Джеймс Хадли Чейс
Парите не са всичко… (22)

Двадесет и втора глава

Шулц се върна у дома и вкара колата в гаража. Изправи се на прага, хвърли поглед нагоре и надолу по тъмната улица, после се прибра.

Качи се направо на втория етаж, без да включва осветлението. Тишината в къщата е прекалено потискаща, помисли си той, докато пипнешком влизаше в спалнята си. Жалко за Лорели. Искаше му се да бъде тук сега, но си даваше сметка, че вече не може да й вярва. Пък и доста беше старичък за момиче като нея…

Натисна ключа на осветлението и огледа малката спалня. Беше чиста и подредена, вратата към стаята на Лорели беше леко открехната. Стори му се, че всеки момент оттам ще долети закачливият й глас: „Ти ли си, маестро?“

Повлече се натам, напипа електрическия ключ на стената и го превъртя. Леглото беше разхвърляно, копринената нощница на Лорели беше хвърлена върху един от столовете. Тоалетната масичка и огледалото срещу нея бяха тук-там поръсени с фина пудра, в цялата стая се долавяше ароматът на тялото й. Изправен на прага, той тъжно поклати глава. Лорели положително ще му липсва, Джо също, макар и по по-различен начин. Момчето вършеше доста работа… Но няма смисъл да се тревожи за него, особено ако успее да сложи ръка на купищата мангизи, които го чакат в къщата на Кейси. Тогава спокойно ще може да се оттегли, да има свой нов дом, да се отдаде на любимите си цветя за радост на умореното си сърце. Но първо трябва да пипне мангизите.

Пристъпи към тоалетната масичка на Лорели и издърпа чекмеджето. Вътре се търкаляха малкото бижута, които й беше подарявал по различни поводи. Общата им стойност едва ли надхвърляше неколкостотин долара, но той не обичаше да оставя след себе си скъпи вещи.

Натика бижутата в джоба на панталона си и се насочи към гардероба. Палтото от кожа на персийско агне ще трябва да остави — беше твърде обемисто. Това го ядоса. Прерови забързано дрехите и откри една малка брошка с брилянти, забравена върху някаква официална рокля. Откачи я, после я пусна в джоба си при другите бижута. Свърши с гардероба и започна да издърпва чекмеджетата на скрина под прозореца.

В едно от тях откри тънка пачка пари. Не бяха много и той не си направи труда да ги брои. Просто ги пъхна в джоба си и продължи с обиска. В дъното намери снопче писма, пристегнати със зелена лентичка. Хвърли им един изпълнен с подозрение поглед, развърза лентичката и забързано прегледа едно-две от тях. От устата му с форма на човка се изтръгна гневно сумтене, писмата влетяха обратно в чекмеджето.

Винаги беше подозирал, че Лорели го мами, но сега вече беше сигурен. Огледа още веднъж стаята, очите му бавно се наляха с кръв. Изведнъж му се прииска всичко това да бъде разкъсано и унищожено, да престане да му напомня за малката измамница. Овладя се с цената на огромни усилия. Няма смисъл да си губи времето, чакаше го много работа.

Излезе от стаята, изправи се на площадката и напрегнато се ослуша. После бавно пое нагоре, към последния етаж.

Стаята на Джо беше подредена, чекмеджетата на скрина и гардероба бяха заключени. Шулц извади от джоба си малко, но добре оборудвано ножче и с негова помощ започна да отваря ключалките. Не откри нищо особено. Голяма кутия с патрони 38-ми калибър му подсказа да търси револвера на Джо, но не успя да го намери. Това го накара да почервенее от гняв. Какъв глупак се оказа! Защо не претърси Джо, преди да го натика в онази дупка? Едва ли някой можеше да чуе виковете ям за помощ, но изстрелите бяха нещо съвсем друго… Изправен в средата на стаята, Шулц се замисли. Ръката му несъзнателно подръпваше дебелата долна устна, лицето му се смръщи. Май ще трябва да отскочи до офиса след посещението си при Кейси… Не, това е прекалено опасно, поклати глава той. По-добре да мине оттам, преди да потегли за Феървю.

