Патриша Корнуел
Хищник (46)

46

Той беше мрачен, но изглеждаше прекрасно в дългото черно велурено палто и бейзболна шапка на „Ред Сокс“, под която надничаше посребрилата му коса. Всеки път, когато не беше виждала Бентън по-дълго време, Скарпета се стъписваше от неговата изискана красота, от неговото изящество и елегантност. Не искаше да му се сърди. Не понасяше това състояние. Направо й се повдигаше.

— Както винаги, за нас беше удоволствие да летим с вас. Само ни се обадете, когато знаете точно кога ще си тръгвате — каза Брус и топло стисна ръката й. — Обадете се, ако имате нужда от нещо. Имате всичките ми телефонни номера, нали?

— Благодаря, Брус.

— Съжалявам, че се наложи да чакате — обърна се той към Бентън. — Имаше лош насрещен вятър.

Бентън съвсем не беше дружелюбен. Изобщо не удостои пилота с отговор. Само го изчака да се отдалечи.

— Нека отгатна — обърна се той към Скарпета. — Още един триатлонист, който е решил да се прави на екшън герой. Единственото, което мразя, като летя с нейния самолет. Надутите й пилоти.

— Аз се чувствам много сигурна с тях.

— Аз пък не.

Тя закопча вълненото си палто, докато напускаха летищния комплекс.

— Надявам се, че не се е опитвал да разговаря е теб твърде много, да те притеснява — каза Бентън. — Има вид на такъв.

— И аз се радвам да те видя, Бентън — рече тя, като вървеше една крачка пред него.

— Мисля, че не си много искрена.

Той избърза пред нея, отвори стъклената врата и я задържа, за да мине. Вятърът, който нахлу отвън, беше студен и снежен. Денят беше сив и мрачен, толкова мрачен, че осветлението на паркинга се беше включило.

— Тя наема тези типове, кой от кой по-красиви и пристрастени към фитнеса, и те си мислят, че са екшън герои — продължи Бентън.

— Разбрах ти мисълта. Какво се опитваш да направиш, да ме нападнеш пръв ли?

— Важно е да забелязваш разни неща, а не да приемаш за даденост, че хората са просто любезни. Притеснявам се, че не разпознаваш важни сигнали.

— Това е нелепо! — отвърна тя с гняв в гласа. — Ако питаш мен, разпознавам твърде много сигнали. Макар че очевидно съм пропуснала някои важни сигнали миналата година. Искаше да се скараме, ето, караме се.

Вървяха по заснежения паркинг, а светлините по пистата мержелееха от снега и шумът беше приглушен. Обикновено се държаха за ръце. Тя се питаше как беше могъл да постъпи така. Очите й се насълзиха. Може би от вятъра.

— Безпокоя се какви типове се разхождат навън — каза той с несвойствен глас, докато отключваше поршето, този път всъдеход 4х4.

Бентън обичаше своите коли. Двамата с Луси си падаха по високите мощности. Разликата беше, че Бентън знаеше, че е силен. А Луси не се чувстваше силна.

— Безпокоиш се по принцип ли? — попита Скарпета, като прие, че той все още говори за сигналите, които според него тя пропускаше.

— Говоря за онзи, който е убил жената тук. От базата данни излезе съвпадение на гилзата, която изглежда е изстреляна от същата пушка, използвана при едно убийство в Холивуд преди две години. Обир в хранителен магазин. Крадецът е носел маска, убил едно хлапе, след което управителят го застрелял. Звучи ли ти познато?

— Чувала съм за това. На седемнадесет години и въоръжен само с парцала за под. А някой има ли представа защо тази пушка отново е в употреба? — попита тя е нарастващо негодувание.

— Още не.

— Доста смъртни случаи с пушки напоследък — каза тя с хладен професионален тон.

Щом той искаше да говорят само за работа, добре, и тя щеше да се държи така.

— Питам се какво ли означава това — допълни малко отнесено. — Пушката при случая Джони Суифт изчезва, а после се появява една в случая Даги Симистър.

