Джули Гарууд
Разбивач на сърца (21)

ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

На следващата сутрин й беше трудно да погледне Ник в очите. Предишната вечер, веднага щом осветлението бе угаснало, Ник рязко се отдръпна от нея и отиде в коридора да изключи камерата. Тогава тя беше благодарна на тъмнината, защото знаеше, че изглежда зашеметена и объркана. Краката й не можеха да помръднат. Прииска й се да се скрие в банята, докато се съвземе, но тъй като бе невъзможно, падна по гръб на леглото и остана така, докато сърцето й започна да бие по-бавно. Лорен едва си поемаше дъх.

Ник и Джо влязоха в затъмнената стая и я помолиха да си почине. Двамата щяха да се редуват да стоят будни през нощта. Тя не знаеше дали Ник въобще е спал и дали си е починал. Единственото нещо, което си спомняше, бе завладялото я изтощение.

Събуди се в зори и облече дрехите си за джогинг — прилепнала блузка от ликра на сини и бели райета, която не покриваше пъпа й, сини шорти, къси чорапи и много удобните, но износени маратонки „Рийбок“. След като върза косата си на конска опашка, започна да прави упражненията за раздвижване.

Ник дойде в спалнята, когато тя излизаше от банята. Погледна облеклото й, което подчертаваше всички извивки на тялото й и сърцето му замря.

— Божичко, Лорен, брат ти знае ли, че носиш такива дрехи?

Тя се наведе напред с изпънати крака и не го погледна, когато отговори:

— Няма да ходя с тези дрехи на църква, я! Отивам да побягам.

— Може би отгоре трябва да си облечеш една широка фланелка…

Но фланелката нямаше да прикрие невероятните й дълги крака. Той не можеше да откъсне очи от тях.

— И дълъг панталон — промърмори Ник. — Живееш в малко градче, ще шокираш хората.

— Не, няма — увери го тя. — Те са свикнали да ме виждат как бягам сутрин.

Това не му харесваше, но кой беше той, че да й се меси? Не беше негова работа да й казва какво да облече. Дори да имаха връзка — което не беше така, пак не би имал право да й се налага.

Ник вече бе сложил спортния си екип — избеляла тъмносиня фланелка, спортни гащета, бели къси чорапи и изтърканите си, някога бели маратонки. Докато тя разтягаше краката си, той сложи пистолета в кобура на кръста си и придърпа надолу широката си фланелка, за да го покрие. След това пъхна в дясното си ухо миниатюрна слушалка. Като застана пред огледалото над тоалетната й масичка, забоде нещо подобно на игла в горния край на фланелката си.

Тя завързваше маратонките си, когато попита:

— За какво ти е това нещо?

— Микрофон е — отговори Ник. После се пошегува: — Тъй че днес няма да си говорим мръсни приказки. Уесън ще чуе всяка моя дума и само за сведение, Джулс, ще ти кажа, че тази идея е скапана.

Един глас в ухото му отговори:

— Много навременна забележка, агент Бюканън и да знаете, че за вас съм сър, а не Джулс.

Ник мислено го нарече „глупаво магаре“ и се обърна към Лорен.

— Готова ли си?

— Да — отговори му тя и за първи път, откакто бе влязъл в спалнята, го погледна в очите.

— Чудех се колко ли време ще ти трябва?

Тя не си даде труд да се престори, че не го е разбрала.

— Значи си забелязал?

— Ето че се изчерви.

— Не съм. — Присвивайки нехайно рамене, за да прикрие смущението си, тя заговори шепнешком с надеждата, че Уесън няма да я чуе. — Не е необходимо да говорим за онова, което се случи…

— Права си — съгласи се Ник. След това на лицето му се появи една очарователна, но малко крива усмивка. — Но се обзалагам, че и двамата ще мислим за това през целия ден.

Той гледаше устните й, затова тя впери поглед в пода.

— Да вървим — предложи Ник.

Лорен кимна и мина покрай него, като почти го докосна. Когато слизаха по стълбите, той каза:

— Искам през цялото време да бъдеш точно пред мен. Не се притеснявай, ще тичам по-бавно.

Тя се засмя.

— И да искаш, не можеш да ме надминеш.

— Аз тичам всяка сутрин, откакто работя във ФБР. Ние, агентите, трябва да сме във върхова форма — изпъчи се той.

— Тогава защо ме излъга, че не тичаш?

— Не, казах ти, че мразя бягането.

— Увери ме, че се отразявало зле на коленете и че ще се оплакваш през цялото време.

— Това е самата истина.

— И колко мили пробягваш всяка сутрин?

— Около сто.

Тя се засмя. После погледна към Джо, който стоеше до прозореца на всекидневната и надничаше през пролуката между спуснатите завеси и го попита вярно ли е.

— Ник, струва ми се, че е най-добре да видиш това. Имаме проблем. Може да се откажеш да бягаш днес — рече сериозно той.

