Джеймс Хадли Чейс
Парите не са всичко… (19)

Деветнадесета глава

Лорели тихо открехна вратата и надникна в дневната.

Джо се беше изправил до угасналата камина и увиваше с бинт китката си. Дочул проскърцването на вратата, той пусна бинта и се хвана за задния джоб.

— Какво ти става? — попита с тих глас Лорели. — Да не те е хванала нервата?

Джо тикна пистолета обратно в джоба си, наведе се да вземе бинта и рече:

— Я ми помогни.

— Пол прибра ли се? — пристъпи навътре Лорели.

— Не.

— Какво си направил? — посегна към китката му тя, но той рязко се дръпна.

— Внимавай — рече. — Едва успях да спра кръвта.

Тя пое бинта и забеляза, че ръката му леко трепери. Лицето му беше бледо и покрито с лепкава пот, очите му трескаво блестяха.

— Я седни — рече Лорели. — И кажи какво се е случило.

Джо се отпусна на дивана, прехапа устни, лицето му още по-силно пребледня.

Тя се уплаши, че може всеки миг да припадне.

— Дръж се — рече. — Ей сега ще ти налея малко алкохол.

Главата му безсилно клюмна. Лорели се втурна към бюфета и извади бутилка коняк. Наложи се да придържа главата му, за да може да отпие две-три глътки.

След няколко минути лицето му започна да възвръща нормалния си цвят. Извади кърпичка и избърса потта от лицето си.

— Още кърви — с извинителен тон промърмори той.

Лорели сръчно пристегна бинта около китката му и седна насреща му.

— Сега вече всичко е наред — рече тя. — Трябва да се успокоиш, Джо… Не се ли чувстваш по-добре?

— Нищо ми няма! — нетърпеливо отвърна той. — Горе са се сдобили с оръжие!

— В Пиндърс Енд?

— Там. Оня Кейси ме спипа, докато се опитвах да вляза. Изобщо не задаваше въпроси, имам късмет, че отървах кожата!

— Мислиш, че знае, така ли? — втренчи се в него Лорели.

— Май знае — сви рамене Джо и хвана наранената си китка. — Кажи какво направи ти. Видя ли се с Белман?

— Той с мъртъв.

Очите на Джо останаха заковани в пода.

— Успя ли да вземеш плановете? — тихо попита той.

— Не чу ли какво ти казах? — сопна се Лорели. — Той е мъртъв!

— Много важно! — сви рамене той, после нещо му хрумна и главата му рязко отскочи нагоре: — Искаш да кажеш, че те са ги взели, така ли?

— Предполагам — отвърна тя. — Защо иначе ще го убиват? Нямах достатъчно време да проверя. Появи се Хари Дюк и ме спипа в кабинета…

— Ясно — промърмори Джо, надигна се от дивана и се отдалечи — Забъркала си голяма каша, нали?

— Не ставай глупак, Джо — посъветва го Лорели. — Виновна съм толкова, колкото си виновен ти, че Кейси се е оказал въоръжен Просто не можем да удържим нещата в свои ръце и това си е!

— Кой го уби? — попита Джо. — Спейд?

— Не знам. Когато влязох, вече беше мъртъв. Някой му беше забил нож в гърдите.

— А сега какво ще нравим? — рязко се обърна Джо. — Доникъде не сме я докарали!

Лорели ядосано скочи на крака.

— Защо не се пръждосаш някъде, след като не харесваш развоя на събитията? — извика тя.

— Я млъквай! — озъбя се Джо.

Настана мълчание. След няколко минути Лорели се размърда и каза:

— Ще направя комбина с Хари Дюк. Тази вечер си поговорихме… Знае доста неща и положително ще се докопа до нещо. Ще застана на негова страна срещу Спейд.

Джо учудено се втренчи в нея.

— Значи си поговорихте, а? — с тъничък фалцет извика той.

— По-скоро той говореше — побърза да го успокои Лорели, забелязала опасния блясък в очите му. — Мисля, че ние с теб трябва да минем на негова страна…

Джо видимо се колебаеше.

