Джеймс Хадли Чейс
Парите не са всичко… (5)

Пета глава

Седнал в ъгъла на бара, Хари Дюк веднага ги забеляза. Очите му пробягаха любопитно по фигурата на Клеър, ръката му бавно остави чашата на тезгяха. Беше се изправила на вратата, Питър беше на крачка зад нея. Видя лицето й в профил и веднага усети странното й излъчване. В гърлото му се появи някаква топка.

Видяха го и започнаха да си пробиват път към него, а той внимаваше да не я зяпа прекалено настойчиво, макар много да му се искаше. Задържа очите си върху Питър, докато двамата се изправиха пред него и едва тогава я погледна. Срещна тъмните й внимателни очи и веднага побърза да отмести поглед.

— Ето ни и нас — каза Питър и в държанието му ясно пролича притеснението. — Хари, това е Клеър. Надявам се да се харесате…

Клеър беше доста смутена, тъй като изобщо не си го представяше такъв. Вече разбираше защо Питър го обожава, изпита раздразнение от факта, че този човек е твърде далеч от обичайния стереотип. Не очакваше да види нито късо подстриганата черна коса, нито внимателно подрязаните мустачки. А най-малко зелените очи с тежък поглед, които внимателно я оглеждаха. Подаде ръка и той я пое, още преди тя да си даде сметка, че е допуснала първата грешка.

— Здравейте — рече той. — Отдавна исках да се запозная с вас.

За пръв път в живота си Клеър се почувства неудобно, и в душата й нахлу някаква непонятна свенливост. Изпита гняв към себе си, а и към Питър, макар да си даваше сметка, че това не е справедливо.

Почувства развеселения поглед на Питър и това още повече я притесни. Трябва да кажа нещо! Не бива да стоя като глупачка пред тоя широкоплещест тип!

— Питър много ми е говорил за вас — започна тя, отчаяно търсейки подходящите думи. — Но аз… Аз съвсем не очаквах да бъдете… Да бъдете… — Млъкна и отправи безпомощен поглед към Питър.

— Явно е малко зашеметена от красотата ти — помогна й Питър с широка усмивка на уста.

— Не е това! — ядосано тръсна глава Клеър — Но аз… Аз бях чувала доста неща за вас и очаквах да видя… да видя един гангстер!

Хари Дюк не изглеждаше особено изненадан.

— Надявам се, че не сте прекалено разочарована — рече. — Сега вече разбирам защо Пит не ни е запознал досега… — Хвърли поглед към приятеля си и добави: — Как го правиш, по дяволите? Каква е тайната на твоя чар?

Питър махна на бармана.

— С нея е лесно — доволно се усмихна тай. — Тя е просто глупачка?

— Аз черпя — рече Дюк, видял приближаването на бармана. — Какво ще пиете?

Когато питиетата пристигнаха, Питър се настани удобно на столчето и отбеляза:

— Тук не е лошо. За пръв път влизам в това заведение…

— Всичко му е наред — изръмжа Дюк. — Белман не е от вчера в бранша… На горния етаж са разположени залите за хазарт. — Очите му се преместиха върху лицето, на Клеър: — Това интересува ли ви?

— Не — отвърна тя над тънката чашка с рубинена течност. — Аз не играя комар.

— Всички играят комар — погледна я настоятелно той, отбелязвайки си мислено странното чувство на дезориентация, което предизвикваше нейното присъствие. — Не винаги за пари, но играят…

— Така ли? — равнодушно попита тя и отмести поглед встрани.

— Разбира се. Борбата за щастие също е комар… Такова е положението и с всичко останало в живота — място в обществото, дом, работа… Не мислите ли така?

— Хари си има своя теория за тази неща — намеси се Питър. — Но ти не бива да я вземаш насериозно.

— Хората, за които говорите, са принудени да играят хазарт — отвърна тя. — Но те доста се различават от онези на горния етаж, които доброволно рискуват парите си.

— Вие май не одобрявате хазарта — иронично подхвърли Хари.

— Не го одобрявам — тръсна глава тя.

