Джули Гарууд
Разбивач на сърца (23)

ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА

Пикникът беше в разгара си, когато Ник и Лорен пристигнаха. Оркестърът вече свиреше. Той я хвана за ръка и двамата тръгнаха към тълпата, събрала се около подиума и масите. Възвишението отсреща беше осеяно с пъстри одеяла и от разстояние напомняше за завивка, съшита от различни парчета плат. Децата тичаха на воля и се промъкваха между двойките, танцуващи под музиката на група „Хилтопс“. Въздухът бе наситен с тежката миризма на пушек и барбекю.

Томи и Ноа бяха заети да обръщат кюфтета на скарата, но все пак свещеникът забеляза, че двамата са дошли и им помаха. Лорен бе преметнала на ръката си едно одеяло. Тя откри празно място под чворесто дърво и го застла.

На Ник никак не му се нравеше тази огромна тълпа. Оказа се, че по-голямата част от града се е изсипала тук. Вече се стъмняваше и някой включи гирляндите с коледни светлини, окачени между дърветата около дървения подиум за оркестъра.

— Страхотно е, нали? — въодушеви се Лорен.

— Да — отвърна той, като продължаваше да оглежда тълпата.

— Хърман и Харли Уинстън създадоха групата — обясни му, сочейки оркестъра. — Хърман е ей онзи, дето свири на саксофона, а пък Харли е на барабаните. Това са двамата близнаци, за които ти казах, те правят ремонта на моето заведение. Трябва да се запознаеш с тях.

Ник погледна към подиума и се усмихна. Оркестърът се състоеше от шест души и всички изглеждаха над седемдесетгодишни. Близнаците бяха съвършено еднакви, облечени в червени ризи на карета и бели панталони.

— Ала това са старци — отбеляза Ник.

— Но имат млади сърца — възпротиви се тя. — И са добри майстори. Ние в Холи Оукс не пенсионираме старите хора. Техният принос за този град е много важен. Когато видиш моята постройка и таванското помещение, ще разбереш колко надарени са тези хора.

— Не исках да ги критикувам — оправда се Ник. — Просто ми направи впечатление, че са толкова издръжливи.

Ръководителят на групата беше плешив джентълмен с широка усмивка, искрящи очи и силно приведени рамене. Той потупа микрофона, за да привлече вниманието на всички.

— Дами и господа, както знаете, чрез този пикник абатът изразява благодарността си към всички вас, които работихте дяволски усърдно, за да бъде завършена църквата навреме за честването на стогодишния юбилей. Абатът се надява, че ще прекарате приятно тази вечер — добави той. — Е, както знаете, ние с момчетата от оркестъра свирим само стари парчета, защото само тях си знаем. Ала страшно обичаме да изпълняваме песни по желание и ако искате да впечатлите някое момиче, качете се тук, напишете името на песента на листче и го пъхнете в ей онази шапка там върху масичката за карти. Имаме достатъчно много моливи и листове. Ще изпълняваме песни по ваше желание, докато се наложи да си тръгваме. А сега първата песен е за Синди Мичъл и нейния съпруг Дан. Днес Синди за първи път излиза навън, след като й изрязаха жлъчката и наистина ни е приятно да я видим на крака. Хайде, Дан, изведи я на дансинга. Това е една от любимите ми песни — добави той, като отстъпи назад и вдигна ръце подобно диригент на симфоничен оркестър. Потрепвайки в такт, започна да брои: — Едно, две, три. Давайте, момчета!

След това настъпи тишина. Ръководителят на групата се обърна да види какво става и захихика. А после смутено обясни в микрофона:

— Май трябваше да кажа на момчетата какво ще свирим. Песента се казва „Мисти“. Хайде сега да опитаме отново.

На Ник никак не му харесваше идеята Лорен да се намира сред такава голяма тълпа. Знаеше, че мястото е много подходящо да ги видят двамата заедно, както и да наблюдава хората наоколо, но все пак това го затрудняваше. Множеството можеше да я погълне, а той не искаше да я изпуска от очи дори за една секунда.

