Джеймс Хадли Чейс
Парите не са всичко… (25)

Двадесет и пета глава

Лорели привърши с носа на Джо и изля почервенялата вода в умивалника. После махна пешкира и огледа работата си.

Лицето на Джо беше почти изчезнало под превръзката, прикрепена с лепенки, от нея блестяха само очите му, опасни като на гърмяща змия.

— Хайде! — прошепна тя. — Тази е къщата! Да се залавяме за работа!

Джо стисна зъби да не извика. Носът го болеше адски, не по-добро беше положението и с китката му. Изобщо не му беше до претърсване.

— Остави ме на мира! — отпусна се на близкия стол той. — Имам нужда от почивка.

— Цял живот ще си почиваш, стига да намерим мангизите! — троснато рече Лорели. — Хайде, скачай, мързеливо копеле!

Джо не се помръдна.

— Остави ме на мира! — изръмжа той.

Клеър се отдръпна от прозореца.

— Къде възнамеряваш да търсиш? — попита тя. — И какво?

— Това няма значение — отвърна Лорели и се насочи към вратата. — Ти можеш да правиш компания на Джо.

На прага се сблъска с Дюк.

— Здрасти — рече той. — Къде си се разбързала?

— Не е ли време да започнем тараша? — нервно го попита тя.

— Време е, разбира се — кимна с усмивка той. — Ела горе с мен. Къде е Джо?

— Ей го там, намерила съм му бавачка! Изпитва известна болка, но ако питаш него — ще ти каже, че е на смъртно легло!

Дюк влезе в дневната на Кейси и се приведе над Джо.

— Ставай — меко рече той. — Имаме работа.

Джо скочи на крака и левият му юмрук се стрелна нагоре.

Клеър изпищя, а Дюк се дръпна крачка назад и блокира удара с лакът. После извъртя ръката на Джо с едно-единствено бързо движение и рязко го бутна пред себе си. Младежът прелетя през стаята и се стовари на лакти и колене пред краката на Лорели. Тя прибра полата си и гнусливо отстъпи назад.

— Хей! — извика. — Да не си изгубил нещо на пода?

Джо се изправи на крака, лицето му под превръзката беше разкривено от гняв. Ръката му се плъзна към задния джоб, но Дюк пристъпи напред и отново го сграбчи.

— Престани! — мрачно процеди той. — Какво те прихваща?

После излезе от помещението, като буташе младежа пред себе си.

Лорели ги последва нагоре по стълбите. Влязоха в една от изоставените стаи, прозорецът й гледаше към прашната площадка пред къщата.

Дюк пусна ръката на Джо и отстъпи крачка назад.

— Ще се държиш ли прилично, или да ти друсна един в носа? — мрачно запита той.

Джо придърпа пешовете на палтото си, изгледа го с омраза и не отвърна нищо.

— Страхотно! — рече Дюк. — Това е първата стая. Претърсете я така, сякаш търсите игла. Обърнете я наопаки, сигурно ще ви бъде приятно. — Протегна ръка и взе ръждясал ръжен, забравен край камината. — Разбийте пода, изкъртете стените — изобщо не се притеснявайте. Ако не откриете нищо, минавате в съседната… На Кейси изобщо не му пука за къщата, и без това е решил да се премести в нещо по малко…

Подаде ръжена на Лорели и се насочи към вратата.

— Ако не ще да работи, ръгни го в ребрата или ме извикай — посъветва я той и излезе.

Клеър продължаваше да стои до прозореца. Чу стъпките му и се обърна. Изглеждаше толкова крехка и самотна, че Дюк неволно пожела да я вземе в прегръдките си.

— Не трябваше да идваш — пристъпи към нея той. — Зная как се чувстваш… Защо не си тръгнеш, докато все още не е станало късно? Колата ми е отвън — скачай вътре и изчезвай.

— Нищо ми няма — хладно отвърна тя. — Моля те да не се безпокоиш за мен.

— Искам по някакъв начин да ти помогна… — започна той, но Клеър рязко му обърка гръб.

— Вече достатъчно ми помогна — едва чуто процеди тя.

Кръвта изведнъж се качи в главата на Дюк, стана му горещо.