— Не забравяй, че Клеър е истински кръстоносец — намеси се отново Питър. — Не четеш ли материалите й в „Кларион“?

После махна с ръка на бармана за нови напитки.

— Не — поклати глава Хари. — Какво е положението на „Кларион“?

Въпросът беше предназначен за Клеър и тя леко сви рамене.

— Каквото е на цели Феървю — отвърна. — Уморен от живота, без желание за борба…

— Един жизнен вестник може да бъде изключително полезен за градчето — рече Люк. — Бих искал да купя „Кларион“…

— За съжалеше той отдавна е под контрола на един от вашите приятели комарджии — изведнъж се ядоса Клеър. — И именно затова няма желание за борба!

— Погрешно ме разбрахте — засмя се Дюк. — Аз не по-малко от вас желая Бентънвил да бъде прочистен. Питайте Пат, ако не вярвате…

— Истина е — рече Питър и отпи глътка от чашата си. — Хари е комарджия по рождение и именно затова не харесва това изкуствено стълпотворение. Няма да се учудя, ако някой ден и той обяви кръстоносен поход срещу този див хазарт.

Клеър беше леко объркана.

— Вярно ли? — попита тя. — Но защо тогава наистина не предприемете нещо?

Дюк остави чашата си на полираната повърхност на бара и се усмихна:

— Не е толкова лесно, трябва да имам причина да започна подобна война. Вероятно знаете, че тази организация е доста могъща и едва ли ще се помръдне от усилията на един човек. Има само един начин — първо се изолират главатарите, изхвърлят се по-далеч оттук, а едва след това се обръща внимание на по-дребните риби… Но да се пипнат тези главатари е трудна работа. Много хора ще си заминат с олово в корема…

— Според мен можете да го сторите, ако се обърнете с призив към народа. Успеете ли да прогоните политическата мафия, която управлява града, лесно ще можете и да го прочистите от дребната измет. Но насилието ще предизвика ново насилие и нищо повече…

— Продължавам да предпочитам своето виждане — сви рамене Дюк. — Всички досегашни избори са били фалшифицирани и нещата едва ли ще се променят в бъдеще… — Хвърли поглед към стенния часовник и смени темата: — Става късно, да вървим да похапнем!

Настаниха се край предварително запазената маса и Клеър попита:

— Познавате ли човек на име Тимсън, господин Дюк?

— За Бога, Клеър! — намеси се Питър. — Наричай го Хари, стига с това „господин Дюк“!

— Остави я на мира — забеляза смущението й Дюк. — Може да ме нарича както й е удобно.

— Майчице! — театрално въздъхна Питър. — Вие двамата май наистина не можете да се понасяте!

— Не е вярно — поклати глава Дюк и отново усети топката в гърлото си. — Нали, Клеър?

Тя поклати глава, като избягваше да срещне погледа му.

— Питахте за Тимсън — продължи Дюк. — Познавам го, той е мениджър на Белман, собственика на това заведение. Защо се интересувате от него?

— Така ли? — изненада се Клеър и хвърли кратък поглед към Питър. — Значи, ако наистина е купил Пиндърс Енд, той го е сторил по нареждане на Белман…

— Но ти не знаеш дали НАИСТИНА го е купил — посочи Питър.

Дюк се приготви да каже нещо, но се отдръпна назад, тъй като келнерът дойде да им вземе поръчката. Изчака го да се отдалечи и попита:

— Каква е тая работа с Пиндърс Енд?

Клеър му разказа с няколко думи това, което знае, и той замислено притвори очи.

— Интересно, много интересно… Имате ли някаква представа за земята около Феървю? Имам предвид полезни изкопаеми, сребро или нещо подобно…

Клеър изненадано го погледна. Не беше мислила по този въпрос.

— Не съм чувала нищо, но мога да проверя — отвърна тя.

— Престанете да се държите като иманяри — отново се намеси Питър, вече ядосан не на шега. — Все още не знаем дали Тимсън е купил нещо!

Дюк не му обърна внимание, очите му продължаваха да са приковани в лицето на Клеър.