Нейните приятели още повече усложняваха нещата. Веднага щом я забелязаха, те се опитаха да я отдалечат от него, макар че го оглеждаха с любопитство. Неколцина мъже дойдоха да му стиснат ръката и да му се представят. Държаха се открито и приятелски, и се опитаха да го привлекат в групата около бъчонките с бира, докато Лорен бе завлечена в обратна посока. За да я задържи близо до себе си, Ник здраво я прегърна през кръста и не я пусна повече.

Лорен не издържа дълго. Като се повдигна на пръсти, тя прошепна в ухото му:

— Ще се наложи да ми позволиш да поговоря с моите приятели и съседи.

— Само не изчезвай — отвърна той ниско, а след това нежно я целуна по устните, защото знаеше, че ги наблюдават. — Постарай се да стоиш между Ноа и мен.

— Добре — обеща тя и също го целуна. — А сега, моля те, усмихни се. Това е парти, а не погребение.

Някой я извика и Ник неохотно я освободи от прегръдката си. Не беше се отдалечила и на пет крачки от него, когато я наобиколиха няколко жени. Те говореха едновременно и Ник бе абсолютно сигурен, че самият той е темата на разговора им, защото непрекъснато го поглеждаха. Пъхна ръце в джобовете си, без да откъсва поглед от Лорен. Тя имаше невероятна усмивка.

Една от жените изпищя и Ник бързо пристъпи напред, но след това видя, че Лорен се хвали с пръстена си. Това бе развълнувало младата жена до неузнаваемост. Той се отдръпна назад и още веднъж огледа тълпата. Когато отново погледна към Лорен, тя бавно си проправяше път към подиума. Докато я наблюдаваше как общува с млади и стари, той осъзна колко е важна тя за тази общност. Всички я обичаха. Хората наоколо явно виждаха каква мила и любяща жена е. Реагираха също като него — искаха да са по-близо до нея. Личеше си, че тя искрено се интересува от онова, което й казваха. Лорен караше другите да се чувстват добре, а това бе невероятна дарба.

Ник я наблюдаваше, но усмивката му изчезна, когато я спряха, за кой ли път, двама мъже на нейната възраст. Щяха да я изядат с очи и той бе сигурен, че „лошата“ й репутация не би отблъснала никого от тях. Жегна го мъчителна ревност. Тогава един от мъжете сложи длан върху ръката й над лакътя и на Ник му се прииска да го фрасне. Знаеше, че реакцията му е неуместна. Не беше характерно за него да се държи собственически.

Не можеше да проумее какво му става. Бе невъзможно да има любовна връзка с нея. Знаеше това и го приемаше.

Но защо полагаше толкова усилия да се държи на разстояние? Защото беше дяволски увлечен по нея. Ето че си го призна. Той бе преживял достатъчно, за да разбере ситуацията. Това чувство бе съвършено различно от обикновеното сексуално привличане. Страшно много го притесняваше.

— Вие ли сте Ник Бюканън?

Ник се обърна.

— Да, аз съм.

— Името ми е Кристофър Бенсън — каза мъжът и протегна ръка. — Лорен е най-добрата приятелка на моята годеница — добави той с усмивка. — Исках да се запознаем.

Кристофър беше мил и добродушен човек. Имаше фигурата на футболен защитник. Бе висок колкото Ник, но тежеше най-малко с двайсетина килограма повече.

След като побъбриха на общи теми, Кристофър си призна смутено:

— Мишел ме прати да събера колкото е възможно повече информация за вас. Според нея, след като току-що съм завършил право, би трябвало да мога да подложа на строг разпит когото си поискам.

Ник се засмя.

— Какво по-точно иска да узнае тя?

— О, обичайните неща! Колко пари изкарвате, къде ще живеете, след като се ожените за Лорен и най-важното — това завинаги ли е. Може да си помислите, че Мишел е прекалено любопитна, но не е така. Тя просто е загрижена за приятелката си.

