Джеймс Хадли Чейс
Парите не са всичко… (4)

Четвърта глава

Питър Калън тъкмо приключи с възела на вратовръзката си, когато навън се разнесе дрезгавата кашлица на стария форд на Клеър. Грабна сакото си, приглади с четка гъстата си коса и изтича към вратата.

На стълбите чу затръшването на автомобилна врата, последвано от забързано почукване на дамски токчета по мозайката. Обзет от нетърпение да я зърне, той се надвеси над перилата.

Клеър Ръсел означаваше много за Питър. Не заради красотата си — той беше имал достатъчно красиви жени, за да изпита дори отегчение от тях. Но сега се беше влюбил, дълбоко и искрено. Тя беше съвсем различна от момичетата, които човек можеше да срещне в Бентънвил или Феървю.

Срещнаха се съвсем случайно. Клеър се беше отбила в сервиза към едната от бензиностанциите му за някаква дребна поправка. Той видя, че тя се разхожда напред-назад, докато механиците се ровеха в мотора на стария форд, остави счетоводните документи, в които се беше заровил, и излезе да й прави компания.

Клеър го посрещна приятелски, още от първия момент му стана ясно, че го бе харесала. Той не беше от хората, които си губят времето, и когато Клеър си тръгна, вече разполагаше с телефонния й номер.

Започнаха да се срещат, Питър скоро разбра, че момичето се чувства самотно и захвърлено накрай света във все по-западащия Феървю. Не му беше трудно да се сближи с нея. Оказа се, че харесват едни и същи книги и театрални постановки, беше им приятно да се разхождат насам-натам.

Постепенно започнаха да се срещат всяка вечер, Клеър излизаше от работа и двамата отиваха на кино или на чашка в някой ресторант.

Приведен над перилата, Питър зърна за миг разкошната й блестяща коса. Подсвирна с уста и тя вдигна глава. Очите й радостно блеснаха, на устата й се появи усмивка, краката й започнаха да прескачат по две стъпалата нагоре.

— Не съм закъсняла, нали? — задъхано попита тя и се закова пред него.

— В момента е точно осем — отвърна той, наведе се и я притегли към себе си. — Страшно се радвам да те видя, как си?

Устните им се докоснаха, после тя се отдръпна и каза:

— Добре съм, ако не броим умората. — Протегна ръка да оправи вратовръзката му: — А ти?

— Аз съм о’кей — рече той и се дръпна да й направи път. — Влез за секунда, вече съм почти готов.

Тя огледа светлата разхвърляна стая и отпусна глава на рамото му.

— Тук ми харесва, Питър — рече. — Всичко напомня за теб и характера ти. — Вдигна глава, усмихна му се и нежно отстрани ръката му. Насочи се към голямото кресло в ъгъла и седна с подвити крака. — Сам ме закачаше за теб тази вечер. Веднага разбра, че се срещам с някого…

— Така ли? — попита Питър и продължа да слага дребни вещи в джобовете си. — А ти как се почувства?

— Не ми стана неприятно, дори се зарадвах. Сам винаги се е отнасял добре с мен, Питър… Не знам как бих се справила без него.

— Но вече имаш мен.

— Да… Ужасно е да се чувстваш самотен, особено когато си момиче… Не искам повече да живея така!

— Ако проявиш достатъчно здрав разум и се омъжиш за мен, никога вече няма да имаш подобни проблеми. — Питър си хвърли последен поглед в огледалото, после се приближи и седна на ръчката на креслото.

— Не! — тръсна глава Клеър и насочи тънкия си пръст към гърдите му. — Тази вечер не искам да говорим пак по този въпрос! Снощи беше достатъчно. Казах ти, че не съм сигурна в себе си, прекалено дълго съм живяла сама… Просто съм отвикнала да се грижа за друг, освен за себе си… Ох, не знам…

— Добре де — усмихна се Питър и леко погали косата й. — Доколкото ми е известно, все още нямам съперник и това е най-главното. Имай предвид, че съм ужасно ревнив, скъпа!

— Няма и да имаш — стисна ръката му Клеър. — Не бива да говориш така, трябва да си сигурен в мен. Обичам самоуверените мъже, дразня се от онези, които изпитват чувство за малоценност, само защото имам хубава фигура, големи очи и красива рокля…

— Кой каза, че имаш хубава фигура? — усмихна й се той.

— Нима си на друго мнение?

— Аз съм в автомобилния бизнес и никога не си давам мнението, преди да се уверя със собствените си очи!

— Мисля, че прекалявате, господин Калън!

— Съвсем не, просто представям стереотипа си.

— В такъв случай ще е по-добре да се преместя до прозореца, за да мога да викам за помощ!

— Няма да е необходимо — усмихна се Питър, после, вече сериозно, добави: — Наистина искам да се омъжиш за мен, Клеър!