— Ако Пол чуе какви ги дрънкаш… — спря и й отправи един красноречив поглед.

— Надявам се, че няма да му кажеш.

— Няма — тръсна глава Джо и започна да крачи из стаята. — Защо трябва да му казвам?… — Изглеждаше дълбоко разтревожен. — Значи и Хари Дюк е вътре в играта…

Лорели се отпусна на дивана и съжали, че сподели новината с него.

— Първо беше Белман… — промърмори сякаш на себе си Джо. — После Спейд, Шулц и ние двамата… А сега и Хари Дюк! — Облегна се на стената и продължително я изгледа: — Тимсън, Келс, вероятно и оня Кейси… — продължи да изрежда той. — Май много маймунки станахме, а?

— Никои нищо не знае — успокои го Лорели. — Престани да вдигаш пара. Те само се досещат… Въпросът е какво знаем ние!

— Знаем — вятър! — промърмори Джо. — Изобщо не мога да разбера струва ли си да се забъркваме в тая игра, има ли наистина нещо там? Знаем само това, което Шулц е казал на Спейд. Ами ако всичко излезе номер?

— Ех, ако можехме да попритиснем Шулц! — въздъхна Лорели.

— Ще го притиснем! — твърдо отвърна Джо. — Мисля, че ще го накарам да проговори! — Очите му се присвиха с опасен блясък: — Но къде се губи той?

— Цял ден го няма — поклати глава Лорели и хвърли поглед към стенния часовник — Вече минава единайсет, а той нямаше намерение да се бави…

Джо седна. Главата го болеше, чувстваше се уморен.

— Тази вечер няма да се справя с него — тихо промълви той и докосна наранената си китка. Устата му се разкриви в прозявка, пръстите му механично пробягаха през сплъстената коса. — Не е от лесните, след като пропее, вероятно ще се наложи да го убием…

— Няма да правим нищо подобно! — сопнато отвърна Лорели, после се сети, че Джо вече е убивал хора, и уплашено потръпна.

— Налага се — поклати глава Джо, подпря се на лакът и добави: — А после ще трябва да се справим и със Спейд… Той е главният… Как можем да се доберем до него?

— Не знам — отвърна Лорели.

— Още нещо, за което трябва да се погрижа — въздъхна Джо и се изправи на крака. — Ръката ме боли, мисля да си легна…

— Какво обяснение ще дадеш на Шулц? — попита тя. — Няма начин да не забележи, че си ранен.

— До утре няма да забележи нищо, а после няма да има значение — отвърна с празен поглед Джо, пристъпи към вратата и добави: — А за Хари Дюк си права. Няма да минем без него.

— Добре, след като и ти мислиш така — кимна Лорели — Просто ти казах мнението си…

— Само се питам какво точно си му изпяла… — проточи той и й хвърли такъв поглед, че краката й започнаха да омекват. После излезе и затвори вратата след себе си.

Лорели остана неподвижна, потънала в неспокойни мисли. Страх я беше от Джо, трепереше и от Шулц. Ако дебелият научи какво е казала на Дюк, положително ще я ликвидира. Същевременно продължаваше да изпитва увереност, че ако някой изобщо успее да измъкне нещо от тази каша, това положително ще бъде Дюк. Не знаеше на какво се дължи тази увереност, но въпреки това беше убедена в правилността на предчувствието си.

Ще играе по свирката на Джо докогато е възможно, реши тя. Но стане ли опасен, веднага изчезва при Дюк. Твърдо реши да не се забърква в никакви убийства. Ако Джо продължава да настоява за премахването на Шулц, ще го напусне и ще иде при Хари Дюк.

Часовникът удари единайсет и половина. Няма смисъл да стои и да чака цяла нощ Шулц, кой го знае кога ще се прибере. Стана и в същия момент отвън се разнесе боботенето на автомобилен мотор. След секунда в ключалката застърга ключ, тя побърза да се върне на дивана и да запали цигара.

Шулц влезе в стаята и тя изненадано го погледна. Движеше се бързо и решително, очите му светеха като фенери.