Наложи се да му обясни за случая Даги Симистър. Той още не знаеше за него.

— Пушка, която би трябвало да е в полицията или вече унищожена, е била използвана тук — продължи Скарпета. — А после ние откриваме библия в къщата на онези изчезнали хора.

— Каква библия и какви изчезнали хора?

Наложи се и това да му обясни, да му каже за анонимното обаждане от човека, представил се като Бор. Да му разкаже за старата библия в къщата на двете жени и момчетата, които бяха изчезнали, и как беше отворена на Премъдрост Соломонова, а стихът беше същият, който Бор бе казал на Марино по телефона.

Затова като на глупави деца за присмех им прати и наказание.

— Беше отбелязан с хиксчета с молив — каза тя. — А изданието е от 1756 година.

— Не е обичайно да имат толкова стара библия.

— Нямало други толкова стари книги в къщата. Според детектив Уогнър. Ти не я познаваш. Хората, които са работили с тях в църквата, твърдят, че никога не са виждали тази библия преди.

— Проверихте ли я за отпечатъци, за ДНК?

— Няма отпечатъци, няма ДНК.

— А някакви предположения какво може да им се е случило? — попита той, като че ли беше долетяла тук с частен самолет само за да си говорят за работата.

— Нищо добро — отвърна тя с нарастващо недоволство.

Бентън не знаеше почти нищо за живота й напоследък.

— Някакви следи от насилие?

— Имаме още много работа в лабораториите. Работят на пълни обороти. Открих отпечатък от ухо от външната страна на прозореца в спалнята. Някой е допрял ухото си до стъклото.

— Може би някое от момчетата.

— Не е — каза тя още по-ядосана. — Взехме техните ДНК, или поне предполагаме, че са техните, от дрехи, четките за зъби, шишенце с лекарство.

— Да ти кажа честно, не уважавам много ушните отпечатъци като добро доказателство в криминологията. Има множество случаи на несправедливо осъдени хора заради ушни отпечатъци.

— Като полиграфа, това е просто средство — почти му се сопна тя.

— Не искам да се карам с теб, Кей.

— Вземаме ДНК от ушен отпечатък по същия начин, както и от пръстов — каза тя. — Вече го проверихме и е непознат, не принадлежи на никого от къщата. Нямаше нищо в CODIS^[1]. Помолих колегите от специализираната лаборатория в Сарасота да проверят за пол, възрастова или расова принадлежност. Но това ще отнеме дни. А и всъщност все ми е едно дали нечие ухо ще пасне на отпечатъка.

Бентън нищо не каза.

— Имаш ли нещо за ядене в къщата? И имам нужда от едно питие. Не ми пука, че е обедно време. Освен това искам да поговорим за нещо, което не е свързано с работата. Не съм долетяла дотук посред снежна буря, за да обсъждаме работата.

— Бурята все още не е започнала — каза Бентън трезво. — Но скоро и това ще стане.

Тя се загледа през прозореца, докато той караше към Кеймбридж.

— Имам много храна. И каквото ти се пие — допълни той тихо.

Каза и още нещо. Но тя не беше сигурна, че го е чула правилно. Не можеше да е това, което чу.

— Извинявай. Какво каза току-що? — попита изумена.

— Ако искаш да ме напуснеш, по-добре ми го кажи сега.

— Ако искам да те напусна ли? — Тя го погледна сякаш не вярваше на ушите си. — Това ли ще оправи нещата? Имаме неразрешен проблем и веднага трябва да говорим за скъсване?

— Просто ти давам възможност.

— Не искам да ми даваш каквото и да било.

— Нямах предвид, че ти трябва разрешението ми. Просто не виждам как можем да продължим напред, ако вече не ми вярваш.

— Може би си прав — каза тя, като гълташе сълзите си и отново извърна лице към прозореца, към снега.

— Значи ми казваш, че вече не ми вярваш?

