Патриша Корнуел
Хищник (33)

33

Бентън паркира своето порше на мястото за посетители извън високата метална ограда, извита като падаща вълна, на гребена на която имаше навита бодлива тел. Наблюдателните кули в четирите ъгъла на затвора се очертаваха ясно на фона на студеното облачно небе. Малко по встрани бяха паркирани няколко немаркирани бели камионетки с метални прегради, без прозорци и вътрешни ключалки, които изпълняваха ролята на подвижни килии за транспортиране на затворници като Базил извън затвора.

Щатската болница „Бътлър“ представляваше осеметажна бетонна сграда със стоманени решетки на прозорците, разположена в гориста местност от двадесет хектара, осеяна с изкуствени езера, която се намираше на по-малко от час път с кола югозападно от Бостън. В „Бътлър“ отиваха престъпниците, признати за невменяеми, като институцията се смяташе за образцова по отношение на превъзпитаването им и цивилизованото отношение към тях. Тя разполагаше с няколко самостоятелни сгради, наречени „вили“, във всяка от които се подвизаваха пациенти, изискващи различни нива на сигурност и внимание. Вила D стоеше малко настрана от останалите, недалеч от административната сграда, и приютяваше около стотина опасни пациенти с хищнически наклонности.

Отделени от останалите пациенти на болницата, тези хора прекарваха по-голямата част от деня, в зависимост от своя статус, в самостоятелни килии със собствен душ, който можеше да се използва по десет минути на ден. Водата в тоалетните можеше да се пуска два пъти на час. Екип от съдебни психиатри се грижеше за пациентите във вила D, които биваха редовно посещавани и от външни специалисти в областта на психичното здраве или правото, такива като Бентън. Като замисъл болницата „Бътлър“ трябваше да бъде една хуманна и конструктивна институция, място, където да се оправиш. Но за Бентън тя не беше нищо друго, освен красив затвор с максимално строг режим за хора, които никога нямаше да се оправят. Той нямаше илюзии. Хората като Базил нямаха свой живот и никога не са имали. Те само съсипваха чуждите и винаги щяха да го правят, ако им се удадеше възможност.

Бентън влезе в боядисаното в бежово фоайе, доближи се до бронираното гише и заговори по интеркома:

— Как си, Джордж?

— Не по-добре от последния път, когато попита.

— Съжалявам да го чуя — отвърна Бентън едновременно със силното металическо щракване, което го пропусна през първата от няколкото херметически врати. — Значи още не си успял да отидеш на лекар, а?

Вратата се затвори след него и той постави куфарчето си на една метална маса. Джордж беше надхвърлил шейсетте и никога не се чувстваше добре. Мразеше работата си. Мразеше жена си. Мразеше времето. Мразеше политиците и когато имаше възможност, сваляше портрета на губернатора от стената във фоайето. Последната година той се бореше с непрестанна умора, проблеми със стомаха и болки по цялото тяло. Мразеше също и лекарите.

— Не искам да пия лекарства, така че какъв е смисълът?

Лекарите само това знаят, да те тъпчат с лекарства — каза Джордж, като претърси куфарчето на Бентън и му го върна. — Твоят човек е на обичайното място. Приятно изкарване.

Още едно щракване и Бентън мина през втора метална врата, където един пазач в бежово-кафява униформа, Джеф, го пое и го поведе по лъскав коридор, в края на който имаше още една херметическа врата, а зад нея се намираше отделението с най-високо ниво на сигурност, където адвокатите и медицинските лица се срещаха със затворниците в малки стаички без прозорци, направени от бетонни строителни блокове.

— Базил твърди, че не си получава пощата — каза Бентън.

— Той твърди много неща — отвърна Джеф без усмивка. — Друго не прави, само дрънка.

Отвори сивата метална врата и я задържа.

— Благодаря — каза Бентън.

— Ще бъда отвън, ако ти потрябвам — рече Джеф, като стрелна Базил с поглед и затвори вратата.

Базил седеше до малка дървена маса и не стана. Не беше окован и носеше обичайните си затворнически дрехи — син панталон, бяла тениска и джапанки с чорапи. Очите му бяха кръвясали и нефокусирани, а тялото му вонеше.

— Как си, Базил? — попита Бентън, като седна на един стол срещу него.

— Имах лош ден.

— И аз така чух. Разкажи ми.

— Чувствам се неспокоен.

— А как спиш?

— Не съм спал почти цяла нощ. Все си мислех за нашия разговор.

— Изглеждаш ми напрегнат — отбеляза Бентън.

— Не ме свърта на едно място. Заради онова, което ви казах. Имам нужда, доктор Уесли. Дайте ми нещо, ативан или друго подобно. Видяхте ли вече снимките?

— Какви снимки?

— Онези на мозъка ми. Сигурно сте ги видели. Знам, че сте любопитен. Всички там сте любопитни, нали? — каза той с нервна усмивка.