— Направете ми една услуга — каза й той. — Вие живеете и работите там. Звъннете ми в момента, в който научите нещо ново. Тази история ме заинтригува.

— Добре — кимна Клеър. — Какво става там според вас?

— Още не знам — поклати глава Дюк. — Но имам някои предположения… — Извади от портфейла си листче хартия и надраска на него телефонния си номер. — На този телефон можете да ме откриете по всяко време.

Тя пое листчето, хвърли му бегъл поглед и го прибра в чантичката си.

— Няма да забравя — рече.

Питър наблюдаваше сцената със смесени чувства, после изведнъж избухна:

— Браво! Той й даде телефона си съвсем под носа ми! Какво си намислил, Хари? Да ми отмъкнеш момичето?

По лицето на Клеър се появи гъста руменина. Дюк я погледна, после премести очи върху Питър. Изразът им беше леден.

— Това прозвуча доста глупаво, Пит — меко промълви той.

Разсъдъкът на Питър бе внезапно помътен от прилив на ревност.

— Така ли? — язвително подхвърли той. — Аз само се пошегувах, но не виждам защо и двамата трябва да имате толкова виновни физиономии! — Премести очи към Клеър и рязко попита: — Защо се изчерви, скъпа?

Клеър отмести стола назад и се изправи.

— Няма да се бавя — рече тя и се насочи към дамската тоалетна.

Питър объркано зяпна подире й.

— Доста тромав ход от твоя страна — отбеляза Дюк, докато пръстите му си играеха с чашата.

— Но какво му става на това момиче? — въздъхна Питър и прокара пръст през косата си. — Никога не съм я виждал такава! — После очите му се заковаха върху Дюк, в тях отново проблесна гняв: — Май сбърках, като ви запознах!

— Млъквай! — сряза го Дюк. — Момичето е уморете и едва ли му е до тъпите ти сцени! По-добре е да помислиш как да се погрижиш за нея, за пръв път си попаднал на нещо наистина свястно…

— Ти пък кога успя да разбереш това? — избухна Питър, окончателно победен от гнева. — Познавам я доста по-дълго от теб и до този момент не сме имали никакви проблеми помежду си!

— Спокойно — уморено се усмихна Дюк. — Нямам никакво намерение да се бъркам в отношенията ви. Просто те посъветвах да се държиш добре с нея… А като се върне, кажи й, че са ме извикали по спешност.

Питър скочи на крака.

— Хари, извинявай за това, което казах? — извика той. — Просто се бях ядосал. Хайде, сядай и забрави за това!

— Трябва да вървя — поклати глава Дюк. — Току-що си спомних, че имам среща с Белман. Ще се вадим утре, Пит. И внимавай…

Напусна масата, преди Питър да успее да протестира и бавно се насочи към входния вестибюл. Край стълбата за горния етаж в дъното стоеше нисък бабаит с широки като на борец рамене. Очевидно пазеше пътя към залата с рулетката.

— Къде е Белман? — попита го кратко Дюк.

— За кого да доложа? — хладно го изгледа бабаитът.

— Кажи му че е дошла да го види майка му — отвърна Дюк.

Бабаитът само сви рамене и пое нагоре, Дюк го последва. В дъното на коридора двамата спряха.

— Хайде да спрем с майтапите — предложи заплашително широкоплещестият и кимна по посока на една от вратите. — Кажи някакво име…

Дюк протегна ръка, сграбчи го за ревера и го блъсна в стената.

— Иди да скочиш в някой кладенец — посъветва го хладно той.

Белман се беше настанил зад широко писалище, отрупано с хартии. Пишеше нещо и вдигна глава, едва когато Дюк ритна вратата зад гърба си. Позна неканения гост и лицето му светна.

— Чудесно, чудесно! — протегна ръка той. — Точно човекът, който ми трябваше!

Дюк не обърна внимание на протегнатата ръка, придърпа с крак близкия стол и се отпусна върху него.