— Ти как би се почувствал, ако аз бях постъпила така с теб?

— Щях да съм много разстроен — отвърна той. — Но бих се опитал да разбера причината. Луси има право да пази в тайна личния си живот, законно право. Аз знам за тумора само защото тя ми каза, че има проблем и ме помоли да й уредя скенер в „Маклийн“ без никой да разбере за това, държеше всичко да е в пълна тайна. Не искаше да отиде на преглед в някоя случайна болница. Знаеш каква е. Особено напоследък.

— Навремето знаех.

— Кей — обърна се той нежно към нея, — тя не искаше да, има данни за това. Нищо вече не е лично, особено след въвеждането на Патриотичния закон^[2].

— С това съм съгласна.

— Трябва да знаеш, че цялата ти медицинска информация, рецептите за лекарства, банковите ти сметки, пазарните ти навици, всичко лично в твоя живот може да стане достояние на федералните в името на борбата е тероризма. Тя с право се притеснява заради противоречивата й кариера във ФБР и БАЦО. Смята, че ако имат възможност, те ще изровят всичко каквото им трябва и накрая ще й назначат проверка от данъчните, ще й сложат запор да лети, ще я обвинят в злоупотреба с вътрешна информация, ще я изложат в новините и бог знае още какво.

— Ами ти и твоето не толкова приятно минало във ФБР?

Той сви рамене. Навън се сипеше лек снежец, който едва докосваше стъклото.

— На мен няма какво повече да ми направят — каза той. — Само ще си загубят времето. Много повече ме притеснява кой обикаля наоколо с пушка, която би трябвало да е в полицията или унищожена.

— А как си купува лекарствата? — попита Скарпета. — Щом е толкова загрижена да не оставя никакви хартиени или електронни следи.

— С право е загрижена. Това не е параноя. Те могат да се доберат до буквално всичко, и го правят. Дори ако им трябва съдебна заповед. Според теб как ФБР се снабдява със съдебна заповед от съдия, който по една случайност е бил назначен от същата тази администрация? И който се притеснява за последиците, ако не им сътрудничи? Да ти опиша ли поне петдесет възможни сценария?

— А някога Америка беше приятно място за живеене.

— Направихме всичко възможно цялата информация за Луси да остане вътрешна — каза той.

После продължи да й обяснява за „Маклийн“, да я уверява, че това е най-доброто място, където Луси би могла да отиде, че тази болница разполага с най-добрите специалисти и учени в страната, а и в света. Нищо от това, което каза, не я накара да се почувства по-добре.

Вече бяха в Кеймбридж и минаваха покрай разкошните стари имения на Братъл Стрийт.

— Не е минала по каналния ред за нищо, включително лекарствата. Никъде няма данни за нея, освен ако някой не направи грешка или не прояви недискретност — каза той.

— Нищо не е безпогрешно. Луси не може да прекара остатъка от живота си в параноя хората да не разберат, че има тумор в мозъка и взима някакъв допаминов антагонист, за да контролира състоянието си. Или че е претърпяла операция, ако се стигне дотам.

Беше й трудно да го каже. Независимо че според статистиката хирургическото отстраняване на хипофизен тумор беше почти винаги успешно, винаги можеше нещо да се обърка.

— Това не е рак — каза Бентън. — Ако беше, навярно щях да ти кажа веднага въпреки нейното желание.

— Тя е моя племенница. Отгледах я като собствена дъщеря. Не си ти този, който решава кое е заплаха за здравето й.

— Знаеш по-добре от всеки друг, че хипофизният тумор не е рядко явление. Проучванията показват, че в около двадесет процента от населението са открити хипофизни тумори.

— Зависи кой ги прави. Двадесет процента. Десет процента. Не ми пука за статистиката.

— Сигурен съм, че си ги виждала при аутопсиите. Хората дори не са знаели, че ги имат. Не хипофизният тумор ги води при теб в моргата.