Всеки патрулиращ полицай може да чуе изстрелите и това ще означава да открият Клеър. За Лорели и Джо изобщо не му пукаше, но младата журналистка е съвсем конкретна заплака, помисли си той.

Изведнъж нещо пропука на покрива, точно над главата му. Той замръзна на място, ръката му машинално се плъзна под ревера на палтото.

Звукът се повтори. Меко, едва доловимо почукване. Сякаш слепец опипваше керемидите с върха на бастуна си.

Шулц безшумно пристъпи към вратата и угаси лампата. Не беше особено разтревожен, но не искаше да рискува. По всяка вероятност почукването се дължи на клоните на близкото дърво, раздвижени от вятъра, помисли си той. Все пак трябва да проверя, искам да съм абсолютно сигурен…

Прекоси на пръсти тъмното помещение и внимателно повдигна края на пердето. Пред очите му се появи стръмно наклоненият покрив.

Имаше пълнолуние, ярките лъчи на небесното светило осветяваха ясно както покрива, така и улицата долу. Дърветата хвърляха черни сенки. Звукът отново прозвуча, този път съвсем отчетливо. Беше съвсем близо и космите на врата му настръхнаха. По керемидите се плъзна черна сянка и на устата му изплува усмивка на облекчение. Беше котка.

Ръката му пусна ръкохватката на пистолета и се премести в джоба за носната кърпичка. Цялото му лице бе плувнало в пот.

— Котка! — изсумтя на себе си той. — Изкара ми акъла!

Животинчето спря на ръба на покрива и надникна надолу. После се обърна и тръгна обратно, очите му светнаха като фенери. Шулц го изчака да изчезне от полезрението му, дръпна завесата и включи осветлението. От гърдите му се изтръгна въздишка на облекчение.

Появата на котката беше прекъснала хода на мислите му. Той отново огледа стаята, опитвайки се да си спомни какво го беше обезпокоило. А, да, револверът… Лицето му отново се смръщи. Няма да е лесно да се справи с Джо. Хлапакът никак не си поплюва и положително ще открие огън срещу него.

Каква глупост, Господи, отново въздъхна той. Как не му мина през главата, че Джо си е взел оръжието? Угаси лампата, излезе от стаята и се насочи към стълбите.

Къщата беше изпълнена с тихи, но разнообразни шумове, той автоматически спря и се ослуша. Навън започна да духа, някъде долу шумно се затръшна врата.

Дали беше забравил някой от прозорците отворен? Не помнеше. Нощта беше душна, сигурно така е станало… А може би Лорели е отворила да проветри…

Застинал на място, той изведнъж си помисли за Спейд. Нямаше никакви видими причини за това, но името изведнъж проблесна в главата му. Изпита тревожното чувство, че Спейд е навсякъде и с лекота отгатва плановете и намеренията му.

Мракът наоколо тежеше от присъствието на Спейд. Поскърцването на стълбите беше предизвикано от Спейд, шумоленето на пердетата долу — също. Дори тихите стъпки на котката по осветените от ярката луна керемиди бяха дело на Спейд…

Шулц неволно потръпна. Тлъстините по тялото му изведнъж се превърнаха в лепкава студена глина, която го притискаше отвсякъде. Изправен в горния край на стълбата, той нервно се взираше в мрака и несъзнателно подръпваше дебелата си устна. В продължение на няколко секунди се бореше с разклатените си нерви, после — сякаш за да му вдъхне увереност — вятърът изведнъж стихна. Шумовете в къщата бавно замряха.

Протегна ръка, хвана се за перилата и безшумно започна да се спуска надолу.

Самоувереността му се върна, едва когато влезе обратно в осветената си спалня. Започна да прибира личните си вещи, в главата му отново изплува мисълта за Спейд.

Всъщност, Спейд би трябвало да бъде доволен от него. Нали той го отърва от Белман? При това толкова майсторски, че дори полицията е сигурна в самоубийството му… Това категорично доказва, че отлично си беше свършил работата.

