Патриша Корнуел
Хищник (54)

54

Пред оръжейната лаборатория на приземния етаж в академията червената лампичка, светеше и докато вървеше по коридора, Марино чуваше приглушените удари на стрелба. Влезе вътре, без да го е грижа, че на стрелбището има човек, стига той да беше Винс.

Винс извади малък пистолет от портала на поставения хоризонтално воден куршумоуловител от неръждаема стомана, който тежеше пет тона, когато беше пълен с вода.

— Кога успя и да летиш? — попита Марино, като се изкачи по стъпалата до стрелбищната платформа.

Винс беше облечен в черен пилотски костюм и носеше високи до глезените черни кожени боти. Когато не беше потънал в своя свят от балистични експертизи и оръжия, той беше един от хеликоптерните пилоти на Луси. И както при повечето от нейните служители, външният му вид не подсказваше е какво се занимава. Винс беше на шестдесет и пет години, беше летял на „Блек Хоук“ във Виетнам, а после започнал работа към АЦО. Беше с къси крака и широк гръден кош, а посивялата му коса беше вързана на опашка, която, както твърдеше, не беше подстригвал от десет години.

— Каза ли нещо? — попита Винс, като свали антифоните и предпазните очила.

— Чудно е как изобщо чуваш още.

— Е, не толкова добре, колкото навремето. Когато се прибера вкъщи, съм напълно глух, ако може да се вярва на жена ми.

Марино позна пистолета, който Винс тестваше — дамският револвер с дръжка от палисандрово дърво, който бе намерен под леглото на Даги Симистър.

— Една малка играчка 22-ри калибър — каза Винс. — Сметнах, че няма да е излишно да я прибавя към базата данни.

— Не ми изглежда да е бил ползван някога.

— Не бих се учудил. Няма да повярваш колко хора имат пистолети за самозащита и забравят, че ги имат, или не помнят къде са ги сложили или дори не знаят, че са изчезнали.

— И ние имаме проблем с нещо изчезнало — каза Марино.

Винс отвори една кутия е амуниции и започна да зарежда пистолета с 22-калиброви патрони.

— Искаш ли да го пробваш? — каза той. — Малко странен избор за старица. Обзалагам се, че някой й го е дал. Обикновено препоръчвам нещо по-лесно за боравене, например „Лейди Смит“ 38-и калибър или един питбул. Разбрах, че бил под леглото, трудно го стигнали.

— Кой ти каза? — попита Марино, усещайки онова познато чувство, което напоследък често изпитваше.

— Доктор Еймъс.

— Той не беше там. Какво знае това гадно копеле?

— Не и половината от това, което си мисли. Постоянно виси тук, лази ми по нервите. Надявам се доктор Скарпета да не възнамерява да го назначи, след като му свърши аспирантурата. Ако това стане, направо ще отида да работя в някой супермаркет. Ето.

И той подаде пистолета на Марино.

— Не, благодаря. Сега искам да застрелям единствено него.

— Какво искаш да кажеш с това, че нещо е изчезнало?

— Липсва една пушка от справочната колекция, Винс.

— Не е възможно — каза Винс, като поклати глава.

Слязоха от платформата и Винс остави пистолета върху една маса, отрупана с други етикирани огнестрелни оръжия, кутии с амуниции, набор от мишени с тестово покритие за определяне на разстоянието и едно счупено стъкло на автомобил, който някой се опитал да открадне.

— „Мосберг 835 Ултимаг“, тип „помпа“ — продължи Марино. — Използвана преди две години при обир на магазин, когато онзи зад щанда пръснал мозъка на обирджията.

— Странно, че го споменаваш — каза Винс, видимо озадачен. — Доктор Еймъс ми се обади преди няма и пет минути и ме попита дали може да слезе тук да провери нещо в компютъра.

Винс отиде до един плот, върху който имаше сравнителни микроскопи, цифров динамометър и компютър. Той натисна няколко клавиша и от едно меню избра справочната колекция. Въведе въпросната пушка.

— Казах му, че провеждам тестова стрелба и че не може да дойде сега. Попитах го какво иска да провери и той каза, че нямало значение.