— Чакаш ли ме, гълъбчето ми? — попита той, пристъпи към бюфета и си сипа щедра порция неразредено уиски.

— Цял ден се търкалям в леглото — отвърна с небрежен тон тя. — Затова реших малко да поседна. Май доста позакъсня, а?

— Коняк ли пиеш? — попита той, забелязал бутилката, която Лорели бе забравила да прибере обратно при останалите. Поднесе празната чаша до носа си и я помириса, после очите му подозрително се присвиха: — Или си имала гости, а?

— Писна ми да вися и реших да се освежа с глътка коняк — изтегна се на дивана тя. — Пали няма да ми се каращ?

— Конякът не е питие за теб — поклати глава той и седна в креслото. — Господи, какъв ден! А твоето прекрасно тяло цял ден ме е чакало в удобното легло! — Надигна чашата и ликвидира на една глътка половината от съдържанието й.

Лорели мълчаливо го гледаше, в гърдите й нарастваше тежка буца. Десният му ръкав беше изцапан с кръв, лакътят — също. Очите му блуждаеха из стаята, дишането му беше забързано. Тя уплашено мълчеше и чакаше. Той опразни чашата си, кръвта върху ръкава му влажно проблесна.

— Е, така вече е по-добре — промърмори дебелият и остави чашата на пода до себе си. Извади от джоба си табакерата, почука с нокът капачето и рязко попита: — Къде е Джо?

— Джо ли? — отвърна учудено Лорели, сякаш никога не беше чувала това име. — Мисля, че отдавна си е легнал…

— Трябва ми! — намръщи се Шулц, надигна се и тромаво се насочи към вратата.

— Имаше силно главоболие… — подвикна припряно Лорели. — Не мога ли аз да…

— Колко забавно — обърна се Шулц. — Моето гълъбче проявява загриженост! — Отвори вратата с_рязко движение и изкрещя: — Джо!

— Какво? — обади се след кратка пауза гласът на младежа.

— Слез долу, ако обичаш!

Шулц се върна обратно в стаята, премести креслото така, че да вижда Лорели и вратата едновременно, после тежко се отпусна в него.

— Значи главоболие, а? — усмихна се заплашително той. — Често се питам дали не правя грешка, като ви оставям сами. И двамата сте млади, лесно можете да се поддадете на изкушението…

— Не говори глупости! — ядоса се Лорели. — Колко пъти ще ти казвам, че за мен Джо е още хлапе?

— Вярно е, че си го казвала — съгласи се Шулц, извади носна кърпичка и изтри плешивината си. — Ще стане много забавно, ако вие двамата се опитате да ми свиете номер — продължи той. — Защото мисля, че все още съм в състояние да се грижа за себе си Какво ще кажеш?

Лорели се размърда и обидено му обърна гръб.

— Уморяваш ме с тези дрънканици! — просъска тя. — Проблемът ти е, че си прекалено ревнив!

— Съвсем логично — кимна Шулц. — В края на краищата съм малко старичък за теб, но в замяна на това те обсипвам с нежни грижи… Нали така, гълъбчето ми?

— Не знам накъде биеш и не искам да знам! — сряза го тя. — Мисля, че е време за сън.

— Още не е — поклати глава Шулц. — Имам работа за теб, ще я свършите двамата с Джо…

— По това време? — изгледа го тя.

— Да — кимна дебелият. — Работата е много важна.

Вратата се отвори и на прага застана Джо. Лицето му беше напълно безизразно.

— Влизай — покани го Шулц и носната кърпичка покри дясната му ръка, отпусната в скута.

Джо погледна кърпичката, после премести очи върху лицето на Шулц. Устните му леко се стиснаха.

— Ти ме извика, нали? — почти беззвучно попита той.

— Какво ти е на китката, Джо? — забеляза превръзката Шулц. — Лорели каза, че имаш главоболие, но не спомена нищо за нараняване…

— О, малко се порязах — отвърна Джо и се облегна на стената. — Дреболия…

— Разбирам… — проточи Шулц и подръпна долната си устна. — Ще можеш ли да шофираш?