— Луси знае, че го има. А и твоята статистика се отнася за хора с микро–, а не макроаденом, при това без симптоми. При последния скенер на Луси туморът е бил дванадесет милиметра и тя има симптоми. Трябва да взима лекарства, за да потиска ненормално високите нива на пролактин, а може да се наложи да ги взема и до края на живота си, ако туморът не бъде отстранен. Знам, че си запознат с рисковете, най-малкият от които е, че операцията може да е неуспешна и туморът да си остане там.

Бентън навлезе в алеята за паркиране, насочи дистанционното и отвори вратите на гаража, който представляваше самостоятелна постройка, приютявала навремето каляски и карети. И двамата мълчаха, докато той паркира всъдехода до другото си мощно порше и затвори вратата. Стигнаха пеша до страничния вход на старата викторианска къща от тъмночервени тухли, която се намираше досами Харвард Скуеър.

— Кой е лекуващият лекар на Луси? — попита Скарпета, влизайки в кухнята.

— В момента никой — отговори той, свали палтото си и прилежно го метна на облегалката на един стол.

— Няма лекар? Шегуваш ли се? Какво, за бога, правите всички вие тук? — избухна Скарпета, като се опитваше да се освободи от своето палто, най-сетне успя и гневно го хвърли върху един стол.

Бентън отвори дъбов бар за напитки, откъдето извади една бутилка малцово уиски и две чаши. Напълни ги с лед.

— Ще ти обясня, но няма да се почувстваш по-добре — каза той. — Лекарят й е мъртъв.

 

 

Депото за обработка на превозни средства към академията представляваше хангар с три гаражни врати, от които се излизаше на локално шосе, което водеше до втори хангар, където Луси държеше своите хеликоптери, мотоциклети, армейски всъдеходи, моторници и един балон с горещ въздух.

Реба знаеше, че Луси разполага с хеликоптери и мотори. Това всички го знаеха. Но не беше толкова сигурна дали Марино не я занася, когато й казваше какво още има в хангара. Подозираше, че си прави шега с нея, една шега, която нямаше да е толкова смешна, защото щеше да изглежда доста глупаво, ако му повярваше и започнеше да разправя наляво и надясно каквото й беше казал. Той я беше лъгал много пъти. Беше й казал, че я харесва. Беше й казал, че сексът с нея е най-добрият, който имал. Беше й казал, че независимо от всичко ще си останат приятели. Нищо от това не беше истина.

Запознаха се преди няколко месеца, когато тя още работеше като моторизиран полицай, а той се появи един ден на софтейла, който караше преди да си купи тунингования „Дюс“. Реба тъкмо беше паркирала своя „Роуд Кинг“ до задния вход на полицейското управление, когато чу грохота от неговия мотор, а след миг се появи и самият той.

„Да направим трампа“ — бе казал Марино и преметна крак през седалката на мотора, както каубой слиза от коня си.

После опъна дънките си и дойде да разгледа нейния мотор, докато тя го заключваше и вадеше разни неща от дисагите.

„Ще ти се!“

„Колко пъти си изпускала този звяр?“

„Николко.“

„Е, има само два типа мотористи — едните са изпускали моторите си, другите тепърва ще го направят.“

„Има и трети вид — бе казала тя, чувствайки се добре в своята униформа и високи черни кожени ботуши. — Тези, които са ги изпускали, но лъжат, че не са.“

„А, това определено не съм аз.“

„Слуховете, твърдят друго — каза тя закачливо, флиртувайки с него. — Чух, че си забравил да пуснеш стъпенката на една бензиностанция.“

„Глупости!“

„Разправят още, че като си обикалял баровете да играеш покер, си забравил да отключиш предната вилка, преди да отпрашиш към поредния бар.“

„Не съм чувал по-голяма измишльотина.“

„А какво ще кажеш за онзи път, когато си изгасил мотора, вместо да дадеш десен мигач?“

Той се разсмя и я покани да отидат с моторите до Маями на обяд в „Монти Трейнърс“. След това често ходеха на разходка с моторите, а веднъж отидоха и до Кий Уест, летяха като птици по магистралата, пресякоха водата, сякаш вървяха по нея, по онези стари железопътни мостове на Флаглър^[3], дето стояха като обрулен от бурите паметник, за да напомнят за едно романтично минало, когато южна Флорида е била тропичен рай от хотели в стил арт деко, Джаки Глийсън^[4] и Хемингуей, не по едно и също време, разбира се.