— Не знам как се е добрал до това — каза Марино. — Как би могъл да знае? Говорих с един мой човек в холивудската полиция, но той не би обелил и дума. Другите, на които съм казал, са докторката и сега ти.

— Камуфлажен приклад, 24-инчова цев, тритиеви мерни прибори — зачете Винс. — Прав си. Използвана е при убийство. Заподозреният е мъртъв. Дарение от холивудската полиция през март миналата година. — Той вдигна поглед към Марино. — Доколкото си спомням, това беше една пратка от десетина-дванадесет огнестрелни оръжия, които разчистваха от инвентара си, каквито са си щедри. Дариха ги на академията срещу безплатно обучение и консултации. Чакай да видим — каза той и продължи да скролира надолу по екрана. — Според данните тук, откакто сме я взели, само два пъти е напускала колекцията. Веднъж съм я взел аз, на осми април миналата година, за тестова стрелба на далекобойната платформа.

— Мръсен кучи син! — каза Марино, четейки през рамото на Винс.

— А вторият път я е взел доктор Еймъс, на двайсет и осми юни в три и петнайсет следобед.

— За какво?

— Може би за тестова стрелба по желатинови блокове. Нали миналото лято доктор Скарпета започна да му дава онези готварски уроци. Но той все се мотае тук, влиза, излиза, трудно ми е да си спомня. Тук пише, че я е ползвал на двадесет и осми и я е върнал същия ден в пет и петнайсет. И ако проверим датата в компютъра, ето го записа. Което означава, че аз съм я извадил от трезора, а после съм я върнал на мястото й.

— Тогава как се е озовала отново на улицата и убива хора?

— Не виждам друго обяснение, освен в тези данни да има някаква грешка — каза Винс замислено и смръщи лице.

— Може би затова е искал да провери в компютъра. Кучи син! Кой борави с дневника? Ти или който ползва оръжието? Някой друг, освен теб, работи ли с компютъра?

— Електронно аз вкарвам данните. Подаваш писмена заявка в онази тетрадка — и той посочи един дневник със спирала, оставен до телефона, — след което се разписваш при вземане на оръжието и после пак, като го върнеш, със собствения си почерк и подпис. След това аз въвеждам данните в компютъра, че съответното оръжие е било използвано и върнато в трезора. Май никога не си идвал да си поиграеш с тези играчки.

— Аз не съм оръжеен експерт. Тази част съм я оставил на теб. Проклет кучи син!

— В заявката вписващ още какъв тип оръжие искаш и за кога искаш да резервираш стрелбището и водния куршумоуловител. Мога да ти покажа.

Той взе дневника и го отвори на последната страница с данни.

— Ето го пак доктор Еймъс — каза той. — Тестова стрелба по желатинови блокове с „Таурус РТ–145“ преди две седмици. Поне този път си е направил труда да го впише. Онзи ден пак беше тук, без да се е записал.

— Как е влязъл в трезора?

— Донесе си свой пистолет. Той колекционира оръжия, истински дивак.

— Можеш ли да ми кажеш кога е въведена информацията за мосберга? — попита Марино. — Нали се сещаш, дето можеш да видиш кога файлът е бил променян и запазен за последно? Имам предвид дали е възможно Джо някак да е променил данните, така че да изглежда, че си му дал пушката, а после си я върнал в трезора.

— Това е просто един текстов файл, наречен „Log“. Затова сега ще го затворя, без да го запазвам, и ще видим кога за последно е пипано в него — каза Винс и го направи, след което се втренчи в екрана и по лицето му се изписа истински шок. — Тук пише, че за последно е запазен преди двадесет и три минути! Не мога да повярвам!

— Това нещо няма ли някакви пароли за достъп?

— Разбира се; че има. Аз съм единственият, който може да влиза в системата, освен Луси, естествено. Чудя се защо доктор Еймъс ми се обади и поиска да дойде да провери нещо в компютъра. Ако е променил данните, защо ще ми се обажда?

— Отговорът е ясен. Ако заради него си отворил файла и после си го запазил при затварянето, това ще обясни новата дата и час.

— Много хитро.

— Ще видим колко е хитър.

— Всичко това е много обезпокоително. Ако го е направил, значи има моята парола.

— Тя записана ли е някъде?