И двамата се обърнаха, за да наблюдават Лорен. Неколцина мъже се бяха наредили на опашка, докато им дойде редът да танцуват с нея. В момента тя се въртеше на дансинга с момчето, което преди кроса ръфаше поничката.

Ник успя да отговори на много от зададените му въпроси, а в някои случаи се измъкна с уклончиви отговори.

Най-накрая Кристофър отбеляза доволно:

— Лорен е важна част от този град. Хората разчитат на нея. Двете с Мишел са като сестри, същински дяволчета. Божичко, само как обичат да се смеят!

Ник се чудеше кога ли ще има шанс да танцува с Лорен. Със сигурност не възнамеряваше да се нареди на опашката. В качеството си на годеник той имаше право на някои облаги. Дори всичко това да беше само игра.

Кристофър като че ли прочете мислите му.

— Защо не отидеш да доведеш Лорен? Яденето ще свърши бързо.

— Добра идея — съгласи се Ник.

Той си проправи път през тълпата, потупа кавалера на Лорен по рамото и я привлече към себе си.

— Дамата е моя, хлапе.

За да не разочарова съвсем тийнейджъра, Лорен се наклони към него и го помоли да й запази един танц за по-късно, след вечеря.

— Ти само го окуражаваш — скара й се не на шега Ник.

— Той е мило момче — отвърна Лорен.

Ник не искаше да говорят за хлапето. Притисна я по-силно и продължи да танцува.

— Дръж се така, сякаш си влюбена в мен, скъпа — инструктира я той.

Лорен се усмихна:

— Аз наистина те обичам, любими.

— Харесвам това нещо, с което си облечена.

— Казва се рокля. Или по-точно лятна рокля с презрамки. Благодаря ти.

— Ако всички мъже в този град се страхуват от теб, защо тогава се редят на опашка за танци?

— Не знам — рече тя. — Може би защото са уверени, че няма да им откажа. Но не ме канят на срещи. Струва ми се, че Томи е прав. Може би ги плаша.

— Това е добре — каза той самодоволно.

— Защо? — попита тя.

Ник не отговори на въпроса й.

— Хайде да хапнем — предложи той.

— Виола и Беси Джийн ни махат. Струва ми се, че искат да седнем при тях.

— Кучи син! — просъска Ник.

Реакцията му я стресна.

— Мислех, че ги харесваш.

— Не става въпрос за тях — нетърпеливо отвърна той. — Току-що забелязах Лони. По дяволите, какво прави той тук?

— Трябва ли сега да ти натяквам: „Нали ти казах?“ — ядоса се не на шега тя.

Лорен съзря Лони сред тълпата: седеше сам върху една маса за пикник и нагло се оглеждаше. Около масата нямаше други хора. Лорен забеляза няколко души наблизо, явно притеснени от присъствието на побойника, които избягваха да срещнат погледа му.

Ник оглеждаше тълпата, търсейки шерифа.

— Никъде не виждам миличкия му татко — отбеляза той.

— О, съмнявам се, че е тук. През целия ден не ти отговаряше на телефона, а арестът беше заключен, когато минахме оттам. Мисля, че той се крие от теб, мистър Агент — имитира тя гласа на шерифа.

Ник поклати глава.

— Ще ми се наложи да направя нещо по въпроса.

— Първо ще трябва да го откриеш.

— Не ти говоря за шерифа — отвърна той, — а за Лони. Той ни създава излишни усложнения в момента.

— Какво би могъл да сториш?

Ник прегърна Лорен през раменете и двамата се отправиха към бюфета, който се намираше от другата страна на подиума.

— Първо иди накарай Лони да слезе от масата — предложи тя. — А след това ще ядем. Хората имат нужда от място, където да седнат.

— Добре — съгласи се Ник, но когато се обърна към масите, видя Том да се приближава към Лони.