Лорен го изпревари и първа стигна до прозореца. Надникна навън и каза:

— Всичко е наред. Просто момчетата ме чакат. Тичаме заедно всяка сутрин.

Ник надникна над главата й и видя седмина младежи, скупчили се на пътеката пред къщата. Други двама упражняваха джогинг на място на улицата.

— Кои са те?

— Хлапета от гимназията — отговори тя.

— И тичат с теб всеки ден? Защо, по дяволите, не ми спомена за това?

Изглеждаше слисан и разгневен.

— Не се разстройвай, голяма работа! Съжалявам, че забравих да спомена за тях. Момчетата са от отбора по лека атлетика на гимназията в Холи Оукс… Е, поне някои от тях — обясни Лорен. — И те всъщност не тичат с мен, поне не около езерото. Всички вече са скапани от умора, когато аз стигна до пътеката. Тогава ме чакат да се върна и…

— И какво? — настоятелно попита Ник. Преди тя да успее да му отвърне, той промърмори: — Уесън, чуваш ли това?

— Чувам те ясно — долетя гласът, придружен от пращене.

— И какво? — отново я попита той. — Те те чакат да обиколиш езерото и да се върнеш. И после какво?

— Тичат редом с мен до вкъщи. Това е всичко. Просто искат да се поддържат и през лятото, та като започне учебната година, да са във върхова форма.

Ник отново погледна през прозореца и забеляза още едно момче, което тичаше по улицата, за да се присъедини към приятелите си.

— О, да, сериозни бегачи! — саркастично отбеляза той. — Особено онова хлапе, дето яде поничка. То определено се готви за олимпийските игри.

Джо се погледна в огледалото в коридора. Косата му стърчеше на всички страни. Не беше си дал труд да я среше, след като стана от дивана. Смутено се опита да я приглади и рече:

— Не ми се вярва тези момчета да са се измъкнали от леглото и да са дошли тук, за да тичат, Лорен. Сигурен съм, че не мислят за бягане.

— А за какво — раздразнено попита тя.

— Хормоните, Лорен — отговори й Ник. — Бушуващите в кръвта им хормони.

— О, за бога. По това време? Момчетата на тяхната възраст се интересуват от куп други неща, освен от секс.

— Не, не е вярно — възрази Ник.

Тя погледна към Джо, който имаше смутен и глупав вид.

— Те всъщност не се интересуват от други неща — съгласи се той.

Ник посочи към прозореца.

— На тази възраст аз не мислех за нищо друго, освен за секс.

Джо кимна утвърдително:

— Отново трябва да се съглася с Ник. Само за това си мислех — как да правя секс. И когато най-накрая започнах да го правя, си мислех как да го правя пак.

Тя не знаеше дали да се разсмее, или да се ядоса.

— Искате да кажете, че когато сте били тийнейджъри, всяка секунда сте си мислили само за това?

— Горе-долу — отвърна Ник. — Така че знаем защо идват и каква им е целта. Може би трябва да изляза навън и да си поговоря с тях.

— Да не си посмял! — възнегодува Лорен.

Но Ник имаше по-добра идея. Щеше да ги сплаши. Той повдигна края на фланелката си и го пъхна под пистолета, така че оръжието ясно да се вижда.

Джо го наблюдаваше.

— Това би трябвало да ги обезкуражи.

Ник отвори входната врата, пусна Лорен пред себе си и се усмихна:

— Може би ще трябва да застрелям поне двама от тях.

Тя шеговито завъртя очи към тавана, докато минаваше покрай него и се направи, че не вижда навъсената му физиономия. Помаха на своя антураж, прекоси улицата тичешком и представи Ник на момчетата. Каза им, че това е годеникът й. То се знае, хлапетата веднага забелязаха пистолета, но му хвърлиха само по един поглед и мигом съсредоточиха цялото си внимание върху забележителните дадености на Лорен. Дори не го погледнаха, когато тя им обясни, че Ник работи във ФБР.

Ник тичаше непосредствено зад нея. Момчетата — в крак с тях, като се редуваха в опитите си да поведат разговор с Лорен.

Хлапето с поничката първо се скапа. Трима други много скоро го последваха. Лорен постепенно увеличаваше темпото, дългите й крака грациозно се носеха напред. Оказа се права, що се отнасяше до издръжливостта на почитателите й. Когато стигнаха до входа на парка, и последните две момчета се бяха превили на две и се мъчеха да си поемат дъх. Тази гледка достави на Ник прекомерно удоволствие.

Лорен обичаше това време на деня — бе мирно, тихо и прекрасно. За час тя си наложи да забрави за всичко останало и да се съсредоточи върху пътеката. Листата бяха влажни след снощния дъжд, но тя знаеше, че по обед вече ще са сухи. Сушата бе ударила здраво Айова и плевелите и шубраците бяха станали кафяви. Когато пое покрай синьото езеро, входът на природния резерват остана от дясната й страна. Имаше цели десет акра висока кафява степна трева. Подобно на нива с жито, тя се люлееше от лекия утринен ветрец.

