Джеймс Хадли Чейс
Парите не са всичко… (13)

Тринадесета глава

Ухилен широко, Шулц се измъкна от стаята гардероб, изправи се пред огледалото и се зае с възела на вратовръзката си. Лорели лежеше в леглото и пушеше, подносът със закуска беше поставен върху завивките.

— Гълъбче, този навик е отвратителен — рече, без да се обръща Шулц. — Не бива да пушиш и да ядеш едновременно. Има си време за всичко.

— Я ме остави на мира! — сопнато отвърна Лорели.

Той внимателно прекара гребена през косата си, наслади се на ефекта, после бавно се обърна.

— Радвам се, че прояви здрав разум и се върна — рече. — Много се радвам!

Тя не го погледна, заета да маже с масло една препечена филийка, устните й бяха стиснати.

— Сигурно съм откачила! — все така троснато отвърна. — Той се държеше далеч по-мило от теб!

— Продължавам да се питам защо го направи — устата на Шулц се усмихваше, но очите му бяха два въпросителни знака, издялани от гранит.

Тя сви рамене, захапа филийката и отправи равнодушен поглед към прозореца.

— Вероятно, защото си ми станал навик — рече. — Къде отиваш?

— И не му каза нищо, така ли?

— Нито дума. Снощи ти беше побеснял, просто те оставих да се успокоиш. Никога не съм имала намерение да те напускам.

Той не остана много убеден, но времето му беше малко. Имаше да върши много неща.

— Ден-два не мърдай никъде, гълъбчето ми — посъветва я с мазен глас той. — Особено, преди да съм се видял с Дюк… Джо ще бъде край теб… Онзи може би ще ни създава неприятности…

— Добре — кимна Лорели и напълни чашата си с кафе. — Нямам желание да ходя където и да било.

Шулц й се усмихна, но очите му останаха хладни и внимателни.

— Не ми се иска Джо да се навърта около теб — промърмори той. — Много е млад и главата му е пълна с бръмбари…

— Няма ли да престанеш с подмятанията за Джо? — остро попита Лорели. — За каква ме мислиш? Не ме интересуват хлапаци!

— Понякога се питам дали наистина е така — въздъхна Шулц и замислено попипа долната си устна.

— Съжалявам, тук не мога да ти помогна — рече Лорели. — Но Джо няма пукната пара, освен това е още дете…

— Това би трябвало да ме успокои — кимна Шулц. — Но кой знае защо продължавам да се тревожа. Джо е убил двама души, знаеш ли това?

— Убил е двама души ли? — широко отвори очи Лорели, истински изненадана. — Много хубаво, съвсем в стила ти! Значи ме оставяш в компанията на убиец!

— Не ставай глупава, Джо е най-добрата възможна охрана за теб! — отвърна Шулц и хвърли поглед през прозореца. — Трябва да вървя… Градината е прекрасна, нали? Ще гледам да се върна рано и да й отделя поне един час…

Насочи се към нея, но тя вдигна една книга пред лицето си.

— О, не, стига вече! — просъска. — До гуша ми дойде от лигавите ти целувки!

— Извинявай, бях забравил — спря се той и я изгледа през полуспуснати клепачи. — Ти май наистина не можеш да ме понасяш…

— Отлично го знаеш! — сопнато отвърна тя.

— Добре! — дрезгаво процеди Шулц. — Тогава това важи и за всички останали! Хубавичко го запомни!

— Не се тревожи за сексуалния ми живот, ако обичаш! Ще се пречиствам с хапчета!

Той се поколеба, после на лицето му отново изплува мазната усмивка.

— Трябва да бягам, ще се видим довечера.

— Довиждане — каза Лорели и се намести така, че да го вижда добре. Изчака го да стигне до вратата и тихо го повика: — Пол…

Тонът й беше такъв, че той се закова на място и рязко извърна глава:

— Какво?