Той държеше голяма вилица за барбекю в ръката си и изразът на лицето му подсказваше, че днес няма намерение да се примирява с всяващите страх тактики на Лони. Ноа беше зает да загребва прегорели кюфтета, но през цялото време държеше под око Томи. Това обясняваше защо две кюфтета се намираха на земята. Приятелите на Лони изникнаха от небитието и застанаха до масата, очаквайки приближаването на Томи.

— Няма ли да помогнеш на брат ми? — попита Лорен притеснено.

— Той може да се справи сам.

На устните на Лони висеше цигара. Томи му каза нещо, а Лони поклати отрицателно глава. След което хвърли цигарата в лицето му. Томи я настъпи. После светкавично сграбчи синчето на шерифа за врата и го смъкна от масата.

Ръката на Лони се плъзна в джоба на панталона му, но в този миг Ноа притича до тях. Същото направиха и голям брой мъже, присъстващи на пикника. Тази демонстрация на солидарност вбеси Лони и в миг лицето му стана мораво от ярост. Ноа си проправи път напред точно когато непрокопсаникът щракна острието на автоматичния си нож. Ноа го прасна жестоко по китката с вилицата за барбекю и в същото време му подложи крак. Виейки от болка, Лони изпусна ножа. Томи го вдигна и го подхвърли на Ноа, а след това нареди на Лони и на приятелите му да напуснат.

Лорен въздъхна с облекчение. Докато Томи и Ноа се връщаха към скарата, неколцина мъже ги спряха, за да им стиснат ръцете. Друг ентусиазирано ги потупа по рамото.

— А сега вече може ли да ядем? — Ник грабна две чинии, подаде й едната и тръгна към кюфтетата.

След като напълниха чиниите си със салати и чипс от бюфета, те се присъединиха към семейство Вандерман. Сестрите бяха седнали заедно с тримата мъже, временно живеещи в къщата срещу тях. Беси Джийн се сви по-близо до Виола, за да направи място за Ник и Лорен на пейката.

Виола ги представи едни на други и добави някои сведения — събирана малко по малко от нея — за тези мъже с много уморен вид. Двама от тях, Марк Ханоувър и Уили Лейкмън, притежаваха ферми в Северна Айова и си изкарваха допълнителни доходи с дърводелска работа. Джъстин Брейди току-що бе купил земята на чичо си в Небраска и усърдно се опитваше да изплати ипотеката колкото е възможно по-скоро, поемайки допълнителна работа. И тримата наскоро бяха надхвърлили трийсетте. Носеха венчални халки. Мазолите на ръцете им потвърждаваха, че се занимават с тежък труд, а празните чаши, подредени пред тях — че се занимават и с пиене. Подпрял лакти на масата, Ник слушаше разказа им за ремонта в абатството и през цялото време ги оглеждаше преценяващо.

Марк отпи две огромни глътки от половинлитровата чаша бира. Ник разбра защо този човек пие толкова много, когато Беси Джийн го попита дали има деца.

Марк сведе поглед към чашата.

— Жена ми почина миналата година. Нямахме деца. Изчаквахме, искахме първо да изплатим някои сметки.

Виола се пресегна през масата и потупа Марк по ръката.

— Ние всички ужасно съжаляваме за твоята загуба, но трябва да продължиш живота си и се опитай да мислиш за бъдещето. Сигурна съм, че жена ти би искала това.

— Зная, госпожо — отговори й той. — При тая суша на всички ни се налага да работим каквото дойде. Аз трябва да се грижа за родителите си, а Уили и Джъстин издържат и семействата си.

Уили извади портфейла си, за да се похвали със своето семейство — червенокоса жена и три рижави момиченца. Джъстин не искаше да остане по-назад. Той внимателно издърпа снимката на жена си и я подаде на Беси Джийн.

— Името й е Кейти — заяви гордо той. — Чака бебе, трябва да се роди около първи август.

— Момче ли ще бъде или момиче? — попита Лорен.

Джъстин се усмихна.

