Патриша Корнуел
Хищник (61)

61

Двадесет и четири часа в денонощие надзирателите в контролната зала наблюдаваха затворниците, за които се смяташе, че имат склонност към самоубийство.

Наблюдаваха Базил Дженрет. Наблюдаваха го като спи, като се къпе, като яде. Наблюдаваха го, когато използва металната тоалетна. Наблюдаваха го и когато се обръщаше с гръб към камерата, за да облекчи под чаршафите своето сексуално напрежение, легнал на тясното метално легло.

Той си представяше как му се присмиват. Представяше си какво си говорят в контролната зала, докато го наблюдават на мониторите. Коментираха го с другите надзиратели. Познаваше по лицата им, когато му носеха храната или го извеждаха за разходка или до телефона. Понякога пускаха по някой коментар. А понякога се появяваха изневиделица до килията му точно когато облекчаваше сексуалното си напрежение и имитираха звуците, които издаваше, смееха се и блъскаха по вратата.

Базил седеше на леглото и поглеждаше към камерата, закачена високо на отсрещната стена. Той прелистваше месечния брой на „Лов и риболов“ и си мислеше за онзи ден, в който се запозна с Бентън Уесли и направи грешката да отговори честно на един от въпросите му.

„Понякога имаш ли желание да причиниш болка на себе си или на други хора?“

„Вече съм причинявал болка на други, така че явно имам желание“ — бе отвърнал Базил.

„Какви мисли те спохождат, Базил? Можеш ли да ми опишеш какво си представяш, когато те обземе желание да причиниш болка на някого или на себе си?“

„Мисля си за това, което правех. Виждам някоя жена и ми се приисква. Вкарвам я в полицейската кола, изваждам пистолета, понякога и значката, и й казвам, че я арестувам и че ако окаже и най-малка съпротива, ако само докосне вратата, няма да имам друг избор, освен да я застрелям. Всички се връзваха.“

„Никоя ли не ти оказа съпротива?“

„Само последните две. И то защото колата ми се повреди. Стана толкова тъпо.“

„А другите, преди последните две, вярваха ли, че си полицай и ги арестуваш?“

„Вярваха, че съм полицай. Но бяха наясно какво става. Аз исках те да знаят. Надървях се. Показвах им, че съм се надървил, и ги карах да си сложат ръката там. Щяха да умрат. Толкова е тъпо.“

„Кое е тъпо, Базил?“

„Ужасно тъпо. Казвал съм го хиляди пъти. И вие сте ме чувал да го казвам, нали? Не бихте ли предпочел да ви застрелям веднага, още там, в колата, отколкото да ви закарам на някое усамотено място и да правя с вас каквото си поискам? Защо ще ме оставите да ви завлека на някое тайно място и да ви вържа?“

„Разкажи ми как ги връзваше, Базил. Винаги по един и същ начин ли?“

„Аха. Имам един страхотен начин. Уникален е. Измислих го, когато започнах да арестувам.“

„Под «арестувам» имаш предвид да нападаш и отвличаш жени, нали?“

„Когато започнах, да.“

Базил се усмихна, седнал на леглото, спомняйки си тръпката да увива телените закачалки около глезените и китките им, а после да прекара въжето през тях, за да може да ги окачи като марионетки.

„Те бяха моите кукли“

— обясни той на доктор Уесли на онова първо интервю, като се чудеше какво трябва да каже, за да предизвика някаква реакция у него.

Независимо какво му казваше, доктор Уесли запазваше своя спокоен поглед, слушаше и не позволяваше никаква емоция да се изпише на лицето му. Може би не чувстваше нищо. Може би беше като Базил.

„Разбирате ли, на онова място, където ги водех, виждаха греди, където таванът беше паднал, особено в една задна стая. Прехвърлях въжетата над гредите и можех да ги стягам или отпускам по мое желание, все едно ги оставям на дълга или къса каишка.“

„И те никога не оказваха съпротива, дори когато са разбирали какво ги чака, когато си ги завеждал в тази сграда? Какво беше това? Къща ли?“

„Не си спомням.“

„Оказваха ли съпротива, Базил? Струва ми се малко трудно да ги вържеш по такъв сложен начин, ако ги държиш на мушка през цялото време.“

„Винаги съм си представял как някой гледа — каза Базил, без да отговори на въпроса. — А после, как правя секс, след като всичко е приключило. Как правя секс часове наред, точно там, върху същия матрак.“

„Секс с тялото или с друг човек?“

„Никога не съм си падал по това. Не е за мен. Аз обичам да ги чувам. Искам да кажа, че трябва да ги боли ужасно. Понякога раменете им се изкълчваха. А после им отпусках достатъчно въже, за да могат да ползват тоалетната. Само това не харесвах. Да изпразвам кофата.“

„А очите им?“

„Я да видим. Не исках да се получава игра на думи.“

Доктор Уесли не се засмя и това малко подразни Базил.