Лорен мина покрай вилата на абата. Имаше чувството, че агент Уесън я наблюдава, но не можеше да го зърне, защото щорите бяха спуснати. Пристанът вдясно от вилата се издигаше високо над водата — още един знак, че отдавна не бе валял дъжд.

Тя направи пълен кръг около езерото. Пот се стичаше по тила й и между гърдите й. Намали темпото, след това спря, преви се на две и започна да си поема дъх дълбоко и равномерно. Зад себе си чуваше учестеното дишане на Ник.

Както бяха застанали там, двамата представляваха лесни мишени. Той бързо огледа гъстата гора и избуялите храсталаци наоколо и отиде по-близо до Лорен. Фланелката му беше мокра от пот. Избърса челото си.

— Хайде, да се махаме оттук — предложи припряно той.

Момчетата ги чакаха на входа на парка. Като се хилеха глупаво, те пак наобиколиха Ник и Лорен и затичаха с тях.

— Имат още много хляб да изядат — промърмори Ник, когато Лорен махна за довиждане на момчетата и спринтира нагоре по алеята пред къщата.

Щом веднъж вратата се затвори зад тях, агентът се успокои.

— По дяволите, навън беше много влажно.

— Какво ще кажеш за езерото? Нали е красиво?

— Видях го вчера — напомни й той. — Когато ходихме при Уесън.

— Наистина е прекрасно. То е рай за рибарите. Направо можеш да видиш рибите над каменистото дъно, толкова е бистра водата.

— Така ли? Не забелязах.

Тя бе подпряла ръце на хълбоците си и все още леко се задъхваше.

— Че къде гледаше?

— Към всички места, където онова копеле би могло да се скрие. Може да те е държал на мушката през цялото време — от момента, когато влязохме в парка, до мига, когато си тръгнахме. Аз въобще не бих могъл да го забележа. Не мога да ти позволя пак да бягаш. Чуваш ли ме, Уесън? Територията, която трябва да покривам, е твърде голяма.

Лорен усети, че устните й пресъхват от напрежение.

— Смяташ, че той ще използва оръжие ли? — прошепна невярващо тя.

— Може да опита да те простреля в ръката, за да те накара да забавиш ход — рече Ник.

— Имаше и други агенти, които ви следяха с оптическите си мерници през цялото време, докато бяхте в парка — добави Джо. Лорен мина покрай него, отивайки да си вземе минерална вода. Той я последва в кухнята и продължи да говори: — И двамата бяхте в безопасност.

Тя се върна във всекидневната, подхвърли на Ник бутилка „Евиан“ и отвори своята. Отпи една голяма глътка и пое към стълбището.

— Ще взема душ.

— Почакай — каза й Ник, като я изпревари по стълбите. Той огледа банята, за да се убеди, че вътре не я чакат изненади.

Беше прекалено предпазлив и тя му бе благодарна за това.

— Ти можеш да се изкъпеш в другата баня надолу по коридора — предложи му тя.

— Ще почакам.

Ник седеше на леглото и говореше по телефона, когато тя излезе от банята петнайсетина минути по-късно. От косата й капеше вода. Беше облечена с късо памучно халатче. Той я погледна и мислите му се объркаха. Знаеше, че отдолу е гола и трябваше да си наложи да се извърне, за да може да се съсредоточи върху телефонния разговор.

— Виж какво, Тео, ще говорим за това, като се върна в Бостън. Съгласен ли си?

Ник остави слушалката и бавно извърна глава, за да зърне още веднъж Лорен. Видя как тя отвори вратата на гардероба и извади оттам две малки парчета въздушна дантела. Веднага си я представи облечена с тях.

„Я се овладей!“, каза си той. Лорен беше забранена зона и не бе негова работа да си фантазира. По дяволите, какъв приятел беше, че да изпитва плътски желания към сестрата на Томи?

Ала самобичуването не помогна. Той я желаеше. Толкова беше просто… Ето, най-после си го призна! А сега какво щеше да прави? Нищо, дявол да го вземе. Дори да не беше сестра на приятеля му, пак нямаше да се обвърже с нея. Между тях двамата това беше невъзможно. Нищо нямаше да излезе и накрая тя щеше да го намрази. Лорен искаше онова, което никога не бе имала — семейство и деца, а на него не му трябваха подобни неща. През живота си бе видял твърде много, за да си позволи да бъде толкова уязвим. Макар че произхождаше от осем членно семейство, Ник беше самотник и това му харесваше.