— С Кейти решихме, че не искаме да знаем предварително. Нека се изненадаме. — Като погледна към оркестъра, той добави: — Кейти обича да танцува. Ще ми се да можеше да е тук.

— Всички ние работим по четиринайсет часа дневно — каза Марк.

— Парите са добри, така че нямаме нищо против — намеси се Джъстин.

Виола го погледна признателно:

— Все още не сме ти благодарили както трябва за това, че ни помогна в градината. Толкова много си зает, а все пак намери време. Искам да ти опека шоколадов кейк. Това е моят специалитет.

— Много мило от ваша страна, госпожо, но ние имаме дълъг работен ден в абатството и никога не се прибираме, преди да се стъмни. Е, аз наистина много обичам шоколадов кейк.

Виола цялата засия.

— Добре тогава, ще го направя. Просто ще го сложа пред вратата или в кухнята ви.

Марк започна да говори за това колко много работа трябваше да свършат преди честването на юбилея. Уили задяваше Джъстин, дразнеше го, че е получил по-лесната работа в галерията на църквата, докато те двамата трябваше да се катерят по скелето, носейки кофите с боя.

— Но аз си върша моя дял от работата — засегна се Джъстин. — Изпаренията от лака се събират в галерията и от това ми се върти главата. Ето защо почивам по-често от вас, момчета.

— Е, поне си стъпил здраво на земята, докато работиш. Ние с Уили през половината време висим като обесени.

— Какво работите в галерията? — попита Лорен.

— Смъквам старата и изгнила дървения и я заменям с нова. Около органа всичко е повредено от влагата — добави той. — Еднообразен труд е, но всичко ще изглежда наистина хубаво, когато свърша.

— Харесва ли ви да живеете в къщата на семейство Морисън? — попита Беси Джийн.

— Добре е — каза Марк и сви рамене. — Джъстин реши, че трябва да си поделим домакинската работа. Така че всеки от нас се настани в отделна стая, за да е по-чисто. Така ни е по-лесно.

Докато слушаше разговора, Ник излапа две кюфтета. Файнбърг му беше казал, че Уесън вече е изключил тези трима мъже от кръга на заподозрените. Беше проверил миналото им в компютърната картотека. Бяха фермери, работещи като дърводелци, които се надпреварваха с времето, за да довършат ремонта. Но за Ник все още се числяха към заподозрените. Така стоеше въпросът и с останалите мъже, дошли на пикника. Той нямаше намерение да изключва от кръга на заподозрените нито един жител на Холи Оукс.

Един от гимназистите покани на танц Лорен. Тя любезно се съгласи, преди Ник да успее да измисли причина за отказ. Той ги последва до дансинга, застана отстрани със скръстени ръце и през цялото време не откъсваше очи от нея.

Групата изпълняваше една стара песен на Елвис Пресли. Лорен се поклащаше в такт с музиката, докато нейният партньор бясно се въртеше около нея. На два пъти тя успя да отскочи, за да избегне удар с лакът, защото хлапакът размахваше ръце и крака на всички страни. Ник си помисли, че той прилича на статист в лош филм за каратисти, и забеляза, че на Лорен й е много трудно да запази сериозно изражение. Другите двойки се бяха по-отдръпнали, оставяйки повече място за хлапето. Вероятно също се страхуваха да не ги ритне.

През следващия един час отново и отново някой я мъкнеше на дансинга, а ръководителят на групата четеше на висок глас посвещенията и изпълняваше песните по желание. Когато не танцуваше, Лорен помагаше да разтребят наоколо и непрекъснато я спираха мъже, жени и деца, за да се здрависат. Тя се движеше така леко и спокойно сред всички, че Ник й завидя.

Лорен му беше казала, че в Холи Оукс хората са загрижени един за друг, но сега той виждаше това наяве. Винаги бе смятал, че ще се побърка, ако всички наоколо знаят какво прави по всяко време. Сега вече не беше много сигурен в това. Можеше да се окаже приятно. В Бостън не познаваше нито един от съседите си. Вечер се прибираше у дома, вкарваше колата в гаража, влизаше в къщата и оставаше там, докато станеше време отново да излезе.