„Позволявах им да потанцуват на края на въжето, е, пак неволна игра на думи. Никога ли не се усмихвате? Хайде де, не ви ли е поне малко забавно.“

„Слушам те, Базил. Слушам те много внимателно.“

Това поне беше хубаво. И не беше го излъгал. Доктор Уесли го слушаше и смяташе всяка негова дума за важна и удивителна, смяташе Базил за най-оригиналния и интересен човек, когото някога е интервюирал.

„Преди да правя секс с тях — продължи Базил, — тогава изваждах очите им. Разбирате ли, ако се бях родил с пишка с прилични размери, нищо такова нямаше да е необходимо.“

„Били са в съзнание, когато си ги ослепявал.“

„Ако можех да им дам някакъв газ, за да изпаднат в безсъзнание, докато извършвах операцията, щях да го направя. Изобщо не ми харесваше как пищят и се мятат насам-натам през цялото време. Но не можех да правя секс с тях, ако не бяха слепи. Обяснявах им го. Казвах: «Съжалявам, че ми се налага да го направя. Ще съм максимално бърз. Ще заболи малко.» Не е ли забавно? «Ще заболи малко.» Всеки път когато някой ми кажеше това, знаех, че адски ще ме боли. А после им казвах, че ще ги развържа, за да можем да правим секс. Казвах им, че ако се опитат да избягат или да направят някоя глупост, ще им причиня още по-лоши неща от тези, които вече съм направил. И това беше. Правехме секс.“

„Колко дълго продължаваше това?“

„Сексът ли?“

„Колко дълго ги държеше живи и правеше секс с тях?“

„Различно. Ако ми харесваше да правя секс с тях, ги държах по няколко дни. Мисля, че най-дългият период беше десет дни. Но това не се оказа добра идея, защото тя се инфектира наистина зле и беше отвратително.“

„Правеше ли им и нещо друго? Освен ослепяването и секса?“

„Експериментирах. Понякога.“

„Използвал ли си мъчения?“

„Смятам, че да избодеш нечии очи… ами…“ — отвърна Базил и сега вече съжаляваше, че го е казал.

Това отприщи цяла нова поредица от въпроси. Доктор Уесли започна с концепцията за разпознаване на доброто от злото и дали Базил разбира, че е причинил страдание на друго човешко същество. Той каза, че щом Базил съзнава какво е мъчение, тогава той е бил напълно наясно какво е вършил по времето, когато го е извършил, както и после, когато е разсъждавал върху стореното. Не го каза точно с тези думи, но смисълът беше такъв. Същата стара песен, която беше слушал и в Гейнсвил, когато психиатрите се опитваха да разберат дали е вменяем, за да се яви на процес. Не биваше да им позволява да разберат, че е. И това беше глупава грешка. Една психиатрична клиника е като петзвезден хотел в сравнение със затвора, особено ако си с доживотна присъда и седиш по цял ден в тясна клаустрофобична килия, облечен като клоун в панталони на бяло и синьо райе и оранжева тениска.

Базил стана от леглото и се протегна. Преструваше се, че не забелязва охранителната камера, закачена високо на отсрещната стена. Не биваше да признава, че понякога си представя как ще се самоубие и че любимият му метод е да си пререже вените и да гледа как кръвта му изтича бавно, капка по капка, как образува локвичка на пода, защото това би му напомнило за предишните му приятни занимания с… колко жени? Вече беше изгубил бройката. Може би осем. На доктор Уесли каза, че са осем. А дали не бяха десет?

Протегна се още малко. Използва металната тоалетна и се върна на леглото. Отвори последния брой на „Лов и риболов“ и прелисти направо на страница 52, където имаше статия за един ловец, който за пръв път използвал 22-калиброва пушка и споделяше щастливите си спомени от лов на зайци и опосуми, както и преживяванията си от един риболов в Мисури.

Тази страница 52 не беше истинската. Истинската беше откъсната и сканирана на компютър. След това, със същия шрифт и формат, в текста от списанието беше вплетено писмо. Сканираната страница беше внимателно залепена обратно в списанието, и това което изглеждаше като обикновена статия за лов и риболов, всъщност беше скрито послание, предназначено за Базил.

Надзирателите не се интересуваха от риболовните списания на затворниците. Дори не прелистваха тези скучни списания без грам насилие и секс.

Базил се мушна под завивките и се обърна на лявата си страна, по диагонал на леглото, с гръб към камерата, както правеше винаги, когато искаше да облекчи сексуалното си напрежение. После бръкна под тънкия матрак и извади куп надрани ленти плат от два чифта бели памучни боксерки, които беше раздирал цяла седмица.

Под чаршафите той отново се зае с това занимание, като хващаше със зъби парчето плат и го отдираше. После здраво завързваше всяка лента към това, което вече представляваше почти двуметрово възловато въже. Имаше достатъчно плат за още две ленти. Хващаше със зъби и раздираше. Дишаше тежко и леко се поклащаше, сякаш облекчаваше сексуалното си напрежение, а всъщност късаше и връзваше, късаше и връзваше, докато не завърза и последната лента на въжето.