очите си встрани.

— Къде? — удивено попита тя. Усети, че изведнъж я пронизва страх.

— Окачена е в спалнята на Том — обясни й той. — И това е една от най-впечатляващите картини, които някога съм виждал. Ти трябва страшно много да се гордееш с нея. Аз не съм единственият човек, който смята тази творба за невероятна. Абатът искаше да я окачи в църквата. Том ми каза, че я е откраднал от теб. Довери ми също, че всичките ти картини са опаковани и скрити в гардероба, така че никой да не може да ги види. Това е един много сигурен начин да не те отхвърлят, нали така? Също като живота, който си подготвяш тук. Е, малката, на този свят няма такова нещо като сигурен живот. Лоши неща се случват, като това, че брат ти се разболя от рак и ти нищо не можеш да направиш, дявол го взел. Но ти със сигурност се опитваш да направиш нещо, нали? Може би след трийсет години ти ще си убедила себе си, че си доволна от своя перфектен, сигурен живот, но те уверявам, че той ще бъде самотен. И дотогава удивителният талант, който притежаваш, вероятно ще е отишъл на вятъра.

Лорен потрепери, усетила бремето на бъдещето, което Ноа току-що й беше описал. Той я принуждаваше да отвори очи и да се погледне безпристрастно.

— Ти не знаеш какво приказваш.

— Знам, но ти просто не искаш да ме чуеш.

Лорен сведе глава и се опита да обори наум мрачната му прогноза. Може би, когато бе дошла първоначално в Холи Оукс, наистина бягаше от живота. Но вече не бе така. Тя се беше влюбила в града и хората тук, и се чувстваше обвързана с тази общност. Не беше се изолирала и оставила света да се върти около нея.

Но Ноа бе прав за нейното рисуване. Винаги го беше смятала за нещо прекалено лично, за да го сподели с когото и да било. То бе част от нея и ако другите видеха работата й, и я отхвърлеха, тя щеше да има чувството, че отхвърлят самата нея.

Беше се държала като страхливка. И щеше да изгуби дори малкото талант, който притежаваше, ако продължаваше да върви по този път. Ако не вкусваше живота, как въобще щеше да е възможно да го изобрази върху платното?

— Аз не изхвърлям картините си — колебливо призна тя. — Аз ги запазвам.

— Значи е възможно в някой от близките дни да ги разопаковаш и да позволиш на хората да ги видят — рече Ноа.

— Може би — каза Лорен. И след като поразмисли малко, го погледна и се усмихна. — Да, може би… Трябва да го направя.

Ноа занесе чинията си до умивалника и нави ръкави, приготвяйки се да измие съдовете. Взе да се оплаква от това, че в близко време абатът няма намерение да похарчи пари за съдомиялна машина.

Лорен не го слушаше. Все още бе потънала в мисли. Той току-що я беше накарал да се събуди. Беше отворил една врата и от нея зависеше дали да излезе, или да я затвори отново.

Когато Томи се върна в кухнята, Ноа му съобщи:

— Казах на Лорен, че си взел една от картините й.

Томи веднага застана в отбранителна позиция.

— Откраднах я и не съжалявам. Вече искаш да ти я върна, така ли?

— Коя си откраднал? — попита Лорен. Изведнъж усети страшен глад. Отхапа парче от пилешкото и си взе една бисквита.

— Единствената, до която успях да се докопам — отвърна той. — Беше поставена пред другите в гардероба. Дори не знаех какво точно съм взел, докато не си отидох вкъщи и не я разопаковах. И знаеш ли кое е най-жалкото, Лорен? Че съм виждал само тази твоя картина. Държиш ги скрити, сякаш се срамуваш от тях.

— Но коя точно си взел?

— Децата в пшеничната нива, които са окъпани в толкова много светлина. Аз обичам тази картина и искам да си я запазя. Знаеш ли защо? Защото в нея има много радост и надежда. Когато я погледна, виждам как небето се усмихва на децата. Тези потоци от светлина, това сякаш са ръцете на Бог, който посяга да ги докосне.

Чувствата напираха в гърдите й. Знаеше, че всяка негова дума е истина.