Не биваше да я целува. Това беше лоша идея. Не бе подготвен за последствията. Не съзнаваше колко хубаво ще му бъде. Но наистина ли смяташе, че може да се държи хладно и професионално, когато тя го прегърне и усети меките й устни?

В края на краищата Моргенщерн беше прав. Може би Ник беше твърде близък и твърде лично ангажиран за тази задача. Но шефът му бе имал предвид приятелството му с Томи. Какво ли щеше да си помисли Пит, ако разбереше, че неговият агент има плътски желания, свързани със сестрата на приятеля му? Ник вече знаеше отговора на този въпрос. Пит щеше да му съдере кожата.

Телефонът отново иззвъня. Агентът вдигна слушалката, послуша малко и след това отвърна:

— Да, монсеньор. Непременно ще му кажа. Благодаря ви, че се обадихте.

Лорен стоеше до вратата на гардероба, пристъпваше на босите си крака и търсеше нещо сред множеството дрехи, окачени на една-единствена изкривена от тежестта им метална пръчка.

Когато Ник затвори телефона, тя го попита:

— Това монсеньор Маккиндри ли беше?

— Какво? О, да, той беше. Томи си е забравил хронометъра на масата в кухнята и монсеньор каза, че ще му го изпрати по пощата.

— Спомена ли кога са тръгнали Томи и Ноа?

— Да — отговори Ник. — В ранни зори. Лорен, за бога, облечи някакви дрехи.

Тя продължаваше да рови из гардероба:

— Веднага щом ми позволиш да се уединя за малко, с радост ще се облека.

Той долови нотките на смущение в гласа й.

— Добре — Ник също се смути. Тръгна към банята и добави: — Не излизай от спалнята, докато не се облека. Дръж вратата заключена.

— Джо е на долния етаж.

— Да, но въпреки това искам да ме изчакаш.

Ник тъкмо смъкваше фланелката си, когато Лорен се пресегна зад него и грабна сешоара и четката за коса от поличката над мивката. Ръката й неволно докосна гърба му и той потръпна. Рязко се отдръпна.

— Извинявай — измънка Лорен.

Ник с въздишка хвърли фланелката си в умивалника.

Бяха се изправили един срещу друг. С едната си ръка тя стискаше халата на гърдите си, а с другата бе сграбчила сешоара и четката за коса.

— Господин Уесън чува ли ни? — прошепна Лорен.

Той поклати отрицателно глава.

— Оставил съм слушалката на тоалетната масичка.

— Не искам да се смущавам, но ние все пак се целувахме… Знам, че трябваше да го направим, но аз…

— Какво?

Тя повдигна рамене:

— От всичко това стана някак смущаващо. Това е.

— Ние и двамата се… поразгорещихме.

Лорен сведе очи. После изведнъж го погледна:

— Да, така е. И какво ще правим сега?

— Ще го преодолеем — прошепна той. — Знам един начин.

Блясъкът в очите й се усили.

— Как? — попита тя.

— Хайде да се изкъпеш с мен. Така ще преодолееш свенливостта си.

Лорен бе толкова шокирана от предложението, че се разсмя. А той искаше точно това. Напрежението се стопи.

— Идеален актьор си — скара му се шеговито тя, преди да излезе от банята.

Тъй като огледалото все още бе замъглено от парата и в банята беше горещо и задушно, Ник й каза да остави вратата отворена. Тя изчака да чуе шуртенето на душа, а след това побърза да се облече и да изсуши косата си. Тъй като щяха да обикалят магазините за годежен пръстен, реши да се поиздокара малко и облече широк бял панталон и копринена блуза в прасковен цвят. След това изрови белите си платнени обувки в дъното на гардероба. Покривката беше сложена много накриво, но тя не каза нищо.

Ник бе облечен с дънки и бяло поло. Той закопча кожения кобур на колана, сложи си слушалката и пъхна портфейла си в задния джоб.

— Добре, а какъв е графикът ни? — попита той, след като я огледа преценяващо.

— Първо ще закусим, защото умирам от глад, а след това ще напазаруваме от бакалницата за Джо. После ще отида да проверя какво става с моето заведение и дали майсторите са се захванали вече с подовете. Ако не са, ще остана да работя там през целия следобед.

— А след това отиваме в бижутерския магазин — продължи той, докато обуваше кожените си мокасини.

— Трябва да взема и шаферската рокля — сети се Лорен. — Ще се наложи да прекарам час-два в абатството. Време е да започна разчистването на мансардата.

През цялата сутрин изпълняваха поръчки. Все неща, които двойките обикновено вършат заедно, но положението на двамата не беше обикновено. Тя непрекъснато се озърташе, дори когато бяха в бакалницата и купуваха продукти за Джо. Почти на всяка пътека между щандовете Лорен срещаше някой приятел или съсед и запознаваше всички с годеника си.

Той играеше ролята си великолепно. Беше внимателен и любящ и всичко изглеждаше толкова естествено, та й се налагаше да си повтаря, че това е само театър.