Белман погледна ръката си с малко учудена усмивка, вдигна вежди и се отпусна обратно на мястото си. Беше по-нисък от Дюк, но доста по-тежък. Черната му коса беше сресана на път, който се събираше над челото му под формата на буквата V. Чертите му бяха правилни и би минал за хубавец, ако не беше мазното изражение на лицето му.

— От известно време постоянно мисля за теб, Дюк — рече той, и започна да почуква по документите пред себе си с дълъг нож за рязане на хартия. — Имам чувството, че е крайно време ние двамата да направим нещо заедно…

Дюк бутна шапката на тила си, пръстите му замислено докоснаха квадратната челюст.

— Тъй ли? — учуди се престорено той. — Аз пък нямам такова чувство… Гледам ти заведението и си мисля, че работите ти вървят добре… Защо си се загрижил за мен?

Белман докосна някакво копче върху бюрото.

— Нека пийнем по нещо — предложи той. — Искам да проведем един откровен разговор.

Дебелият бабаит се появи на вратата, лявата му ръка бе скрита в джоба. Дори дете можеше да отгатне какво има там.

— Да ни донесат скоч! — рязко заповяда Белман, изчака изчезването на бабаита и продължи: — Имаш репутацията на един от най-големите комарджии в района. Уважават те, всички са убедени, че си голям късметлия. Залагаш на едро и печелиш на едро. В редките случаи когато губиш, ти си плащаш като момче и почваш отново. Тукашните посетители са предимно сноби. Умират от кеф, когато си въобразяват, че имат нещо, което другите нямат. Затова те искам тук. Искам всички да знаят, че моята рулетка се контролира от Дюк, най-известния комарджия в града! Ще бъдеш свободен като вятъра, искам да се мяркаш от време на време в залата и това е всичко. После можеш да правиш каквото пожелаеш… Схващаш ли мисълта ми?

Дюк бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади плоската табакера. Избра си една пура, без да предложи на Белман, после кратко кимна с глава:

— Продължавай.

Влезе дебелият бабаит с поднос в ръце. Белман му каза да го остави и да се маха.

После мълчаливо напълни чашите, добави лед и сода и бутна едната по посока на Дюк.

— Присъствието ти тук ще се отрази добре на бизнеса ми — добави той и запали цигара. — Готов съм да ти плащам добре. Какво ще кажеш?

— Днес дойде да ме посети Келс — отвърна Дюк. — Каза, че предлагаш петстотин и аз му се изсмях.

— Казах му на тоя глупак, че условията ти ще ги диктуваш! — поруменя от яд лицето на Белман. — Виж какво, Дюк, имам нужда от теб и няма да издребнявам. Ще приемеш ли предложението ми след като уредим финансовия въпрос?

— Предполагам, че не — поклати глава Дюк.

— Ще делим печалбата от рулетката фифти-фифти — рече Белман. — В момента е някъде около осем бона седмично, но ако дойдеш, сигурно ще скочи на дванайсет. Шест хилядарки за теб, какво ще кажеш?

Дюк отпи едра глътка от чашата си, очите му напрегнато блестяха.

— Това са много мангизи — тихо промълви той. Белман пресуши своята чаша и веднага я напълни отново. Ръката му леко потрепваше.

— Готов съм да ти ги дам — рече. — Приемаш ли?

Дюк изпусна облаче тъмен дим и то лениво се насочи към тавана.

— На Спейд това няма да му хареса — отбеляза той.

Белман престана да си играе с ножа за хартия и лицето му посиня.

— Спейд ли? — приведе се напред той. — Какво искаш да кажеш?

— Предлагам да сложиш картите на масата — отвърна Дюк. — Не ме искаш тук, за да ти увелича клиентелата, а заради пищова ми. Защо се страхуваш от Спейд?

— Ти си луд! — скочи на крака Белман. — Не се страхувам от никакъв Спейд и изобщо не разбирам какво говориш! Направих ти предложение и искам да чуя отговора ти! Да или не?

Дюк тъкмо отвори уста да каже не, когато вратата зад него се открехна и в кабинета се плъзна дребно човече с черен костюм. В ръката му мътно проблесна късото дуло на автоматичен пистолет. Всичко се случи с такава бързина, че Белман изобщо не разбра какво става.