— А аз наистина не искам отново да подхващаме този разговор — стисна ръката му тя. — Нали ми обещаваш?

Разочарованието, изписано върху лицето му, бързо отлетя и на негово място се завърна приветливата усмивка.

— Извинявай, Клеър — рече. — Разкажи ми какво прави днес…

— Ох, най ми беше тежко като се прибрах в редакцията — започна тя. — Надявах се да събера достатъчно материал за една статия относно бедняците на Феървю. Знаеш ли къде е Пиндърс Енд, Питър?

— Май да… Не беше ли в предградията? Няколко бараки и страхотна мизерия…

— Кратко и ясно — кимна тя. — Това е срам за целия град, аз искрено съжалявам хората, които живеят там… Приличат ми на ужасните герои от „Пътят на тютюна“, помниш ли тази книга?… Вече цяла година градската управа се заканва да ги махне оттам, общината неотдавна прие специално решение по този въпрос и вече всичко е срутено…

— Това вероятно е зарадвало хората, които са живели там — рече Питър. — А къде са ги настанили?

— Според решението трябваше да се погрижат за настаняването им на други места, всичко беше разчетено до последните подробности. Но днес програмата е блокирана и никой не знае причините за това.

— Съвсем в стила на общината — кимна Питър, извади табакерата си и щракна капачето пред нея.

— Исках да напиша някой ред за това в „Кларион“, но Сам не иска дори да чуе — продължи Клеър и прие поднесеното огънче. — Понякога се питам дали Сам не е станал прекалено предпазлив. Откакто онзи Корис го заплаши, не пуска нито ред за политика и почти нищо за събитията в Бентънвил.

— Помня заплахата. Нали Корис му казал, че ще запали сградата на вестника, или нещо подобно?

— Което едва ли можеше да се осъществи на практика — сви рамене Клеър.

— Тук грешиш. Корис има огромна власт в Бентънвил, а бандитите му не се спират пред нищо.

— Още по-зле! Защо полицията не се заеме с него?

— Стига вече, Клеър! Не по-зле от мен знаеш, че местните политици доста печелят от Корис. И през ум не би им минало да се отърват от него.

Настъпи кратко мълчание, после Клеър рязко попита:

— Съществува ли според теб личност на име Спейд?

— Шефът на рекетьорите? Предполагам, че съществува. Но аз самият не проявявам интерес към тази част от населението.

— А би трябвало, Питър. Ако всеки прояви по малко интерес и окаже натиск по време на изборите, тази банда ще бъде изритана от града!

— Или нас ще ни изритат в зъбите — добави със сериозен тон Питър. — Тези хора държат Бентънвил в ръцете си, Клеър. Няма да се откажат лесно от него.

— О, Питър, сетих се какво исках да те питам — смени темата тя. — Познаваш ли човек на име Тимсън?

— Не — поклати глава Литър. — Защо?

— Навърта се из Феървю. Сам казва, че е от Бентънвил и е дошъл да купува недвижими имоти. Според мен го интересува земята…

— Не вярвам — засмя се Питър. — Нищо във Феървю не си струва да бъде купено. Какво, да не би да купи Пиндърс Енд?

— Не вярвам да е толкова глупав… — започна Клеър, после изведнъж млъкна и втренчено изгледа приятеля си. — Не, това не е възможно…

— Но какво ти става?

Клеър се изправи.

— Нали мога да ползвам телефона? — попита тя.

Питър я гледаше с развеселено учудване.

— Но какво ти влезе в хубавата главица?

— Не зная, но мисля да разбера. Може би пристигането на Тимсън в града и блокирането на програмата за подпомагане на Пиндърс Енд в един и същи ден са плод на обикновено съвпадение…

— На кого звъниш? — полюбопитства Питър.

— Мисля да попитам Хил, градския землемер — отвърна Клеър, обърна му гръб и притисна слушалката до ухото си: — Ало, господин Хил? Обажда ви се Клеър Ръсел от „Кларион“. Господин Хил, научих, че Пиндърс Енд е бил продаден, вярно ли е това?

От другата страна се чу стреснато възклицание.

— Продаден ли? — ревна Хил. — Кой ви каза?

— Получих информация, която ме навежда на тази мисъл — пресилено делово отвърна Клеър. — Бих искала да разбера дали наистина е така.

— Не давам изявления за печата! — тросна се Хил.

— Значи не отричате верността на моята информация, така ли? — настоя Клеър.

— Нямам какво да ви кажа — извика ядосано Хил и затвори телефона.

— Не иска да говори — рече Клеър, постави внимателно слушалката върху вилката и вдигна лице към Питър. — Тоя Тимсън май наистина е купил Пиндърс Енд.

— Едва ли — поклати глава Питър. — Кой би купил подобен боклук? Според мен Хил просто си проявява ината…

— Аз пък не мисля така — рече Клеър и отново вдигна слушалката. Набра номера на Сам и му разказа какво беше научила, но Сам отказа да й повярва.