— Затова ли искаше да ме видиш?

— Долу-горе. И си искам пощата. Не ми я дават, а аз не мога нито да спя, нито да ям, толкова съм разстроен и стресиран. Може би и малки ативан. Надявам се, че сте мислили по онзи въпрос.

— Кой въпрос?

— За онази убита жена, дето ви казах.

— Жената в коледния магазин ли?

— Десет–четири.

— Да, Базил, доста мислих върху онова, което ми каза — отвърна Бентън, сякаш приемаше казаното от Базил за истина.

Никога не се издаваше, когато смяташе, че някой пациент го лъже. А в този случай изобщо не беше сигурен, че е така, изобщо.

— Нека да се върнем към онзи юлски ден преди две години и половина — предложи Бентън.

Марино малко се притесни от факта, че доктор Селф затвори вратата след него и веднага пусна резето, сякаш го заключваше от външната страна.

Обиди се от тази постъпка и нейния подтекст. Винаги се чувстваше така. На нея не й пукаше за него. Той беше просто един пациент. Тя се радваше, че се е отървала от него и цяла седмица нямаше да й се налага да търпи неговата компания, а после щеше да е само за петдесет минути, петдесет минути и нито секунда повече, даже ако е спрял да си взема лекарството.

Това лекарство беше голяма шибания. Заради него не можеше да прави секс. За какво ти е антидепресант, от който не можеш да правиш секс? Ако искаш да се депресиращ, взимай антидепресант, който ти съсипва секса.

Той стоеше на верандата пред заключената врата и гледаше малко замаяно двата бледозелени стола с мека тапицерия и зелената стъклена маса, върху която имаше куп списания. Беше ги прочел всичките, защото винаги подраняваше за своите сеанси. Това също го притесняваше. По-скоро би искал да закъснява, да влезе бавно и спокойно, защото имаше да върши по-важни неща от това да ходи на психиатър, но ако закъснееше, губеше от онези минути, а не можеше да си позволи да загуби дори една минута, защото всяка от тях беше така важна и така скъпа.

По шест долара минутата, за да сме по-точни. Петдесет минути, и нито минута повече, нито секунда повече. Тя никога не отпускаше минута-две за баланс или от добра воля, или по каквато и да е друга причина. Той можеше да заплаши, че ще се самоубие на прага й, а тя само щеше да погледне своя часовник и да каже „Времето ни изтече“. Можеше да й разказва как е убил някого, да е на най-напрегнатото място, тъкмо преди да натисне спусъка, и тя пак щеше да каже: „Времето ни изтече.“

„Не сте ли любопитна какво става после? — беше я попитал той при един подобен случай в миналото. — Как може да искате да спрем точно сега, когато най-интересното тепърва предстои?“

„Ще ми разкажеш остатъка от историята следващия път, Пит.“ И винаги се усмихваше.

„А може би няма. Имате голям късмет, че въобще ви я разказвам. Много хора биха платили, за да чуят цялата история, истинската версия.“

„Следващия път.“

„Забрави. Няма да има следващ път.“

Тя не спореше с него, когато станеше време за приключване. Независимо какво правеше той, за да открадне още някоя и друга минута, тя ставаше от стола, отваряше вратата и го чакаше да излезе, за да може да заключи след него. Нямаше никакво място за преговори, когато беше време да приключват. Шест долара на минута за какво? Да те обиждат. Не знаеше защо всеки път се връщаше.

Загледа се в плувния басейн с бъбрековидна форма и цветен ръб от испански плочки. После отмести поглед към натежалите от плод портокалови и грейпфрутови дървета, чиито стволове бяха маркирани с червени линии.

Хиляда и двеста долара всеки месец. Защо го правеше? Можеше да си купи един от онези пикапи „Додж“ с двигател вайпър V–10. Можеше да си купи много неща с хиляда и двеста долара на месец.

Чу гласа й зад затворената врата. Говореше по телефона. Той се престори, че разглежда едно от списанията и нададе ухо.

— Извинете, кой се обажда? — казваше доктор Селф.

Тя имаше мощен глас на радиоводещ, глас, който вдъхваше толкова респект, колкото един пистолет или значка. Той харесваше нейния глас и всеки път попадаше в обаянието му. Гласът й наистина му влияеше. А тя изглеждаше добре, толкова добре, че му беше трудно да седи срещу нея и да си представя как други мъже седят в същия този стол и виждат това, което виждаше той. Нейната тъмна коса и фини черти, искрящите й очи и идеално бели зъби. Той не беше доволен от факта, че тя започна да води телевизионно шоу, не искаше другите мъже да виждат как изглежда тя и колко е секси.

— Кой се обажда и откъде имате този номер? — долетя гласът й иззад заключената врата. — Не, не е и не приема такива обаждания директно. Кой е на телефона?