— Хари Дюк каза, че те е заварил да ми надяваш примка на шията…

Шулц се разсмя. Обзе го такова веселие, че главата му се разтърси, а ръцете му пляскаха по дебелите бедра.

— Така ли ти каза, кучето мръсно? — попита на пресекулки той. — Сега навярно разбираш играта му, нали, гълъбче? Иска да издигне стена между нас!

— Значи е дрънкал глупости, така ли? — изгледа го хладно Лорели.

— Хари е голям шегаджия и аз го харесвам — продължи да се смее Шулц. — В момента се пречка на пътя ми и трябва да бъде отстранен, но иначе е забавен… Особено когато започне със своите измислици… — Малките твърди очички пробягаха изпитателно по лицето й.

— Понасям ти побоите, понасям и да ме замеряш с чаши — промълви Лорели. — Но не и убийствата… особено МОЕТО убийство! Разбера ли, че наистина искаш да ме убиеш, ще ти видя сметката, Пол!

Шулц смаяно зяпна, стреснат от злобната заплаха в гласа й.

— Стига скъпа, не бива да се увличаш толкова — промърмори той. — Не вярвай на глупостите, които ти е надрънкал Хари Дюк. Освен това, аз не бих те убил с помощта на примка… — Пристъпи обратно към нея, устата му се разкриви в грозна усмивка, очите му се превърнаха в два черни камъка: — Ако някога реша да те убия, ще избера отровата… Бавната отрова… И ще гледам как си губиш закръглените формички, ще чакам да станеш толкова отвратителна, че дори на гробаря да му се пригади!

Лорели рязко седна в леглото, в очите й проблесна страх.

— Махай се! — изкрещя тя. — Не искам да ти слушам налудничавите приказки! Махай се веднага!

Доброто му настроение веднага се върна. Най-сетне беше успял да я стресне. Май наистина ще бъде забавно, ако вземе да я отрови. Тази мисъл го накара широко да се усмихне.

— Аз също си падам по майтапите — успокои я мазно той. — Затова не трябва да вярваш на разни глупости за насилствена смърт! Нито на Хари Дюк, нито на мен… — Помаха с ръка и излезе от спалнята.

Лорели рухна обратно върху възглавниците. Мръсник като Шулц наистина може да прибегне до отровата, помисли си тя и почувства как й прилошава. Може да й отрови храната, когато му хрумне! Ръката й се повдигна и неволно докосна гърлото й. Дали наистина й беше сложил примка? Ако можеше да бъде сигурна в това, не би стояла в този дом дори секунда!

До слуха й достигна боботенето на мотор, тя скочи от леглото и изтича до прозореца. Тъкмо навреме, за да види как голямата черна кола бързо се отдалечава.

Денят отново щеше да бъде горещ. Слънчевите лъчи затоплиха тялото й под тънката коприна на пижамата във весели тонове. Очите й не се отделяха от улицата, в душата й се надигна раздразнение, тъй като бе принудена да си стои у дома…

Обърна се и унило се върна в леглото. Заплахата да бъде отровена сериозно я разстрои. Мисълта за това не беше от най-приятните.

Напъха малките си крачета в чехлите и посегна към завивките. Нямаше никакво намерение цял ден да се търкаля в леглото. Беше прекалено топло, а и самата тя не беше спокойна. Искаше й се да направи нещо, но не знаеше какво…

Запали цигара и отново пристъпи към прозореца. Облегна се на перваза и се загледа в редицата от коли, които бавно се придвижваха по посока на Бентънвил.

Потънала в неспокойните си мисли, тя не чу отварянето на вратата и влизането на Джо.

Подобно на Лорели, и той нямаше фамилно име. Шулц наистина беше майстор в издирването на бездомни сираци и хора без роднини, които идваха от неизвестността и лесно се връщаха обратно в нея, особено когато бяха изпълнили предназначението си.