— Добре, Томи. Можеш да я задържиш.

Брат й изглеждаше шокиран.

— Наистина ли?

— Да — отговори тя. — Толкова съм щастлива, че ти харесва.

Ник съвсем не беше съгласен да го изолират.

— По дяволите, искам да я видя и аз — рече той.

— Добре — съгласи се Лорен.

Ноа й намигна и изведнъж й се прииска да се засмее.

— Да, говоря сериозно, но ви предупреждавам, че това не е най-доброто ми постижение. Мога много повече.

Телефонът на Ник иззвъня и прекъсна разговора. Усмивките мигновено изчезнаха от лицата им и в кухнята се възцари напрегнато очакване. Ник отговори и отиде в килера, за да се уедини.

Обаждаше се Пит и имаше да му съобщи шокираща новина. Мобифонът на Тифани Тара Тайлър бил намерен в белия пикап на Стив Бренър, пъхнат на сигурно място под предната седалка. С това ново веществено доказателство случаят приключваше. Бяха намерили техния човек.

— Открити ли са някакви отпечатъци?

— Избърсал ги е, но е бил малко немарлив — обясни Пит. — Пропуснал е едно петно в долната част на телефона. Специалистът е открил нещо като частичен пръстов отпечатък до извода за зарядното устройство. Той смята, че е достатъчен, за да направим солидно сравнение. Както изглежда, случаят скоро ще бъде приключен успешно.

Но Ник не беше толкова оптимистично настроен.

— Чувствам, че нещо не е наред — рече той. Помълча и добави: — Значи това е. Случаят е приключен, така ли?

— Горе-долу — съгласи се Пит. — Има и други доказателства. Но доколкото разбирам, агент Уесън не е споделил с вас информацията срещу Бренър.

— Как разбра това?

— Поговорих набързо с агент Фарли.

— Значи Уесън има достатъчно доказателства, за да потвърди вината на Бренър?

— При положение че телефонът на жената е намерен в неговата кола? Да, има предостатъчно.

— Телефонът може да е подхвърлен.

— Не вярваме, че е така — каза Пит. — Ако ти бяха предоставяли информацията в процеса на събирането й, според мен щеше да бъдеш по-сигурен, че Бренър е нашият човек. Ти си бил изолиран от разследването — добави той. — И аз възнамерявам да поставя този проблем пред шефа на агент Уесън, това е първото, което ще направя в понеделник сутринта. Такова нещо повече няма да се случи — закани се той. — Що се отнася до теб, предлагам ти да заведеш отец Том на риболов. Отпусни се малко. Бог знае, че си заслужил почивката си.

Ник разтри тила си, опитвайки се да отслаби напрежението. Беше уморен и объркан.

— Не знам, Пит. Интуицията ми подсказва, че всичко това е погрешно. Нали сравняват гласовете на двата записа, от изповедалнята и от разпита на Бренър?

— Да, разбира се.

— Бренър не си е признал, нали?

— Все още не.

Ник бе изпълнен със съмнения. Но може би не искаше да повярва на очевидното. От самото начало Уесън го беше поставил в позиция да се опитва да работи по случая на сляпо. Телефонът на Тифани беше намерен в пикапа на Бренър. Това би трябвало да реши въпроса. Но той все още не беше убеден.

— Защо се съпротивляваш? — попита го Пит. — Постигнахме добър резултат.

— Да, сър, зная — въздъхна Ник. — Предполагам, че наистина имам нужда от малко почивка. Вие бяхте прав — аз съм прекалено лично ангажиран.

— С Лорен ли?

— Вие го очаквахте.

— Да, разбира се.

— Ще ми съобщите ли лабораторните резултати?

— Да — обеща Пит. — Много поздрави на отец Том и Лорен.

Ник изключи телефона и в продължение на една дълга минута остана да стои неподвижно в килера. Искаше да обмисли нещата, да свикне с положението, да повярва, че всичко е приключило. Каза си, че се опитва да направи случая по-сложен, отколкото е. Някои случаи се решаваха лесно. Като този. Да, всичко свърши. Бяха хванали техния човек.

Но въпреки всичко онова натрапчиво съмнение си оставаше.