Марино слушаше и ставаше все по-неспокоен, беше му горещо, застанал на верандата пред заключената й врата. В ранната привечер беше задушно, от дърветата се стичаха дъждовни капки и оставаха като роса по тревата. Доктор Селф явно не беше доволна. Изглежда разговаряше с някой непознат.

— Разбирам загрижеността ви за вашата лична безопасност, но се надявам и вие да ме разберете, че не можем да проверим истинността на вашето твърдение, ако не кажете кой сте. Такива неща трябва да се проверят и да се потвърдят, в противен случай доктор Селф не би се занимавала с тях. Добре, но това е прякор, не е истинското ви име. А, истинското е, разбирам. Добре, тогава.

Марино осъзна, че доктор Селф се преструва на друг човек. Не знаеше с кого разговаря и това я безпокоеше.

— Да, добре — каза тя в ролята на другия човек. — Може да го направите. Разбира се, че може да говорите с продуцента. Признавам, че е доста интересно, ако е вярно, но трябва да говорите с продуцента. Предлагам ви да го направите веднага, защото шоуто в четвъртък е точно по тази тема. Не, не по радиото. Новото ми телевизионно шоу — каза тя със същия завладяващ глас, който лесно проникваше през вратата и изпълваше верандата.

По телефона говореше доста по-високо, отколкото по време на сеансите. И добре че беше така. Нямаше да е хубаво, ако някой пациент, чакащ на верандата, чуваше всяка дума, която доктор Селф казваше на Марино по време на техните кратки, но скъпи петдесет минути заедно. Не говореше така високо, когато бяха заедно зад тази затворена врата. Разбира се, никога нямаше чакащи пациенти на верандата по време на неговите сеанси. Той винаги беше последният за деня — още една причина да се разпусне малко и да му даде няколко минути гратис. Не че щеше да накара някого да чака, защото нямаше други. След него никога нямаше други пациенти. Съвсем скоро той щеше да й каже нещо толкова вълнуващо и важно, че тя нямаше да има друг избор, освен да му отпусне няколко допълнителни минути. Можеше да е за пръв път в живота й, но щеше да го направи заради него. Щеше да иска да го направи. И може би тогава той нямаше да има време за нея.

„Трябва да тръгвам“ — представяше си как казва той.

„Моля те, довърши. Искам да чуя какво става по-нататък.“

„Не мога. Трябва да тръгвам — щеше да каже той, ставайки от стола. — Следващия път. Обещавам, че ще ви разкажа останалото, когато… чакай да видим… Следващата седмица по някое време. Само ми напомнете, става ли?“

Марино осъзна, че доктор Селф е приключила разговора, при което безшумно, като сянка, прекоси верандата и излезе през стъклената врата. Затвори я без ни най-малък звук и тръгна по пътеката, която заобикаляше басейна, прекосяваше градината с цитрусовите дървета с червени линии по стволовете, и минаваше покрай стената на малката бяла къща, където живееше доктор Селф, но не биваше да живее там, в никакъв случай. Всеки можеше да стигне досами входната й врата. И всеки можеше да отиде до кабинета й отзад, до засенчения от палми басейн. Не беше безопасно. Милиони хора я слушаха всяка седмица, а тя живееше така. Не беше безопасно. Би трябвало да се върне, да почука на вратата и да й го каже.

Тунингованият мотор беше паркиран на улицата и той го обиколи веднъж, за да е сигурен, че никой не го е пипал, докато е бил на сеанс. Отново се замисли за спуканата гума. Замисли се как ще пипне копелето, което му беше причинило това. По синия резервоар с изрисуваните пламъци имаше тънък слой прах и той се подразни. Рано тази сутрин беше прегледал мотора основно, беше излъскал до блясък всяка част, и какво — спуканата гума, а сега и прах. Доктор Селф трябваше да има закрит паркинг. Трябваше да има един проклет гараж, по дяволите! Нейният шикозен бял мерцедес кабрио беше паркиран на алеята и пациентите трябваше да паркират на улицата. Не беше безопасно.

Той отключи мотора и се метна на седалката, мислейки си колко много му харесва това, че не живее като някой беден полицай, както беше прекарал по-голямата част от живота си. Академията му предоставяше „Хамър Н2“, черен, с турбодизелов двигател V8, 250 конски сили, четирискоростна овърдрайв трансмисия, външен багажник, крик и оборудване за каране по неравен терен. Той си купи харлея, модифицира го по свой вкус, а можеше да си позволи и психиатър.

Освободи мотора от скорост и натисна копчето на стартера, докато гледаше красивата бяла къща, където живееше доктор Селф, а не биваше. Стисна съединителя и подаде малко газ, при което ауспусите „Тъндърхед“ загърмяха. В далечината просветнаха светкавици и цяла армия от отстъпващи облаци изхаби своята мощ над морето.