— По това време? — изненадано го погледна младежът.

— Абе какво сте ми заповтаряли едно и също, вие двамата? — ядоса се Шулц. — По това време, разбира се! И то веднага!

— Нека карам аз — намеси се Лорели. — Порязването му е доста по-сериозно, отколкото се опитва да го представи.

— Ти май знаеш всичко, а? — хладно я изгледа дебелият. — Сигурно сама си го превързала!

— А какво друго очакваш да направя, когато някой се пореже? — засече го тя. — Може би да развея бяло знаме?

Шулц вдигна кърпичката и я сложи в джоба си. В ръката му проблесна дулото на автоматичен пистолет.

Джо и Лорели замръзнаха на местата си.

— Какво правиш? — уплашено хлъцна момичето.

Шулц насочи пистолета към пея, после бавно го премести към Джо.

— Просто вземам известни предпазни мерки — мазно се усмихна дебелият. — Свикнал съм да се грижа за себе си, освен това вече ти казах, че не обичам да ме мамят…

— Какво имаш предвид? — попита Джо, без да помръдва, отлично забелязал решителното изражение върху лицето на Шулц. Дебелият беше готов всеки миг да натисне спусъка.

— Няма значение — изправи се на крака Шулц. — Отиваме да се поразходим. Искам да свършите една работа. — Обърна се към Лорели и добави: — Хайде, гълъбчето ми. Ти ще караш, а Джо ще се повози до теб. Аз самият ще се настаня отзад и няма да се чувствам самотен, тъй като патлакът ще ми прави компания…

— Щом искаш — сви рамене Лорели. — Нали няма да имаш нищо против да се облека?

— Страхувам се, че нямаме време за такива подробности — отново се усмихна Шулц. — Навън е топло, ще минеш и без палто… А и на Джо няма да му трябва шапката. Тръгвате така, както сте!

Лорели хвърли един безпомощен поглед към Джо, но той остана безучастен.

— Хайде! — повтори Шулц и махна по посока на вратата.

— Какво мислиш да правиш с мен? — попита Лорели, обзета от паника. Никак не й харесваше стъкленият блясък в очите на Шулц.

— Ако не се изнесеш моментално от тази стая, ще се наложи да ти причиня болка! — изръмжа заплашително той. — Тогава Джо ще те изнесе на ръце! — Ръката му сграбчи бутилката с уиски: — Ей с това ще те хлопна по главата!

Тя изведнъж омекна и изпита нужда от подкрепата на Джо. Докосна ръката му, а той се намръщи от болка и побърза да се отдръпне. Това не убягна от вниманието на Шулц.

— Май доста дълбоко си се порязал, Джо — меко промълви той. — По-късно ще изясним този въпрос. А сега марш пред мен!

Излязоха от къщата и тъмнината ги обви отвсякъде. За миг Лорели се изкуши да побегне, но после си спомни, че Шулц стреля изключително точно, спомни си и стъкления блясък в очите му. Влезе в колата, следвана от Джо.

— Какво ще правим? — прошепна тя, докато Шулц с пъшкане се настаняваше отзад.

— Ще чакаме — тихо отвърна Джо. — Не може да не се подхлъзне. Търпение.

— Без шепот! — хладно ги предупреди Шулц и стовари дръжката на пистолета в слепоочието на Джо. — Това е неучтиво!

Джо политна напред и стисна главата си с длани, въздухът излетя от гърдите му с тихо свистене. Лорели изпита ужасното предчувствие, че Шулц се готви да ги ликвидира. Притисната към седалката, тя захапа конвулсивно стиснатите си юмруци и с мъка потисна писъка, който се надигаше в гърлото й.

— Вземи се в ръце, гълъбчето ми — смушка я с пистолета Шулц. — Или и на теб ще ти се ядосам!

Треперещите й пръсти завъртяха ключа, моторът равномерно забоботи.

— Карай в офиса — нареди й Шулц. — И натисни по-яко педала!