Лорен се отпусна едва когато влязоха в колата. Тогава се почувства на сигурно място. Ник подкара към „Макдоналдс“, за да закусят, а след това поеха към дома. Той включи радиото и двамата слушаха как Гарт Брукс тихо и монотонно напява за една изгубена и отново намерена любов.

Тя нямаше търпение да покаже заведението си на Ник. Помогна му да пренесе покупките в къщата. Оставиха ги на масата, за да ги прибере Джо. После двамата отново се качиха на колата. След като купеха годежния пръстен, щяха да отидат в абатството, затова той реши да я закара на площада.

Спря при фонтана, за да разгледа всички сгради. Нито една от тях не представляваше историческа ценност, но тези стари къщи бяха очарователни. Единствено фасадите на повечето от тях се нуждаеха от ремонт.

— Защо някой ще иска да събори всичко това? — учуди се Ник.

— Точно така! — ентусиазирано възкликна Лорен. — Преди години хората тук са ходили на пазар, общували са. Бих искала пак да е същото.

— Но няма да е достатъчно да придадете спретнат вид на сградите — размисли Ник. — И вътре трябва да има нещо, за да привлече хората.

— Директорът на колежа планира да премести книжарницата в ъгловата сграда ей там вдясно. Има достатъчно площ, а в колежа вече им е тясно. Хлапетата ще трябва да идват на площада за книги и учебници.

— Това ще помогне.

— Да — съгласи се тя. — И ще могат да идват пеш. Колежът е само на две преки оттук. Хайде да вървим — настоя Лорен. — Искам да видиш моето заведение.

Но накрая тя не можа да се похвали със заведението си. Подът току-що бе покрит с първия слой полиуретан, а тъй като прозорците бяха затулени, Ник дори не можеше да надникне вътре, за да види красивия мраморен бар. Щеше да му се наложи да изчака най-малко четири дни, докато положеха втория и третия слой и те изсъхнеха.

Върнаха се обратно по стъпките си и влязоха в бижутерийния магазин на Ръсъл. Ник страшно много впечатли Мириам Ръсъл, като избра пръстен с двукаратов диамант — най-големия на витрината. Но Лорен не го искаше. Тя хареса овалния диамант от един и половина карата. Тъй като прилепна идеално на пръста й, нямаше нужда да го стесняват, Ник каза, че е било писано да е този.

Тя протегна напред ръка, мърдайки пръсти, та диамантът да заискри на светлината. Възхищаваше му се също като влюбена жена. Притесни се, че може би преиграва, но Мириам като че ли приемаше всичко за чиста монета. Беше сключила ръце пред гърдите си и сияеше от задоволство.

Когато Ник връчи на Мириам картата си на „Американ Експрес“, за да плати покупката, изражението й стана сериозно. Тя помоли Лорен да си поговорят за малко насаме, преди да регистрира цената. Заведе Лорен в дъното на магазина, докато Ник остана да чака на щанда. Той не знаеше какво обсъждат, но каквато и да беше темата, тя накара Лорен да се смути. Лицето й пламна и тя непрекъснато клатеше глава.

Няколко минути по-късно Ник подписа касовата бележка, взе пръстена, сложи го отново на ръката на Лорен, а след това се наведе и я целуна. Това беше една нежна, лека целувка, която обаче много силно я разтърси.

Когато излизаха от магазина, Мириам извика:

— Не забравяй какво ти казах, Лорен. Ще ти стискам палци.

Силно смутена, Лорен забърза напред.

— За какво беше всичко това? — Ник едва я настигна.

— Нищо важно.

— Хайде, Лорен, кажи ми.

Тя намали ход.

— Добре. Това малко съвещание в магазина беше заради връщането на продадени стоки. Тя смята, че ще се наложи да върна пръстена, защото и този път съм щяла да оплескам всичко. Това са нейни думи, а не мои. Нали разбираш, че когато всичко това приключи и ти си заминеш, всички ще си мислят, че пак съм се провалила? Това не е смешно, Ник, престани да се хилиш.

Той не показа никакво съчувствие.

— Ти имаш наистина странна репутация тук? — каза през смях Ник. — И какво по-точно им правиш на мъжете, които се опитват да се сближат с теб?

— Нищо не им правя! — извика тя. — Аз съм просто… разумна. В този град има малка група жени, които няма с какво друго да се занимават, освен да клюкарстват. И ако някоя от тях по една случайност ме види да разговарям с неангажиран мъж, си въобразява куп неща. И преди да разбера какво е станало, онази досадна редакторка Лорна Хамбърг описва всичко в местния вестник. Това е нелепо! Но след като повече не ме виждат да общувам със същия мъж, всички предполагат, че пак съм оплескала нещата.

— Тя наистина ли печата подобни неща във вестника?