— Пиндърс Енд го остави на мен — раздразнено каза той. — Утре сутринта ще се срещна с Хил. А сега върви да се забавляваш, и без това ме вдигна от масата… — В слушалката прозвуча сигналът за свободно.

Клеър сви рамене.

— Тази вечер и без това нищо не мога да направя — каза с огорчение тя, после хвърли поглед към Питър: — А ти какво мислиш да правиш с мен?

— О, почти бях забравил, скъпа! — щракна с пръсти Питър. — Отиваме в „Шез Пари“, там ще те запозная с Хари Дюк, страхотен тип. Поканил съм го на вечеря.

Очите на Клеър изгубиха малко от блясъка си.

— Мислех, че ще прекараме вечерта само двамата — изрази протеста си тя. — Никак не ми се любезничи с твоите приятели!

— С Хари Дюк това изобщо не е необходимо — отвърна Питър. — Даже бих ти се разсърдил, ако го сториш.

— Не можем ли да отложим тази среща, Питър? Честно ти казвам, не съм в настроение за компании!

Той й хвърли един бърз поглед и видя, че говори сериозно.

— Е, предполагам, че можем… — промърмори. — Жалко… Той отдавна иска да се запознае с теб, освен това е моят най-добър приятел…

— Не си виновен, Питър — отвърна Клеър и пристъпи към прозореца. — Откъде можеше да знаеш в какво настроение ще бъда… — Помълча, после добави: — Чувала съм най-различни неща за Хари Дюк и признавам, че не изгарям от желание да се запозная с него. В крайна сметка той е просто един от големите комарджии на Бентънвил, нали?

— Не бива да вярваш на всякакви слухове — притеснено се усмихна Петър. — Хари е страхотен, познаваме се от дълги години и нямам поводи да се оплаквам от него. Наистина е малко див, но това няма никакво значение…

— Той е комарджия, носи оръжие и едва ли може да се нарече почтен гражданин.

— О, стига глупости! — малко по-остро отвърна Питър. — Хиляди хора играят комар и носят оръжие, но това не ги прави престъпници! Хари Дюк е просто един чудесен човек! — Помълча малко, после въздъхна: — Добре, ще му се обадя да отложа вечерята…

Клеър рязко се обърна.

— Извинявай, Питър, държах се глупаво — рече тя. — Ще се възползвам от стереотипа на хората от твоя бизнес и няма да давам мнение за хора, които не съм виждала!

— Наистина ли? — внимателно я погледна Питър.

— Да — кимна тя. — Сега мисля, че трябва да се запозная с Хари Дюк. Но те предупреждавам, че ако не го харесам, ще направя всичко възможно да ви разваля приятелството! — На устните й се появи усмивка, но очите и бяха сериозни и малко тревожни.

Питър си даде сметка, че вечерта не се развива както би му се искало, взе шапката си и каза:

— Хайде, Клеър. Прекалено много говорим, вместо да се забавляваме като всички останали. Говорим, тревожим се, правим анализи… Животът е твърде кух, за да издържи на подобно отношение. Или трябва да го приемем такъв, какъвто е, или доникъде няма да стигнем.

— Това е философия на объркването — рече Клеър и пое пред него по стълбите. — Както и да е… Няма да разговаряме, няма да се тревожим, няма да правим анализи. Просто ще идем да прекараме една чудесна вечер с лошия господин Дюк.

— Надявам се да не даваш воля на язвителния си характер — каза Питър и отвори вратата на колата.

— Имам язвителен характер, така ли? — попита Клеър, докато се настаняваше зад кормилото.

— Мисля, че имаш — усмихна й се Питър.

— Тогава ще внимавам много! — обеща тя. — Ще гледам да не кажа нито една дума, която да нарани душата на твоя бедничък Хари Дюк!

— Чудесно! Тук му е мястото да те предупредя, че и неговият език не е от най-безопасните. Не искам аз да съм виновен, ако случайно бъдеш жилната!

Клеър включи на скорост и фордът бавно пое по средата на улицата.

— Изгарям от нетърпение да се запозная с него, всичко ми звучи така обещаващо! Още отсега виждам как си седим около масата и си подмятаме язвителни забележки. Както и да е, това поне ще бъде нещо ново…

— Клеър Ръсел, ако продължаваш така, ще те отведа направо у дома! Май имаш нужда от едно здраво разтърсване!

— Да се надяваме, че господин Дюк ще съумее да ми го предостави!

— Не, по-скоро аз ще свърша тази работа!

— Май наистина ще се окажа противна — въздъхна Клеър и насочи форда сред потока от коли, който се носеше към центъра на града. — Защото мечтая именно ти да ме разтърсиш!

Питър вдигна ръце в шеговит израз на отчаяние.