Пътуването по пустите нощни улици се превърна за Лорели в истински кошмар. Вкопчена във волана, тя опулено гледаше подскачащите полуокръжности на светлината от фаровете. Много й се искаше пътуването в мрака да продължи вечно. Просто защото знаеше, че нищо няма да й се случи, докато колата е в движение.

После дулото на пистолета се заби в рамото й, тя подскочи от болка и рязко се дръпна.

— Няма нищо — успокои я Шулц. — Спри тук, не виждаш ли, че пристигнахме?

Тя се подчини и се сви пред кормилото. До нея Джо не помръдваше, беше все така приведен напред с глава в ръцете.

Шулц се измъкна навън, вдигна пистолета и кратко нареди:

— Хайде, слизайте! И двамата през отсамната врага!

Лорели и Джо мълчаливо се подчиниха.

Ръката на Джо болезнено пулсираше. Това беше единственото, което наистина го притесняваше. Без нараняването лесно щеше да се справи с Шулц. Сега също не беше без шансове, но с една ръка положението му ставаше доста по-тежко.

— Вземи този ключ и отвори! — нареди Шулц и хвърли ключа в краката му.

Джо се наведе да го вземе и пристъпи към вратата на игралната зала. Ключалката щракна, той влезе в коридора и натисна електрическия ключ. Шулц побутна Лорели и тя изтича към младежа.

Дебелият затвори вратата зад гърба си и нареди:

— Надолу по стълбите. И внимавайте какво правите, защото съм зад гърба ви!

Прекосиха помещението и поеха по стълбите към приземието. Шулц вървеше на крачка след тях. В мазето светеше мъждива крушка, въздухът тежеше от миризмата на мухъл, примесена с острия дъх на уиски и бира, който идваше от големите бъчви край стената.

— Капакът на канализацията! — остро заповяда Шулц. — Хайде, няма да те ухапе!

Джо хвана металната скоба и дръпна нагоре. Капакът се оказа прекалено тежък и Лорели се наведе да му помогне. Отместиха го със задружни усилия и погледнаха с боязън в тъмната дупка, която зейна под краката им.

Шулц ги наблюдаваше с хладна насмешлива гримаса.

— Слизайте — любезно ги покани той. — Сега му е времето да предприемете нещо, ако имате такова желание… Изборът е ваш. Аз само ще ви предупредя, че никой няма да чуе изстрелите…

— Не прави това, Пол! — примоли се Лорели. — Какво съм ти направила? Защо ме караш да влизам в тая дупка?

— Няма да стоиш вътре с години — успокои я Шулц. — Просто искам да бъда сигурен за местоположението ти по всяко време на денонощието! През следващите няколко часа имам доста работа, затова те искам на сигурно място. Хайде, слизай! И се радвай, че имаш компания! — Пръстът му обра луфта на спусъка, предпазителят тихо изщрака.

Лорели седна на пода и провеси крака в дупката. Дълбочината й не беше повече от три-четири метра, а наклонът — доста полегат. Момичето внимателно се плъзна надолу.

— Твой ред е, Джо — промърмори Шулц и заби поглед във фигурата на младежа.

Джо се поколеба. Беше се надявал само на няколко секунди разсейване, но Шулц се оказа на висота. През цялото време го наблюдаваше, дулото на пистолета неотклонно сочеше в гърдите му.

Хвърли един последен поглед към лицето на дебелия, сви рамене и се спусна в дупката. Не беше моментът да върши глупости и той беше достатъчно умен да разбере това.

Вдигнали глави, двамата мълчаливо наблюдаваха действията на Шулц, който прибра пистолета и с пъшкане повдигна тежкия чугунен капак. Изведнъж зад гърба им нещо прошумоля, някаква неясна фигура отскочи към дъното и се сви там.

Лорели изпищя и се вкопчи в Джо.

— Няма страшно — обади се над главите им Шулц. — Можете да се запознаете. Дамата в дъното е госпожица Ръсел Госпожица Клеър Ръсел, известната репортерка на „Кларион“. Ще имате достатъчно време да си поговорите! — От устата му се изтръгна тих ехиден смях, после капакът с трясък се стовари на мястото си.