Пръстът на човечето натисна спусъка в момента, в който уискито на Дюк се плисна в лицето му и опари като огън очите му.

Два куршума издълбаха бразди по полираната повърхност на писалището на Белман и се забиха в стената, после вратата се затръшна и човечето вече го нямаше.

Дюк пъхна револвера си в кобура и с нескрито съжаление промърмори:

— Жалко, че толкова бързаше… — Наля си ново уиски в чашата и небрежно попита: — Приятелче ли ти беше?

Белман беше на ръба на припадъка. Тялото му безсилно се тръшна в стола, по пребледнялото му лице избиха нови капчици пот.

— Не… — едва чуто прошепна той. — За пръв път го виждам…

— Май искаше, да ти види сметката — с нескрито удоволствие го наблюдаваше Дюк. — Ти не остана ли със същото впечатление?

В кабинета връхлетя Келс и шумно затръшна вратата. Очевидно беше изненадан, че Белман все още е жив.

— Видя ли го? — обърна се към него Дюк.

Келс поклати глава:

— Не. Кой беше?

Белман лакомо поглъщаше уискито си.

— Някакъв луд — промърмори с треперещ глас той. — Сигурно е изгубил на рулетката…

Дюк внимателно наблюдаваше Келс и ясно видя презрението върху лицето му.

— Имам номера на колата му — рече онзи и надраска няколко цифри върху картонената подложка на писалището. Дюк ги погледна и леко кимна с глава. Както очакваше, номерът беше на спортната кола, която го беше следила.

— Това е една от колите на Спейд — рече той — Вървя подпре ми доста време, преди да успея да се отскубна от нея. Проверих регистрацията й.

Белман хвърли поглед към Келс, лицето му започна да придобива зеленикав оттенък.

— Спейд? — промърмори той. — Но Спейд едва ли би направил подобно нещо…

Келс неспокойно се размърда.

— Добре, кажи ми какво очакваш от мен…

— Разбери как е успял да се добере дотук! — изръмжа Белман и лицето му бавно задочна да придобива нормалния си цвят. — Защо плащам куп пари за охрана, след като всеки убиец може да стигне до кабинета ми?

— Добре — рече Келс и тръгна към вратата. На прага се спря и хвърля поглед към Дюк: — Оставаш ли?

— Май няма да е много здравословно — ухили се Дюк.

Келс се обърна и излезе.

Белман отново напълня чашата си.

— Ти ми спаси живота — призна той с напълно трезв глас. — Никога не съм виждал по-навременна реакция! Не се остави да те стресне, а?

— Защо да ме стряска? Тоя беше дошъл за теб, а не за мен. — Дюк опразни чашата си и се изправи: — Е, добре, обещавам да дойда на погребението ти — игриво се усмихна той. — Не се интересувам от офертата, предпочитам по-спокоен живот.

— Почакай! — извика Белман. — Ти не си даваш сметка от какво се отказваш!

— Давам си и още как — отвърна Дюк. — Не съм от хората, които бягат от отговорност, Белман. Но честно ще ти кажа, че не те харесвам и едва ли бих се напрягал много-много за теб. Така че сделката няма да е изгодна… Ако ще се бия с някого, предпочитам да го върша за себе си! — Отвори вратата и прекрачи прага. — Сбогом!

Келс беше в хола.

— Ще ме уведомиш, като му видят сметката, нали? — спря се пред него Дюк. — Много искам да му изпратя венец от свежи цветя.

— Значи отхвърли предложението му, а? — ухили се Келс, очевидно очаквал подобен изход от срещата.

— Не иска да говори, а аз обичам да знам къде се намирам — поклати глава Дюк.

— Аз също.

Размениха си по един дълъг поглед.

— Това е Спейд, разбира се — рече Дюк. — Но защо?

— Подгонил е Белман — въздъхна Келс. — Вероятно не го харесва…

— Виж, за това не бях се сетил — кимна Дюк. — Сигурно не го харесва!

После се обърна и излезе на тъмната душна улица.