— Чуй какво ще ти кажа! — изръмжа той и рязко я извъртя към себе си. — Престани да мислиш за Пит като за игриво хлапе, което си играе в градината и хабер си няма от нищо! Май е време да научиш някои неща за него. Например, че винаги се е грижил за себе си далеч по-добре от мен! Работили сме заедно и винаги е бил този, който се грижеше за собственото си спокойствие и оставяше мен да вадя кестените от огъня! Аз не бях толкова умел и си носех последствията, но и двамата бяхме в играта…

Клеър го зашлеви през лицето. Беше бяла като вар, очите й гневно блестяха.

— Свиня! — просъска тя. — Това трябваше да се очаква! Не те ли е срам да тръбиш навсякъде, че Питър е бил твой приятел?

Дюк остана неподвижен, очите му не се отделяха от лицето й. После докосна с пръсти бузата си и сви рамене.

— Какво значение има, по дяволите? — изръмжа той. — Мисли каквото искаш! Бил съм глупак да те харесвам и толкоз! Хич не ми пука и вече мога да ти кажа, че ти беше единствената жена на този свят, която значеше нещо за мен. Не ме питай защо, нямам отговор на този въпрос… Ръмжим един срещу друг откакто се познаваме, но аз продължавам да съм луд по теб и винаги ще бъда такъв. Никога нямаше да ти призная това, ако Пит не беше умрял. Но вече те познавам достатъчно добре, за да бъда сигурен, че ще скърбиш за него, докато стане късно за каквото и да било в живота ти. И тогава ще съжаляваш. Затова ти казвам, че през цялото време си живяла в един измислен свят и едва ли някога ще слезеш на земята. Пит не беше по-добър от мен и именно затова го харесвах. А ако ти го познаваше, както го познавах аз, положително би го мразила точно толкова, колкото и мен. Защото винаги си играла на сигурно и си падаш по предпазливите типове. Но за момиче с твоя мозък подобно отношение към живота е фатално. Затова още веднъж ти казвам — вземи онази кола и се махай, по дяволите! Присъствието ти тук ми причинява болка!

След тези думи се обърна и затръшна вратата след себе си, а Клеър остана вкопана на място с разширени от гняв и учудване очи.

Излезе на верандата и се присъедини към Кейси.

— Нещо не е наред, мистър — погледна го внимателно брадатият здравеняк. — Приличаш на разгневен стършел!

— Не ме гледай на какво приличам! — изръмжа Дюк. — Дай да обиколим момчетата!

Спря за момент край къщата. Под прозорците няколко души пълнеха с пръст чували за картофи и ги подаваха на други, които ги нареждаха по первазите. Заобиколи отзад. Там десетина мъже копаеха плитък окоп, който водеше към оградата.

— Ще преместя колата — промърмори Дюк и седна зад волана. — Пречи на изгледа.

Подкара я през полето и спря до една от последните бараки. Слезе и се върна пеш.

Кейси следеше действията му с неподправен интерес.

— Май наистина очакваш сериозни неприятности — поглади брадата си той. — Започвам да си спомням за войната…

— Чакай да видиш какво чудо ще стане — ухили се Дюк — Тогава сигурно ще си мислиш, че е започнала Третата световна война!

Огледа окопа, кимна доволно на хората с лопатите и се върна обратно на верандата. Оттам се виждаха няколко души, които копаеха дупки далеч напред, на неколкостотин метра от къщите.

— Там ще бъдат картечните гнезда — рече Дюк. — Във всяка дупка трябва да поставим по двама души с автомати. Между другото, с колко човека разполагаш?

Кейси се почеса по брадата и започна да пресмята.

— Трийсет — обяви след известно време той. — И всичките имат по някакво оръжие. Имахме няколко ловни пушки още преди да пратиш твоя арсенал…

— Това е добре — кимна Дюк. — Отивам да видя как се оправя Келс, а ти гледай хората да не отслабват темпото… Тази къща трябва да се превърне в истински бункер. Някъде да има малко бодлива тел?

Кейси помисли малко, после каза, че може и да има, но не е сигурен.

— Иди да я намериш — рече Дюк. — Ще оградим къщата с нея. Бодливата тел е най-доброто средство за охлаждане ентусиазма на противника…

После се обърна и тръгна през полето. Вече наближаваше наблюдателния пункт на Келс, когато в далечината се появи облаче прах. Впусна се в бяг и стигна при Келс в момента, в който колата се изравни със скривалището му.

Келс грозно изрева едно „стой“ и тежката машина се закова на място.