— Води светската страница — обясни Лорен. — Пълна е от горе до долу с клюки и нелепости. Тук не се случва нищо особено и затова тя…

— Разкрасява нещата?

— О, боже, говорим за вълка, а той… — прошепна Лорен. — Хайде да се махаме оттук. Размърдай се, Ник. Тя ни забеляза.

Лорна Хамбърг ги зърна от съседната пресечка и веднага затича към тях. Дългата й къдрава платинено руса коса смаляваше още повече дребните й черти, а огромните й висящи обеци се поклащаха и яростно подрънкваха на всяка крачка. На рамото си носеше платнена чанта с леопардова шарка, беше с големината на куфар и като тичаше, тя се накланяше встрани, подобно на пияница, който не може да върви по права линия.

Тичаше с всички сили, за да ги пресрещне, а високите й токчета в розово червен цвят потракваха по паважа като картечница.

— Мили боже, като кон! — удиви се Ник.

Когато тя връхлетя върху тях, първото нещо, което Ник забеляза, бе липсата на вежди. Лорна ги беше оскубала напълно и с молив бе нарисувала права линия над хлътналите си очи.

Лорен се оказа заклещена на място.

— Смятах, че от агентите на ФБР се очаква да действат бързо — промърмори тя, докато търпеливо изчакваше да го запознае с жената, която тайно наричаше Вестникарска горила.

— Не забравяй каква е целта ни. Това за нас е златна възможност — напомни й Ник. — Хайде, престани да се мръщиш и се престори, че си влюбена.

Ник беше страшно очарователен и това само окуражи Лорна да бъде по-безцеремонна от всякога. Тя настоя да вземе интервю на място. Измъкна огромния си бележник от чантата си и поиска да научи всички подробности около запознанството им.

След петнайсет секунди Ник знаеше две неща за тази жена: първо, тя ненавиждаше Лорен и второ — желаеше него. Това си личеше съвсем явно от начина, по който го гледаше и непрекъснато облизваше устни. Отвратителна гледка.

Стомахът на Лорен се присвиваше от притеснение. Въпросите ставаха все по-лични, накрая Лорна попита дали с Ник вече не живеят като съпруг и съпруга.

— По дяволите, това не е твоя работа, Лорна! — не издържа Лорен.

Ник стисна силно ръката й и каза спокойно:

— Скъпа, покажи на Лорна годежния си пръстен.

Лорен все още кипеше от ярост, когато вдигна ръка и я размаха под носа на Вестникарската горила.

— Сигурно струва цяло състояние — възкликна тя. — Но всички в града знаят, че вие работите за ФБР. Ами да, вече шест души ми се обадиха по телефона за вас. Вярно е — добави Лорна, като видя скептичната му физиономия. — Заради пистолета, нали разбирате. Хората се чудят, но, разбира се, са твърде възпитани, за да ви попитат направо…

— Значи затова говорят зад гърба му? — намеси се Лорен.

Лорна не й обърна внимание.

— Агентите на ФБР не печелят много пари, нали?

— Вие да не би да ме питате дали мога да си позволя този пръстен? — зачуди се Ник.

— Нямах намерение да бъда чак толкова пряма.

Ник се усмихна безгрижно:

— Аз живея комфортно. Имам огромно семейно наследство.

— Тогава значи сте богат?

— За бога, Лорна. Не е твоя работа! — намеси се Лорен.

Ник я прегърна през рамото и каза нежно:

— Хайде сега, скъпа, не се нервирай. Тази жена просто е любопитна.

— Да — съгласи се тя. — Любопитна съм. Откъде си, Ник? Нямаш нищо против да те наричам Ник, нали?

— Не, разбира се. Аз живея в Бостън. Израснал съм край залива Нейтън.

— След като се ожените, ще заведеш ли Лорен в Бостън?

— Не, смятаме да живеем тук. Ще пътуваме много, но домът ми може да е навсякъде, а Лорен обича този град. Аз също започнах да свиквам.

— Но на нея няма да й се налага да работи, след като се ожените, нали?

— Не възнамерявам да продам заведението си, така че се откажи! — тросна й се Лорен.

— Ти спираш прогреса на града!

— Лоша работа! — Отговорът не беше особено духовит, но това бе най-доброто, което тя успя да измисли в момента. — И по една случайност искам да работя.

— Разбира се, че искаш. — Гласът на Лорна прозвуча снизходително.

— Лорен ще прави това, което желае — намеси се Ник. — Тя е модерна, независима жена и аз ще я подкрепям с каквото и да се заеме.

Лорна затвори бележника и го напъха в чантата си. След това съсредоточи цялото си внимание върху Лорен и каза с покровителствен тон:

— Иска ми се да вярвам, че този път това е истинското, но, честна дума, имам си някои съмнения. Никак не ми се ще да бъда принудена да публикувам още едно опровержение. Мразя да го правя. Хората вярват, че в моята рубрика всичко е вярно, ето защо би могла да разбереш загрижеността ми.

