Патриша Корнуел
Хищник (56)

56

Луси караше един от своите мощни мотори „V–Rod“ на север по А1А, минавайки на червено на всеки светофар по пътя към къщата на Фред Куинси.

Той ръководеше своя уеб дизайнерски бизнес от дома си в Холивуд. Нямаше уговорена среща с него, но знаеше, че си е вкъщи, или поне беше преди половин час, когато му се обади по телефона, за да му продаде абонамент за „Маями Хералд“. Държа се учтиво, много по-учтиво, отколкото би се държала, ако някой амбулантен търговец й губеше времето по телефона. Домът му се намираше на две преки от плажа и говореше за човек с пари. Фред живееше в солидна двуетажна къща, боядисана в бледозелено, с ограда от ковано желязо и портал. Луси спря до интеркома й натисна бутона.

— Какво желаете? — попита мъжки глас.

— Полиция — каза Луси.

— Не съм викал полиция.

— Тук съм, за да говоря с вас за майка ви и сестра ви.

— От кой отдел на полицията сте? — попита леко подозрително гласът.

— Шерифството на окръг Броуърд — каза тя, като извади портфейла с фалшивите документи и значката и ги показа срещу охранителната видеокамера. Чу се специфичен звук и плъзгащата се желязна врата започна да се отваря. Тя даде газ по гранитните павета и спря пред една черна врата, която се отвори веднага щом изгаси двигателя.

— Страхотен мотор! — каза мъжът, за който тя прие, че е Фред.

Беше среден на ръст, с тесни рамене и елегантно тяло. Имаше тъмноруса коса и синьо-сиви очи. Беше доста красив, с нюанс на изтънченост.

— Не мисля, че съм виждал друг такъв „Харли“ — каза той, като заобиколи мотора.

— Карате ли? — попита тя.

— Не. Не си падам по опасни занимания.

— Вие сигурно сте Фред. — Луси стисна ръката му. — Може ли да вляза?

Тя го последва по мраморния под на фоайето до хола, който гледаше към тесен мътен канал.

— Искате да говорим за мама и Хелън? Да не би да сте открили нещо?

Каза го с тон, който човек би очаквал да чуе в такъв момент. Не беше просто любопитен или изплашен. В очите му се четеше болка и очакване, един слаб лъч надежда.

— Фред — каза тя, — аз не съм от шерифския отдел на окръг Броуърд. Имам институция с частни следователи и лаборатории и ни помолиха за помощ.

— Значи сте се представили с фалшиви документи на портала — каза той, като очите му вече гледаха недружелюбно. — Това не е много хубаво. Обзалагам се, че вие ми се обадихте по телефона да ми продадете абонамент за „Хералд“. За да проверите дали съм вкъщи.

— Прав сте и в двата случая.

— И очаквате да говоря с вас?

— Съжалявам — каза Луси. — Но е твърде дълго за обяснение по интеркома.

— Какво се е случило, че отново проявявате интерес? Защо сега?

— Опасявам се, че аз трябва да задавам въпросите.

— Чичо Сам те сочи с пръст и казва „Искам твоите цитруси!“.

Доктор Селф направи драматична пауза. Тя изглеждаше уверена и спокойна в своя кожен стол в студиото на „Да поговорим“. В тази част от шоуто нямаше гости. Не й бяха нужни. Върху масата до стола й имаше телефон и камерата я улавяше под различен ъгъл, докато натискаше бутоните и казваше: „Аз съм доктор Селф. В ефир сте.“

— Какво ще кажете? — продължи тя. — Погазва ли американското Министерство на земеделието правата ни по четвъртата поправка?

Това беше лесна примамка и тя с нетърпение очакваше да се нахвърли върху първия наивник, който позвънеше. Погледна бегло монитора и остана доволна, че ъгълът и светлината я улавяха много добре.

— Точно така е — чу се в ефир гласът на обадилия се наивник.

— Как се казвахте? Санди?

— Да, аз…

— Спри, преди да сечеш, Санди?

— А, какво…

— Чичо Сам с брадва? Не е ли това битуващият образ в обществото?

— Мамят ни. Това е конспирация.

— Така мислите, значи? Добрият стар чичо Сам поваля всичките ви дървета. Едно след друго.

Тя погледна право в обектива, а продуцентът й се усмихваше.

— Тия копелета нахлуха в двора ми без позволение и докато се усетя, всичките ми дървета…

— Къде живеете, Санди?

— Купър Сити. Не виня хората, които искат да ги застрелят или насъскват своите кучета срещу тях…

— Ето какво ще ви кажа, Санди — и тя се наведе напред, а камерата я даде в едър план. — Вие, обикновените хора, не обръщате внимание на фактите. Направихте ли събрание? Писахте ли на своя конгресмен? Направихте ли си труда да зададете пряко въпросите, които ви вълнуват, и да се замислите, че може би, повтарям, може би, обясненията, дадени от Министерството на земеделието, имат смисъл?

Това беше нейният стил, да заема противоположната на събеседника позиция. Запазената й марка.

— Вижте сега, това за ураганите е… нали се сещате — изропта наивникът и доктор Селф подозираше, че не остава дълго до псувните.

— Не, не се сещам — изимитира го тя. — Няма за какво да се сещам. Истината е — и тя се обърна с лице към камерата, — че миналата есен имахме четири големи урагана, а факт е, че цитрусовата мана е бактериално заболяване, което се пренася по вятъра. След рекламите ще се занимаем с реалностите на тази страшна болест и ще поговорим за това с един специален гост. Останете с мен.

— Край — каза един от операторите.

Доктор Селф се пресегна за бутилката с вода. Отпи със сламка, за да не си размаже червилото, и зачака гримьорът да се появи, за да напудри челото и носа й, а когато това стана, нямаше търпение да го отпрати.

— Добре, достатъчно — каза тя и вдигна ръка, за да разкара гримьора. — Върви добре — обърна се към продуцента.

— Мисля, че в следващата част трябва да се фокусираме върху психологичната страна на проблема. Затова хората те слушат, Мерилин. Не заради политиката, а заради проблемите, които имат с гаджетата си, с шефовете, с родителите.

— Нямам нужда от поучения.

— Не исках да…

— Виж какво, това, което прави моите предавания уникални, е преплитането на актуалните събития с нашите емоционални реакции.

— Абсолютно.

— Три, две, едно!

— Ето ни отново — блесна усмивката на доктор Селф към камерата.