Дебелите му пръсти бръкнаха в джоба на сакото и измъкнаха омазнен портфейл. Вътре имаше само едно квадратно късче хартия. Чертежът, който показваше къде Ноакис е скрил плячката си.

Дали Спейд знае за неговото съществуване, запита се той. Дали вече не се пита защо Шулц го е задържал? Да, да… Би трябвало да позвъни на Корис, така ще спечели малко време…

Хвърли поглед на часовника си. Наближаваше пет без четвърт. Стресна се, нямаше представа, че с изгубил толкова много време. Разбърза се, отвори два големи куфара и започна безразборно да хвърля в тях само най-необходимото.

Скоро приключи, грабна куфарите и слезе долу. Пристъпи към дневната и изведнъж се закова на място. Сърцето му подскочи към гърлото и сякаш остана там. Устата му пресъхна.

Под вратата се процеждаше тънка ивица светлина.

Пусна куфарите и бръкна в джоба си за пистолета. Помнеше добре, че беше влизал там още като се прибра, но също така добре помнеше, че беше изгасил осветлението, преди да поеме нагоре. А сега то беше включено.

Нервите отново му изневериха, тялото му бързо се покри с лепкава студена пот. Прекоси на пръсти антрето и долепи ухо до затворената врата на хола. Отвътре не долиташе нито звук. По улицата изръмжа кола, скоростите й пронизително изскърцаха.

Шулц извади пистолета си и внимателно натисна бравата. После пое дълбоко дъх, рязко блъсна вратата и отскочи встрани. В хола нямаше никой.

Въздухът излетя от гърдите му с въздишка на облекчение, краката му предпазливо направиха стъпка напред. В същия миг пердетата изведнъж се издуха, подхванати от игривия нощен ветрец. Той светкавично се завъртя, в гърлото му се надигна уплашено хълцане. Пердетата се разлюляха още веднъж, после бавно се отпуснаха на мястото си. Шулц с олюляване се насочи натам, дръпна ги встрани и надникна в градината.

Над покривите вече се прокрадваха първите бледи лъчи на утрото, очите му ясно виждаха цветните лехи и разлюлените от ветреца зелени стебла. Иначе всичко беше спокойно.

Той затвори прозореца и дръпна пердето. Сърцето му се вледени от страх. Някой беше отворил прозореца, докато той обискираше стаите горе. Беше абсолютно сигурен, че този прозорец беше затворен — специално го провери на път от гаража за къщата… Въпросът беше дали този някой още е тук, или се е плъзвал в мрака при пристигането му.

Ръката му нервно подръпваше дебелата долна устна, потта се стичаше зад ушите му и мокреше яката на бялата риза.

Обърна се към вратата и в същия миг долови съвсем отчетливи стъпки над главата си.

Някой ходеше горе, в стаята на Лорели. При това ходеше спокойно и отпуснато, без да прави опит да скрива присъствието си.

Кръвта на Шулц замръзна в жилите му. На два скока се добра до вратата и бързо угаси осветлението. После застина на място и се ослуша.

Стъпките напуснаха стаята на Лорели и се насочиха към площадката на стълбището. Шулц приклекна и бавно се дръпна от вратата, сърцето му блъскаше лудо. После стъпките изведнъж изчезнаха.

През вентилационния отвор над входната врата се процеждаше светлината на новия ден. Но за Шулц новият ден не означаваше нищо. Защото му стана безпощадно ясно, че присъствието на Спейд в къщата го лишава от всякакво бъдеще, дори и от най-непосредственото… После, дишайки тежко и на пресекулки, със свито от ужас сърце, той изведнъж си даде сметка, че едва ли може да разчита и на настоящето…

Мракът бавно се отдръпваше към ъглите. Стъпките прозвучаха отново, този път по стъпалата надолу. Не бяха стъпки на човек, който иска да остане незабелязан. Напротив — звучаха твърдо и самоуверено. Сякаш човекът отвън знаеше, че Шулц трепери и се притиска до стената, а ужасът е парализирал всичките му мисли и действия…