Сега Лорен танцуваше с Джъстин и се смееше на нещо, което той й бе подхвърлил. Щом песента приключи, Ник забеляза някакъв мъж, приблизително на неговата възраст, да се приближава към Лорен. Реши, че тя вече е танцувала предостатъчно за една вечер. Стигна пръв до нея, привлече я в прегръдките си и я целуна.

— Това пък за какво беше?

— Защото сме влюбени — напомни й Ник. — Ти разказа ли на хората как се запознахме?

— О, да — отвърна тя. — Досега най-малко двайсет пъти.

— А разправи ли им какво смятат експертите за твоя преследвач?

Тя кимна, докосвайки с глава бузата му, след това се облегна на рамото му и притвори очи. Всеки, който ги наблюдаваше, трябваше да се увери колко са влюбени, докато танцуват.

— Разказах го по толкова много различни начини, че накрая взеха да не ми достигат прилагателни. Наричах го тъп и лигав, казвах им, че според ФБР той има много нисък коефициент на интелигентност. Че за съжаление е абсолютен некадърник и неудачник. Накрая се изчерпах.

— Бива си го моето момиче.

— Ами ти? Разказа ли на хората как сме се запознали?

— Да, при всяка възможност — отговори той. — Запознах се с Кристофър. Хареса ми.

— Все още не съм видяла Мишел. Охо, ето го и Стив Бренър!

— Няма да танцуваш с него, нали?

— Не, разбира се.

Песента свърши. Ник и Лорен напуснаха дансинга, а Стив Бренър ги пресрещна.

Ник само с един поглед го прецени. Това беше човек, който винаги държеше да контролира положението. Начинът, по който се обличаше и по който се движеше, го издаваха. Според Ник външността му говореше много. Ризата и панталоните му, марка „Ралф Лорен“, бяха идеално изгладени, косата — сресана. Имаше само една дребна проява на небрежност в облеклото му за пикник — носеше мокасините си „Гучи“ на бос крак. Когато му стисна ръката, Ник забеляза, че Стив се е окичил и с „Ролекс“.

Бренър докосна съчувствено рамото на Лорен:

— Да знаеш колко много съжалявам за статията, която Лорна е написала. Стана ми много неловко, щом прочетох онези глупости за нас двамата. Нямам представа откъде е измислила цялата тази история, но се надявам, че не те е разстроила.

— Не, не ме ядоса — каза тя.

Той се усмихна.

— Лорна ми довери, че с Ник сте се сгодили. Или това е друга нейна измислица?

— Този път е разбрала правилно. С Ник смятаме да се оженим.

— Брей да му се не види! Моите поздравления! Вземате чудесна жена — рече той на Ник. А след това отново погледна Лорен и попита: — Определихте ли датата на сватбата?

— Втората събота на октомври — отвърна тя.

— А къде ще живеете?

— В Холи Оукс — каза Лорен. — Така че ще продължавам да се боря с теб за градския площад.

Очите му вече не се усмихваха.

— Това и очаквах, но ми се струва, че няма да откажеш на новото ми предложение. Бих искал да намина при теб утре след работа. Ще си бъдеш ли у дома? Можем да седнем заедно и да го обсъдим.

— Не, съжалявам, утре няма да съм си вкъщи. С Ник отиваме в абатството, ще има репетиция за сватбата на Мишел. А после ще вечеряме навън — обясни му тя. — Ще се приберем вкъщи след полунощ.

Бренър кимна с разбиране.

— Защо да не ти се обадя по телефона следващия понеделник? Така ще имаш време да се съвземеш след сватбата на Мишел.

— Добре, става.

— Годеж и определяне датата на сватбата… Това стана доста набързо, нали?

— Познавам Лорен още от времето, когато беше малко момиче — отвърна Ник.

— И когато се видяхме отново в Канзас Сити, ние просто знаехме какво ще се случи. Нали така, скъпи?