Всичко вървеше добре допреди по-малко от месец, когато я повишиха в детектив. Той започна да избягва секса. Държеше се странно, станеше ли въпрос за това. Тя се притесняваше, че навярно е заради нейното повишение, че може би вече не я намира привлекателна. Нямаше да е за първи път някой мъж да се умори от нея. Връзката им окончателно се разпадна, когато вечеряха в „Хутърс“, който не беше сред любимите й ресторанти, и разговорът някакси се насочи към Кей Скарпета.

„Половината от момчетата в полицията са й много навити“ — каза тогава Реба.

„Хм“ — отвърна той, а изражението на лицето му веднага се промени.

И ей така изведнъж стана друг човек.

„Не съм чувал“ — каза той различно от онзи Марино, когото тя толкова много харесваше.

„Познаваш ли Боби?“ — Тя вече съжаляваше, че изобщо си е отворила устата.

Марино разбъркваше захарта в кафето си. За пръв път го виждаше да прави това. Беше й казал, че вече не докосва захар.

„При първото убийство, по което работихме заедно, доктор Скарпета беше там и докато се приготвяше да откарат трупа в моргата, Боби ми прошепна, че би умрял само и само тя да го пипа така по цялото тяло. А аз му казах: хубаво, ти умри, а аз ще се погрижа тя да ти отвори черепа, за да види дали въобще има някакъв мозък там.“

Марино пиеше своето подсладено кафе и зяпаше големите цици на сервитьорката, която се беше навела до него да отнесе празната салатена купа.

„Боби имаше предвид Скарпета“ — поясни Реба, защото по вида му не личеше да е схванал смешката. Надяваше се той да се разсмее или да реагира по някакъв начин, какъвто и да е, само не с този отнесен поглед, зазяпан в циците и дупетата, които минаваха наоколо. „Тогава я видях за пръв път — продължи Реба притеснено — и си спомням, че си помислих, че може би вие двамата сте двойка. Страшно се зарадвах, като разбрах по-късно, че не сте.“

„Би било добре да работиш всичките си случаи с Боби — каза тогава Марино без каквато и да е връзка с нейните думи. — Докато се научиш какво да правиш, не бива да се занимаваш сама с който и да е случай. Всъщност най-добре ще е да напуснеш детективския отдел. Не мисля, че съзнаваш в какво се забъркваш. Не е като по телевизията.“

Реба се огледа в депото за обработка на превозни средства и се почувства безполезна и не на място. Криминолозите работеха вече часове наред, комбито беше вдигнато на хидравлична платформа, прозорците му бяха замъглени от цианоакрилатните пари, а подложките от купето вече бяха обработени и изсмукани. Нещо светна върху подложката под шофьорското място. Може би кръв.

Криминолозите събираха веществени доказателства от гумите, като използваха четки, за да изронят кал и боклуци от междуграйферното пространство върху бял лист хартия, който после сгъваха и запечатваха с яркожълто тиксо. Красива млада криминоложка обясни на Реба, че не използват метални кутии за доказателствата, защото като ги прекарат през СЕМ…

„През какво?“

„Сканиращ електронен микроскоп със система за рьонтгенова енергийно дисперсионна спектроскопия.“

После красивата криминоложка й дообясни, че ако изследваш улики, които са били в метална кутия, и пробите се окажат положителни за желязо или алуминий, няма начин да разбереш дали тези частици не са от самата кутия.