Ник обгърна раменете на Лорен и я привлече към себе си.

— Наложило ви се е да публикувате опровержение за Лорен ли?

— Хем два пъти! — наежи се Лорна.

— Това не е важно — рече Лорен. — Наистина трябва да тръгваме. Днес следобед имам да свърша доста работа.

— Несъмнено си забелязал какво малко градче е Холи Оукс — подхвана Лорна. — Но аз всъщност съм много важна личност тук. Редактор съм на светската страница на „Газет“. Хората разчитат на мен да ги държа в течение на последните светски новини. Те също така очакват да бъда точна, но твоята годеница направи тази задача изключително трудна за мен. Стигнала съм дотам, че направо мразя да пиша каквото и да било за нея. Истина е.

— Тогава не пиши — предложи й Лорен.

Вестникарската горила се обърна отново към Ник и продължи:

— Както ти казвах, преди да ме прекъснат така грубо, Лора непрекъснато си променя мнението. В една от моите статии споменах, че Стив Бренър и тя са сериозна двойка и че сватбата им, както изглежда, се задава на хоризонта. Но бях принудена да публикувам опровержение.

Млъкна за малко, за да се усмихне самодоволно на Лорен, и след това продължи:

— Тя ме накара да го направя. Можеш ли да си представиш? Доверието към мен бе поставено на карта, но на нея не й пукаше за това. Въпреки всичко настояваше да публикувам опровержение.

— Защото не беше вярно — отбеляза раздразнено Лорен. — Никога не съм излизала със Стив Бренър и ти го знаеше, но не ти пукаше дали е вярно. Нали така?

Френският акцент на Лорен ставаше все по-забележим. Това издаваше, че е разстроена.

— Трябва ли да ме обиждаш? Аз съм точна. Публикувам каквото ми кажат.

— Ако не ми изневерява паметта, писа, че имам планове за сватба.

Лорен я притискаше в ъгъла, а на Лорна това никак не й харесваше.

— Сега не мога да си спомня подробностите, но съм сигурна, че почерпих сведения направо от извора, иначе нямаше да го публикувам — промърмори Лорна, присвила устни с отвращение.

— Да не би Стив Бренър да е играл ролята на „извора“? — попита Ник.

— Признавам, че е възможно да съм… преувеличила малко, за да стане новината по-интересна — обясни тя. — Но със сигурност не съм си съчинила всичко това, независимо какво ви е казала Лора. Трябва да защитавам репутацията си.

— А какво имаше да каже Стив за статията?

Лорна сви рамене.

— Нищо не каза. Запозна ли се вече с него?

— Не, не съм.

— Той ще ти хареса — предсказа Лорна. — Всички го харесват, всички, освен Лора — добави тя, като махна с ръка към Лорен. — Стив иска да подобри местната икономика. А и е направил толкова много за града ни. Сигурна съм, че опровержението го е накарало да се почувства толкова неловко, колкото мен самата, но не отрони и дума. Той е такъв джентълмен! Аз в никакъв случай не бих публикувала това опровержение, ако Лоран не ме беше заплашила, че ще се оплаче по-нагоре. Тя може да бъде много… с много труден характер.

— Наистина трябва да тръгваме — настоя Лорен. Беше й дошло до гуша от Малката Лорна.

Ала Ник не помръдна от мястото си.

— Само за сведение, след като искате да бъдете толкова точна…

— Да? — каза Лорна и вдигна писалката за атака.

— Тя се казва Лорен. Името й е Лорен, а не Лора, нито Лоран. Освен това ние се обичаме — добави той. — Затова няма защо да се притеснявате, че ще ви се наложи да публикувате опровержение. Нали така, скъпа?

Лорен не отговори веднага и той я притисна още по-силно в прегръдката си.

— Да — отрони накрая тя. — Ник ме обича и аз го обичам.

Но лицето на Лорна отново придоби предишното грозно снизходително изражение. Беше явно, че не й вярва. Изведнъж за Лорен стана страшно важно да убеди Вестникарската горила:

— Случи се просто така — каза тя и я погледна убедително в очите. — Не вярвах, че има любов от пръв поглед, докато срещнах Ник. Мислех си, че това са си само голи плътски желания, нали така, скъпи? Но после разбрах, че всичко е истинско. Аз съм лудо влюбена в него.

Малките очички на Лорна се стрелкаха между самодоволната усмивка на Ник и сериозното изражение на Лорен.

— Ще ви цитирам. — В нейните уста тези думи прозвучаха като заплаха.

— Това е чудесно! — възхити се Ник и се обърна да тръгне към колата, все така нежно притиснал Лорен до себе си.

За щастие автомобилът бе паркиран наблизо. Ник отвори вратата за Лорен, а след това заобиколи и седна на шофьорската седалка. Лорна остана на тротоара, вторачила злобен поглед в тях.