От задното прозорче надникна Корис и впи убийствен поглед в Келс. В следващия миг видя Дюк и устните му се превърнаха в тънка черта.

— Какво означава всичко това? — заплашително процеди той.

На предната седалка се бяха настанили трима мъжаги, други двама бяха отзад при Корис. Дюк ги познаваше по физиономия, всичките бяха безмилостни главорези.

Насочи се със спокойна крачка към колата и опря крак на стъпенката.

— Съветвам ви да не правите глупости, момчета — тихо рече той. — Зад онези храсти имам двама души с автомати, които умират от желание да ви направят на решето.

Корис местеше очи от лицето му към храстите и обратно.

— Какво става? — пожела да узнае той.

— Пиндърс Енд се намира под мое командване — отвърна Дюк. — Съжалявам, ако съм ви развалил някаква игра, но това сметище представлява интерес за мен… До края на седмицата не желаем никакви посещения. Затова обърнете колата и си вървете у дома.

— Не можеш да завземеш по този начин Пиндърс Енд — възрази Корис и намести очилата си. — Той не е твой. Съветвам те да изчезваш, иначе те чакат доста неприятности.

Дюк се усмихна и разтвори полите на палтото си. Отдолу проблесна сребърна значка.

— Аз съм заместник-шериф на това населено място — съобщи той. — Имам пълното право да обявя извънредно положение, така че можеш да си спестиш дъха!

— Не ставай глупав — леко сви рамене Корис. — Някой доста ще пострада в тази игра… Горе има жени и деца, нима искаш да ги изложиш на опасност?

— Вече ги няма — поклати глава Дюк и измъкна една пура от табакерата си, без да отделя очи от лицето на Корис. — Ако плачеш за бой, ще си го получиш. Огледай се внимателно. Ние сме готови за война. Притежаваме всичко, с изключение на артилерия и авиация. Нямаме си само противник. Но го чакаме да се появи с истинско нетърпение…

Корис го гледаше с блеснали от гняв очи. За момент Дюк си помисли, че от устата му ще се откъсне заповед за атака, но онзи се овладя и вдигна ръка да намести очилата си.

— Захванем ли се веднъж с теб, отърваване няма! — предупреди го с леден глас Корис. — Затова ти предлагам да си вдигаш чуковете, защото после ще е късно!

— Я слез на земята, приятел! — изръмжа Дюк и духна дим в лицето му. — Само ние двамата с Келс сме достатъчни, за да видим сметката на тези тъпаци около теб, при това без дори да ставаме от леглото! Изчезвай и не се обръщай назад! А когато се прибереш у дома, можеш да съобщиш на шефа си, че знаем всичко за малкото пакетче на Ноакис. Ако някой изобщо го открие, това ще бъдем ние!

Корис се обърна към шофьора и тихо просъска:

— Карай назад!

Главата му отново се появи на прозорчето.

— Пак ще се видим! — извика по посока на Дюк той. — Няма да е зле да си оставиш завещанието, ще имам грижата да го изпълня!

Дюк остана неподвижен, очите му не се отделяха от тежката машина, която заподскача обратно към асфалтовия път.

После се обърна към Келс и се усмихна.

— Това е положението — рече. — Сега уважаемият господин Корис ще свика под знамената всички негодници в щата и довечера отново ще ни дойде на гости. След което ще имаме продължителна тренировка по стрелба.

— Умирам от жажда — промърмори Келс. — Надявам се, че мисията ми приключи.

— Връщаш се с мен — рече Дюк и се извърна към другите двама: — Вие оставате тук, момчета. Ако някой се появи, пуснете един ред във въздуха. После стреляйте на месо. След един час ще ви пратя смяна.

Двамата с Келс закрачиха обратно към бараките.

— Пуснах Дарели и момчето да търсят мангизите — съобщи Дюк. — Тази работа може да ни отнеме дни… Знаеш ли, според мен няма да е трудно да спрем Корис, стига да планираме внимателно всичко…

Келс изсумтя и с недоумение изгледа хората, които продължаваха да копаят в полето.

— Тия пък какво правят?

— Картечни гнезда — отвърна с усмивка Дюк. — Ще ни бъдат доста полезни.

Стигнаха къщата и Дюк извика Кейси.