Макар и млад на години, Джо притежаваше богат опит. Беше на осемнайсет-деветнайсет години, без да бъде абсолютно сигурен в това. Не знаеше кога е рожденият му ден, но това изобщо не го притесняваше. Беше израснал в дом за сираци, мрачен и затворен в себе си. Избяга оттам в момента, в който почувства, че може сам да се грижи за себе си.

Година по-късно вече беше шофьор на Шулц и дебелият бързо се увери в правилния си избор. Джо му се отплати стократно, изпълняваше безупречно и най-деликатните мисии. Шулц така и не можа да разбере дали може да му се доверява напълно, но беше доволен от присъствието му край себе си.

Джо беше слаб младеж с дребен кокал и жилава фигура. Носеше винаги едни и същи фланелени панталони в мръсносив цвят и яке от мека кожа, което се закопчаваше отпред с дълъг цип. Около врата си извиваше памучно шалче на черно-бели райета, гъстата коса стоеше на главата му като тюленова кожа. Подстригваше се сам и по тази причина прическата му винаги беше малко странна, неравна, със стърчащи във всички посоки кичури.

Лицето му беше бледо, а очите му — големи, черни и блестящи, с дълги мигли — бяха най-хубавото нещо, което притежаваше.

Изправи се на прага, погледна равнодушно момичето, после пристъпи крачка напред и затвори с крак вратата зад гърба си.

Лорели стреснато се обърна да го погледне, после отново се зазяпа навън.

Джо пристъпи към тоалетната масичка и започна да си играе с козметиката й. Вземаше в ръка различните шишенца и бурканчета, отвиваше капачките им да ги помирише, след което ги връщаше обратно на място.

— Шишко се безпокои за отношенията между нас — подхвърли от мястото си Лорели.

— Знам — отвърна Джо и помириса едно малко кристално шишенце. Парфюмът му хареса и той тръсна една капчица върху пръстите си. Зави капачето, разтърка длани, после ги сви около носа си и вдъхна с пълни гърди.

Лорели се отдалечи от прозореца и се върна в леглото.

— Шишко започва да ме плаши — сподели тихо тя.

От устата на Джо се откъсна къс и презрителен смях.

— Той ли? — изкриви се в гримаса лицето му, после отново се изсмя. Плосък, нерадостен звук.

— Хари Дюк каза, че го е хванал да ми слага примка на шията — добави тя. — Как мислиш, наистина ли е искал да ме убие?

Джо взе ножицата от тоалетката и започна да подрязва космите около ушите си.

— А ти как мислиш? — небрежно попита той.

— Пол твърди, че Дюк ме е излъгал.

Джо продължи да щрака с ножицата край ушите си, после изведнъж рече:

— Чудя се какво би направил с тялото ти…

— О, стига, Джо! — неволно потръпна Лорели. Срещна погледа на блестящите му очи и малко се поотпусна. — Страх ме е, Джо — прошепна тя.

— Какво още ти каза? — остави ножицата младежът.

Лорели се обърна на една страна, кракът й нервно започна да се свива и разпуска. Блясъкът на червената коприна привличаше неотразимо вниманието на Джо.

— Започна да дрънка, че може би ще ме отрови — оплака се тя.

— Само те плаши — засмя се Джо. — Какво знае за отровите дебелак като него?

— Каза, че си извършил две убийства. И с това ли ме плаши?

— А то плаши ли те?

— Не! — повиши тон Лорели, раздразнена от спокойното му безразличие. — Но ти никога не си ми споменавал подобно нещо! Кои бяха жертвите, защо си го направил?

— Какво значение има това? — отегчено я погледна той. — Не помня вече, всичко съм забравил… Само си губим времето!

— Имаме целия ден на свое разположение — отвърна тя, примирена с мисълта, че няма да измъкне нищо повече от него. — Той ще се върне чак довечера.

— Така ли каза? А не допускаш ли, че ще направи само едно кръгче на квартала?