Ник се усмихна и кимна утвърдително.

— Моите поздравления още веднъж — каза Стив. — Май е най-добре да отида да си взема едно кюфте, преди да са свършили.

Ник не откъсваше очи от Бренър, докато той се отдалечаваше.

— Какво мислиш за него? — попита го Лорен.

— Таи много гняв.

— Как разбра?

— Когато ни поздравяваше, ръцете му бяха стиснати в юмруци.

— В момента направо му съсипвам живота. Сигурно едва се сдържа да не ми извие врата.

— Ти сама проваляш плановете му, без чужда помощ.

— Той сред заподозрените ли е?

— Всички са заподозрени — отвърна Ник. — Хайде, нека да отидем да седнем на одеялото и да се преструваме на влюбени тийнейджъри.

Това предложение я накара да се засмее. Неколцина мъже и жени се обърнаха и се усмихнаха при вида на щастливата двойка.

— Планът ти си го бива — каза тя. — Но не смятам, че абатът ще го одобри.

— Ето ви и вас. Навсякъде ви търсих.

Мишел бързо крачеше към тях по тревата. Ухилен до уши, годеникът й Кристофър я държеше за ръка.

Мишел беше красива жена. Дребничка, с изящни черти, тя имаше дълги златисти коси, обрамчващи нежното й лице. Усмивката й бе убийствена, никой не можеше да й устои.

Носеше метална шина на десния си крак и когато се опита да седне до масата за пикник, изохка от болка. Кристофър разказваше на Ник някакъв току-що чут виц, но веднага я грабна в прегръдките си и седна заедно с нея, като я държеше в скута си.

— Все още куцам — оплака се Мишел.

— Но почти не си личи — настоя Лорен.

— Така ли мислиш?

— О, да, забелязах разликата.

— Разбих си коляното при автомобилна катастрофа — обясни тя на Ник. — Минимален процент от хората в моето положение въобще прохождат, но аз се преборих.

— Мишел много разбира от проценти — обясни Кристофър. — Учи математика и счетоводна отчетност и ще стане дипломиран счетоводител, след като се оженим.

— Аз водя счетоводството на Лорен — добави Мишел.

Ръководителят на оркестъра потупа микрофона, за да привлече вниманието на всички, и обяви, че следващата песен ще е последна.

— Трябва да потанцуваме, миличка — настоя Кристофър.

Ник също поведе Лорен към дансинга.

— Твоите приятели ми допадат — довери й той.

— Те също те харесаха.

Ръководителят на групата разгърна едно листче и се усмихна.

— О, това е едно много бавно парче, от любимите ми! — обяви той. — Същото мога да кажа и за малкото момиченце, на което е посветена песента. Тя е за нашата сладка Лорен Мадън и е от Разбивача на сърца.

Ник тъкмо бе прегърнал Лорен, когато чу съобщението. Тя шумно си пое дъх и цялата се напрегна. Притисна я по-плътно към себе си, предпазвайки я инстинктивно от опасността.

Видя, че Томи и Ноа се приближават към подиума на оркестъра. Още един мъж се отдели от тълпата и излезе напред от противоположната посока. Ник веднага позна, че е агент. Дявол да го вземе, никой от тях не знаеше кого търсят, а в този миг всички ги наобиколиха и се усмихваха, защото песента беше посветена на Лорен.

— Кучи син! — промърмори Ник.

— Какво ще правим? — прошепна Лорен с треперещ глас.

— Ще танцуваме — отговори й той.

Лорен имаше чувството, че целият свят се срива върху главата й. Едва си поемаше дъх, не можеше да мисли. Склони глава на гърдите на Ник и притвори очи. Той иска да знам, че е тук и ме наблюдава. О, Боже, накарай го да ме остави на мира. Умолявам те, Боже… — мислеше си Лорен.

— А сега, приятели, всеки да сграбчи партньора си, защото, както вече ви казах, това е последната песен по желание. И тя се казва „Имам очи само за теб“.