— Искам един човек на покрива — рече той. — Да наблюдава Феървю и да вдигне тревога, ако види колона от автомобили. В къщата трябва да имаме достатъчно запас от вода, погрижи се за това. Без вода сме заникъде!

Кейси кимна и изчезна, а Дюк и Келс влязоха вътре.

Клеър зареждаше с патрони магазините на множество подредени до стената пушки, край всяка от тях поставяше и по един резервен пълнител. Усети присъствието им, но не вдигна глава. Дюк също не каза нищо.

— Знаеш ли, че цялата работа започва да ми харесва — обади се Келс, след като излязоха навън. — Имам чувството, че ще съжалявам, ако битката се размине…

— Няма начин — поклати глава Дюк. — Виждаш ли тип като Спейд да се откаже от половин милион долара?

— За тип като Спейд не знам — отвърна Келс. — Но за тип като Корис съм сигурен. Ако шефът му поне малко прилича на него, тук ще се водят истински сражения!

— Дай да се качим горе да видим докъде са стигнали онези хлапета — предложи Дюк.

Завариха Лорели в средата на стаята. Лицето й бе потно и потънало в мръсотия, очите й гневно проблясваха. Джо беше седнал на перваза и пушеше.

— Открихте ли нещо? — попита Дюк и хвърли поглед към разкъртения под и продупчените стени.

— Тук няма нищо — отвърна с отвращение Лорели. — Трябваше да се погрижим да пипнем плановете на Пол, тогава нямаше да се блъскаме като слепи котета!

— Но тъй като не сме ги пипнали, ще трябва да продължим да търсим — напомни й Дюк. — Сега вървете да почивате, ние с Келс ще ви сменим. За разнообразие можете да се заемете със снабдяването. Тук сме трийсет и шест човека и всички трябва да ядем. Вземете колата и идете на пазар. Джо да си вземе и патлака. До довечера искам всичко да е доставено.

— Ти за каква ме мислиш, бе? — зяпна насреща му Лорели. — Как си я представяш тази работа? Ще те оставя да намериш мангизите и да си плюеш на петите, а? Не, мой човек, няма да стане!

— Винаги ли си толкова доверчива? — усмихна се Дюк. — Вземай Джо и потегляйте! Операцията ръководя аз и искам заповедите ми да се изпълняват!

Лорели се извърна към Джо:

— Как ти се струва това, приятелче?

Дюк мина край нея, сграбчи Джо за врата и го повлече към вратата. На площадката се спря за момент, после бутна момчето надолу по стълбите.

— Мърдай, красавецо! — изръмжа той.

Джо с трясък се затъркаля надолу. Клеър изскочи от стаята в приземния етаж, погледна с ужас към Дюк и изтича при Джо.

— Удари ли се? — попита тя, после потръпна и неволно се дръпна назад, срещнала убийствения поглед на хлапака.

Джо бавно се надигна и погледна нагоре. Дюк се беше облегнал на перилата и усмихнато го наблюдаваше.

— Качи се — покани го той. — И пак ще те хвърля.

Джо не се помръдна. Не обърна никакво внимание на Клеър, която, уверила се, че с момчето всичко е наред, ядосано извика на Дюк:

— За какъв се мислиш, грубиян такъв?

Той й обърна гръб, без дори да я погледне, и се върна обратно в стаята. Лорели уплашено се дръпна към ъгъла.

— Сама ли ще слезеш, или да ти помогна? — попита я Дюк и леко разкърши рамене.

— Сама — отвърна Лорели и се стрелна към вратата. Спря се на прага, прецени дали се намира достатъчно далеч от лапите на Дюк и заканително изкрещя: — Ще ти отрежа топките, ако се опиташ да ми отмъкнеш дяла, да знаеш! — После се обърна и изчезна.

— Ти си бил истински диктатор, бе! — усмихна се Келс. — А сега какво ще правим?

— Ще търсим мангизите — отвърна Дюк и съблече палтото си. — Хайде, идвай!

Наведе се и започна да отмества дъските в средата на стаята.

— Но те нали вече са се ровили тук? — изрази протеста си Келс. — Дай да идем в другата стая!

— Ти върви — отвърна Дюк. — Аз искам да преровя още веднъж това помещение.

— Хубаво — кимна Келс. — Но с какво да бачкам? С голи ръце?

Дюк започна да сваля мазилката с железен лост.

— Стига си се правил на момиченце — промърмори той. — Ако искаш, бачкай със зъби!