— Да не би и ти да се страхуваш от него?

Джо се изсмя и Лорели изпита известно облекчение. В бледото лице с каменни черти, което я наблюдаваше в огледалото, нямаше нито страх, нито колебание.

Настъпи тишина. След няколко минути Джо се размърда и каза:

— Искам да знам какво се е случило. Затова съм тук.

— Само затова ли? — лукаво го погледна Лорели.

— Другото ще го оставим за после — отвърна той. — Сега искам да чуя защо тръгна с Дюк.

— Пол ме изплаши, не знаех какво да правя… Не исках да те замесвам. Просто се възползвах от шанса да се измъкна с Дюк…

— Не мога да разбера защо ме лъжеш — хладно я изгледа Джо и отново взе в ръка шишенцето с парфюма. — Видях добре с какви очи гледаш Дюк… Освен това те чух, като му се обаждаш за Белман… Защо ме лъжеш?

— О, я върви по дяволите! — нацупи се Лорели и отново се обърна по гръб.

— Защо не остана при него? — продължи да я разпитва младежът. — Сигурно си можела да го сториш, нали?

— Не е заради теб, можеш да бъдеш сигурен в това! — озъби му се Лорели. — Той е истински мъж и вероятно наистина бих останала!

— Знам — отвърна Джо и опита цвета на едно червило върху ръката си. — Но защо все пак се върна? — В гласа му нямаше горчивина, въпросът беше зададен с равен и спокоен тон.

— Ти си много странно момче — рече Лорели и обгърна коленете си с ръце. — Нима нямаше да ти липсвам?

— Можеше и да ми липсваш — отвърна със същото безразличие Джо. — Бях започнал да свиквам… Защо все пак не остана?

— Нещо се случи и се уплаших.

— Какво ти става? — стрелна я с поглед Джо. — Да не би да си изпускаш нервите?

— Той не ме заведе у дома си. Отидохме в някакъв негов приятел. Спалнята отстъпиха на мен, а те двамата спаха на креслата в хола. — Лорели ритмично се поклащаше. — През цялото време имах чувството, че не съм сама в стаята… Изпитвал ли си някога нещо подобно?

— Аз ли? — вдигна глава Джо. — От къде на къде?

— Накрая започнах да треперя от страх. Там имаше един голям скрин, бях сигурна, че вътре се крие някой… Не посмях да го отворя. Просто изскочих през прозореца и се върнах тук…

Джо се приближи и седна на края на леглото.

— Днешните вестници пишат за тая история — рече той. — В стаята на Калън е бил открит Тимсън, с прерязано гърло…

Лорели пусна коленете си и рязко се изправи.

— Дай да видя! — прошепна напрегнато тя. — Мен не са ме замесили, нали? Кажи, че не съм замесена!

— Не се вълнувай толкова — поклати глава Джо. — Може би в скрина е бил Тимсън и те е наблюдавал оттам, може би е бил зает да си реже гърлото и съвсем не му е било до теб… Полицията казва, че става въпрос за самоубийство…

Лорели стисна малката му топла ръка.

— Страх ме е, Джо — прошепна тя. — Искам да се махаме от тук! Не ми харесва тая история, Пол също не го изтрайвам!

Джо я бутна върху леглото, едно малко мускулче на бузата му започна да потрепва.

— Аз ще се погрижа за него — меко промълви той и докосна шията й с върха на пръстите си. Тя се сгърчи и впи очи в лицето му.

— Защо правиш това?

— Просто си мисля… Значи тя е сложил примка на шията, а? — Деликатните му пръста пробягваха по гърлото й като малки паячета. — Това не биваше да го прави…

Тя потръпна от изражението на очите му и неволно се сгуши в него. Лицето й потъна в меката кожа на якето му.

Заковал поглед в стената, Джо продължи да я гали, на устата му заигра лека усмивка.