— Не. Аз съм много внимателен.

— Освен теб, кой знае комбинацията за трезора? Ще го пипна този път. По един или друг начин.

— Луси. Тя има достъп до всичко. Ела да погледнем.

Трезорът беше едно защитено от пожар помещение с метална врата, която се отключваше с код. Вътре в офис чекмеджета се пазеха хиляди образци на познати патрони, а по рафтовете и закачени на стените имаше стотици пушки, карабини и пистолети, всички със закачени номера за достъп.

— Сякаш си в склада на Дядо Коледа — каза Марино, като се огледа наоколо.

— Никога ли не си идвал тук?

— Не си падам по оръжията. Преживял съм лоши моменти с тях.

— Например?

— Например да ми се налага да ги ползвам.

Винс започна да преравя рафтовете с оръжия, като вземаше всяка пушка и проверяваше какво пише на табелката. Двамата с Марино минаваха от рафт на рафт, търсейки мосберга. Претърсиха трезора два пъти. Пушката не беше там.

 

 

Скарпета посочи трупните петна, моравочервеникаво оцветяване, причинено от утаяването на нециркулиращата кръв. Бледи места или обезцветяване по дясната буза на мъртвата жена, гърдите, корема, бедрата и вътрешната страна на предната част на ръцете, причинени от допира на тези места до някаква твърда повърхност, вероятно под.

— Известно време е лежала по очи — каза Скарпета. — Поне няколко часа, с главата наляво, затова по дясната й буза има обезцветяване, тъй като именно тя е била опряна на пода или на каквато гладка повърхност е лежала.

После извади друга снимка на екрана, на която измитата мъртва жена лежеше по очи на аутопсионната маса, тялото и косата й бяха мокри, а червените отпечатъци на ръце — ярки и непокътнати, очевидно водоустойчиви. Скарпета се върна на снимката, която току-що беше разглеждала, после пак на тази, и така няколко пъти превърташе снимките напред-назад, опитвайки се да сглоби фактите около смъртта на тази жена.

— Значи след като я е убил — каза Бентън, — той я е обърнал по очи, за да нарисува червените отпечатъци по гърба й, работил е върху нея с часове. Кръвта й се е утаила и затова наблюдаваме тези трупни петна.

— Аз мисля, че сценарият е малко по-различен — каза Скарпета. — Първо е нарисувал гърдите й, а после я е обърнал по очи, за да нарисува и гърба, и така я е оставил. Разбира се, не е направил всичко това вън на студа, и то в тъмното. Било е на някое сигурно място, където е нямало опасност някой да чуе изстрела или да го види, докато напъхва тялото в колата. Дори всъщност може би е направил всичко това в колата, с която я е пренесъл, някой ван, всъдеход или бус. Застрелва я, изрисува я, пренася я.

— С един куршум три заека.

— Намалява риска, нали? Отвлича я, закарва я на отдалечено място и я убива в колата, стига в нея да има достатъчно място отзад, а после изхвърля тялото — каза Скарпета, като продължаваше да преглежда снимките и спря на една, която вече беше видяла.

Но този път я погледна по друг начин. На снимката се виждаше мозъкът на жената, или поне това, което беше останало от него, върху секционна дъска. Жилавата фиброзна мембрана от вътрешната страна на черепа, тоест твърдата мозъчна обвивка, би трябвало да е кремаво-бяла, а тази на снимката беше оцветена в жълтеникавооранжево. Скарпета си спомни двете сестри Ев и Кристин, застанали една до друга, примижали на слънцето, както ги беше видяла на снимката върху скрина в тяхната спалня. Спомни си и жълтеникавата кожа на едната от сестрите и отново кликна на доклада от аутопсията, където провери какво пише за склерата^[1] на мъртвата жена. Беше нормална.

Спомни си суровите зеленчуци, деветнадесетте пакета с моркови в хладилника в къщата на Ев и Кристин, белите ленени панталони, увити като памперс по тялото на мъртвата жена, облекло, характерно за топъл климат.

Бентън я наблюдаваше с любопитство.

— Ксантохромия на кожата — каза тя. — Жълто оцветяване, което не засяга склерата. Вероятно в резултат на каротенемия. Може и да знаем коя е жертвата.