Това беше добър довод, за който Реба никога не би се сетила сама. Както не би се сетила и за повечето от нещата, които правеха тук. Беше неопитна и се чувстваше глупаво. Тя се оттегли на една страна и се замисли за думите на Марино, че не бива да работи нищо сама, спомни си изражението на лицето му и гласа му, когато го каза. Реба огледа обстановката около себе си: ремаркето, другите хидравлични платформи и маси с фотографско оборудване, куфарчетата с ултравиолетови лампи, кутиите с дактилоскопичен прашец и четките, апаратите за изсмукване на улики, защитните облекла, тубите с цианоакрилат и огромните черни куфарчета с комплекти за обработка на местопрестъпления. В далечната страна на хангара имаше дори изпитателна стойка и човешки макети за тестване на удар. Тя отново чу гласа на Марино, чу го ясно, сякаш беше до нея.

„Не е като по телевизията.“

Нямаше право да й говори така.

„Най-добре ще е да напуснеш детективския отдел.“

Отново чу гласа му, този път наистина, стресна се и се обърна.

Марино вървеше към комбито с чаша кафе в ръка и мина покрай нея, сякаш не съществуваше.

— Нещо ново? — обърна се той към красивата криминоложка, която тъкмо залепваше един сгънат лист хартия.

После започна да оглежда колата върху платформата, сякаш Реба беше просто една сянка на стената.

— Може да се окаже, че има кръв вътре — отговори му криминоложката. — Нещо, което реагира на луминол.

— Отидох за едно кафе и виж какво съм пропуснал. А отпечатъци?

— Още не сме я отваряли. Тъкмо се канех да го направя.

Красивата криминоложка имаше дълга и лъскава тъмнокестенява коса, която напомняше на Реба за грива на кестеняв кон. Имаше и хубава идеално гладка кожа. Реба би дала всичко за такава кожа, гладка и бяла, а не загоряла като нейната от годините, прекарани под слънцето на Флорида. Но вече нямаше връщане назад, а сбръчканата кожа изглеждаше още по-зле, ако е светла, затова тя продължаваше да се пече. Отново погледна хубавата бяла кожа на красивата криминоложка и младото и тяло и едва не заплака.

 

 

Холът беше с под от чамово дюшеме, махагонови врати и мраморна камина, готова за запалване. Бентън клекна пред нея, драсна клечка кибрит и струйки дим се вдигнаха към комина.

— Джони Суифт завърши Харвардското медицинско училище, специализира в „Мас Дженерал“ и изкара аспирантура към факултета по неврология към „Маклийн“ — каза той, стана и се върна на дивана. — Преди няколко години започна практика в Станфорд, но имаше кабинет и в Маями. Насочихме Луси към Джони, защото той беше добре известен в „Маклийн“, беше превъзходен специалист и можеше да я поеме. Той беше нейният лекар, а мисля, че станаха и добри приятели.

— Трябвало е да ми каже — рече Скарпета, като все още не разбираше. — Разследваме неговия случай, а тя премълчава всичко това? — Беше започнала да се повтаря. — Може да е бил убит, а тя мълчи?

— Той беше потенциален самоубиец, Кей. Не казвам, че не е бил убит, но докато учеше в Харвард, започна да страда от промени в настроението, посещаваше „Маклийн“ за консултации, поставиха му диагноза биполярно разстройство и му назначиха литий, за да контролира състоянието си. Както казах, беше добре известен в „Маклийн“.

— Не е нужно да ми повтаряш колко добър и състрадателен лекар е бил той, а не просто случаен избор.

— Той беше много повече от добър и със сигурност не беше случаен избор.

— В момента разследваме неговия случай, доста съмнителен случай — повтори тя. — А Луси не можа да бъде честна с мен и да ми каже истината. При това положение как би могла да бъде обективна?

Бентън отпиваше от своето уиски и гледаше огъня, а отблясъците от пламъка играеха по лицето му.

— Не мисля, че това е от значение. Неговата смърт няма нищо общо с нея, Кей.

— Не съм сигурна — отвърна тя.