— Имам чувството, че Малката Лорна не те обича много — усмихна се Ник и погледна към светската репортерка, отразена в огледалото за обратно виждане.

— Сега разбирам защо са те взели на работа във ФБР. Много си наблюдателен.

— Моята статия ще излезе в неделния вестник! — извика подир тях Лорна. — Моля ви, постарайте се да останете влюбени дотогава.

Вбесена, че жената не иска да й повярва, Лорен натисна бутона за сваляне на прозореца и се наведе навън от колата.

— Казвам ти го за последен път: това е истинската любов! Онази, която е трайна.

Лорна слезе от тротоара.

— Наистина ли?

— Честен кръст — повтори Лорен.

— А определихте ли датата на сватбата?

Това беше свръх предизвикателство, но и то не остана без отговор:

— Да! — извика решително Лорен. — Сватбата ще се състои във втората събота на октомври, от седем часа.

— Има ли причина да е толкова скоро? — Лорна вече се задъхваше от вълнение.

— Не искаме дълъг годеж. Освен това всичко вече е планирано.

Лорна изсумтя смутено:

— Все пак, защо планирате сватбата в такива кратки срокове? Не ти се налага да се омъжиш, нали? Това ли е причината да бързате толкова?

— Това е — тросна се Лорен и гневно посегна към дръжката на вратата.

Ник дръпна ръката й и заключи. С всички сили се стараеше да не се разсмее, но умираше да разбере какво щеше да направи Лорен, ако я бе пуснал да излезе. Дали щеше да шамароса Малката Лорна?

Лорен изведнъж проумя, че се държи откачено. Тежко се отпусна на седалката и затвори прозореца.

— Моля те, потегляй. Искам да се махнем оттук.

Никой от тях не продума, докато не се отдалечиха от площада и не поеха по пътя към абатството. Тогава Лорен даде воля на гнева си:

— Лорна Хамбърг е най-нафуканата и гадна клюкарка в Холи Оукс. Не мога да я понасям. Тя е долна и жестока и обича да интригантства. Как така смее да не ми вярва! Нито веднъж не съм я излъгала. Никога! Но тя не ми повярва, нали? Ти видя как ме погледна. Смяташе, че я лъжа.

Измина цяла минута в мълчание, докато Ник я погледна учудено:

— Но ти наистина я лъжеше.

— Ала тя не знаеше това, нали?

— Явно не.

Той не можа да сдържи смеха си. Лорен го пренебрегна и впери поглед през прозореца, докато с всички сили се мъчеше да се овладее.

— Какво ще стане, когато всичко това приключи и аз се върна в Бостън? — попита Ник. — Ще накараш ли Лорна да помести още едно опровержение, или просто ще си признаеш, че си я излъгала?

— Никога няма да призная, че съм излъгала. Никога! Няма да доставя на тази злобна жена удоволствието да знае, че е била права. Аз имам ужасна репутация сред мъжете в този град само заради нейните лъжи.

Тя скръсти ръце на гърдите си и впери поглед в скута си. Съзнаваше, че не действа разумно, но беше твърде ядосана на Вестникарската горила, за да й пука от каквото и да е.

— Лорна няма понятие какво е това да си етичен. Ни най-малко. Заклевам се, че ще направя всичко, само и само да не си призная, че съм излъгала. Дори ще се омъжа за теб! — изведнъж изтърси тя. После въздъхна: — Макар че си най-неподходящата партия на този свят.

Ник намали скоростта.

— Какво искаш да кажеш с това, че съм неподходящ? Че какво ми е?

— Ти не си безопасен. Ето това ти има. Носиш пистолет, за бога!

— Вече ти казах, работата ми го изисква. В този живот за нищо няма гаранции и не съществува такова нещо като пълна безопасност. Поне не по начина, по който ти си я представяш. Шофьорите на автобуси също загиват на служебния си пост.

— О! И според теб колко на брой шофьори на автобуси участват в престрелки?

— Аз лично не познавам чак толкова много агенти на ФБР, участващи в престрелки, както изящно се изрази — промърмори Ник. — Разсъждаваш съвършено нелогично.

Тя гневно се изопна.

— А може би не искам да разсъждавам логично. Какво лошо има в това?

— Нека да изясним тази работа — рече Ник. — Макар да знаеш, че няма логика, ти все пак си готова да се омъжиш за мен само за да натриеш носа на Лорна, така ли?

Разбира се, че нямаше да направи такова нещо. Но нямаше и да го признае пред него.

— Какво имаш предвид? — попита Лорен.

— Ако ти не виждаш нищо лошо в това, тогава и аз съм съгласен.

Тя скръсти ръце на гърдите си и му кимна войнствено:

— Добре. На четиринайсети октомври, в седем вечерта… Запиши си го!